Ю Несбьо
Жажда (26)

Двайсет и пета глава

Вторник през нощта

Катрине скочи от колата и тръгна към опънатите пред бара заградителни ленти. Забеляза мъж с димяща цигара в ръка, облегнат на една от полицейските коли. Въртящият се син буркан на покрива току осветяваше лицето му, красиво с грозотата си. Тя потръпна и се приближи до него.

— Студено е — забеляза тя.

— Задава се зима — Хари издуха дима към синия буркан.

— Емилия се задава.

— Мхм. Съвсем бях забравил за нея.

— Според прогнозата утре щяла да удари Осло.

— Мхм.

Катрине го гледаше замислено. Беше виждала всички възможни лица на Хари Хуле. Но не и това. Не го беше виждала толкова празен, разбит, отчаян. Прииска й се да го погали по бузата, да го гушне. Но не можеше. Спираха я толкова много неща.

— Какво се случи вътре?

— Валентин извади „Рюгер Редхок“ и ме излъга, че преговарям за човешки живот. Мехмет е бил вече мъртъв, когато съм влязъл в бара. Негодникът е пробил сънната му артерия с метална тръбичка. Източил му е кръвта като на проклета риба. Само защото… защото… — Хари започна да мига начесто и млъкна, уж за да махне някакво стръкче тютюн от езика си.

Катрине не знаеше какво да каже. Затова предпочете да замълчи и се загледа в добре познатото й черно волво „Амазон“ със стикери на състезателен болид. То паркира от отсрещната страна на улицата. Катрине усети как сърцето й подскочи, когато видя някоя си Лиен да слиза от пасажерското място отпред. Бьорн я последва. Какво търсеше шефката му тук, на местопрестъплението? Бьорн сигурно й беше предложил да я поразведе на романтична обиколка из множеството забележителности на работата на терен. Да вървят по дяволите и двамата. Бьорн я видя и двамата с Лиен се насочиха към Катрине и Хари.

— Аз влизам, ще говорим по-късно — Катрине побърза да се пъхне под заградителните ленти и тръгна пъргаво към вратата с табела, изобразяваща разбито сърце.

 

 

— Ето къде си бил. Цяла вечер те търся — подхвана Бьорн.

— Бях… — Хари дръпна жадно от цигарата — … малко зает.

— Това е Берна Лиен, новата шефка на криминалистиката. Берна, Хари Хуле.

— Много съм слушала за теб — усмихна се жената.

— А аз за теб нищо не съм чувал. Добра ли си?

— Моля? — жената погледна смутено Бьорн.

— Валентин Йертсен е добър. Аз не съм на неговото ниво, затова се надявам тук да има хора, които да ме превъзхождат, иначе тази касапница няма да приключи.

— Май напипах нещо интересно — обнадежди го Бьорн.

— Сериозно?

— Точно затова се опитвах да те открия. Якето на Валентин. Разпорих го и в подплатата открих монета от десет йоре и две листчета. Понеже е минало през пералня, мастилото се е размило от външната страна, но като разгънах хартийките, част от написаното върху едната се беше запазило. Не е много, но е достатъчно да разбереш, че представлява разписка за изтеглена сума от банкомат в центъра на Осло. Връзва се с дотук установения му стремеж да плаща в брой и да избягва кредитни карти. За жалост не личат нито номерът на картата, нито номерът на трансакцията, но датата, на която е извършена, частично се вижда.

— И?

— Тази година, месец август. Денят съдържа единица.

— Значи на първи, на единайсети, на двайсет и първи или на трийсет и първи?

— Да, четири възможни дати… Свързах се със служителка на „Нокас“, фирмата, обслужваща банкоматите на въпросната банка. Издействали са си разрешително да съхраняват до три месеца кадрите от охранителните камери при банкоматите. Затова имат записи на въпросното теглене. Извършено е от банкомата на Централната гара — едно от най-натоварените терминални устройства в града. Според официалното обяснение — заради многото търговски центрове в близост.

— А според неофициалното?

— Кой в днешно време тегли пари, Хари? Хората масово плащат с банкови карти. С изключение на…

— Мхм. Наркопласьорите около гарата и покрай реката.

— Най-използваните банкомати осъществяват над двеста трансакции на денонощие.

— За четири денонощия стават малко под хиляда — пресметна Берна Лиен.

Хари стъпка димящата цигара.

— Утре сутринта ще имаме достъп до видеозаписите. При по-експедитивно преглеждане, тоест на забързан каданс и с минимални паузи, ще проверяваме по две лица на минута. Това прави всичко на всичко седем-осем часа, а вероятно и по-малко. След като идентифицираме Валентин, остава само да проверим с карта на чие име са изтеглени пари от банкомата във въпросния час.

— И хоп! — ето ти тайната самоличност на Валентин Йертсен — прекъсна го Берта Лиен, видимо горда и въодушевена от успеха на оглавявания от нея отдел. — Какво мислиш, Хуле?

— Мисля, госпожо Лиен, колко жалко е, че единственият човек, способен да идентифицира Валентин Йертсен, лежи вътре с глава в мивката и без пулс. — Хари закопча палтото си. — Но ви благодаря за бързата реакция, колеги.

Берна Лиен изгледа възмутена Хари, после Бьорн, който се прокашля смутено.

— Доколкото разбрах, озовал си се лице в лице с Валентин…

— Така и не видях физиономията му — поклати глава Хари.

Бьорн кимна бавно, без да го изпуска от поглед.

— Ясно. Жалко наистина. Много жалко.

— Мхм — Хари сведе очи към стъпканата угарка пред върха на обувката си.

— Е, ще влезем да огледаме.

— Приятно прекарване.

Хари ги проследи с поглед. Медийните фотографи бяха заели позиции пред загражденията, а вече прииждаха и репортери. Навярно знаеха нещо или пък не. А може би просто не смееха да го закачат. Така или иначе, оставиха Хари на мира.

Осем часа.

Осем часа от тази сутрин.

За едно денонощие Валентин навярно бе убил още някого.

Мамка му, мамка му.

— Бьорн! — извика Хари, когато колегата му хвана дръжката на вратата на бара.

 

 

— Здравей, Хари — на вратата се показа Столе Ауне. — Охо, Бьорн, привет и на теб.

— Съжалявам, че те безпокоим толкова късно. Може ли да влезем? — помоли Хари.

— Разбира се, заповядайте — Ауне отвори широко вратата и двамата гости пристъпиха в дома му.

Дребна жена, по-слаба от мъжа си, но и тя с посребрена коса, се появи с бързи, пъргави крачки.

— Хари! — изчурулика тя. — Познах те по гласа. От цяла вечност не сме се виждали. Как е Ракел? Уточниха ли диагнозата?

Хари поклати глава и изчака Ингри да го млясне по бузата.

— Кафе? Или е късно? Зелен чай?

Бьорн и Хари отговориха съответно утвърдително и отрицателно. Ингри хлътна в кухнята.

Ауне ги покани в дневната. Настаниха се в дълбоките кресла. Стените бяха покрити с рафтове с книги — от пътеводители и стари атласи, през стихосбирки и комикси, та до специализирана психологическа литература. Но романите преобладаваха.

— Виждаш ли, в момента чета твоя подарък — Столе вдигна тънко книжле, захлупено разтворено върху масичката до креслото му, и го показа на Бьорн: — Едуар Леве. „Самоубийство“. Хари ми я подари за шейсетия ми рожден ден. Явно смяташе, че е крайно време.

Бьорн и Хари се усмихнаха. Видимо измъчено, защото Столе сбърчи чело.

— Нещо лошо ли е станало, момчета?

Хари се прокашля.

— Тази вечер Валентин отне още един човешки живот.

— Страшно ме боли да го чуя — поклати глава Столе.

— И нямаме основания да се надяваме, че ще спре дотук.

— Действително нямате — потвърди психологът.

— Затова дойдохме при теб. Трудно ми е да започна, Столе.

Ауне въздъхна:

— Ще те улесня. Халстайн Смит не ви върши работа и искате аз да поема оттук нататък, това ли е?

— Не. Нужен ни е… — Хари млъкна, защото Ингри влезе и постави поднос с чай върху ниската масичка между безмълвните мъже.

— Това е звукът на служебната тайна — установи тя. — Ще се чуем, Хари. Поздрави на Олег. Предай му, че мислим за Ракел.

— Нужен ни е човек, способен да разпознае Валентин Йертсен — довърши Хари, след като съпругата на Ауне се оттегли. — А по наши сведения последният жив човек, който го е видял…

Хари направи пауза — не за да нагнети напрежението, както правят ораторите, а за да предостави на Столе няколкото секунди, през които човешкият ум, при вече зададени мисловни координати, обикновено прави светкавични, почти несъзнателни и въпреки това изключително точни заключения. Не че това щеше да смекчи особено шока. Не повече, отколкото би се смекчил шока за, да речем, боксьор, комуто предстои да понесе силен удар, ако му предоставят десета от секундата да се отмести малко встрани от прицела на удара, вместо да го поеме с цялата му тежест.

— … е Аурура.

В последвалата тишина Хари чуваше хрущенето на страниците на книгата, по които задраха пръстите на Столе.

— Какви ги говориш, Хари?

— В деня на сватбата ми с Ракел, докато вие двамата с Ингри бяхте на тържеството, Валентин е издебнал Аурура в почивката на хандбалния турнир.

Книгата тупна глухо върху килима. Столе премига недоумяващо.

— Тя… какво…

Хари изчака информацията да се утаи в съзнанието на приятеля му.

— Докоснал ли я е? Наранил ли я е?

Хари издържа погледа на Столе, без да отговори. Изчакваше Ауне сам да съпостави новополучената информация с вече известната му. Да погледне последните три години в нова светлина. В светлина, която да му предостави търсените обяснения.

— Да — прошепна Столе и лицето му се сгърчи в страдалческа гримаса. Свали си очилата. — Разбира се, че го е направил. Боже, колко съм бил сляп. — Той се вторачи в празното пространство. — Как разбрахте?

— Вчера Аурура дойде у нас и ми разказа всичко.

Погледът на Столе Ауне се върна към Хари като на забавен каданс.

— Знаел си… знаел си за това от вчера и нищо не си ми казал?

— Обещах й да си мълча.

Противно на очакванията гласът на психолога не се повиши, а се понижи:

— Петнайсетгодишно момиче ти споделя, че е било изнасилено. Знаеш отлично от каква грижа се нуждаят жертвите на сексуални престъпления. И въпреки това си решил да го запазиш в тайна?

— Да.

— Но, за бога, Хари, защо?

— Защото Валентин я е заплашил, че ще те убие, ако тя се оплаче на някого.

— Мен? Какво значение имам аз, Хари? Прехвърлих шейсетте и имам болно сърце, а Аурура е младо момиче с целия живот пред себе си!

— Тя те обича повече от всичко на света и ме накара да й обещая, че ще си мълча.

Столе Ауне си сложи очилата и размаха треперещия си показалец срещу Хари:

— Да, обещал си й! И си спазвал обещанието си, докато то не е влияело на твоите планове! Но след като си разбрал, че можеш да я използваш, за да се окичиш с лаври за още един разкрит случай, това обещание изгубва стойността си.

Хари не възрази.

— Разкарай се, Хари! Вече не си добре дошъл в този дом.

— Всяка секунда е ценна, Столе.

— Вън, казах! — Столе Ауне се изправи. — Веднага!

— Аурура ни е нужна.

— Ще се обадя на полицията. На истинската полиция.

Хари разбра, че е безсмислено да настоява; по-мъдро беше да изчакат естествения развой на събитията с надеждата до утре Столе Ауне да успее да погледне по-глобално на случая.

Хари кимна. Стана от стола и го избута назад.

— И сами ще се изпратим.

На вратата на кухнята Хари зърна бледото нямо лице на Ингри.

В коридора си върза обувките и тъкмо преди да излезе, чу слабо гласче:

— Хари?

Обърна се, но не видя никого. После, горе, по стълбите към втория етаж, тя се появи на светло. Беше облечена в торбеста раирана пижама, сигурно на баща й, предположи Хари.

— Извинявай, Аурура. Нямах избор.

— Знам. Прочетох в интернет, че е убил бармана. И чух разговора с татко.

Столе хукна към дъщеря си, размахвайки ръце. В очите му избиха сълзи.

— Аурура, не си длъжна… — гласът му се прекърши.

— Тате — тя седна спокойно на стълбите над тях. — Искам да помогна.