Ракел вдигна поглед към Хари, докато пресичаха, хванати под ръка, университетския площад към Домус Академика, една от трите сгради на Университета в Осло в центъра на града. Ракел го беше навила да си обуе официалните обувки, които му купи от Лондон, макар Хари упорито да твърдеше, че подметките им са прекалено гладки за толкова хлъзгаво време.

— Трябва по-често да ходиш с костюм — отбеляза Ракел.

— А общината — по-често да ръси смес против поледица — Хари се подхлъзна театрално.

Ракел се разсмя и го притисна. Усети допира до ръба на жълтата картонена папка, която на тръгване Хари сгъна и натъпка във вътрешния си джоб.

— Това не е ли колата на Бьорн Холм, при това паркирана изключително неправомерно?

Подминаха черното волво, спряно съвсем до стълбите.

— На предното стъкло си е оставил полицейската значка — отбеляза Хари. — Класическа форма на злоупотреба със служебно положение.

— Направил го е заради Катрине — усмихна се Ракел. — Опасява се жена му да не падне.

Във вестибюла пред Старата актова зала жужаха гласове. Ракел се огледа за познати лица. Бяха дошли предимно хора от академичните среди и роднини. В дъното на вестибюла все пак мярна позната физиономия: Трюлс Бернтсен. Явно не беше осведомен, че на такова събитие се идва в официално облекло. Ракел проправи път за себе си и за Хари. Добраха се до Катрине и Бьорн.

— Честито! — Ракел ги прегърна един по един.

— Благодаря! — засия Катрине и поглади издутия си корем.

— Кога…

— През юни.

— През юни значи — повтори Ракел и забеляза как усмивката на Катрине лекичко помръкна.

Ракел се наведе напред, докосна лакътя й и прошепна:

— Не го мисли. Ще мине без проблеми.

Катрине я гледаше почти ужасена.

— Ще си поискаш епидурална упойка. Истински разкош. Тушира цялата болка като с вълшебна пръчица.

Катрине премига два пъти, после се разсмя гръмко.

— Да ти призная, за пръв път ще присъствам на защита на дисертация. Чак когато Бьорн тръгна да си слага тексаската вратовръзка — дето прилича на ласо — стоплих, че нещата са сериозни. Как всъщност протича защитата?

— Регламентът е много прост. Първо всички влизаме в залата и посрещаме прави научния ръководител, докторанта и двамата опоненти. Смит сигурно ще е доста притеснен, макар вече да е минал вътрешна защита пред същия изпитен състав вчера или онзи ден. Вероятно се опасява най-вече Столе Ауне да не се заяде с него, но едва ли има основания за такива тревоги.

— И защо да няма основания? — попита Бьорн Холм. — Ауне многократно е заявявал, че не вярва в съществуването на вампиризма.

— Столе вярва на сериозните научни изследвания — намеси се Ракел. — Опонентите са длъжни да проявят критичност и да изискат от докторанта да обоснове резултатите от труда си, но същевременно да се придържат към рамките на разработената тема и задачите, които авторът си е поставил, без да се отплесват в избрани от тях области — избълва на един дъх Ракел.

— Боже, доста добре си се подковала! — смая се Катрине.

Ракел кимна и продължи:

— Всеки опонент разполага с четирийсет и пет минути. В промеждутъка се дава възможност на публиката да задава кратки въпроси. Зрителите рядко се възползват. След защитата има тържествен обяд. Черпи новоизлюпеният доктор. Ние не сме поканени. Хари страшно го е яд.

— Наистина ли? — обърна се към него Катрине.

Той вдигна рамене.

— Кой не обича месо в сос и да си подремне, докато в продължение на половин час роднини на човек, когото не познаваш добре, държат прочувствени речи?

Тълпата наоколо се размърда. Заблестяха светкавици.

— Новият министър на правосъдието — съобщи Катрине.

Множеството се раздели, за да направи път на Микаел и Ула Белман. Вървяха усмихнати, хванати под ръка. От усмивката на Ула Белман имаше какво да се желае — поне според Ракел. Навярно госпожа Белман не е от най-лъчезарните, предположи тя. Или просто е стеснителна по природа и с времето е разбрала, че прекаленото усмихване води до още нежелано внимание, докато хладното изражение облекчава живота.

В такъв случай не я чакаха леки дни като министерша.

Микаел Белман спря почти до Хари и Ракел, защото някой извика въпрос към него. Веднага тикнаха микрофон пред лицето му.

— Дойдох само да приветствам един от хората, дали своя принос за разрешаването на случая с Вампириста — каза той на английски. — Днес е денят на доктор Смит, така че говорете с него, не с мен.

И въпреки това Белман угоди на фотографите. Охотно позира пред обективите им, като откликваше на желанията им.

— Виж ти, журналисти от чужбина — изненада се Бьорн.

— Вампиризмът в момента е голям хит — кимна Катрине и плъзна поглед над множеството. — Изсипала се е целокупната гилдия на криминалната журналистика.

— Липсва само Мона До — отбеляза Хари, докато сканираше тълпата.

— Цялото котелно е дошло — допълни Катрине. — С изключение на Андерш Вюлер. Някой знае ли къде е?

Другите поклатиха глави.

— Сутринта ми звънна по телефона — каза Катрине. — Искал да поговорим на четири очи.

— За какво? — поинтересува се Бьорн.

— Един господ знае. О, я вижте, ето го и него!

Андерш Вюлер се появи в дъното. Размота шала около врата си. Лицето му беше зачервено, а той — запъхтян. Вратите към Старата актова зала се разтвориха.

— Ще побързам, за да си намеря място — Катрине се спусна нататък. — Дайте път, хора, бременна жена!

— Толкова е сладка — прошепна Ракел, мушна длан под мишницата на Хари и се облегна на рамото му. — Винаги съм се питала дали с нея не сте имали нещо.

— Какво нещо?

— Кратка свалка. Докато с теб сме били разделени, например.

— Уви — мрачно отвърна Хари.

— Как да го разбирам?

— Понякога съжалявам, че не съм оползотворявал по-добре нашите почивки един от друг.

— Не се шегувам, Хари.

— Нито пък аз.

Халстайн открехна вратата към актовата зала и надникна вътре.

Към полилея над зрителите, запълнили всички места в аудиторията. На горните редове имаше дори правостоящи. В тази зала някога бе заседавал норвежкият парламент, а сега той — все още никому неизвестният Халстайн — щеше да застане зад ораторската трибуна и да защити научния си труд, а после да му бъде присъдена докторска степен! Погледна Мей — седеше на първия ред, и тя притеснена, но и горда като квачка. Халстайн погледна колегите си от чужбина, дошли да уважат представянето му, въпреки предупрежденията му, че защитата ще се проведе на норвежки език. Погледна журналистите, после Белман, настанил се най-отпред заедно със съпругата си. Погледна Хари, Бьорн, Катрине, новите си приятели от полицията, изиграли роля в дисертацията му за вампиризма, в която случаят „Валентин Йертсен“, естествено, се явяваше опорната конструкция. И макар че след разкритията от последните няколко дни образът на Валентин претърпя драстични промени, тези корекции придадоха допълнителна легитимност на заключенията му за характеристиките на вампиристкия тип личност. Още в самото начало Халстайн обърна внимание на следователите, че класическият вампирист действа под влиянието на афект и го тласкат нагони и импулси, затова разобличаването на Лени Хел като мозъка зад умело режисираните убийства му дойде дюшеш.

— Започваме — обяви водещият и отскубна прашинка от деканската си тога.

Халстайн си пое дъх, влезе и всички в залата се изправиха.

Смит и двамата му опоненти седнаха, а научният ръководител отиде до ораторския пулт и разясни как ще протече защитата. После даде думата на Халстайн.

Първият опонент, Столе Ауне, се наведе напред и шепнешком му пожела успех.

И така, настъпи часът на Халстайн. Качи се на подиума, застана зад пулта и обгърна аудиторията с поглед. Усети как в залата се възцарява тишина. Предварителната защита вчера сутринта мина добре. Какво ти добре, направо фантастично! Колкото и да се пазеше от прибързана радост, Халстайн нямаше как да не забележи задоволството на рецензентите. Дори Столе Ауне кимна одобрително на най-сполучливите попадения в дисертацията.

Сега предстоеше Халстайн да представи автореферат на научния си труд. Разполагаше с максимум двайсет минути. Халстайн пристъпи към действие и бързо си възвърна вчерашната самоувереност. Постепенно се откъсна от написаното пред себе си. Защото мисълта му течеше гладко, без запъване. Халстайн сякаш се виждаше отстрани, ставаше свидетел как хипнотизираните зрители не откъсват очи от устните му. Всичките им сетива бяха съсредоточени върху Халстайн Смит, бъдещ професор по вампиризъм. Такава дисциплина, разбира се, все още не съществуваше, но той щеше да промени този факт. Началото полагаше днес.

Авторефератът навлезе в заключителната си част.

— По време на краткия си престой в автономната разследваща група под ръководството на Хари Хуле успях да науча доста неща. Научих например, че най-първостепенният въпрос в разследването на едно убийство е „защо?“. Но дори да разполагаш с отговора на този въпрос, трябва да отговориш и на друг: „как?“. — Халстайн направи няколко крачки от ораторския пулт до масата наблизо, където изпод копринено покривало се очертаваха три предмета. Хвана края на покривалото и изчака за момент. Струваше му се съвсем приемливо да внесе известна доза артистичност в представянето си. — Ето отговора на въпроса „как?“ — провъзгласи той и смъкна покривалото.

При появата на големия револвер, масивните, уродливи белезници и черните зъби сред събралото се множество премина шепот.

— Инструмент за заплашване и принуда. Втори за осигуряване на контрол, за обезвреждане и за плен. И трети за връщане към извора, за достъп до кръвта, за извършването на ритуала — Смит посочи последователно оръжието, белезниците и железните зъби и вдигна поглед. — Признателен съм на специален следовател Андерш Вюлер, задето ми услужи с тези предмети, за да онагледя по-добре тезата си. Тези три предмета отговарят не само на въпроса как, а и на въпроса защо. Как така се появи това защо?

Из залата се разнесе откъслечен, благовъзпитан смях.

— И трите оръдия онагледяват и мотива на престъплението, защото са стари. Ненужно стари, дори бихме казали. Вампириста си е направил труда да си набави предмети от определени епохи — или техни имитации. Този факт говори в подкрепа на застъпената в дисертацията ми теория за значимостта на ритуалното. Пиенето на кръв отпраща към времената, когато боговете са приемали лептата на простосмъртните, длъжни да им се кланят и да ги умилостивяват, под формата на кръв. — Посочи револвера. — Едната препратка ни отвежда в Америка отпреди двеста години. Тогавашните индиански племена пиели кръвта на враговете си, защото вярвали, че така силите на противниците им ще се прелеят в тях. — Смит посочи белезниците. — Втората препратка ни връща към средновековните гонения и ритуални изгаряния на вещици и магьосници. — А третата — към античността — Смит посочи железните зъби. — Тогава животинските жертвоприношения и кръвопускането са били най-използваните начини хората да си изпросят благоразположението на боговете. Така и моя милост днес се надява да умилостиви тези светила — Халстайн обхвана с широк жест декана и опонентите.

Този път смехът избухна по-невъздържан.

— Благодаря за вниманието.

Публиката възнагради представянето му с — поне по негова преценка — гръмки аплодисменти.

Столе Ауне се изправи, понагласи си вратовръзката на точици, изпъчи корем и се отправи към ораторския пулт, набивайки крак.

— Уважаеми господин докторант, от чутото и прочетеното до момента съдя, че базирате дисертационния си труд върху изследването на отделни конкретни случаи. Питам се тогава как сте извели заключението си за вампиристкия тип личност, при положение че преди да се разкрие ролята на Лени Хел, основният изследван обект — Валентин Йертсен — не е потвърждавал правотата на вашите предположения.

Халстайн Смит се прокашля.

— В психологията разполагаме с по-голяма свобода за интерпретация, отколкото в повечето други науки и, признавам, изкушавал съм се да тълкувам поведението на Валентин Йертсен в духа на предварително очертани от мен психологически параметри на типичния вампирист. Като представител на науката обаче съм длъжен да бъда честен. Допреди няколко дни профилът на Валентин Йертсен се разминаваше доста с теорията ми. И макар че — нека подчертая — в психологията картата и реалният терен никога не съвпадат — откровено казано, почувствах се разочарован. Трагедията с Лени Хел донесе нещо положително. Потвърди теориите в дисертацията ми и спомогна образът на Вампириста да се избистри и подбудите му да се прецизират — нещо, което се надявам да доведе до по-ранното залавяне на вампиристи и да допринесе за предотвратяването на бъдещи трагедии — Халстайн се покашля. — Дължа огромни благодарности на научното жури, което вложи много време и усилия в преглеждането на първия вариант на дисертацията ми, но въпреки това после ми позволи да внеса някои поправки, продиктувани от разобличаването на Лени Хел. С изясняването на всички обстоятелства нещата си дойдоха на мястото…

Деканът даде дискретно да се разбере, че времето на първия опонент е приключило. Халстайн имаше чувството, че са минали пет минути, а не четирийсет и пет. Времето бе отлетяло толкова неусетно — като в игра!

Деканът се качи зад ораторския пулт и обяви петминутна почивка, когато гости от публиката имат възможност да заявят желанието си за въпроси към докторанта. Халстайн вече изгаряше от нетърпение да покаже на всички тази фантастична научна разработка, която, при цялата си зловеща тематика, все пак разглеждаше най-великото и красиво нещо в мирозданието: човешката душа.

Халстайн използва почивката, за да поздрави всички, непоканени на приема. Хари Хуле беше дошъл в компанията на тъмнокоса жена. Смит се насочи към тях.

— Хари! — Халстайн стисна ръката на полицая — твърда и студена като мрамор. — Това трябва да е Ракел.

— Тя е.

Халстайн се здрависа и с нея. Хари си погледна часовника и хвърли поглед към входа.

— Чакаме ли някого?

— Да. Дългоочакваните най-сетне пристигнаха.

В другия край на помещението влязоха двама души. Висок, смугъл младеж и около петдесетгодишен мъж с руса коса и очила без рамки с тесни, четириъгълни стъкла. Младият приличаше на Ракел. Другият също му се струваше познат отнякъде.

— Къде съм виждал господина с очилата? — попита Халстайн.

— Нямам представа. Хематолог е. Доктор Джон Д. Стефенс.

— И какво прави тук?

Халстайн видя как Хари си пое дъх.

— Дойде да сложи точка на тази история. Просто още не го знае.

В същия миг деканът би звънеца и със сипкав глас призова зрителите да се върнат в залата.

Джон Д. Стефенс вървеше между два реда банки, следван плътно от Олег Фауке. Стефенс плъзна поглед над вече влезлите в търсене на Хари Хуле. И усети как сърцето му спира, когато забеляза младия рус мъж на най-задния ред. В същия миг и Андерш го видя. Стефенс прочете ужас по лицето му. Лекарят се обърна към Олег. Реши да се оправдае с някаква забравена среща и да си тръгне.

— Знам — изпревари го Олег и дори не направи опит да се отмести. Стефенс неволно забеляза, че момчето е високо почти колкото втория си баща, Хари Хуле. — Да оставим нещата на естествения им ход, докторе.

Младежът постави леко длан върху рамото на Стефенс, а сякаш го натисна към седалката зад него. Лекарят седна и усети как пулсът му се укротява. Достойнство. Да, именно достойнство. Олег Фауке знаеше, че Стефенс ще прояви доблест. Следователно и Хари знаеше. И не му беше дал никаква възможност за отстъпление. По реакцията на Андерш личеше, че и той не е знаел какво ще се случи. Бяха ги прецакали. Да се озоват заедно тук. А сега какво?

Катрине Брат седеше между Хари и Бьорн. Деканът откри втората част.

— Един зрител изяви желание да зададе въпрос към докторанта. Хари Хуле, заповядайте.

Катрине вдигна изненадан поглед към Хари. Той стана.

— Благодаря.

Катрине забеляза озадачените изражения на присъстващите. Неколцина се усмихваха, сякаш очакваха шега. И Халстайн Смит, изглежда, не възприемаше сериозно намесата на Хари.

— Поздравления — подзе Хари. — На крачка си да постигнеш голямата си цел. Благодаря ти за приноса ти към разплитането на случая с Вампириста.

— По-скоро аз трябва да ти благодаря — леко се поклони Смит.

— Може и така да е, защото открихме кукловод, който е дърпал конците на Валентин. А както посочи и Ауне, цялата ти дисертация е изградена върху случая на Йертсен. Извади голям късмет.

— Така е.

— Но има няколко въпроса, на които според мен всички биха искали отговор.

— Ще се постарая максимално, Хари.

— Спомням си записа, на който се вижда как Валентин влиза в обора ти. Изглежда целеустремен, наясно е къде отива, но не знае за съществуването на везната. Затова прекрачва прага безстрашно, убеден, че ще стъпи върху стабилна повърхност. И съответно залитва. Защо се случва така?

— Ние, хората, приемаме някои неща за изконно зададени. В психологията това се нарича рационализация. Ще рече, че опростяваме реалността. Без рационализация светът няма да е обозрим, мозъкът ще се претовари от всички колебания, които ни връхлитат.

— Затова, докато слизаме по стълби в тъмното, не се опасяваме, че ще си ударим главата във водопроводна тръба, например.

— Именно.

— Но случи ли ни се веднъж, ще ни държи влага занапред — поне на повечето от нас. Точно по тази причина Катрине Брат стъпва предпазливо върху везната при второто си посещение в обора ти. Затова не е никак учудващо, че по тръбата в мазето на Лени Хел открихме епителни клетки и кръв от теб и мен, но не и от Лени Хел. Сигурно още като дете се е научил да се навежда. Иначе щяхме да намерим и неговата ДНК, защото тя се запазва години след като е попаднала някъде.

— Ти си специалистът, Хари.

— Ще се върна на тази тема, но нека първо обсъдим какво все още представлява загадка.

Катрине се надигна на стола. Не схващаше накъде бие Хари, но долавяше вибрациите от едва доловимите, нискочестотни заплашителни нотки в гласа му.

— Когато влиза в обора ти в полунощ, Валентин Йертсен тежи седемдесет и четири килограма и седемстотин грама — продължи Хари. — На излизане везната отчита седемдесет и три килограма и двеста грама — това от записа. Тоест, олекнал е с килограм и половина — Хари разпери ръце. — Най-логичното обяснение за спада в теглото му е кръвозагубата от огнестрелната рана. Така поне реших в началото.

Катрине чу дискретното, но нетърпеливо покашляне на декана.

— Впоследствие обаче ми хрумна друго. Съвсем бяхме забравили за револвера, който Валентин е внесъл и оставил в кабинета. „Рюгер Редхок“ тежи около килограм и двеста грама. За да излезе сметката, би трябвало Валентин да е изгубил само триста грама кръв…

— Хуле, ако това е въпрос към докторанта… — подхвана деканът.

— Първо ще се обърна към експерт по кръвта — Хари застана с лице към залата. — Доктор Джон Стефенс, вие сте хематолог и сте били на смяна при постъпването на Пенелопе Раш в болницата…

Джон Стефенс усети как потта руква, когато всички погледи се насочиха към него. По същия начин го гледаха и когато седеше на свидетелската скамейка и обясняваше как е починала съпругата му; как са били нанесени прободните рани, как кръвта й е изтекла буквално пред очите му. И тогава, и сега беше обект на всеобщото внимание. И тогава, и сега погледът на Андерш го пронизваше безмилостно.

Стефенс преглътна.

— Точно така, присъствах.

— Тогава демонстрирахте изключително точна преценка за количеството кръв: само по снимка от местопрестъплението оценихте кръвозагубата на жертвата на литър и половина.

— Така е.

Хари извади снимка от джоба на сакото си и я вдигна пред лекаря.

— А по тази снимка от кабинета на Халстайн Смит, която ви е показал шофьор на линейка във вашата болница, оценихте количеството кръв на литър и половина, което отговаря на килограм и половина, вярно ли е?

Стефенс преглътна. Знаеше, че Андерш пронизва гърба му с поглед.

— Вярно е. Плюс-минус двеста милилитра.

— Да попитам за всеки случай: изобщо възможно ли е човек да се изправи на крака и да избяга, след като е изгубил литър и половина кръв?

— Строго индивидуално е. Ако говорим за човек в добро физическо здраве и със силна воля — да, възможно е.

— И така стигам до моя съвсем прост въпрос…

Стефенс усети как по челото му се търкулна капчица пот.

Хари пак се обърна към ораторския пулт:

— Как ще обясниш това несъответствие, Смит?

Катрине се задъха. Настъпилата тишина сякаш оказваше физически натиск.

— Сигурно — Хари си пое дъх.

Катрине спря да диша.

— Не Валентин Йертсен е внесъл револвера в обора ти. Оръжието се е намирало в твоя кабинет отпреди това.

— Какво? — отривистият смях на Смит отекна като самотен птичи крясък в залата. — И как, за бога, се е озовало там, ако мога да попитам?

— Ти си го занесъл — отвърна Хари.

— Аз? Че откъде-накъде ще нося в кабинета си чужд револвер?

— Оръжието е било твое, Смит.

— Що за глупости! През живота си не съм притежавал пистолет. Ако се съмняваш, провери в регистъра на притежателите на огнестрелно оръжие.

— Там въпросният револвер е вписан на името на моряк от Фаршун. Твой пациент. Шизофреник.

— Моряк? Какви ги дрънкаш, Хари? Сам каза, че в бара, където е убит Мехмет Калак, Валентин Йертсен те е заплашил с въпросния револвер. Тогава?

— После ти го е върнал.

Аудиторията се разшумя неспокойно. Разнесе се глух шепот и потракване от нервно размърдали се на банките тела.

Деканът стана и вдигна ръце да призове присъстващите към тишина. Заради широките ръкави на тогата заприлича на разперил крила петел.

— Простете, господин Хуле, но това е защита на дисертационен труд. Ако сте открили наличие на престъпни действия, предлагам да се обърнете към съответните институции. Академичната зала не е място за полицейски разпит.

— Уважаеми господин декан, уважаеми опоненти, не смятате ли, че за оценката на представената днес дисертация е от съществено значение да се установи дали в изследването си авторът не се позовава на превратно интерпретиран единичен случай? Нали целта на публичната защита е именно такава?

— Господин Хуле… — подхвана гръмовито деканът.

— … е прав — довърши от първия ред Столе Ауне. — Уважаеми господин декан, като член на научното жури настоявам да изслушаме въпросите на господин Хуле към докторанта, защото отговорите му ще ми помогнат да формирам крайната си оценка.

Изумен, деканът изгледа последователно Ауне, Хари и Смит. После седна.

— В такъв случай искам да попитам докторанта дали е държал в плен Лени Хел в собствения му дом и дали всъщност той, Халстайн Смит, не е дърпал конците на Валентин Йертсен.

През залата премина едва доловимо шушукане. После се възцари пълна тишина, сякаш някой изсмука всичкия въздух от аудиторията.

— Това шега ли е, Хари? — поклати невярващо глава Смит. — С екипа от котелното сте ми скроили номер, за да развеселите зрителите, и сега…

— Предлагам да отговориш на въпроса, Халстайн.

Навярно употребата на малкото му име показа на Смит, че Хари говори съвсем сериозно. Катрине забеляза известна промяна в изражението на докторанта, която говореше, че схваща смисъла на думите на Хари.

— Хари — подзе тихо той — за пръв път влязох в къщата на Лени Хел тази неделя, когато ти ме заведе там.

— Не е вярно. Влизал си и преди. Много внимателно си избърсал местата, където е имало вероятност да си оставил отпечатъци или биологични следи, но си забравил едно място: водопроводната тръба.

— В неделя всички оставихме своя ДНК по проклетата тръба, Хари!

— Всички — с изключение на теб.

— Глупости! Питай Бьорн Холм. Виждам го ей там.

— Бьорн Холм ще потвърди единствено, че по водопроводната тръба е открил твоя ДНК, но не и кога е попаднала там. В неделя се намирах в мазето, когато ти слизаше по стълбите. Появи се безшумно, изобщо не те чух да идваш, спомняш ли си? Защото — за разлика от другите, ти не си удари главата в тръбата. Предвидливо си се навел. Защото си знаел за съществуването й.

— Това е смехотворно, Хари. В неделя и аз си ударих главата в тази тръба. Просто нищо не се е чуло.

— Заради тази шапка, която е омекотила удара, така ли? — Хари извади от джоба си черна шапка и си я нахлупи на главата. Отпред имаше избродиран бял череп с кръстосани кости и надпис „Занкт Паули“. — Добре, възможно е, Халстайн. Но обясни ми тогава как твоя ДНК — тоест твоя кръв, кожа или косъм — е попаднала върху тръбата, щом си бил с нахлупена върху челото шапка?

Халстайн Смит мигаше объркано.

— Докторантът мълчи — установи Хари. — Ще отговоря вместо него. Халстайн Смит си е ударил главата в тръбата, когато е слизал в мазето на Лени Хел за пръв път — много преди да се развилнее така нареченият вампирист.

В настъпилата тишина се чу само приглушеният смях на Халстайн Смит.

— Преди да кажа каквото и да било, моля за вашите бурни аплодисменти за бившия старши инспектор Хари Хуле. Определено има богато въображение.

Смит започна да пляска с ръце. Неколцина зрителите се присъединиха, но бързо се отказаха.

— Но за да се превърне тази фантастична история в нещо повече от свободно съчинение, са необходими — както и в докторските дисертации — доказателства! А ти не разполагаш с никакви доказателства, Хари. Заключенията ти се базират на две неиздържани хипотези. Първо, повече от съмнително е, че някаква овехтяла оборска везна показва точното тегло на човек, задържал се там едва няколко секунди. Везна, която, уверявам те, често блокира. И второ, твърдиш, че нямало как да оставя биологични следи по водопроводната тръба, защото, видите ли, съм носел шапка. За твое сведение, свалих шапката, докато слизах. После, след като си ударих главата, пак си я сложих, защото в мазето ми стана студено. Да, в момента белегът не личи, но това е защото по принцип моята кожа зараства бързо. Съпругата ми ще потвърди, че в неделя се прибрах с ожулено чело.

Катрине видя как жената на Смит, облечена в ръчно ушита рокля в землисти цветове, с безизразно лице прикова потъмнелите си очи в съпруга си, все едно изпаднала в шок.

— Нали така, Мей?

Жената отвори уста, после беззвучно я затвори. Накрая кимна бавно.

— Видя ли, Хари? — Смит наклони глава и изгледа Хари с печално състрадание. — Видя ли колко лесно направих теорията ти на пух и прах?

— Лоялността на съпругата ти заслужава уважение, но за твое съжаление заключението от ДНК експертизата е неопровержимо. Анализът на Института по съдебна медицина показва не само наличието на биологичен материал с твоя ДНК профил върху тръбата, а и че този материал е оставен преди повече от два месеца. Тоест, няма как да е попаднал там в неделя.

Катрине подскочи леко върху банката и погледна Бьорн. Той едва забележимо поклати глава.

— Затова, Смит, твърдението ми, че си влизал в мазето на Хел през есента, не е хипотеза. А факт. Както е факт и че револверът „Рюгер“ се е намирал при теб. С него си открил стрелба по невъоръжения Валентин Йертсен. В подкрепа на изложената от мен версия е и този стилометричен анализ.

Хари издърпа от вътрешния джоб на сакото си сгъната на четири папка.

— Съществува компютърна програма, която сравнява подбора на думите, строежа на изреченията, структурата на текста и пунктуацията, за да определи самоличността на автора на определено произведение. Именно стилометрията дава нов тласък на споровете кои от пиесите, приписвани на Шекспир, реално са негови. Програмата определя дали даден човек действително е автор на определен текст с точност до осемдесет процента. Тоест, не може да се използва като доказателство в съда. Но ако трябва даден автор да се изключи като потенциален автор на определен текст, тогава точността скача до деветдесет и девет процента и деветдесет и девет стотни. С помощта на въпросната програма нашият компютърен специалист Торд Грен сравни имейлите, изпратени на Валентин Йертсен от името на Лени Хел, с хиляди по-рано написани имейли, които Хел е адресирал до други свои познати. И резултатът гласи… — Хари подаде папката на Катрине — … че Лени Хел не е авторът на инструкциите, които Валентин Йертсен е получавал по електронен път.

Смит се взираше в Хари. Перчемът му се беше полепил по потното чело.

— Този въпрос ще го обсъдим по време на предстоящия полицейски разпит — поясни Хари. — Но в момента присъстваме на докторска защита. И ти все още имаш възможност да обосновеш направените от теб научни изводи и да убедиш журито да ти присъди докторска степен. Така ли е, Ауне?

— Точно така е — потвърди Ауне и се прокашля. — Науката на практика е сляпа за господстващите ценности и това няма да е първото присъждане на докторска степен, постигнато с морално противоречиви или направо незаконни способи. Онова, което ние от научното жури трябва да знаем, преди да преценим дали да одобрим дисертационния труд, е дали Валентин Йертсен е действал под чуждо давление, или не. Ако отговорът е отрицателен, не виждам основания тази дисертация да получи одобрение.

— Благодаря, Ауне. Е, Смит? Искаш ли да изясниш този въпрос пред журито, преди да те арестуваме?

Халстайн Смит гледаше Хари като попарен. В залата се чуваше само силното му пъхтене. Сякаш единствен той от всички присъстващи все още дишаше. Премига сиротна блиц лампа.

Зачервен, деканът се наведе към Столе и прошепна, съскайки:

— Боже господи, Ауне, какво става тук?

— Знаеш ли какво е капан за маймуни? — попита Столе, облегна се назад и скръсти ръце.

Главата на Халстайн Смит подскочи, все едно го удари ток. Вдигна ръка, посочи тавана и извика през смях:

— Какво имам да губя, Хари?

Хари не отговори.

— Да, Валентин си имаше кукловод. В мое лице. Аз написах тези имейли. Но важното е не кой е задкулисният идеолог, направлявал ходовете на Валентин. Валентин е истински вампирист, а моето изследване само го доказва. Нищо от твоето изложение не опровергава постигнатите от мен резултати. И какво, като съм създал условия, благоприятстващи разгръщането на заложените в него инстинкти? Нима учените правят нещо по-различно, създавайки лабораторна ситуация? — Плъзна поглед над множеството. — В крайна сметка не аз решавам какво ще направи той. Крайният избор зависи само от него. А шест човешки живота са напълно приемлива цена за всички страдания и убийства, които това — Смит потупа с показалец подвързаната дисертация — ще спести на човечеството в дългосрочна перспектива. Тук са описани поведенческите появи, сигнализиращи за опасност, и особеностите на вампиристите. Валентин Йертсен пи кръвта им и ги уби, не аз. Аз само създадох благоприятните обстоятелства. Когато извадиш късмет да се натъкнеш на вампирист, буквално си длъжен да се възползваш от уникалния шанс. Не бива да позволяваш да те спират късогледи морални скрупули. Трябва да мислиш в по-дългосрочен план, в името на общочовешкото благо. Справка: Опенхаймер, Мао, хилядите раковоболни лабораторни мишки.

— Значи си убил Лени Хел и си застрелял Марте Рюд в името на нашето добруване? — извика Хари.

— Да, да! Жертви пред олтара на научните изследвания!

— Пред който си пожертвал и собствената си човечност? От хуманни подбуди?

— Именно, именно!

— Или по-скоро тези хора са се простили с живота си, за да можеш ти, Халстайн Смит, да получиш дългоочакваната си реабилитация? И Маймуната най-сетне да се възкачи на престола, да впише името си в историческите книги. Защото точно това те е мотивирало през цялото време, нали?

— Показах ви какво представлява вампиристът и на какво е способен! Не заслужавам ли вашата признателност?

— Нека те поправя. Показа ни най-вече на какво е способен един унизен човек.

Главата на Халстайн подскочи отново. Той отвори уста, после пак я затвори. Не каза нищо повече.

— Чухме достатъчно — деканът се изправи. — Защитата приключи. Моля представителите на реда, които евентуално присъстват в залата, да арестуват…

Халстайн Смит действа с изненадваща бързина. С две крачки се озова до масата, грабна револвера, с един скок отиде до първия ред и насочи оръжието към челото на най-близкия зрител.

— Ставай! — просъска той. — Другите да не мърдат от местата си!

Катрине видя как до Смит се изправи руса жена. Смит я обърна така, че да я използва като щит. Ула Белман. С отворена уста тя гледаше с ням ужас към мъжа си на първия ред. Катрине виждаше Микаел Белман в гръб и нямаше представа какво изразява лицето му, ала съдейки по стойката, се беше вцепенил. Някой изхлипа. Мей Смит. Беше се килнала на една страна върху банката.

— Пусни я.

Катрине се извърна към сумтящия глас. Мъжът беше станал от най-задния ред и слизаше по стълбите.

— Спри на място, Бернтсен, или ще гръмна първо нея, а после и теб! — заплаши Смит.

Трюлс Бернтсен обаче не го послуша. В профил обратната му захапка се очертаваше още по-ясно, но същото важеше и за мускулите под пуловера му. Той слезе до партера, мина пред насядалите на първия ред и се насочи право към Смит и Ула Белман.

— Още една крачка и…

— Първо застреляй мен, Смит, иначе ще те изпреваря.

— Както искаш.

— Цивилен проклетник, не ти стиска да…

Катрине усети внезапен натиск в ушите — същото чувство изпитваш във внезапно пропадащ самолет. Едва в следващия момент схвана, че пукотът е дошъл от големия револвер.

Трюлс Бернтсен беше спрял. Стоеше наведен леко напред и се олюляваше. Раменете му бяха вдигнати към главата, устата — отворена, очите — изцъклени. Катрине видя дупката в гърдите. Зачака кръвта. И тя рукна. Трюлс видимо положи сетно усилие да се задържи прав, докато погледът му не се откъсваше от Ула Белман.

В залата се разнесе женски писък.

— Никой да не мърда! — извика Смит и започна да отстъпва заднишком към изхода, прикрит зад тялото на заложницата. — Ще притворя вратата от външната страна и ще изчакам една минута. Видя ли някой от вас да става, ще я застрелям.

Блъфираше, разбира се. Но никой, естествено, не би рискувал да провери.

— Ключовете за волвото — прошепна Хари, който продължаваше да стои прав. Протегна ръка към Бьорн. Той реагира след секунда. Постави ключовете върху дланта му. — Халстайн! — извика Хари и тръгна да излиза от реда си. — Колата ти е на паркинга за гости на университета и в момента огледната група обследва всеки сантиметър от нея. Имам ключове за автомобил, паркиран точно отпред, а и съм по-подходящ заложник от госпожата.

— И защо? — попита Смит, без да спира да се придвижва към изхода.

— Защото няма да се съпротивлявам и защото имаш съвест.

Смит спря. За няколко секунди огледа преценяващо Хари.

— Сложи си белезниците от масата — нареди Смит.

Хари се измъкна от реда си, подмина неподвижно проснатия Трюлс и застана до масата с гръб към залата и Смит.

— Да те виждам! — извика Халстайн.

Хари се завъртя и вдигна ръце нагоре, за да покаже, че е щракнал около китките си свързаните с дебела верига гривни, изработени по първообраза от средновековието.

— Ела тук!

Хари се подчини. Смит бутна настрани Ула Белман и насочи револвера срещу Хари.

— Една минута!

Със свободната си ръка Смит сграбчи дясното рамо на Хари, завъртя го и го забута към изхода. Остави вратата притворена.

Ула Белман се взираше нататък. После се обърна и погледна съпруга си. Катрине видя как Белман й махна с ръка да отиде при него. И тя тръгна. С къси, несигурни крачки, все едно стъпваше върху тънък лед. Когато стигна до Трюлс Бернтсен обаче, тя се свлече на колене. Опря глава в окървавения му пуловер. Еднократното мъчително изхлипване, което се откъсна от гърдите й, откънтя в притихналата зала по-гръмко дори от изстрела с револвера.

Докато вървеше пред Смит, Хари усещаше притиснатото към гърба му дуло. Мамка му, мамка му! От вчера разиграваше наум всевъзможни сценарии, но този не му беше хрумвал.

Хари бутна с крак вратата и студеният февруарски въздух го блъсна в лицето. Площадът пред университета лежеше безлюден, окъпан от зимното слънце. Черното лаково покритие на волвото „Амазон“ блестеше.

— Движение!

Хари слезе по стълбите и тръгна по равното. На втората крачка се подхлъзна и падна странично, без да има възможност да се подпре на ръце. Рамото му издрънча върху леда. По ръката и гърба му плъзна силна болка.

— Ставай! — изкомандва през зъби Смит, хвана веригата на белезниците и го изправи.

Хари се възползва от инерцията, която му даде Смит. Съобрази, че едва ли ще има по-сгоден случай. Изправяйки се, изнесе напред глава. Уцели Смит. Той се олюля, отстъпи две крачки назад и падна. Хари пристъпи напред, за да довърши започнатото, но Смит, макар и повален на земята, вече се бе прицелил в него, стискайки револвера с две ръце.

— Дай пак, Хари. Натрупал съм голям тренинг. Подреждали са ме така всяко второ междучасие. Дай пак!

Хари се взираше в дулото на револвера. Носът на Смит се беше изкривил. Под разцепената кожа лъщеше бяла кост. Тънка ивица кръв се стичаше покрай едната ноздра.

— Знам какво си мислиш, Хари — засмя се Смит. — „Та той не е успял да застреля Валентин от два метра и половина.“ Ами пробвай се пак, ако искаш. Ако ли не, отключи колата.

Хари бързо пресметна наум възможностите. Обърна се, внимателно отключи вратата към шофьорското място и чу как Смит се изправя. Хари се качи и се засуети, докато пъхаше ключа в контакта.

— Аз ще карам — изръмжа Смит. — Отмести се.

Хари се подчини. Непохватно и мудно вдигна крак и се прехвърли през скоростния лост на съседното място.

— Сега седни върху белезниците.

Хари го погледна.

— Нямам желание да ми нахлузиш веригата и да ме душиш, докато шофирам — Смит вдигна револвера. — Тежко ти, ако си бягал от часовете по йога. Забелязвам как умишлено се туткаш. Имаш пет секунди. Пет…

Хари се облегна максимално назад, доколкото позволяваше наклонената облегалка, изпъна окованите си ръце пред себе си и сгъна колене.

— Три, две…

С много усилия успя да прекара крака си над веригата и да седне върху нея.

Смит се качи, надвеси се над Хари, опаса гърдите му със стария предпазен колан, щракна го и рязко го опъна. Така Хари се оказа прикован плътно към седалката. Смит измъкна телефона от джоба на сакото му, сложи си предпазен колан и завъртя ключа. Форсира двигателя и разтърси скоростния лост. Отпусна съединителя и даде заден ход. Описа дъга, свали прозореца, изхвърли телефона на Хари, а после и своя.

Подкара по улица „Карл Юхан“, зави надясно, Кралският дворец запълни зрителното им поле. На кръстовището улучиха зелен светофар. Свърнаха наляво, минаха през кръгово кръстовище, пак зелен светофар, напред покрай Концертния център. Акер Брюге. Движението течеше плавно. Твърде плавно. Колкото по-голяма преднина успееше да натрупа Смит, преди Катрине да разпрати съобщение до патрулните автомобили и полицейските хеликоптери, толкова по-голям периметър щеше да се наложи да покриват и толкова по-голям район — да отцепят.

Смит се загледа над фиорда.

— В такива дни Осло е просто неотразим, нали?

Гласът му звучеше носово, съпроводен от леко свистене. Вероятно заради фрактурата.

— Мълчалив спътник — установи Смит. — Е, ти днес говори предостатъчно.

Хари се возеше с поглед, прикован в шосето отпред. Катрине не можеше да ги локализира чрез телефоните, но докато Смит шофираше по главни пътища, имаше надежда да ги открият бързо. Волвото с ярки стикери върху покрива и багажника щеше да се отличава от другите автомобили, гледано от хеликоптер.

— Дойде в кабинета ми, представи се като Александър Драйер и поиска да говорим за „Пинк Флойд“ и за гласовете, които чувал — Смит поклати глава. — Но, както вече ти е станало ясно, аз притежавам отличен нюх за човешката природа и бързо се досетих, че това не е обикновен перко, а рядък екземпляр от вида психопати. Представител с екстремно засилени характеристики… Вече запознат от сеансите с неговите сексуални предпочитания, поразпитах мои колеги, които работят като вещи лица по дела за изнасилвания, и започна да ми просветва с кого си имам работа. И в какво се състои неговата дилема. Той очевидно жадуваше да следва ловния си инстинкт, но знаеше, че е достатъчна една-единствена стъпка накриво, дори само едно смътно подозрение, съвсем незначителна дреболия, с която да попадне в радара на полицията, и щеше да бъде разкрит. Следиш ли ми мисълта, Хари? — Смит му хвърли бърз поглед. — Нуждаеше се от гаранция за безопасност, преди да се хвърли отново да ловува. Беше идеален, звяр в безизходица. Трябваше само да му надяна нашийник и да отворя клетката — щеше да излапа — и излочи — всичко, което му поднеса. Но не можех да вляза открито в ролята на двигател на въпросната схема. Трябваше ми фиктивен кукловод, гръмоотвод, който да привлече следите, ако полицията залови Валентин и той направи самопризнания. Този набеден от мен виновник рано или късно неминуемо щеше да бъде разкрит и теренът щеше да съвпадне с картата; той щеше да се окаже и потвърждение на теориите, развити в дисертацията ми за импулсивния, инфантилно-хаотичен вампирист. А Лени Хел живееше като отшелник в къща, отдалечена от населени места, и никой не му ходеше на гости. Да, ама един ден го посети неговият психолог. Психолог с атрибут, който му придаваше вид на ястреб, и с голям червен револвер в ръка. Кря, кря, кря! — засмя се гръмко Смит. — Да беше видял каква физиономия направи Хел, когато разбра, че съм го похитил и оттук нататък ще бъде мой роб! Първо го накарах да качи в кабинета си целия ми пациентски архив — предвидливо бях донесъл папките. После намерих клетка, използвана някога от семейството му за транспортиране на прасета. Заповядах му да я свали в мазето. На слизане след него си ударих челото в проклетата тръба. В клетката сложих дюшек, където Лени да седи и лежи, и го закопчах с белезници за нея. И готово. Всъщност след като му измъкнах всички подробности кои жени е преследвал, след като взех дубликатите на ключовете за апартаментите им и го принудих да ми съобщи паролата за компютъра си, за да изпращам на Валентин имейли от негово име, Лени вече не ми беше нужен. И въпреки това се налагаше да изчакам, преди да го самоубия. Ако полицията заловеше Валентин и той умреше, щяха да стигнат до Хел. За да бъде историята достоверна, хронологията трябваше да е логична и трупът на Хел да е сравнително пресен. За да попреча на полицията да стигне до Хел твърде рано, му осигурих желязно алиби за първото убийство. Знаех, че неминуемо ще проверят къде е бил във въпросната вечер, защото е говорил по телефона с Елисе Хермансен. Затова заведох Лени в местната пицария точно по времето, когато бях инструктирал Валентин да убие Елисе. Исках да го видят повечко хора. Съсредоточен върху пистолета за зашеметяване, който държах под масата, насочен срещу Лени, изобщо не обърнах внимание на ядките в тестото на пицата. Усетих се чак след като вече я бях изял — пак смях. — Лени доста си е поскучал в тази клетка и явно е търсел начини да си уплътнява времето. Когато установихте, че дюшекът е просмукан с негова сперма и решихте, че е изнасилвал Марте Рюд, ми идеше да прихна.

Подминаха полуостровите Бюгдьоя и Снарьоя. Хари броеше секундите. Откакто потеглиха от Университета, бяха минали десет минути. Погледна нагоре към пустото синьо небе.

— Лени Хел не се е гаврил с Марте Рюд. Аз я застрелях още щом я пренесох в мазето. Валентин вече я беше съсипал. Направих й услуга, като сложих край на мъките й. — Смит се обърна към Хари. — Дано разбираш. Разбираш ли, а? Дали според теб дрънкам твърде много, а? А, Хари? — Смит въздъхна. — От теб би излязъл чудесен психолог. Пациентите обожават мълчаливи терапевти, защото си мислят, че те ги анализират много по-обстойно. Професионалното мълчание винаги се приема за компетентност. Да върви по дяволите…

Наближаваха нос Хьовикоден. Отляво отново се появи фиордът. Хари пресмяташе. Със Смит щяха да са при разклона за Аскер след десетина минути. Дотогава полицията вероятно щеше да успее да заварди пътя.

— Имаш ли представа какъв подарък ми направи, когато ми предложи да се включа в разследването? Истинска манна небесна! От изненада първоначално отказах. После поразмислих и ми просветна възможността да си осигуря достъп до вътрешна информация и да предупреждавам Валентин, ако го доближите прекалено много. И съответно максимално да забавя залавянето му. Моят вампирист щеше да надмине Кюртен, Хейг и Чейз и да се превърне в най-великия на всички времена. Но макар и част от екипа, нямах достъп до цялата информация. Не знаех например, че хамамът, посещаван от Валентин, е под наблюдение. Разбрах за това чак докато пътувахме натам с колата. Освен това Валентин започна да се изплъзва от моя контрол. Уби онзи барман, отвлече Марте Рюд. За щастие узнах навреме, че от видеозаписа на банкомата сте разобличили фалшивата му самоличност, и го предупредих незабавно да се омита от апартамента. По онова време той вече ме бе разконспирирал, но какво от това? Той не се вълнуваше от личността на съучастника си. Ала аз вече виждах как обръчът се затяга. Дойде моментът за грандиозния финал. Колко дълго го бях планирал! Накарах го да се нанесе в хотел „Плаза“. Това, разбира се, беше само временно убежище. Изпратих му плик с дубликати на ключовете за обора и кабинета у дома и с указания да се скрие там в полунощ, след като всички вече спят. Не е изключено да е таял лоши предчувствия, но след разкриването на псевдонима му бе изпаднал в безизходица. Обстоятелствата просто го принуждаваха да ми се подчини. Хайде, похвали ме за постановката, Хари. Обадих се на теб и на Катрине, за да си осигуря по телефона и свидетели — в добавка към уловеното от охранителните камери. Постъпката ми спокойно може да се нарече хладнокръвно елиминиране. Изфабрикувах историята за героичния учен, насъскал сериен убиец срещу себе си със смелите си изказвания по негов адрес и впоследствие убил маниака при самозащита. Съзнавам, този екшън допринесе за присъствието на чуждестранни журналисти на защитата на докторската ми дисертация и за решението на четиринайсет издателства да откупят правата за издаване на дисертацията ми. Но в края на краищата всичко това е изследователска наука. Тя е източникът на напредъка. Нали казват, че пътят към ада бил постлан с добри намерения. Възможно е. Същото важи и за пътя към едно просветлено, хуманно бъдеще.

Олег завъртя ключа.

— Към спешното в Юлеволската болница! — извика младият рус полицай от задната седалка. Главата на Трюлс Бернтсен лежеше в скута му. И полицаят, и раненият бяха целите в кръв. — Газ до дупка и клаксон!

Олег тъкмо да отпусне съединителя, и някой дръпна рязко задната врата.

— Не! — гневно извика полицаят.

— Направи място, Андерш! — Стефенс се набута в колата и принуди Вюлер да се отмести.

— Вдигни му високо краката — изкомандва лекарят, — та кръвта да стига…

— … до сърцето и мозъка — довърши Андерш.

Олег пусна съединителя и потеглиха от паркинга. По улицата се мушнаха между трамвай и такси. Ватманът натисна звънеца, таксиджията — клаксона.

— Какво е положението, Андерш?

— Провери, де — просъска Вюлер. — В безсъзнание, слаб пулс, още диша. Огнестрелна рана в десния хемоторакс.

— Проблемът е в изходната рана — установи Стефенс. — Помогни ми да я огледам.

Олег хвърли поглед към огледалото. Видя как обърнаха Трюлс странично и скъсаха ризата. Пак се съсредоточи върху пътя, натисна клаксона, задмина един камион и прелетя през кръстовището на червено.

— О, мамка му — простена Андерш.

— Дупката е голяма — кимна Стефенс. — Куршумът е отнесъл част от ребро. Ще умре от кръвозагубата, докато стигнем. Само дано…

— Какво?

Олег чу как лекарят си пое дъх.

— Само дано не повторя онази грешка с майка ти. Запуши с длани входната и изходната рана — ето така — и ги притискай силно една към друга. Няма друг начин.

— Ръцете ми се хлъзгат.

— Скъсай две парчета от ризата и опитай с тях. Така ще увеличиш триенето.

Андерш пъхтеше. Олег пак надзърна към огледалото. Стефенс беше допрял единия си показалец до гърдите на Бернтсен, а с другия почукваше върху него.

— Перкутирам, но съм притиснат отвсякъде и не мога да чуя. Ти ще опиташ ли…

Андерш се наведе, без да пуска раната. Допря ухо до гърдите на Бернтсен.

— Глух звук — установи той. — Няма въздух. Дали…?

— Май е хемоторакс — въздъхна бащата. — Плевралната кухина се пълни с кръв и дробовете ще колабират. Олег…

— Слушам — Олег натисна газта докрай.

Катрине стоеше насред площада пред университета с притиснат към ухото си телефон и гледаше към пустото безоблачно небе. Преди малко нареди от „Хели“ в Гардермуен към Осло да излети полицейски хеликоптер, за да наблюдава Е6, но още не се виждаше никакъв.

— Не, не можем да ги локализираме с мобилен телефон — извиси глас тя, за да надвика сирените, които се носеха от различни краища на града и се смесваха в невъобразим вой. — Волвото не е преминавало през бариери. По Е6 и Е18 ще сложим заграждения. Щом се появи нещо, ще докладвам.

— Добре — отвърна Фалкайд. — В готовност сме.

Катрине приключи разговора. Телефонът й пак звънна.

— Полиция Аскер по Е18 — докладва гласът. — Спряхме автовоз и ще преградим шосето непосредствено преди разклона за Аскер. Ще отцепим участъка до кръговото кръстовище. Черно волво „Амазон“ със стикери?

— Да.

— Възможно най-несполучливият избор на кола за бягство.

— Дано. Дръж ме в течение.

Бьорн дотича.

— Олег и Стефенс тръгнаха с Бернтсен към спешното — запъхтяно съобщи той. — И Вюлер се качи при тях.

— Какви са шансовете да прескочи трапа?

— Имам опит само с трупове.

— Добре де, Бернтсен на труп ли приличаше?

— Още кървеше, следователно не му е изтекла всичката кръв — сви рамене Бьорн.

— А Ракел?

— В залата е, при съпругата на Белман. Много е разстроена. Белман тръгна. Искал да ръководи операцията от място с по-добър поглед върху ситуацията.

— Че къде ще си осигури по-добър поглед от тук? — изсумтя Катрине. — Нали точно тук се разигра целият екшън?

— Знам, знам. Не се вълнувай, бухтичке. Стресът е опасен за детето. Нали не искаме да го увредиш?

— За бога, Бьорн — Катрине стисна телефона в ръката си. — Защо не ми каза какво крои Хари?

— Защото не знаех.

— Как така? Все нещо трябва да си знаел, щом Хари е повикал огледната група да претърсва колата на Смит.

— Няма такова нещо, беше си чист блъф. Както и датировката на ДНК следите по водопроводната тръба.

— Какво?

— Съдебните медици не могат да определят възрастта на ДНК находките. Приказките на Хари за данни от анализа, че материалът от Смит бил оставен преди два месеца, са пълна лъжа и прах в очите.

Катрине бръкна в чантата си и извади жълтата папка, която Хари й подаде по време на защитата. Отвори я. Пъхнатите вътре три листа А4 бяха празни.

— Блъф беше и стилометричният анализ — продължи Бьорн. — За сериозен анализ са нужни минимум пет хиляди знака. Кратките имейли, изпратени до Валентин, са негодни да разкрият каквото и да било за автора.

— Хари не е разполагал с никакви доказателства — прошепна Катрине.

— С абсолютно нищо — потвърди Бьорн. — Възлагал е всичките си надежди на евентуално самопризнание.

— Дяволите да го вземат! — Катрине притисна телефона към челото си. Дали за да го стопли, или за да го разхлади — сама не знаеше. — Но защо си е мълчал? Щяхме да обградим сградата с въоръжена полиция.

— Защото нямаше избор — отвърна Столе Ауне, който беше прекосил площада и се бе доближил до тях.

— И защо да е нямал избор?

— Елементарно. Ако беше осведомил полицията за плановете си и тя не се беше намесила, случилото се в актовата зала де факто щеше да е полицейски разпит. Нерегламентиран разпит, при който разпитваното лице не е било запознато с правата си, а разпитващият умишлено му предоставя лъжливи данни с цел да го изманипулира. И нищо от казаното от Смит нямаше да издържи в съда. Но при този развой на събитията…

Катрине Брат премига. После кимна бавно.

— При този развой на събитията университетският лектор Хари Хуле в качеството си на частно лице взема участие в публична защита на дисертация, по време на която докторантът Смит прави изявления за деянията си доброволно и в присъствието на свидетели. Ти беше ли в течение, Столе?

Психологът кимна.

— Хари ми звънна снощи. Запозна ме с уликите, които сочат към Халстайн Смит. Нямаше обаче преки доказателства. Посвети ме в намерението си да използва събитието, за да заложи капан на Смит с моя помощ. И със съдействието на доктор Стефенс в качеството му на вещо лице.

— И ти какво отговори?

— Че Халстайн Смит, по прякор Маймуната, веднъж вече е падал в този капан и едва ли ще се хване пак.

— Но?

— Но Хари ме опроверга, позовавайки се на собствения ми постулат. С моите камъни — по моята глава.

— „Хората са непоправими“ — цитира го Бьорн. — „Упорито повтарят едни и същи грешки.“

— Именно — кимна Ауне. — Неслучайно веднъж Смит казал на Хари, че ако трябва да избира между дълголетие и докторска степен, щял да предпочете научното звание.

— И този идиот, разбира се, падна в капана — простена Катрине.

— Оправда прякора си, да.

— Не говоря за Смит, а за Хари.

— Връщам се в залата. Госпожа Белман се нуждае от помощ — въздъхна Ауне.

— Идвам с теб да обезопася местопрестъплението — обади се Бьорн.

— Защо местопрестъпление? — учуди се Катрине.

— Заради Бернтсен.

— О, вярно, вярно.

Мъжете се отдалечиха. Катрине отпусна назад глава и прикова поглед в небето. Къде се бавеше проклетият хеликоптер?

— Мътните да те вземат — промърмори тя. — Мътните да те вземат, Хари.

— Той ли е виновен?

Катрине се обърна.

— Няма да преча — увери я Мона До. — Всъщност съм в отпуск, но прочетох в интернет, затова дойдох. Ако искаш да отправиш към Смит съобщение от страниците на „Ве Ге“…

— Благодаря, До, засега няма нужда.

— Добре — Мона До се обърна и се понесе с пингвинската си походка.

— Изненадах се, че не те видях на защитата — подхвърли Катрине.

Журналистката спря.

— Точно ти да липсваш — ти, която от първия ден следиш убийствата на Вампириста.

— Значи Андерш не ти е казал.

Естествената непринуденост, с която Мона До изрече малкото име на Вюлер, озадачи Катрине.

— Какво да ми е казал?

— Ами… за нас…

— Шегуваш се.

— Не — засмя се Мона До. — Ясно ми е, че в професионален план ще възникнат известни неудобства, но не се шегувам.

— И кога…

— Всъщност преди няколко дни. Между нас казано, и двамата си взехме няколко дни отпуск и ги прекарахме в клаустрофобично близък контакт в малкия му апартамент, за да разберем дали си пасваме във физическо отношение. Хубаво е да го знаем, преди да оповестим връзката си. Така преценихме.

— И никой ли не знае за вас?

— Замалко Хари да ни сгащи с изненадващото си посещение. Според Андерш Хуле схванал каква е работата. Предадоха ми, че ме е търсил в редакцията. Сигурно за да намери потвърждение за подозренията си.

— Бива го в подозренията — Катрине пак затърси с поглед хеликоптера.

— Определено.

Хари слушаше свистенето от счупения нос на Смит. По едно време погледът на Хари улови нещо странно във фиорда. Сякаш куче вървеше по водата. Въпреки минусовите температури от пукнатините в заледената повърхност избликваше вода и образуваше течен слой върху леда.

— Обвиняват ме, че ми се привиждат прояви на вампиризъм, защото, моля ви се, съм приемал желаното за реалност. Но сега теорията ми е доказана и ще пребъде. Каквото и да се случи с мен, теорията за вампиризма на професор Смит ще се прочуе по цял свят. Валентин не е единствен, ще се появят и други. Още вампиристи ще продължат да поддържат живо вниманието към този феномен. Кълна се, вече са завербувани за каузата. Веднъж ти ме попита дали за мен признанието е по-ценно от живота. По-ценно е, разбира се. Признанието осигурява безсмъртие. Ти също ще останеш в паметта на поколенията, Хари — като човека, почти успял да залови Халстайн Смит, някога наричан Маймуната. Много ли дрънкам, а?

Приближаваха ИКЕА. След пет минути щяха да са при разклонението за Аскер, където вече сигурно ги чакаше полиция. Задръстването, причинено от блокадата на пътя, едва ли щеше да събуди подозрения у Смит, защото в този участък често се образуваха автомобилни тапи.

— Дания — каза Смит. — Там се запролетява по-рано.

Дания? Смит съвсем ли започваше да изперква? Хари чу сухо цъкане от включен мигач. О, не, канеше се да завие от главния път! „Към остров Несьоя“, съобщаваше табелата.

— Над леда има достатъчно вода, за да се добера до Скагерак, нали? Суперлека алуминиева лодка със само един човек на борда не потъва надълбоко.

Лодка. Хари стисна зъби и изруга тихо. Парцелът, за който Смит беше споменал, че наследили заедно с имението, където живееха в момента. Там отиваха.

— Скагерак е дълъг 130 морски мили. При средна скорост 20 възела за колко време ще го прекося, а, Хари? Нали уж те бива в сметките? — засмя се Смит. — Вече съм го изчислил. С калкулатор. Шест часа и половина. Оттам ще хвана автобус и ето ме в Копенхаген. В „Ньоребру“, на Червения площад. Сядам на някоя пейка, вдигам автобусния билет и чакам туристическата агенция. Какво мислиш за Уругвай? Хубава, малка страна. Добре че съм разчистил пътя до навеса и съм осигурил място за кола. Иначе това волво със стикерите по тавана лесно ще се види от хеликоптер, нали?

Хари затвори очи. Смит отдавна беше подготвил плана си за бягство. Не бе оставил нищо на случайността. Споделяше го с Хари по една-едничка причина: защото нямаше да му даде възможност да го преразкаже на някой друг.

— Ей там наляво — напътстваше Стефенс от задната седалка. — Корпус 17.

Олег зави. Усети как гумите поднасят по леда, но бързо пак захапаха.

За територията на болничния комплекс важеше известно ограничение за скоростта, досещаше се Олег, но знаеше, че кръвта и времето на Бернтсен изтичат.

Наби спирачки пред входа, където двама мъже в жълти жилетки на санитари вече чакаха с носилка на колелца. С опитни движения извадиха ранения от задната седалка и го положиха върху носилката.

— Няма пулс — съобщи Стефенс. — Вкарайте го веднага в хибридната зала. Екипът…

— … е на линия — отвърна по-възрастният санитар.

Олег и Андерш тръгнаха след носилката и Стефенс. През две врати се озоваха в зала, където шестима реаниматори с шапки, пластмасови очила и сребристосиви жилетки вече ги очакваха.

— Благодаря — една от жените направи знак с ръка: тук достъпът на външни лица е забранен.

Носилката, Стефенс и лекарите хлътнаха през двукрила врата с летящи крила, които се хлопнаха зад тях.

— Знаех, че работиш в Отдела за борба с насилието — подхвана Олег, след като помълчаха известно време. — Но не знаех, че си следвал медицина.

— Не съм — Андерш гледаше двукрилата врата.

— Друго чух в колата…

— В гимназията четях медицинска литература, но не съм учил за лекар.

— Защо? Слаби оценки?

— Балът ми стигаше.

— Тогава? — Олег се чудеше защо продължава да разпитва — дали от любопитство, или за да отвлича мислите си от случващото се с Хари.

Андерш огледа окървавените си ръце.

— Май си приличаме с теб.

— По какво?

— И аз исках да стана като баща ми.

— Но?

— Но после меракът ми мина — сви рамене Андерш.

— И предпочете полицейската професия?

— Така имах чувството, че я спасявам.

— Коя?

— Майка ми. По-точно хора в нейното положение. Така си мислех.

— От какво е починала?

— У дома нахлу крадец и я взе за заложница. Двамата с баща ми бяхме вкъщи. Татко се паникьоса. Крадецът наръга майка ми с нож и избяга. Татко започна да се щура като муха без глава и ми крещеше да не я докосвам, докато търсеше ножица — Вюлер преглътна. — Баща ми, великият лекар, търсеше ножица, докато кръвта на майка ми изтичаше пред очите ми. Впоследствие се консултирах със специалисти и ми стана ясно, че с бързи и адекватни действия е можело да й спасим живота. Баща ми е хематолог, държавата е инвестирала милиони да го обучи на всичко, свързано с кръвта. И въпреки това той не намери самообладание да предприеме нещо, за да спре кръвотечението. Ако заседателите в съдебното жури притежаваха неговите знания за оказване на спешна помощ, щяха да го осъдят за причиняване на смърт по непредпазливост.

— С две думи, баща ти се е провалил. Човешко е да се провалиш.

— И въпреки това разполага със собствен кабинет и се смята за по-добър от другите, защото се е окичил с титлата главен лекар — гласът на Андерш затрепери. — Всеки полицай със средна диплома, минал едноседмичен курс по ръкопашен бой, би успял да обезвреди крадеца, преди да намушка майка ми.

— Днес обаче той се представи на ниво. Стефенс е твой баща, нали?

Андерш кимна.

— Разбира се. Прояви самообладание точно когато на карта бе заложен животът на корумпиран, мързелив боклук като Бернтсен.

Олег си погледна часовника. Извади телефона си. Нямаше съобщения от майка си. Прибра го. На тръгване от университета Ракел го бе окуражила да помогне на Трюлс Бернтсен, защото нямаше как да спаси Хари.

— Не е моя работа, но някога питал ли си баща си колко лишения е изтърпял в името на професията си? Колко години се е трудил къртовски, непрекъснато, всеки ден, за да усвои цялата специфична материя и колко човешки живота е спасил благодарение на тази неуморна работа?

Андерш поклати наведената си глава.

— Не, нали? — предположи Олег.

— С него не си говорим.

— Изобщо ли?

— След смъртта на майка ми се изнесох от къщи — сви рамене Андерш. — Смених си фамилията.

— Вюлер сигурно е моминското име на майка ти?

— Да.

Мярнаха облечения в сребристо гръб на мъж, който влетя в противошоковата зала и вратите пак се хлопнаха. Олег се прокашля.

— Не е моя работа — продължи той, — но не ти ли се струва, че съдиш баща си прекалено строго?

Андерш вдигна глава. Погледна Олег в очите.

— Прав си — кимна бавно той. — Не е твоя работа — стана и тръгна към изхода.

— Къде отиваш?

— Връщам се в университета. Ще ме метнеш ли? Иначе ще си хвана автобуса.

Олег стана и тръгна след Андерш.

— Там са се събрали предостатъчно полицаи — отбеляза той. — Докато тук един полицай бере душа.

Олег настигна Вюлер и го хвана за рамото.

— Като негов колега в момента ти си най-близкият му човек. Не можеш да избягаш. Той има нужда от теб.

Андерш се завъртя. В очите на младия полицай напираха сълзи.

— И двамата се нуждаят от теб.

Беше наложително Хари да предприеме нещо. И то час по-скоро.

Смит свърна от главния път и пое предпазливо по наклонен надолу тесен коларски път. От двете му страни се издигаха снежни стени. Между тях и замръзналото езеро се намираше боядисан в червено навес с широка двукрила врата, залостена с напречна бяла дървена греда. Нататък се мержелееха две къщи, по една от двете страни на пътя, но те бяха частично скрити зад дървета и хълмове и на такова разстояние, че дори да вика за помощ, нямаше да го чуят. Хари си пое дъх и опипа с език горната си устна. Усети метален вкус. Под ризата му течеше пот, макар да зъзнеше. Напрягаше се да мисли. Да отгатне как разсъждава Смит. Малка открита лодка до Дания. Напълно възможно, разбира се, и въпреки това толкова дръзко, че никой от полицията не би се сетил за такъв вариант за бягство. А какво възнамеряваше да прави Смит с него, с Хари? Хари се опита да се абстрахира от гласа на отчаяната надежда, който му мълвеше, че Смит ще го пощади. Както и от гласа на приятната апатия, нашепващ за края — всичко е изгубено, борбата само ще удължи агонията. Хари се постара да се вслушва само в гласа на студената логика. А той казваше следното: Хари, ти вече изчерпи функцията си на заложник и оттук нататък се превръщаш в тежест, опасна за леката лодка на Смит. Смит не се страхува. Вече уби Валентин и простреля полицай — вероятно смъртоносно. Ще те очисти тук вътре, в колата, защото купето ще заглуши гърмежа.

Хари се опита да се наведе напред, но триточковият стегнат колан го приковаваше неумолимо към седалката. Веригата се впиваше в гърба му, а гривните на белезниците се вгризваха в китките му.

До навеса оставаха стотина метра.

Хари нададе мощен рев. Плътно хъхрене, което сякаш извираше от недрата на диафрагмата му. Размърда се наляво-надясно и удари страничния прозорец с глава. Стъклото изпука и се нацепи във формата на розетка. Без да спира да реве с цяло гърло, Хари удари още веднъж прозореца с глава. Розетката се уголеми. Трети път. Отчупи се парче стъкло.

— Млъкни или ще те гръмна още сега! — извика Смит и вдигна револвера към главата на Хари, като се стремеше да не изпуска пътя от очи.

Хари захапа.

Усети болката от натиска върху венците, засили се металният вкус, който усещаше в устата си още от мига, когато, застанал до масата в актовата зала с гръб към Смит, бързо грабна железните зъби и ги пъхна в устата си, преди да си надене белезниците. Сега Хари се изненада с каква изумителна лекота острите зъби потънаха в китката на Халстайн Смит. Викът на психолога изпълни купето и Хари усети как револверът закачи лявото му коляно и тупна на пода между краката му. Хари напрегна вратните си мускули и дръпна ръката на Смит надясно. Смит изпусна волана и замахна да удари Хари, но предпазният му колан се опъна и му попречи да го достигне. Хари отвори широко уста и захапа повторно. Чу шуртене. Устата му се напълни с кръв. Навярно беше засегнал главна артерия или — не. Преглътна. Течността, гъста като тлъст сос, имаше гаден сладникав вкус.

Смит докопа волана с лявата си ръка. Противно на очакванията на Хари да удари спирачка, Смит даде газ.

Волвото поднесе по леда, после набра инерция надолу по баира. При сблъсъка с шведския ретро автомобил, тежък повече от тон, гредата се строши като кибритена клечка. Вратите се откъртиха от пантите.

Колата рязко се закова върху бетонната настилка в навеса, врязвайки се в задницата на триметровата метална лодка, която отскочи към вратата откъм езерото. При камшичния удар Хари се удари в таблото отпред.

Видя, че ключът в контакта се е счупил. Двигателят угасна. После усети силна болка в зъбите и устата, защото Смит правеше опити да си откопчи ръката. Хари обаче знаеше, че не бива да го пуска, макар да му нанасяше минимални поражения. Дори да бе успял да пробие артерията, на китката тя беше толкова тънка — както знаеха всички, склонни към самонараняване — че за да настъпи смъртоносна кръвозагуба, бяха нужни часове. Смит пак се дръпна рязко, но този път по-немощно. С периферното си зрение Хари улови лицето му. Беше пребледнял. Дали не му бе премаляло заради самата гледка на течаща кръв? Хари стисна челюсти с всичка сила.

— Кървя, Хари — гласът на Смит звучеше слабо, но спокойно. — Когато дошъл ред да екзекутират Петер Кюртен, Вампира от Дюселдорф, той попитал доктор Карл Берг дали според него ще чуе шуртенето на собствената си кръв, рукнала след обезглавяването му, преди да изгуби съзнание. Надявал се това да се окаже сюблимното преживяване, което да сложи край на домогванията му до върховното удоволствие. Но тази китка, опасявам се, няма да е достатъчна за екзекуция и ще бъде само началото на моя поход към върховната наслада.

С пъргаво движение Смит откопча колана си с лявата ръка и се надвеси над Хари. Опря чело в коленете му и се протегна към падналото оръжие. Пръстите му задраха по гумената постелка, но явно не напипаха револвера. Смит се наведе още по-ниско и докато пъхаше ръка под седалката, обърна лице към Хари. Хари видя как устните на лудия учен се разтеглят в широка усмивка. Беше докопал револвера. Полицаят затисна оръжието с крак. Под тънката подметка на лачената обувка усети и стоманената буца, и ръката на Смит.

— Отмести си крака — простена Смит. — Нося нож за кормене на риба. Не ме карай да го вадя. Чуваш ли? Дръпни си…

Хари охлаби захапката и напрегна коремните си мускули.

— Както ишкаш…

С рязко движение вдигна двата си крака към гърдите и съответно главата на Смит, която бе притиснал между коленете си. В този случай стегнатият колан му помогна.

Смит усети, че обувката на Хари е освободила затиснатия револвер. С коленете си обаче Хари го повдигна и Смит изпусна пистолета. Изпъна максимално ръка, докопа дръжката с два пръста. Откопчи и дясната си ръка. Сега оставаше само да вдигне оръжието и да го обърне към Хари. В същия миг Смит схвана какво предстои. Желязната паст зина, проблесна метал, Хари се наведе към него, горещият му дъх лъхна гръкляна му. Сякаш ледени игли пронизаха кожата му. Челюстите на Хари безмилостно стегнаха гръкляна в захапката си и пресякоха писъка му. После кракът на Хари отново настъпи лявата ръка на Смит и револвера.

Смит се опита да му нанесе удар с дясната, но тясното пространство не му позволяваше да замахне и да набере мощ. Пък и се задушаваше. Хари не бе прегризал сънната артерия — тогава кървав фонтан щеше да пръсне чак до тавана — но беше блокирал притока на въздух. Смит вече усещаше как налягането в черепа му се покачва. Въпреки това отказваше да пусне револвера. Такъв си беше още от малък — никога не се предаваше. Маймуната. Но ако не искаше главата му да се пръсне, трябваше да си набави въздух.

Халстайн Смит пусна револвера. Ще го вдигне по-късно. С лявата си зашлеви Хари отстрани по главата. После по ухото с дясната. И пак с лявата по окото. Брачната му халка сцепи веждата на полицая. С рукването на кръвта у него лумна мощна ярост. Възпламени се като искра, полята с бензин. Смит усети прилив на нови сили и заудря с удвоено ожесточение. Побой. Най-сетне и той да усети какво е ти да раздаваш юмруци. Стига е бил жертвата.

— И какво да правя сега? — попита Микаел Белман и се загледа във фиорда.

— Първо, не мога да повярвам, че си постъпил така — Исабеле Скойен сновеше напред-назад из стаята.

— Стана за секунди — Микаел се съсредоточи върху прозрачното си отражение в прозореца. — Не успях да помисля.

— Напротив, успял си да помислиш — възрази тя. — Просто не в по-дългосрочен план. Съобразил си, че намесиш ли се, ще те застреля, но не и че журналистите вкупом ще те линчуват, ако останеш безучастен.

— Не носех оръжие. Той държеше револвер. Ситуацията изобщо не предполагаше намеса и никой нямаше да коментира моето бездействие, стига на този идиот Трюлс да не му беше щукнало да се прави на герой — Белман поклати глава. — Нещастникът от години е безнадеждно влюбен в Ула.

— Същият този идиот, както го наричаш, успя да нанесе поразителен удар на репутацията ти. Едва ли човек би могъл да измисли по-хитър начин да те дискредитира. Справедливо или не, в очите на хората ще изглеждаш страхливец.

— Я стига! — просъска Микаел. — Не само аз останах безучастен. Сума ти полицаи седяха, без да помръднат…

— Тя е твоя съпруга, Микаел. Седял си до нея на първия ред. Вярно, след броени дни напускаш поста, но към днешна дата си действащ главен секретар. От теб се очаква да бъдеш лидер. А и ти предстои да оглавиш министерството на правосъдието…

— И как трябваше да постъпя според теб? Аз да поема куршума? Защото, само да ти припомня, Смит откри огън. И Трюлс не спаси Ула! Това не показва ли, че аз, главният секретар на полицията, съм преценил ситуацията правилно, а полицай Бернтсен, действал на своя глава, е допуснал груба грешка? Освен собствения си живот е изложил на риск и живота на Ула.

— Така ще се опитаме да го представим пред обществото, но те предупреждавам: няма да е никак лесно.

— И какво ще му е толкова трудното, дявол да го вземе?

— Хари Хуле се предложи за заложник, не ти.

— Исабеле — разпери ръце Микаел — Хуле е основният виновник за разигралата се драма. Разобличавайки Смит, Хуле буквално го тласна да грабне револвера. Като заема доброволно мястото на Ула, той просто понесе отговорността за кризисната ситуация, възникнала по негова вина.

— Така е, но при хората емоциите често изпреварват мисълта. Мъж, който не се хвърля да спасява съпругата си, предизвиква презрението ни. Впоследствие, като закъсняла притурка, се появява онова, което смятаме за хладна, обективна рефлексия, но въпреки наличието на нова информация пак ще потърсим аргументи в полза на началното ни емоционално впечатление. Да, това презрение ще е плод на примитивна първосигналност, но съм почти сигурна, че поведението ти ще предизвика у хората именно презрение.

— И защо?

Исабеле не отговори.

Белман се обърна към нея и срещна погледа й.

— Ясно. Защото в момента и ти ме презираш, нали?

Ноздрите на внушителния обонятелен орган на Исабеле Скойен се издуха, когато тя си пое дъх.

— Имаш много достойнства. Притежаваш редица силни качества, благодарение на които си извоювал сегашното си положение в обществото.

— И?

— Едно от тях е безпогрешният ти нюх. Винаги надушваш кога е подходящо да се скатаеш и да оставиш други да поемат удара; кога малодушието е по-изгодно. Само че този път забрави нещо много важно. Публиката. Имал си не просто публика, а възможно най-неблагоприятната публика.

Микаел Белман кимна. Журналисти от страната и чужбина. Двамата с Исабеле ги чакаше много работа. От перваза на прозореца й Белман вдигна голям източногермански бинокъл — навярно подарък от ухажор. Погледна през него към фиорда. Забеляза нещо.

— Според теб кой изход е стратегически по-изгоден за нас?

— Моля? — Макар и израснала на село — или вероятно точно затова — Исабеле използваше изискани думи, които не звучаха никак превзето в нейните уста. Микаел се бе опитвал да внесе малко аристократизъм в речта си, но без успех. Манглерю беше нанесъл непоправими щети.

— Трюлс да умре или да оцелее? — Бинокълът улови нещо. Микаел го фокусира.

След секунда тя се засмя.

— Поредното ти ценно качество. Когато ситуацията го налага, съумяваш да се абстрахираш от емоциите си. Това може да ти изиграе лоша шега. Е, няма да те събори, но все пак…

— Да умре, нали? Смъртта му ще докаже неоспоримо колко погрешно е било неговото решение и колко правилно — моето. Никой няма да може да му вземе интервю и медийната буря бързо ще отшуми.

Той усети ръката й върху катарамата на колана си.

— Искаш ли в следващото съобщение към телефона ти да пише, че най-добрият ти приятел е мъртъв? — прошепна тя в ухото му.

Оказа се куче. В далечината. Накъде, за бога, си мислеше, че е тръгнало?

Този въпрос роди следващ.

Нов въпрос, който никога не бе спохождал главния секретар на полицията и бъдещ министър на правосъдието Микаел Белман през целия му четирийсетгодишен жизнен път.

Закъде, за бога, си въобразяваме, че сме тръгнали?

В ушите на Хари пищеше високочестотно писукане, а в едното му око се стичаше собствената му кръв. Ударите продължаваха да валят. Вече не изпитваше болка. Усещаше само, че купето изстива, а мракът се сгъстява.

Така или иначе не пускаше гърлото на Смит. Толкова много пъти не бе проявявал стоицизъм докрай. Беше се предавал пред болката, пред страха, пред копнежа по смъртта. Но и пред силата на примитивния, егоистичен оцеленчески инстинкт, неведнъж надделявал над стремежа към нищото, където болката изчезва, към вечния сън, към мрака. Благодарение именно на този инстинкт той още съществуваше. Още беше жив. И този път щеше да устои.

От болката в челюстните мускули трепереше цялото му тяло. Ударите не секваха. Хари обаче стискаше. Седемдесет килограма натиск. Ако беше успял така да захапе трахеята му, че да блокира изцяло притока на кръв към мозъка, Смит щеше да изгуби съзнание до секунди. Недостигът на кислород пак щеше да доведе до същото, но щеше да отнеме няколко минути. Пореден юмрук в слепоочието. Хари се усети зашеметен. Не! Подскочи върху седалката. Стисна още по-свирепо. Дръж се, стискай зъби. Лъв. Воден бивол. Броеше, докато дишаше през нос. Сто. Ударите продължаваха, но не бяха ли се поразредили и поотслабили? Смит заби пръсти в лицето му и се опита да го отблъсне. Отказа се. Пусна го. Дали пък мозъкът на Смит най-сетне не беше колабирал заради недостига на кислород? Хари усети облекчение, преглътна поредната порция кръв и в същия миг се сети за пророчеството на Валентин. „Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир… И един ден и ти ще пиеш.“ Навярно този спомен го разконцентрира за миг, защото усети как револверът се размърда под подметката му. В момент на невнимание беше отслабил натиска. Смит бе прекъснал серията от удари, за да издърпа оръжието. И беше успял.

Катрине спря пред прага на актовата зала.

Вътре бяха останали само две жени, седнали прегърнати на първия ред.

Огледа странната двойка. Ракел и Ула. Съпруги на двама заклети врагове. Дали жените по-лесно намират утеха една в друга, отколкото мъжете? Нямаше представа. Женската солидарност й беше напълно чужда.

Отиде до тях. Раменете на Ула Белман се тресяха в тих плач.

Ракел отправи въпросителен поглед към Катрине.

— Нищо не знаем — отговори й полицайката.

— Добре. Той ще се оправи.

На Катрине й хрумна, че тази реплика подхожда повече на нея, а не на Ракел. Ракел Фауке. Смуглата красавица със силен характер и нежни кафяви очи. Катрине винаги й бе завиждала. Не защото искаше да живее като нея или да бъде жената до Хари. Той можеше да ти завърти главата и да ти донесе мимолетно щастие, ала при по-дълготрайни отношения неминуемо те въвличаше в своята тъга, безперспективност и разруха. За сериозна връзка ти трябва мъж като Бьорн Холм. И въпреки това Катрине завиждаше на Ракел Фауке, задето Хари Хуле иска именно нея.

— Извинете — Столе Ауне беше влязъл. — Уредих подходяща стая.

Ула Белман кимна, подсмърчайки, стана и излезе с психолога.

— Кризисна терапия ли? — попита Катрине.

— Да — потвърди Ракел. — Странно, но наистина дава ефект.

— Откъде знаеш?

— От личен опит. Как се чувстваш?

— Аз ли как се чувствам?

— Да. При цялата тази отговорност. Пък си и бременна. Освен това ти също си близка с Хари.

Катрине поглади корема си с длан. Осени я шантава мисъл, която досега не й беше хрумвала. Колко близки са раждането и умирането. Сякаш едното предвещава настъпването на другото, сякаш неумолимата логика на битието повелява някой да си отиде, за да се появи на бял свят друг.

— Знаете ли пола на бебето?

Катрине поклати глава.

— А име измислихте ли?

— Бьорн предложи Ханк — на Ханк Уилямс.

— Голяма изненада, няма що. Значи Бьорн очаква да е момче?

— Ханк — без значение на пола.

Двете се разсмяха. Не виждаха в смеха си нищо абсурдно. Говореха за скорошната поява на нов живот, вместо за приближаващата смърт. Защото животът е вълшебен, а смъртта — тривиална.

— Ще тръгвам. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя — обеща Катрине.

— Оставам тук. Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Катрине стана. Поколеба се, но се реши. Пак поглади корема си с ръка.

— Понякога се боя да не го изгубя.

— Нормално е.

— И се питам какво ли би останало от мен. Дали бих намерила сили да продължа.

— Разбира се — категорично кимна Ракел.

— Тогава ми обещай същото. Казваш, че Хари ще се оправи. Надеждата е важна, но според мен е редно да ти призная, че говорих с отряд „Делта“ и по тяхна прогноза похитителят, Халстайн Смит, най-вероятно ще… най-честият сценарий…

— Благодаря ти — прекъсна я Ракел и хвана ръката й. — Обичам Хари, но ако го загубя, обещавам да продължа. А сега върви и дай най-доброто от себе си.

— Ами Олег?

Катрине видя болката в очите й и веднага съжали. Ракел се опита да отговори, но не успя и само сви рамене.

Катрине излезе пред университета, чу пърпорене и вдигна очи. Слънчевата светлина блестеше в корпус на хеликоптер.

Джон Д. Стефенс бутна вратата на спешния център, вдъхна студения зимен въздух и отиде до възрастния шофьор на линейка. Облегнат на стената, той грееше лице на слънце, докато пушеше — бавно, с видимо наслаждение и затворени очи.

— Как е хавата, Хансен? — Стефенс се облегна на стената до шофьора.

— Хубава зима — отбеляза Хансен, без да отваря очи.

— Ще ми…

Шофьорът извади кутията и я поднесе към Стефенс. Лекарят си взе цигара и извади запалка.

— Ще го бъде ли?

— Бъдещето ще покаже. Преляхме му кръв, но още не сме извадили куршума.

— Срещу колко спасени живота ще си го осигуриш, Стефенс?

— Моля?

— Изкуплението. Изкара едно нощно и още си тук. Както винаги. Срещу колко спасени човешки живота ще си осигуриш изкупление?

— Не съм сигурен за какво говориш, Хансен.

— За съпругата ти. Която не си успял да спасиш.

Стефенс не отговори, само дръпна от цигарата.

— Поразпитах — поясни шофьорът.

— И защо?

— Защото се тревожа за теб. И защото ми е минало през главата. Аз също съм вдовец. Но нито безкрайните дежурства, нито неуморното реанимиране на пациенти ще я върнат, нали знаеш? Някой ден ще сгафиш от изтощение и на съвестта ти ще легне още един живот.

— Е, стига де — прозина се Стефенс. — Кой от познатите ти хематолози е по-добър спешен медик от мен?

— Кога за последен си виждал слънце? — шофьорът изгаси цигарата в стената и пъхна угарката в джоба си. — Постой навън, допуши си цигарата, порадвай се на деня. После се прибирай да се наспиш.

Стефенс чу как стъпките на шофьора се отдалечиха.

Затвори очи.

Да се наспи, заръча му Хансен.

Де да можеше.

Изминаха 2152 дни. Не от смъртта на Ина, неговата съпруга и майка на Андерш. Оттогава се бяха навършили 2912 дни. А от последната му среща със сина му. През първите месеци след кончината на Ина поне се чуваха от дъжд на вятър, въпреки че в гнева си Андерш го обвиняваше, задето не я е спасил. Съвсем основателно. Андерш се изнесе от къщи, избяга, погрижи се да се отдалечи максимално от баща си. Заряза първоначалните си намерения да следва медицина и се хвана да учи за полицай. По време на един от спорадичните им разговори — разбира се, на висок тон — Андерш му заяви, че имал мъж за пример в лицето не на баща си, а на един от преподавателите си, бившия следовател Хари Хуле, разкрил редица знакови убийства. Андерш очевидно го боготвореше, както едно време бе боготворил баща си. Стефенс посещаваше всеки нов адрес на Андерш — а неговите местожителства се меняха често. Отбиваше се да го търси в Полицейската академия, отиде с кола до ленсманската служба на север в пустошта, но и оттам синът му го отпрати, без да пожелае да говорят. На практика Стефенс преследваше Андерш с упоритостта на маниак. Целта му бе да го накара да разбере, че донякъде ще смекчат безвъзвратната загуба на Ина, ако съумеят да съхранят отношенията си; че с общи усилия биха опазили частица от нея жива. Андерш обаче не искаше и да чуе за него.

Затова когато на преглед при Стефенс дойде пациентка на име Ракел Фауке, съпругата на Хари Хуле, любопитството го загриза. Какво притежаваше въпросният мъж, та предизвикваше такова възхищение у Андерш? Дали пък Стефенс не би могъл да научи някаква хитрина, чрез която да стопли отношенията си с Андерш? Докато лекуваше Ракел Фауке, Стефенс стана свидетел как доведеният син на Хуле, Олег, реагира по идентичен начин като Андерш, разбирайки, че Хари Хуле не е бил до майка му при влошаването на състоянието й. Прословутото синовно недоволство от сриналия се образ на всесилния баща.

Да се наспи…

Появата на Андерш днес му подейства по-силно от шок. Първата му — впрочем много нелепа мисъл — беше, че Олег и Хари са им устроили помирителна среща.

Нека поспи…

Притъмня. Над лицето му падна хлад. Облак ли засенчи слънцето? Джон Д. Стефенс отвори очи. Пред него стоеше фигура, окръжена със слънчев ореол.

— Ти пък откога пушиш? — попита фигурата. — Нали уж си лекар?

Стефенс премига. Ореолът блестеше право в очите му. Прочисти гърло, за да проговори:

— Андерш?

— Бернтсен щял да прескочи трапа. — Пауза. — Казаха, благодарение на теб.

Клас Хафслюн седеше в зимната си градина и гледаше към фиорда. Слоят неподвижна вода, покрил ледената кора, отразяваше светлината като гигантско огледало. Беше оставил настрана вестника. Не му се четеше пак за Вампириста — любима дъвка на медиите. Как не им писна. За щастие тук, на Несьоя, нямаха такива чудовища. Тук целогодишно цареше мир и спокойствие. Някак по изключение в момента се чуваше досадно бръмчене на хеликоптер. Сигурно по Е18 пак е станала катастрофа. Клас Хафслюн се сепна от внезапен гърмеж.

Звуковите вълни се раздиплиха над фиорда.

Пушечен изстрел.

Дойде сякаш от съседните имоти. Хаген или Райнертшен. Двамата търговци от години спореха от коя страна на дъба столетник минава границата между техните парцели. В интервю за местния вестник Райнертшен заяви, че макар на пръв поглед да изглежда нелепо да се дърлят за няколко квадратни метра земя, при положение че имотите им са по няколко декара, всъщност тук не ставало дума за дребнавост, а за зачитането правото на собственост. Собствениците на къщи на Несьоя щели — бил сигурен — да се съгласят с твърдението му: дълг на всеки норвежки гражданин, отговорен към обществото, е да се бори за зачитането на този принцип. Защото нямало никакво съмнение относно принадлежността на дървото към имота на Райнертшен. Позоваваше се дори на фамилния герб на семейството, от което го бил купил. Там бил изобразен голям дъб — художествена стилизация на ябълката, пардон, дървото на раздора. По-нататък в интервюто Райнертшен споделяше как съзерцаването на величествения дъб (тук журналистът посочваше, че за да го вижда, Райнертшен трябва да седне на покрива на къщата си) и съзнанието, че то е негово, сгрява душата му до най-съкровените й дълбини. В деня след поместването на интервюто Хаген отсече дървото, нацепи го за огрев и заяви пред вестника, че този дъб сгрял не само душата, но и краката му. И че оттук насетне Райнертшен щял да се види принуден да се задоволява само със съзерцанието на комина му, защото през следващите няколко години щял да пали печката си с материал от прословутия дъб. Крайно провокативно поведение, без съмнение, но въпреки това на Клас Хафслюн не му се вярваше Райнертшен да гръмне Хаген ей така заради едно дърво.

Хафслюн забеляза движение пред стария навес за лодки, разположен на около сто и петдесет метра от неговия имот. Мъж. В костюм. Газеше из леда. Теглеше алуминиева лодка. Клас премига. Мъжът се олюля и се строполи на колене във водата върху ледената кора. После се обърна към къщата на Клас Хафслюн, сякаш усети, че някой го наблюдава. Лицето му беше черно. Бежанец? И до Несьоя ли успяха да стигнат? Разтревожен, Клас грабна бинокъла от рафта зад гърба си и погледна през него. Не. Мъжът не беше тъмнокож. Просто лицето му беше цялото в кръв. От червения кръг гледаха две бели очи. Подпря се с ръце на перилото на лодката и с мъка се изправи. Залитна, хвана въжето и задърпа лодката. И Клас Хафслюн, човек съвсем не религиозен, си помисли, че този човек прилича на Исус. На Исус, тръгнал по водата. На Исус, който тегли кръста си към Голгота. Исус е възкръснал от мъртвите и идва да посети Клас Хафслюн и Несьоя. С голям револвер в ръка.

Сиверт Фалкайд седеше най-отпред в гумената лодка. Вятърът брулеше лицето му, а пред него се откриваше видимост към Несьоя. Фалкайд си погледна за последно часовника. Преди точно тринайсет минути „Делта“ получи известието и веднага го свърза със заложническата драма в университета.

— От Несьоя съобщават за изстрели.

Отрядът отреагира експедитивно. Щяха да пристигнат преди патрулките, отклонени към Несьоя. Но колкото и бързи да бяха, то е ясно, нямаше как да изпреварят куршум.

Виждаше алуминиевата лодка и мястото върху водната повърхност, откъдето започваше ледът.

— Сега — изкомандва той и се премести в задната част на лодката при другите, за да се повдигне носът и с помощта на набраната скорост лодката да се качи върху заледената повърхност.

Полицаят, управляващ лодката, извади перката от водата.

При удара в ръба на леда лодката се разклати. Фалкайд чу нещо да драска по дъното, но благодарение на достатъчната инерция щяха да стигнат до мястото, където ледът — дай, боже — е достатъчно стабилен, та да тръгнат пеш.

Сиверт Фалкайд прехвърли крак през борда на лодката и опипа предпазливо леда със стъпало. Водата му стигаше малко до над кокалчето на глезена.

— Дайте ми двайсет метра преднина и тогава тръгнете на отстояние по десет метра един от друг — нареди той.

Пое към алуминиевата лодка. На око прецени, че дотам има към триста метра. Лодката изглеждаше изоставена, но според свидетелски показания мъжът, произвел изстрелите, я издърпал от навеса на Халстайн Смит.

— Ледът е устойчив — прошепна Фалкайд в подвижната радиостанция.

Всички в „Делта“ бяха оборудвани с шипове за лед, прикрепени към връв, закачена за униформата им на гърдите. С помощта на тези шипове можеха да се изтеглят, ако пропаднат в леда. В момента тази връв се бе омотала около дулото на Фалкайдовия автомат и той се зае да освобождава оръжието си.

Затова само чу изтрещяването на изстрела, без да види откъде идва. Машинално залегна по корем във водата.

Втори гърмеж. Видя как от алуминиевата лодка се вдигна повесмо дим.

— Изстрели от лодката — чу той в слушалката. — Всички я държим на мушка. Изчакваме заповед да я пръснем.

Бяха ги предупредили, че Смит е въоръжен с револвер. Шансовете му да улучи Фалкайд от над двеста метра бяха минимални, разбира се. Пак същата дилема. Сиверт Фалкайд си пое дъх, докато сковаващият студ проникваше през дрехите му и се просмукваше до кожата. Не негова задача беше да преценява какви разходи ще струва на държавата да пощади живота на този сериен убиец. Разходи за съдебни дела, за охрана, за издръжка в петзвезден затвор, вместо да отидат за детски градини, за болници и за ремонт на занемарени училища. Той вземаше решения, ръководен единствено от степента на заплахата, която този убиец представляваше за елитните бойци и за цивилното население.

— Огън! — изкомандва Сиверт Фалкайд.

Никакъв отговор. В далечината се чуваха само вятърът и пърпоренето на хеликоптер.

— Стреляйте! — повтори той.

Все още никакво потвърждение. Хеликоптерът приближаваше.

— Чуваш ли ме? — обади се колегата му в слушалката. — Ранен ли си?

Фалкайд понечи да даде за трети път заповед, но схвана, че се е озовал в същото положение като по време на тренировъчното учение във военноморската база „Хоконсверн“. Солената вода е повредила микрофона на радиостанцията и остава да работи само частта с приемника. Обърна се към лодката и извика, но гласът му заглъхна в бръмченето на хеликоптера, в момента точно над главите им. Фалкайд подаде вътрешния сигнал за откриването на огън: два прави удара с юмрука на дясната ръка. Никаква реакция. Какво ставаше тук, дявол да го вземе? Фалкайд долази обратно до гумената лодка, но пътьом видя, че двама от хората му крачат по леда, без дори да се наведат, за да представляват по-малки мишени.

— Снишете се! — извика той, ала те най-спокойно продължиха към него.

— Установихме контакт с хеликоптера! — съобщи единият през шума. — Виждат го. Лежи в лодката!

Легнал на дъното на лодката, той мижеше срещу греещото слънце. Не чуваше нищо, но си представяше как водата бълбука и плиска в металния корпус под него. Лято е. В лодката се вози цялото семейство. На семейна разходка. Носи се детски смях. Държи ли очите си затворени, вероятно ще успее да остане там, където се е пренесъл.

Не знаеше със сигурност дали лодката се движи, или е заседнала върху леда под тежестта му. Пък и нямаше чак такова значение. Не беше тръгнал заникъде. Времето не помръдваше. Навярно отдавна, а вероятно само сега. Бе спряло и за него, и за мъжа, останал във волвото. И за него ли бе дошло лятото? Дали и той сега се намираше на по-хубаво място?

Нещо засенчваше слънцето. Облак? Лице? Да, лице. На жена. Като внезапно озарен спомен, досега тънал в мрак. Тя го беше възседнала и го яздеше. Шепнеше колко го обича, винаги го е обичала. С какво нетърпение е чакала този момент. Питаше го дали и той като нея има чувството, че времето е спряло. Той усещаше вибрациите в лодката, стенанията й се сляха и прераснаха в непрекъснат вик, все едно я беше пронизал с нож. Изпусна въздуха от дробовете си и спермата от тестисите. После тя рухна отгоре му като умряла. Удари глава в гърдите му, докато вятърът блъскаше прозореца над леглото в апартамента. И преди времето да възстанови своя ход, двамата заспаха, изгубили свяст, памет, съвест.

Той отвори очи.

Над него беше надвиснала голяма птица с разперени криле.

Хеликоптер. Кръжеше едва на десет-двайсет метра височина и въпреки това той не чуваше нищо. Все пак схвана, че именно летателният апарат причинява вибрациите на лодката.

Катрине стоеше пред навеса и зъзнеше на сянка, докато наблюдаваше как полицаите отиват към волвото.

Видя ги как отварят и двете предни врати. Отвътре увисна ръка, облечена в сако. О, само не от тази страна. Там се беше качил Хари. Пръстите бяха окървавени. Единият полицай провря глава в купето, най-вероятно за да провери дали раненият показва признаци на живот. Позабави се. Накрая Катрине изгуби търпение и чу собствения си разтреперан глас:

— Жив ли е?

— Май да — извика отвътре полицаят, за да заглуши пърпоренето на хеликоптера. — Не напипвам пулс, но сякаш диша. И да е жив, не му остава много.

Катрине се приближи още няколко крачки.

— Линейката ще пристигне всеки момент. Виждаш ли огнестрелната рана?

— Кръвта ми пречи. Много е.

Катрине влезе в навеса. Прикова поглед в ръката, увиснала от вратата на колата, сякаш търсеше за какво да се хване. Например друга ръка. Поглади корема си. Защо не му го каза, докато още беше време.

— Според мен грешиш — отвърна другият полицай от колата. — Мъртъв е. Виж му зениците.

Катрине затвори очи.

Той се взираше в надвесилите се над него лица от двете страни на лодката. Едното беше без черната маска, устните мърдаха и оформяха думи. По изопнатата мускулатура на врата личеше, че вика. Навярно го приканваше да пусне револвера. Или просто крещеше името му. Или призоваваше към отмъщение.

Катрине се приближи до вратата на колата от страната на Хари. Пое си дълбоко дъх и надзърна.

Гледаше като попарена. Шокът я връхлетя безжалостно, независимо от предварителната мобилизация. Вече чуваше сирената на линейката, но беше виждала повече мъртъвци от двамата полицаи и един кратък поглед се оказа достатъчен да установи, че от там, където този човек се бе пренесъл, връщане назад няма. Макар да го позна, от него бе останала само куха обвивка.

Катрине преглътна.

— Мъртъв е. Не пипайте нищо.

— Дали да не направим опит да го реанимираме. Може…

— Не — категорично отсече тя. — Оставете го.

Катрине усещаше как шокът постепенно отшумява и отстъпва пред изненадата. Изненадата, че Халстайн Смит лично е седнал зад волана, вместо да остави заложника да шофира. На мястото, където бе очаквала да завари Хари, се оказа Смит.

Хари лежеше в лодката и гледаше нагоре: лицата, хеликоптера, засенчил слънцето, синьото небе. Преди Халстайн да откопчи револвера, Хари намери сили да затисне оръжието с крак. И тогава Халстайн сякаш се отказа. Вероятно си въобразяваше, но му се струваше, че през зъбите, с устните си усещаше как пулсът на другия отслабва прогресивно. И накрая съвсем се изгуби. Хари на два пъти колабира, преди да успее да преметне окованите си с белезници ръце отново пред тялото си. После откопча предпазния колан, извади ключовете за белезниците от джоба на сакото си. Ключът за колата беше счупен, а Хари нямаше сили да изкатери стръмния заледен баир до главния път или да се прехвърли през високите дувари на имотите от двете страни на пътя. Извика за помощ, но с ожесточените си удари Смит сякаш бе избил гласа от гърлото му и немощните вопли, които се изтръгнаха оттам, потънаха в бръмченето на хеликоптер. Затова Хари взе револвера, излезе пред навеса и стреля във въздуха с надеждата да привлече вниманието на пилота. За да го забележат от хеликоптера, той извлече лодката на Смит върху леда, легна вътре и произведе още няколко изстрела.

Пусна револвера. Беше си свършил работата. Всичко приключи. Можеше да се връща. Към онова лято, когато беше на дванайсет. Лежеше в лодка, отпуснал глава в скута на майка си, докато баща му разказваше на него и на сестра му за един ревнив командир по време на войната между венецианци и османци. Хари знаеше, че вечерта, когато си легнат, сестра му ще го помоли да й обясни историята. Всъщност очакваше този момент с нетърпение, защото независимо колко време щеше да отнеме, двамата с нея нямаше да се откажат, преди тя да схване причинно-следствените връзки. А на Хари му доставяше удоволствие да открива логически взаимовръзки. Дори там, където — дълбоко в себе си знаеше — такива няма.

Затвори очи.

Тя още беше там. Лежеше до него.

— И да даваш живот ли мислиш, че можеш, Хари? — прошепна в ухото му.

Към следващата част или към съдържанието

Ю Несбьо Жажда (42)

Метаданни

Данни

Жажда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четирийсет и първа глава

Петък преди обяд

Ю Несбьо
Жажда (42)