Ю Несбьо
Жажда (41)

Четирийсета глава

Петък преди обяд

Венке Сювертшен плъзна поглед над парка „Фрогнер“, докато тренираше на фитнес стълбата. Една от приятелките й се беше опитала да я разубеди да използва този уред. От качването на стълби, каза тя, дупето наедрява. Явно не беше схванала, че Венке иска да има по-голямо дупе. В най-популярния женски форум прочете обаче как тренировките във фитнеса не уголемявали задните части, а само извайвали формата и мускулатурата им. Решението за дамите с мераци за по-сочни дупета било да приемат хранителни добавки с естроген, по-големи порции храна или — най-лесното — да си поставят импланти. Ала Венке категорично изключваше последния вариант. Много държеше тялото й да запази естествения си вид и никога — никога — не се беше подлагала на хирургически корекции. Е, освен когато си сложи силикон в гърдите, но това не се брои. Пък и Венке си беше жена с принципи. Затова нито веднъж не беше изневерявала на господин Сювертшен въпреки множеството отправени й предложения. Получаваше ги предимно във фитнес центрове като този. Сваляха я най-вече млади момчета, които я вземаха за стара лачена чанта. Тя обаче открай време си падаше по по-зрели мъже. Е, не чак дърти като онзи сбръчкосан дядка с обветрено лице, възседнал велотренажора до нея. По-скоро по такива като съседа й. Като Хари Хуле. Мъже с по-ниско ниво на интелект и зрялост от нея просто не й въздействаха сексуално. Тя имаше нужда от такива, които да я стимулират, да обезпечават и духовния, и материалния й комфорт. Така стояха нещата. Няма защо да се преструва, че друго би й свършило работа. По отношение на последния критерий нейният благоверен изцяло удовлетворяваше изискванията й. Колкото до Хари, той беше непревземаем. Пък и нали го раздаваше принципна. А освен това в няколкото случая, в които мъжът й я спипа да му слага рога — да са били най-много два-три пъти! — го хващаше такава нелепа ревност, че започваше да я заплашва как щял да я лиши от всички привилегии и от жизнения й стандарт. Но това беше преди госпожа Сювертшен да започне да се придържа към имиджа на примерна съпруга.

— Защо толкова красива жена като теб не е омъжена?

Думите долетяха накъсани, все едно смлени от воденичен камък. Венке се обърна към стареца на велотренажора. Той й се усмихваше. Дълбоки като бразди бръчки насичаха тясното му лице. Имаше плътни устни и дълга, мазна коса. Слаб, широкоплещест. Същински двойник на Мик Джагър. Ако човек се абстрахира от червената кърпа, вързана около главата му, и брадичката „катинарче“.

Венке се усмихна и вдигна лявата си ръка, на която не носеше никакви пръстени.

— Омъжена съм, но свалям халката, защото ми пречи, докато вдигам тежести.

— Жалко — отвърна старецът. — Защото аз не съм женен и веднага бих ти предложил да се с-сгодим.

И на свой ред също вдигна ръката си. Само че дясната. Венке подскочи. За миг си помисли, че й се привижда. Нима в дланта на този човек наистина зееше толкова голяма дупка?

— Олег Фауке пристигна — съобщи глас по интеркома.

— Да влезе — отвърна Джон Д. Стефенс, оттласна назад стола си от бюрото и надникна през прозореца на Лабораторната сграда към отделението за трансфузионна медицина.

Вече беше видял как младежът слиза от малката японска кола с работещ двигател. Зад волана седеше друго младо момче, най-вероятно надуло парното до дупка. Защото днес дърво и камък се пукаше от студ и грееше слънце. Мнозина възприемаха като парадокс, че през юли безоблачното небе вещае жега, а през януари — минусови градуси. Защото мнозина ги мързеше да се запознаят с най-основните закономерности във физиката и метеорологията, с начина, по който функционира светът. Стефенс вече не се дразнеше, че хората смятат студа за нещо самостойно, вместо да го разглеждат в неразривна връзка с топлината. Студът се явява естественото, господстващото. Топлината — изключението. Както убийствата и жестокостите представляват естественото, логичното, а милосърдието — аномалия, резултат от засуканите прийоми на стадния човек да обезпечава оцеляването на вида. Защото проявите на милосърдие са насочени само към собствения вид, а безграничната жестокост на човека към други видове е подсигурила неговото оцеляване. Например, умножаването на популацията на човешкия вид е създало предпоставки хората не просто да ловуват, а да произвеждат месо. Що за израз — производство на месо! Що за идея! И човекът започва да затваря животни в клетки, отнема им всички удоволствия от живота и всички възможности да разгърнат жизнения си потенциал, опложда ги принудително, за да дават мляко и крехко бебешко месо, отнема им потомството още при раждането, слуша как майките мучат и реват от отчаяние и пак ги запложда. Хората се вдигат на бунт, защото определени видове като кучетата, китовете, делфините и котките били използвани за храна. Но човешката милозливост спира дотам. По непонятни причини не се разпростира и върху далеч по-интелигентните прасета. На тях им отрежда унижение и участта да служат като месо за ядене. Консумацията на свинско датира от толкова много години, че човек дори не се замисля за перфидните жестокости на съвременната хранителна промишленост. И това ако не е промиване на мозъци!

Стефенс се вторачи във вратата, която щеше да се отвори всеки миг. Питаше се дали някога ще проумеят. Че моралът — според редица заблудени, изпратен от Бога и константна величина — всъщност е променлива категория и бива заучаван подобно на естетическите ни идеали, на насажданите представи кой е наш враг и на модните тенденции. Едва ли щяха да го разберат. И точно затова няма нищо чудно защо човечеството отказва да проумее и приеме радикални изследователски проекти, надхвърлящи границите на шаблонното му мислене. Хората просто отказват да осъзнаят, че при цялата си жестокост някои начинания са логични и необходими.

Вратата се отвори.

— Добър ден, Олег. Заповядай, седни.

— Благодаря — младежът се настани. — Преди да ми вземеш кръв, може ли да те помоля за една услуга в замяна?

— Искаш да ти се реванширам, така ли? — Стефенс нахлузи чифт бели латексови ръкавици. — Моите научни изследвания ще бъдат в полза на теб, на майка ти и на бъдещите ти потомци, нали схващаш?

— Да. Но съзнавам и друго: за теб клиничните опити са по-важни, отколкото за мен — удължаването на живота ми с няколко години.

Стефенс не сдържа одобрителната си усмивка.

— Прекалено мъдри думи за толкова млад човек.

— От името на баща ми те моля да отделиш два часа от времето си, за да присъстваш на защита на докторска дисертация и да дадеш експертното си мнение. Хари ще оцени жеста ти. Докторантът е негов приятел.

— Защита на докторска дисертация, казваш? Ще дойда. За мен ще бъде чест.

— Само дето… — Олег се прокашля — … тя започва след броени минути и след като ми вземеш кръв, трябва да тръгнем веднага.

— Сега ли? — Стефенс хвърли поглед към разтворения отпред график. — За жалост точно днес имам среща, която…

— Хари ще ти бъде изключително благодарен — натърти Олег.

Стефенс вдигна поглед към момчето, докато търкаше замислено брадичка.

— Значи така поставяш нещата… твоята кръв срещу моето време?

— Кажи-речи.

Стефенс се облегна на канцеларския си стол и сплете пръсти пред устата си.

— Да те питам, Олег… на какво се гради близостта ти с Хари Хуле? Той не ти е биологичен баща.

— Хубав въпрос.

— Отговори ми и ми дай да ти взема проба, а аз ще дойда на мероприятието.

Олег поразмисли.

— Прииска ми се да кажа, че близостта ни се дължи на неговата откровеност. Макар да не може да се нарече образцов баща или разни такива суперлативи, винаги е честен с мен. Но май това не е най-същественото…

— А кое е?

— Общата ни омраза към определени групи.

— Какво?

— Музиката. Харесваме различни банди, но мразим едни и същи — Олег си съблече пухеното яке и нави единия ръкав на ризата си. — Ще действаме ли?