Ю Несбьо
Жажда (10)

Девета глава

Петък следобед

В три следобед Катрине се видя с криминалистиката, в четири — със съдебна медицина. И двете срещи протекоха отчайващо. В пет тя се яви в кабинета на Белман.

— Радвам се, че прие положително включването на Хари, Брат.

— И защо да не го приема положително? Хари е най-заслужилият ни следовател.

— Други колеги на твоя ръководен пост биха се почувствали… как да се изразя?… подразнени от появата на някогашно величие, което да им диша във врата.

— За мен това не е проблем, защото винаги играя с открити карти, господин главен секретар — усмихна се Катрине.

— Добре. Хари ще оглави свой, независим екип и нямаш основания да се опасяваш от вмешателство. Просто малко здравословна конкуренция. — Белман долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Катрине забеляза, че под венчалната му халка има широко пръстеновидно розово петно от витилиго. — Лично аз ще стискам палци за групата, оглавявана от нежния пол. Надявам се на бързи резултати, Катрине.

— Аха — беззвучно промърмори тя и си погледна часовника.

— Аха — какво?

Тя долови раздразнение в гласа му.

— Аха, надяваш се на бързи резултати.

Катрине си даваше сметка, че съвсем преднамерено провокира главния секретар на полицията, но просто не успя да се сдържи.

— Редно е и ти да се надяваш на същото, главен инспектор Брат. Може и да има квоти по пол, но не си абонирана за тази длъжност.

— Ще се опитам да я заслужа по честен начин.

Погледът й не се отмести от неговия. Черната му превръзка сякаш допълнително подчертаваше невредимото око, неговата проницателност и красота. И суровата, неумолима безпощадност.

Катрине притаи дъх.

Неочаквано Белман прихна.

— Харесвам те, Катрине. Но ще ти дам някои препоръки.

Тя чакаше, готова за началническо мъмрене.

— Искам ти да водиш следващата пресконференция. Наблегни специално колко труден е този случай. Нямаме никакви следи и ни предстои продължително разследване. Така медиите ще се заредят с търпение, а ние ще си осигурим по-голяма свобода на действие.

Катрине скръсти ръце.

— Но е възможно да даде и отрицателен ефект: убиецът да се одързости и да нанесе нов удар.

— Не ми се вярва убиецът да се влияе от вестникарските писания, Брат.

— Щом казваш. Тръгвам. Предстои ми да подготвя следващата среща на разследващата група.

Катрине долови неизказано предупреждение в погледа му.

— Върви. И изпълни каквото ти наредих. Кажи на медиите, че по-труден случай не си разследвала.

— Всъщност…

— Формулирай го с твои думи. Кога е следващата пресконференция?

— Отменихме насрочената за днес, защото няма какво ново да съобщим.

— Добре. Имай предвид: колкото повече преувеличиш трудностите в разследването, толкова повече похвали ще получим, когато разкрием убиеца. Пък и не лъжем, нали? Действително не разполагаме с нищо. Освен това медиите обожават злокобните мистерии. Откъдето и да го погледнеш, предложената от мен стратегия ще ни донесе само дивиденти.

„Откъдето и да го погледнеш, си пълен въздухар“ — апострофира го наум Катрине, докато слизаше по стълбите към Отдела за борба с насилието.

 

 

В самото начало на срещата с разследващата група Катрине изтъкна колко важно е докладите да се съставят своевременно и веднага да се въвеждат в системата. Колегата, провел първия разпит с Гайр Сьоле — мъжа, с когото Елисе Хермансен си бе уредила среща в бар преди смъртта си — бе пропуснал да регистрира доклада си в системата и със свидетеля се бе свързал втори колега.

— Така ще избегнем едно и също нещо да се върши два пъти, ще спестим ценно време и ресурс и няма да създаваме впечатление, че тук, в Главното управление, дясната ръка не знае какво прави лявата.

— Сигурно компютърът или системата са дали грешка — обади се Трюлс Бернтсен, макар че Катрине съвсем умишлено го назова поименно. — Написах доклада и го изпратих.

— Торд? — поиска справка Катрине.

— През последното денонощие не сме засичали неизправности в системата — отвърна Торд Грен, нагласи очилата си и продължи, след като забеляза умолителния поглед на Катрине и го разтълкува правилно: — Но, разбира се, не е изключено в твоя компютър да има повреда, Бернтсен. Ще проверя.

— Така и така сме ти дали думата, Торд, ще ни разясниш ли какво откри при поредното ти гениално хрумване?

Компютърният специалист се изчерви, кимна и подхвана със скована, неестествена интонация, все едно четеше предварително написана реч:

— Услуги, базирани на местоположение. Повечето притежатели на мобилни телефони позволяват на едно или повече приложения, инсталирани в техния апарат, да събират данни за местоположението им по всяко време, като мнозина дори не знаят, че са дали съгласието си.

Пауза. Торд преглътна. И на Катрине й просветна: ама той наистина си беше подготвил речта предварително и я бе наизустил след молбата на Катрине да представи констатациите си пред пълния състав на разследващата група.

— В условията към голяма част от приложенията е записано, че те се ползват с правото да продават събраните данни за вашето местоположение на трета страна с търговски профил, но не и да ги предоставят на полицията. Такава трета страна с търговски профил е например „Геопард“. Те купуват локализационни данни. В техните условия за поверителност не е упоменато, че нямат право на свой ред да продават придобитите данни на обществени институции, каквато е полицията. При освобождаване от затвора на лица, лежали за сексуални престъпления, ние задължително изискваме техния пощенски и електронен адрес и актуален телефонен номер, защото искаме да разполагаме с възможност да се свържем с тях при евентуално извършване на престъпление, еднотипно с онова, за което са били осъдени. Причината е широко разпространеното схващане, че изнасилванията и блудствата крият завишен риск от рецидив. Най-новите проучвания всъщност опровергават това схващане. Изнасилването е сред престъпленията с най-малка вероятност от повторение. Наскоро по Би Би Си радио 4 съобщиха, че вероятността един извършител на криминален акт да бъде повторно арестуван е съответно 60 процента в Съединените щати и 50 във Великобритания. В повечето случаи — за еднотипно престъпление. Но това не важи за изнасилванията. Според статистически данни, изнесени от американското министерство на правосъдието, 78,8 процента от заловените за кражба на моторни превозни средства са повторно арестувани за същото престъпление в рамките на три години. При осъдените за съхранение и продажба на крадени вещи този дял възлиза на 77,4 процента и така нататък. При изнасилвачите обаче той е само 2,5 процента. — Торд се поколеба, сигурно защото — предположи Катрине — забеляза, че търпимостта на групата към подобни отплесвания е изчерпана. Докладчикът се прокашля. — Ако изпратим нашите данни на „Геопард“, оттам могат да ни дадат информация къде са се намирали телефоните на въпросните лица в определен момент и в даден времеви диапазон, например в сряда вечерта — при условие, разбира се, че тези лица са използвали приложения, събиращи данни за местоположението им.

— С каква точност ще ги локализират? — поинтересува се Магнюс Скаре.

— До няколко квадратни метра — отвърна Катрине. — Но джипиесът е само двуизмерен. С други думи, няма да разберем на кой етаж се е намирал телефонът на еди-кой си, защото данни за височината ще липсват.

— Това законно ли е? — попита Гина, колежка от екипа. — Наредбите за защита на личните данни…

— … не смогват да вървят в крак с бурния напредък на модерните технологии — прекъсна я Катрине. — Консултирах се с прокурор. Казусът се намирал в сивата зона, но трудно можел да бъде атакуван от действащото законодателство. А както е известно, онова, което не е изрично забранено от закона, е… — тя разпери красноречиво ръце, но никой от присъстващите не довърши изречението й. — Продължавай, Торд.

— След като получих картбланш — юридически от прокурора и финансов от Гюнар Хаген — купихме необходимите локализационни данни. Вече разполагаме с джипиес координатите на деветдесет и един процента от осъжданите сексуални престъпници в нощта на убийството. — Торд се замисли. — Точно така.

Катрине схвана, че си е издекламирал монолога. Не разбираше обаче друго: защо в залата не се носи въодушевен шепот.

— Не си ли давате сметка колко работа ни спести хрумването на Торд, бе, хора? Ако я бяхме подкарали по стандартния метод да изключваме толкова потенциални извършители един по един…

Чу се тихо покашляне. Волф, ветеранът в отдела. Вече трябваше да се е пенсионирал.

— „Да изключим“, казваш… Значи, да разбираме, че никой от проверените телефони не е засечен на адреса на Елисе Хермансен?

— Точно така — потвърди Катрине и сложи ръце на кръста си. — Но разбирайте и друго: сега трябва да проверим алибито само на оставащите девет процента.

— Това, че телефонът ти е засечен еди-къде си, изобщо не може да ти осигури алиби — възрази Скаре и се огледа в търсене на подкрепа от колегите си.

— Е, ти пък. Погледни малко по-мащабно — въздъхна Катрине с попарен ентусиазъм. Какво им ставаше на тези хора? Бяха се събрали да разкриват убийство, не да си изсмукват енергията един на друг.

— Криминалистиката? Какво открихте? — Катрине седна на първия ред, та поне за няколко минути тези черногледи неблагодарници да не й се мяркат пред очите.

— Почти нищо — Бьорн Хол стана. — В лабораторията изследваха състава на боята, открита около раните. Оказа се много специален. Железни стружки, разтворени в оцет, към които е прибавена танинова киселина от чай. Проверихме по-подробно и се оказа, че сместа вероятно е приготвена по японска рецепта, в миналото използвана за оцветяване на зъбите в черно, нещо традиционно за тамошната култура.

— Охагуро — обади се Катрине. — „Мракът след залез-слънце“.

— Именно — потвърди Бьорн и я погледна с възхищение, както впрочем я гледаше, случеше ли се — по изключение — да му скрие шайбата, докато на закуска двамата решават вестникарски ребуси.

Катрине му благодари и той седна.

— А сега към въпроса, който вълнува всички ни, но никой не смее да го повдигне. Кой е онзи, когото във „Ве Ге“ наричат източник, а за нас е просто доносник.

В тихата зала настана гробовно мълчание.

— Едно на ръка, че поразията е голяма и убиецът вече е предупреден по каква версия работим. По-лошото е друго. Тук присъстващите не знаем дали можем да разчитаме един на друг. Затова ще попитам направо: кой се е разприказвал пред „Ве Ге“?

За своя изненада тя видя вдигната във въздуха ръка.

— Кажи, Трюлс?

— С Мюлер разменихме две-три думи с Мона До точно след вчерашната пресконференция.

— Искаш да кажеш, с Вюлер?

— Да де, с новия. Нищо не сме й снасяли. Мюлер, тя нали ти даде визитка?

Всички погледи се насочиха към Андерш. Той пламна като божур.

— Ами… да. Но…

— Всички знаем къде работи Мона До — напомни Катрине. — Ако човек иска да се свърже с нея, не му трябва визитка. Просто звъни в редакцията на вестника.

— Ти ли си бил, Вюлер? — нападна го и Магнюс Скаре. — Признай си. На всички новобранци отпускаме гратисен период.

— Не съм говорил с „Ве Ге“! — възрази Вюлер.

— Току-що Бернтсен каза друго — настоя Скаре. — Лъжец ли го изкарваш?

— Не, но…

— Ами кажи си, де!

— Просто… Мона До сподели, че била алергична към котки, а аз — че имам котка.

— Виждаш ли! Значи си говорил с нея! За какво друго си лафихте?

— А защо ти да не си „пиленцето“, Скаре? — Плътният спокоен глас долетя от дъното на залата и всички се обърнаха. Никой не го беше чул да влиза. Високият мъж седеше полуизлегнат на стол до стената.

— Заговорихме за алергии и се появи най-големият ми дразнител — заяде се Скаре. — Не съм говорил с „Ве Ге“, Хуле.

— Възможно е ти или който и да е от вас по непредпазливост да е изпуснал секретна информация пред свидетел, от когото е снемал показания, а после въпросният свидетел да се е обадил във вестника и да се е похвалил, че знае еди-какво си от първа ръка. И ето ти го „източника от полицията“. Случва се непрекъснато.

— Sorry, но тази версия не минава пред никого от присъстващите — просъска Скаре.

— Там ви е грешката. Така или иначе, дори един от вас да е снесъл информация на „Ве Ге“, няма да си признае. А ако се дебнете взаимно, знаейки, че има къртица, разследването ще се закучи.

— Той какво всъщност търси тук? — Скаре се обърна към Катрине.

— Хари ще сформира екип, който ще работи паралелно с нас.

— Засега този екип включва само един човек — уточни Хари. — Дойдох да поискам малко материали. Ще ми съставите ли списък на осъжданите сексуални маниаци с неустановено местоположение по време на убийството? И, ако обичате, да ги подредите в низходящ ред според продължителността на последната им присъда.

— Имаш го! — Торд се сепна и погледна въпросително към Катрине.

Тя кимна одобрително.

— Друго?

— Списък с имената на сексуалните престъпници, които Елисе Хермансен е вкарала зад решетките. И толкова.

— Записах — кимна Катрине. — Така и така си при нас, сподели какво мислиш за случая на пръв прочит.

— Ами какво… — Хари се огледа. — Знам, че патоанатомите са открили следи от лубрикант по жертвата, най-вероятно оставени от убиеца, но не изключвам основният мотив да е бил отмъщение, а сексуалната злоупотреба да е дошла като бонус. Убиецът може и да е причакал жертвата в апартамента й — както сочат повечето улики — но това съвсем не значи, че тя му е дала ключ или че са се познавали лично. Затова на толкова ранен етап не бих се ограничил с една-единствена версия. Предполагам, и сами сте стигнали до гореизложените изводи.

— При всички случаи е хубаво, че се върна при нас, Хари — усмихна се Катрине.

Вероятно най-добрият, а дали пък не и най-лошият, но безспорно най-митологизираният следовател в Осло направи опит да се поклони, без да променя отпуснатата си поза.

— Благодаря, шефе.

 

 

— Ама ти го каза съвсем сериозно — отбеляза Катрине, докато с Хари се возеха в асансьора.

— Кое?

— Нарече ме „шефе“.

— Много ясно.

Слязоха в подземния паркинг. Катрине натисна копчето върху ключа за колата. В тъмното нещо премигна и се чу писукане от аларма. Хари я беше убедил да се възползва от правото си на служебен автомобил, който задължително се полага на оглавяващ такова мащабно разследване. После я убеди и да го закара до вкъщи срещу едно кафе в ресторант „Скрьодер“, където да се отбият мимоходом.

— Какво стана с таксиметровия ти шофьор? — поинтересува се Катрине.

— С Йойстайн ли? Собственикът на таксито го изрита заради един инцидент.

Катрине кимна. Припомни си Йойстайн Айкелан, дългокосия хърбел със зъби на наркоман, глас на пияница и външен вид на седемдесетгодишен дядка; приятел от детинство на Хари. Освен него Хари имаше само още един приятел. Викаха му Сабото и беше още по-голям чешит и от Йойстайн: затлъстял, антипатичен канцеларски плъх, който нощем се преобразяваше в страстен комарджия.

— Какъв инцидент?

— Интересно ли ти е?

— Не, ама разкажи.

— Йойстайн не понася изпълнения на панфлейта.

— Че те не са за понасяне.

— Наел го обаче някакъв перко, който пътувал само с такси, защото се страхувал и от самолет, и от влак. И така, Йойстайн трябвало да го закара чак до Тронхайм. Перкото, ужасно избухлив, носел диск с евъргрийни, изпълнени на панфлейта. Поискал Йойстайн да му ги пусне. Настоявал да ги слуша, докато прави дихателни упражнения, за да не превърти. И какво, мислиш, става? Посред нощ, някъде из планинските райони, след като „Careless Whisper“ тръгва за седми път, на Йойстайн му избиват чивиите, дръпва диска, сваля прозореца и го мята навън. Онзи му се нахвърля и си спретват як кьотек.

— Гласът на Джордж Майкъл е достатъчно дразнещ, а като прибавим и панфлейтата… Разбирам Йойстайн.

— Накрая нашият приятел успял да изрита перкото от таксито.

— В движение ли?

— Не, слава богу, но сред абсолютна пустош, в малките часове на нощта, на двайсет километра от най-близката къща. В своя защита Йойстайн заявил, че се случило през юли, в прогнозата обещали ясно време, а и не допускал клиентът му, явно колекционер на фобии, да се страхува и от ходене пеш.

Катрине се разсмя.

— И сега какво? Безработен ли е? Вземи го за личен шофьор.

— Опитвам се да му намеря нещо подходящо, но той бил — по собствените му думи — роден да стои безработен.

Напук на гръмкото си име ресторант „Скрьодер“ беше по-скоро кръчма. Редовната следобедна клиентела вече се бе настанила. Неколцина познати кимнаха вяло на Хари, без да обелят дума. Затова пък сервитьорката грейна, сякаш се бе завърнал блудният син. Поднесе им кафеникава боза, която определено не се нареждаше сред причините през последните години туристите да отреждат на Осло място сред градовете с най-хубаво кафе.

— Жалко, че при вас двамата с Бьорн нещата не се получиха.

— Да — Катрине не схвана дали Хари очаква някакво пояснение. И дали на самата нея й се навлиза в подробности. Сви рамене.

— Е, сега как е животът като свободна жена? — Хари отпи от кафето.

— Да не ти е домъчняло за ергенлъка?

Той се засмя. О, колко й беше липсвал този смях. Беше й липсвало да го разсмива. Всеки негов смях представляваше своеобразна награда за нея.

— Харесва ми да съм необвързана. Срещам се с мъже.

Тя зачака реакция. На какво всъщност се надяваше?

— Дано и Бьорн се среща с жени. За негово добро е.

Кимна. Не й беше хрумвало. В унисон с подхваната от тях тема отнякъде прозвуча веселият сигнал от поредния успех на Тиндър да събере двама души. Жена в отчаяно червено забърза към изхода.

— Защо се върна, Хари? Последно се беше зарекъл повече да не разследваш убийства.

— Белман заплаши да изхвърли Олег от Академията.

Катрине поклати глава.

— Белман е най-големият гадняр на два крака след император Нерон. Кара ме да лъжа пред пресата, че случаят бил направо непосилен, за да напомпа имиджа си, след като го разкрием.

Хари си погледна часовника.

— Белман е донякъде прав. За човек, който прегризва с железни зъби шията на жена и изпива половин литър от кръвта й, личността на жертвата е почти без значение. Важно е самото убийство. А това автоматично усложнява случая.

Катрине кимна. Навън грееше слънце, ала въпреки това й се струваше, че в далечината тътнат гръмотевици.

— Снимката от трупа не ти ли навява някакви асоциации? — попита Хари.

— Прободните рани по шията ли? Не.

— Не говоря за детайлите, а по-скоро за… — Хари се загледа през прозореца — … за картината в по-общ план. Понякога, докато слушаш непознато парче в изпълнение на неизвестна за теб група, се досещаш кой го е написал. Разбираш ли за какво говоря? Просто нещо те навежда на предположението кой е авторът. Нещо, което дори не можеш да конкретизираш.

Катрине гледаше профила му. Щръкналата като четка къса руса коса стърчеше право нагоре със същия инат, но беше пооредяла. По лицето се бяха появили нови линии, гънките и бръчките се бяха вкопали по-надълбоко и въпреки фините мрежички от усмивки около очите грубоватите му черти изпъкваха още повече. Тя така и не можеше да проумее защо го намира за толкова привлекателен.

— Хари?

— Мхм?

— Само заради Олег ли се върна?

Той се обърна и я изгледа с вдигната вежда.

— Защо питаш?

И тя усети как този поглед за пореден път я разтърсва като електрически ток, как този мъж, често толкова отнесен и дистанциран, можеше да изтласка само с един поглед всичко останало, да поиска — и да получи — цялото ти безусловно внимание. И в този миг за теб в целия свят да съществува един-единствен мъж: Хари Хуле.

— Аз пък — засмя се смутено Катрине. — Давай нататък.

 

 

— Ева, но с W, не с V. Мама и тате искали да съм уникална. После се оказа, че в разни страни от железния блок това име било много разпространено.

Тя се засмя и отпи от халбата. После зина и избърса с два пръста червилото, напластило се в ъглите на устата й.

— Или страни на изток от Желязната завеса, или страни от Източния блок — поправи я мъжът.

— А? — разсеяно измърмори тя, докато го оглеждаше.

Беше ли готин? При всички случаи превъзхождаше повечето мъже, с които я сватосваше Тиндър. Значи криеше някакъв недостатък, но с течение на времето щеше да излезе наяве. Опитът я беше научил на това.

— Пиеш бавно — отбеляза тя.

— А ти явно си падаш по червеното — мъжът посочи палтото й, метнато връз облегалката на стола.

— Да, като вампирясалия убиец — Ева вдигна показалец към новините, излъчвани по плазмата.

Футболният мач беше свършил и барът, допреди пет минути пълен, започна да се опразва. Ева усещаше, че е на градус, но не чак пияна.

— Чете ли материала във „Ве Ге“? Извергът пил от кръвта й, представяш ли си!

— Да, четох го. Знаеш ли къде жертвата е изпила последното си питие? На стотина метра по-нагоре по улицата, в бар „Джелъси“.

— Това сериозно ли? — Ева се озърна.

Повечето посетители бяха дошли с компания. Беше забелязала, че някакъв мъж, седнал сам, често-често поглежда към нея, но той вече си бе тръгнал. И не беше Промък.

— Сериозно, ами. Още едно питие?

— Непременно — потръпна тя. — Бррр!

Тя махна на бармана, но той поклати глава. Голямата стрелка беше прекрачила магическата граница.

— Е, друг път — каза мъжът.

— След като ме наплаши яко, сега ще ме изпратиш до къщи — настоя Ева.

— Разбира се. Към „Тьойен“, нали?

— Хайде — тя закопча червеното палто над червената блуза.

На тротоара се поолюля, залитна съвсем леко, но усети как той я подкрепи дискретно.

— Един тип беше започнал да ме преследва — сподели тя. — Кръстих го Промък. Срещали сме се само веднъж. Прекарахме си, така да се каже, сносно, но аз не исках да повтаряме. И той откачи. Направо се лепна за мен и започна да се появява на срещите ми с други мъже.

— Сигурно е голяма гадост.

— Голяма — засмя се тя. — Но е и гъдел, че си способен да омагьосаш някого до степен да не му излизаш от ума.

Тя се задави.

Пъхна ръка под неговата. Той я слушаше учтиво, докато тя му разказваше как завъртала главите на мъжете.

— Тогава бях голяма хубавица. Първоначално си мислех, че случайно се е озовал на същото място като мен, но впоследствие ми стана ясно, че ме преследва. И знаеш ли? — тя спря рязко и залитна.

— Ами… не, не знам.

— Понякога ми се струваше, че е влизал в апартамента ми. Нали мозъкът има свойството да разпознава миризмата на хората на несъзнателно ниво.

— Да.

— Представяш ли си, ако той е вампирясалият убиец?

— Е, чак пък такова съвпадение. Тук ли живееш?

Ева вдигна глава към фасадата отпред.

— Да. Много бързо стигнахме.

— Нали казват, че в приятна компания времето лети. Е, благодаря ти за…

— Няма ли да се качиш за малко? Май ми е останала една бутилка в барчето.

— И двамата пихме достатъчно…

— Само да провериш дали моят преследвач не се е вмъкнал вътре. Моля те.

— Малко вероятно е.

— Виж, в кухнята свети — тя посочи апартамента на първия етаж. — Изгасих, преди да тръгна. Сигурна съм!

— Сто процента ли? — мъжът едва потисна прозявката си.

— Не ми ли вярваш?

— Извинявай, но наистина трябва да се прибирам и да си лягам.

— Къде останаха истинските джентълмени? — тя го изгледа враждебно.

— Ами… сигурно са се разотишли по домовете си и вече спят — усмихна се той.

— Ха! Женен си и ти се е приискало да забършеш нещо чуждо, но после те е хванала гузната съвест, нали?

Мъжът я измери с поглед. Все едно я съжаляваше.

— Да — призна. — Така е. Лека нощ.

Ева си отключи и влезе в сградата. Изкачи стъпалата към високия първия етаж. Ослуша се. Пълна тишина. Изобщо не си спомняше угасяла ли е осветлението в кухнята. Каза го само за да вкара мъжа в апартамента си. С това твърдение обаче сякаш предизвикваше съдбата. Ами ако Промък действително я чакаше вътре?

Чу шум от тътрузещи се крака зад вратата към мазето. Някой завъртя топката и оттам излезе мъж в охранителна униформа. Заключи вратата с бял ключ, обърна се, видя Ева и видимо се сепна.

— Не ви чух — позасмя се той със затворена уста. — Простете.

— Проблеми ли има?

— Напоследък са зачестили кражбите в мазетата и жилищната управа назначи патрул.

— Значи работите за нас? — Ева наклони глава.

Мъжът не беше за изхвърляне. Биваше си го. Пък и не беше млад-зелен като повечето пазачи.

— Може ли да ви помоля да проверите и моя апартамент? И при мен влизаха с взлом. А отвън видях, че свети лампа, която — помня — на тръгване угасих.

Охранителят сви рамене.

— В задълженията ни не влиза да проверяваме апартаментите, но ще ви направя тази услуга.

— Най-сетне един мъж, който да става за нещо — промърмори тя и пак го измери с поглед.

Охранител в зряла възраст. Е, едва ли пращи от акъл, но пък правеше впечатление на стабилен, надежден. И общителен. Досегашните мъже в живота й уж имаха всичко: добро потекло, изгледи за солидно наследство, образование, светло бъдеще. И я боготворяха. Но за жалост пиеха толкова много, че общото им светло бъдеще отиде по дяволите. Май дойде време да опита нещо ново. Ева застана в профил и направи чупка в ханша, докато ровеше за ключовете си. Боже, колко много бяха! Как да налучка кой й трябва! Май, оказа се, беше попрекалила и с алкохола.

Най-сетне намери ключа, отключи и без да се събуе в коридора, влезе в кухнята. Чу, че охранителят я последва.

— Няма жив човек — установи той.

— Освен нас двамата — усмихна се Ева и се облегна на кухненския плот.

— Уютна кухня — застанал на вратата, той приглади униформата си.

— Благодаря. Ако знаех, че ще имам гост, щях да поразтребя.

— И да поизмиете — додаде с усмивка той.

— Е, в денонощието има само двайсет и четири часа, какво да се прави.

Тя отмахна кичур от косата си и залитна върху високите си токчета.

— Но ако проявите добрината да надникнете във всички стаи, ще забъркам по едно коктейлче. Е, как ви се струва?

Ева сложи длан върху новия си блендер.

Охранителят си погледна часовника.

— Имам само двайсет и пет минути до посещението на следващия адрес. Все ще ми стигнат да проверя дали тук не се крие някой маниак.

— За толкова време могат да се случат много неща — подхвърли Ева.

Охранителят я погледна, засмя се тихо, поглади брадичка и излезе от кухнята.

 

 

Тръгна към вратата, зад която предполагаше, че се намира спалнята. Направи му впечатление колко тънки са стените. Различаваше ясно думите на мъж от съседното жилище. Отвори вратата. Тъмнина. Пипнешком намери ключа за осветлението и го натисна. Светна мъжделива лампа.

Нямаше никого. Незастлано легло. Празна бутилка върху нощното шкафче.

Продължи нататък. Надзърна в банята. Плочки, нашарени от черни ивици мръсотия. Петна от мухъл покриваха дръпнатата пред душа завеса.

— В безопасност сте! — извика той към кухнята.

— Седнете в дневната! — отвърна тя.

— Добре, но след двайсет минути тръгвам.

Той влезе в дневната и се разположи върху продънения диван. От кухнята се чу потракване на бутилки, после пискливият й глас:

— Нещо за пиене?

— Да.

Гласът й му беше много неприятен, от онези женски гласове, за които ти се ще да имаш дистанционно. Но тя излъчваше пищност, нещо майчинско. Бръкна в джоба на униформата си, ала предметът се бе усукал в подплатата.

— Имам джин, бяло вино и малко уиски — виеше пронизително гласът от кухнята. Като бургия. — Какво предпочитате?

— Нещо друго — тихо каза той на себе си.

— Моля? Ще донеса всичко!

— Д-давай, майко — прошепна той и успя да отдели предмета от хастара.

Постави го отпред върху ниската масичка, за да е сигурен, че тя ще го види. Усещаше набъбващата ерекция. Пое си дълбоко дъх. Сякаш изсмука всичкия кислород от стаята. Облегна се на дивана и изпъна каубойските ботуши върху масичката. До желязното чене.

 

 

Катрине Брат плъзна уморените си очи по снимките, осветени от настолната лампа на бюрото. По нищо не личеше тези типове да са изнасилвачи; да са се гаврили с жени, мъже, деца, старци, да са изтезавали и дори убивали някои от тях. Е, ако човек предварително е запознат с извършените от тях жестокости в най-дребни подробности, навярно би забелязал признаци на патологична сексуалност и агресия в потиснатите им, често изплашени погледи от снимките в досиетата. Но срещнеш ли ги по улицата, ще ги подминеш, без изобщо да ти хрумне, че вероятно са те огледали, преценили и — при късмет за теб — отхвърлили като потенциална жертва.

Част от имената Катрине помнеше от работата си към отдел „Пороци“, но повечето й бяха съвършено непознати. Всеки божи ден се раждаше нов изнасилвач. Невинно кълбенце, чийто писък се губи в писъците на раждащата жена. И това малко човече, закрепено за живота с пъпна връв, дар, който умилява родителите до сълзи, след години разпаря утробата на завързана жена, докато мастурбира и дрезгавите му стенания се губят в писъците й.

Половината от разследващата група звъняха на лежалите за изнасилване. Първо потърсиха онези с най-бруталните престъпления в досиетата. Искаха им алиби и ги проверяваха. Ала все още не бяха успели да открият дори един-единствен осъждан сексуален престъпник, който да се е намирал в непосредствена близост до местопрестъплението. Другата половина от групата разпитваше роднини, приятели, колеги и бивши гаджета на Елисе Хермансен. Статистиката в Норвегия показваше недвусмислено, че в осемдесет процента от случаите жертвата познава убиеца, а ако жертвата е жена, убита в собствения си дом, този дял надхвърля деветдесет процента. И въпреки това Катрине не очакваше тази тенденция, изведена от статистическите данни, непременно да важи и за текущото разследване. Защото Хари беше прав. Убийството на Елисе Хермансен се вписваше в друга категория. Тук реалната личност на жертвата губеше значение. В очите на престъпника Елисе се явяваше просто носител на качество, провокиращо агресията му. Прегледаха едно по едно имената от списъка на сексуалните престъпници, срещу които са свидетелствали клиентки на Елисе, но Катрине не поддържаше версията на Хари, че извършителят е убил с един куршум два заека: хем си е отмъстил за излежана присъда, хем е получил сексуално удовлетворение. Каква дума впрочем! Как подобно зверство изобщо би могло да донесе удовлетворение? И какво, след акта прегръща жертвата, запалва цигара и прошепва с усмивка „беше наистина прекрасно“? Хари й беше обяснил, че серийният престъпник изпитва сексуална фрустрация, защото така и не постига целта си. Тази фрустрация го подтиква да продължава набезите си с надеждата следващия път да успее, да получи пълно удовлетворение, да се освободи от гнета на нагона и да се прероди, докато жертвата му пищи, а той прерязва пъпната си връв към всичко човешко.

Тя пак разгледа снимката на мъртвата Елисе Хермансен. Търсеше онова, за което й бе загатнал Хари. Беше видял нещо. Или чул. Нали направи аналогия с познат стил музика? Катрине се обезсърчи и зарови лице в шепите си. Кое я наведе на мисълта, че е психически годна за такава работа? „Биполярното разстройство носи предимство единствено при творческите професии“ — предупреди я психиатърът при последния й преглед. После й написа нова рецепта за розовите хапченца, които я държаха в релси.

Работната седмица приключи. Нормалните хора правеха нормални неща. Не киснеха в кабинетите си, втренчени в зловещи снимки на мъртъвци и на маниаци с надежда лицата да им подскажат нещо. Не си търсеха тъпкач за една нощ в Тиндър. В момента Катрине копнееше отчаяно за пъпна връв към нормалността. За неделна вечеря. Докато бяха заедно, Бьорн няколко пъти я покани да гостуват на семейството му в Скрая — стигаше се за час и половина с кола. Катрине все си намираше повод да откаже. Сега обаче горещо й се прииска да седи на семейната им трапеза, да си подават купата с картофите, да се оплакват от времето, да ги слуша как се фукат с новия диван, да дъвче сух еленски стек, докато разговорът едва-едва крета, но тече в добронамерен тон, сътрапезниците се поглеждат топло, разказват си стари вицове и от време на време предизвикват раздразнението й. Нещо повече, Катрине дори изпитваше неистова потребност от такава семейна скука.

— Привет.

Тя се сепна. На вратата стоеше мъж.

— Приключих с проверката по моя списък — докладва Андерш Вюлер. — Нищо. Ако няма друго, ще се прибирам да поспя.

— Разбира се, тръгвай. Всички ли си отидоха?

— Май да.

— И Бернтсен ли?

— Рано-рано приключи. Явно действа по-ефективно.

— Сигурно — досмеша я, но нямаше сили да се засмее. — Съжалявам, че те моля за тази услуга, Вюлер, но ще прегледаш ли и неговия списък, защото…

— Току-що го направих. Всички имат алиби.

— Абсолютно всички ли?

Катрине им беше възложила да поискат от телекомите списъци с титулярите на всички номера, с които жертвата е разговаряла през последните шест месеца, да си ги поделят и да проверят алибитата им.

— Да. Само един тип от Онебю в Нитедал с име, окончаващо на „и“, малко ме усъмни. В началото на лятото се е скъсал да звъни на Елисе. Пак проверих алибито му. Извън подозрение е.

— Как се казва?

— Лени Хел. Как звучи само, а?

— Подозираш хората въз основа на имената им?

— Един от критериите ми за повишена бдителност, да. В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“.

— И?

— И когато прочетох в записките на Бернтсен какво алиби е представил Лени, реших да се поразровя. Той заявил, че около часа на убийството вечерял заедно със свой приятел в пица-грил „Онебю“. Думите му потвърдил единствено съдържателят. Звъннах на местния ленсман^[1] да поразпитам.

— Само защото този тип се казва Лени?

— И защото съдържателят се казва Томи.

— И какво научи от ленсмана?

— Че Лени и Томи са двама изключително кротки и надеждни граждани.

— Значи си сгрешил в преценката.

— Бъдещето ще покаже. Все пак ленсманът се казва Ими.

Катрине избухна в гръмък смях. Имаше нужда да се поразсее. Андерш Вюлер се усмихна. И усмивката му й дойде добре. В началото всички новобранци се опитват да впечатлят шефа, но нещо й подсказваше, че ако не бе попитала, Вюлер нямаше да се самоизтъкне колко работа е свършил. И той като нея имаше едно наум за Бернтсен. Катрине уж се беше отказала от една идея, но сега преосмисли решението си.

— Я влез и затвори вратата.

Вюлер се подчини.

— Ще те помоля за услуга във връзка с информацията, изтекла към „Ве Ге“. Ти ще работиш най-тясно с Бернтсен. Можеш ли…

— … да си отварям очите и ушите?

— Нещо такова — въздъхна Катрине. — Да си остане между нас. Откриеш ли нещо, докладваш само на мен, разбрано?

— Тъй вярно.

Вюлер си тръгна, а Катрине изчака няколко секунди и после посегна към телефона си. В полето за търсене въведе името на Бьорн. Беше добавила и негова снимка, която излизаше към номера. Катрине се усмихна. Бьорн Холм не беше пръв красавец. Имаше бледо, леко подпухнало лице, а беше започнал и да оплешивява. Но си беше Бьорн. Антидотът срещу всички тези страхотии от снимките. Тогава от какво толкова се боеше? Щом Хари Хуле намира начин да живее с друг човек, защо Катрине да не може? Показалецът й се приближи към зелената слушалка до телефонния номер, но в главата й замига предупредителна лампичка, активирана от думите на Хари Хуле и Халстайн Смит. Следващата жертва.

Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.

Следващата.

Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?

 

 

— П-постарай се п-повече, Ева — прошепна той.

Вбесяваше се, когато не полагаха достатъчно усилия.

Когато не почистваха жилищата си. Когато не поддържаха телата си. Когато не успяваха да задържат мъжете, посели семето си в техните утроби. Когато, вместо да нахранят детето си, го заключваха в дрешника и му обещаваха да получи шоколад, ако мирува вътре, а самите майки приемаха мъже, поднасяха им вечеря, а за десерт — и всичкия шоколад, забавляваха се с тях и пищяха от удоволствие така, както никога не играеха с децата си.

Много добре.

Щом е така, детето ще си поиграе с майката. И с такива като нея.

И той се впусна в игри. Доста грубички. Докато един ден го хванаха и го затвориха в помещение, по-тясно от дрешника — в килия в затворническото общежитие „Ила“ на улица „Йосинг“ 33. Според правилника за вътрешния ред представляваше национално изправително учреждение за лица от мъжки пол със „специални потребности от помощни мерки“.

Един от ония педали, психолозите, му обясни, че и сексуалният садизъм, и заекването се дължали на психически травми от детството му. Нищо подобно. Беше наследил говорния дефект от баща си, когото впрочем дори не беше виждал. Това му бе завещало скъпото му татенце: пелтеченето и един мръсен костюм. А колкото до садизма, мечтаеше да насилва жени, откакто се помнеше. За разлика от тях обаче той полагаше усилия. И в резултат почти преодоля заекването. Изнасили затворническата зъболекарка и избяга от „Ила“. После продължи с игричките. По-брутално от всякога. Това, че полицията го издирваше, само добави пикантен привкус към забавленията му. И един ден се озова лице в лице с онзи полицай и видя решимостта и омразата в погледа му. Разбра, че този мъж е способен да го залови. Способен да го запрати обратно в мрака на детството му, да го натика в заключения дрешник, където се опитваше да не диша, за да не поема в ноздрите си смрадта на пот и тютюн от дебелия омазнен вълнен костюм на баща си. Майка му разправяше, че го пазела, защото някой ден татко му можело да се върне.

Знаеше, че няма да издържи да го затворят пак. Затова се потули. Скри се от полицая с поглед на убиец. Три години кротува. Цели три години въздържание. И накрая пак го налегна чувството, че са го наврели в дрешник. После му се отвори възможност да си поиграе, без да рискува. Е, опасността да бъде разкрит, разбира се, не беше напълно елиминирана: задължително условие, за да се възбуди. Нуждаеше се от миризмата на страх — на своя собствен и на нейния. Нямаше значение на колко години са, как изглеждат, големи ли са, или малки. Стига да са жени. Или потенциални майки, както се изрази един от онези малоумни психиатри. Наклони глава и я огледа. Апартаментът не беше шумоизолиран, но това вече не го безпокоеше. Чак сега, когато я виждаше съвсем отблизо и на такава светлина, забеляза, че Ева със специалното име има пъпчици около устата, сега широко отворена. Тя без съмнение се опитваше да вика, но колкото и да се напъваше, нямаше да успее. Защото под отворената й уста зееше дупка със същата големина. Кървав зев в шията на мястото на гръкляна. Беше приковал Ева към стената на дневната, а от наръфаната й трахея бълбукаха и се пукаха кървави мехурчета. Вратните й мускули се стягаха и отпускаха като на болен от ХОББ^[2], докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. И понеже дробовете й продължаваха да функционират, щеше да изкара още няколко секунди. Ала друго предизвикваше неговия захлас: като прегриза гласните й струни с железните зъби, успя да спре безконечното й каканижене.

А докато светлината в очите й гаснеше, той потърси в погледа й признаци на ужаса от предстоящия край, на желанието да поживее още секунда. Не ги откри. Защо тази жена не положи повече усилия? Навярно й липсваше въображение. Или вкус към живота. Вбесяваше се, когато толкова лесно се разделяха с живота.