Ю Несбьо
Жажда (39)

Трийсет и осма глава

Четвъртък сутринта

— Много си ранобуден, Бьорн — отбеляза възрастният домакин зад гишето на хранилището за доказателства.

— Добро утро, Йенс, дойдох да поискам някои неща от случая с Вампириста.

— Възобновили са разследването, чувам. Вчера от Отдела за борба с насилието също идваха да вземат разни работи. Май помня на кой рафт беше кашонът. Но да видим какво ще каже тая пущина… — той затрака по клавишите на компютъра. Натискаше ги и мигом си дърпаше пръста, все едно парят. Плъзна поглед надолу по екрана. — … мда… пущината пак заби… — погледна Бьорн примиренчески и с малко безпомощно изражение. — Кажи, Бьорн, не беше ли по-лесно, когато просто отваряхме папката и откривахме точно…

— Кой дойде от Отдела? — попита Бьорн Холм, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

— Как му беше името? Онзи със зъбите.

— Трюлс Бернтсен?

— Не, не, мъжът с хубавите зъби. Новобранецът.

 

 

— Андерш Вюлер — каза Бьорн.

— Мхм — Хари се облегна на стола в котелното. — Взел е револвера на Валентин?

— Плюс железните зъби и белезниците.

— Йенс не го ли е питал за какво са му?

— Не. Звъннах на служебния на Вюлер, но казаха, че днес бил в почивка. Пробвах на мобилния му.

— И?

— Не ми вдигна. Сигурно спи. Ще опитам пак.

— Недей.

— Да не му ли звъня?

Хари затвори очи.

— Накрая и нас ни прецакват — прошепна той.

— Какво?

— Нищо. Да отидем лично да събудим Вюлер. Ще се обадиш ли на колегите да попиташ къде живее?

Половин минута по-късно Бьорн затвори слушалката на стационарния телефон и назова адреса с ясна дикция.

— Шегуваш се — смая се Хари.

 

 

Бьорн Холм зави по тихата улица и подкара предпазливо волвото „Амазон“ между грамадите сняг, натрупан от двете страни, където засипани автомобили сякаш се бяха пъхнали в бърлогите си за зимен сън.

— Пристигнахме — Хари се наведе напред и погледна към четириетажната фасада. Между втория и третия етаж светлосинята стена беше нашарена с графити.

— Улица „Софие“ номер 5 — обяви Бьорн. — Едно време ти живееше тук!

— Сякаш е било в друг живот. Изчакай ме в колата.

Хари слезе, изкачи двете стъпала и огледа звънците. Част от някогашните имена бяха сменени. Името на Вюлер стоеше под мястото, където някога се намираше неговото. Хари натисна звънеца на Вюлер. Изчака. После пак. Нищо. Посегна да позвъни за трети път, но вратата се отвори и навън изскочи забързана жена. Хари улови вратата, преди да се е затворила автоматично. Влезе в сградата.

Миризмата на стълбището си беше същата като едно време. Носеха се аромати на норвежка и пакистанска кухня, примесени със сладникавата смрад, идваща от апартамента на госпожа Сенхайм на първия етаж. Хари се ослуша. Тишина. Тръгна по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. По навик прескочи шестото стъпало, което проскърцваше.

На първата площадка застана пред вратата.

Зад матираното стъкло не светеше.

Хари почука и зачака. Огледа бравата. Прецени, че много лесно би могъл да я разбие. Твърда пластмасова карта и еднократен, силен натиск. Представи си какво би било да мине от другата страна на барикадата. Да влезе в ролята на човека, който прониква неканен в чужди домове. Пулсът му се ускори, дишането запоти стъклото отпред. Тази възбуждаща тръпка, дали и Валентин я бе изпитвал, когато бе нахълтвал в домовете на жертвите си?

Хари почука повторно. Почака, реши, че няма смисъл да чака повече, и се обърна да си върви. В същия миг чу стъпки зад вратата. Зад матираното стъкло се мярна сянка. Вратата се отвори.

Андерш Вюлер се появи гол до кръста, по дънки, небръснат. И въпреки това не изглеждаше като току-що станал от сън. Тъкмо обратното. Зениците му бяха разширени, а челото — запотено. На едното му рамо Хари забеляза кръв. Вероятно от рана.

— Какво правиш тук, Хари? — попита Вюлер. Гласът му звучеше по-различно от онзи висок момчешки тембър, с който Хари бе свикнал да го свързва. — И как успя да влезеш в сградата?

Хари се прокашля.

— Трябва ни серийният номер на револвера на Валентин. Позвъних на домофона.

— И?

— И ти не ми отвори. Предположих, че спиш, затова изчаках някой да излезе и използвах момента. Живял съм тук, на горния етаж, и знам колко слабо се чуват звънците.

— Така е — Вюлер се протегна и се прозина.

— Е? У теб ли е?

— Кое?

— Револверът „Редхок“.

— А, за него ли питаш. Да, у мен е. Искаш серийния номер, нали? Чакай да го донеса.

Вюлер притвори вратата. През стъклото Хари видя как Андерш се изгуби по коридора. Към спалнята, съобрази Хари, понеже всички апартаменти в сградата имаха еднакво разположение. После силуетът се приближи към вратата, но свърна наляво — там се намираше дневната.

Хари бутна вратата и влезе. Долови аромат на парфюм. Вратата на спалнята беше затворена. Ето затова значи бе отишъл там Вюлер. За да затвори вратата на спалнята. Воден от професионален навик, Хари се огледа за дрехи и обувки в коридора, които евентуално да му подскажат нещо, но не забеляза необичайни вещи. Ослуша се. После с три дълги безшумни стъпки се озова в дневната. Андерш Вюлер не го беше чул. Коленичил пред ниска масичка с гръб към Хари, той пишеше нещо в бележник. До бележника стоеше чиния с парче пица. С пеперони. До чинията — големият револвер с червената дръжка. Нито следа обаче от белезниците и железните зъби.

В единия ъгъл на стаята имаше празна клетка. В такива клетки обикновено се гледат зайци. Момент… Хари си спомни как веднъж, по време на оперативка, Скаре сдъвка Вюлер за контактите му с „Ве Ге“. Тогава младият полицай заяви, че е казал пред вестника едно-единствено нещо: гледал котка. Къде обаче беше въпросната котка? И кой държи домашна котка в клетка? Погледът на Хари зашари към по-късата стена. Там имаше тясна библиотека с учебници за курсанти в Полицейската академия: например „Следствени методи“ на Биеркнес и Хоф Юхансен. Хари забеляза и други заглавия, които не влизаха в задължителната учебна литература: „Сексуални убийства — модели и мотиви“ от Реслър, Бърджис и Дъглас — книга за серийни убийства, която Хари преди няколко седмици препоръча на студентите си, защото там се съдържаше информация за наскоро разработената от ФБР програма VICAP за залавяне на извършители на особено жестоки престъпления. Хари плъзна поглед надолу по библиотеката. На семейна снимка позираха двама възрастни и Андерш Вюлер като дете. На долния рафт имаше още книги: „Основни принципи в хематологията“ от Атул Мехта и А. Виктор Хофбранд, „Обща медицина“ от Джон Д. Стефенс. Млад мъж, който се вълнува от заболявания на кръвта. Какво лошо има? Хари се приближи да разгледа семейния портрет. Момчето изглеждаше щастливо. Родителите — не чак толкова.

— Защо си взел от хранилището вещите на Валентин? — попита Хари и забеляза как гърбът на Вюлер се скова. — Катрине Брат не те е молила за това. Веществените доказателства не са от нещата, дето човек изнася от службата и си ги носи вкъщи. Дори да става дума за разкрити случаи.

Вюлер се обърна и Хари забеляза как погледът на младия полицай инстинктивно зашари надясно. Към спалнята.

— Аз съм следовател в Отдела за борба с насилието, а ти — преподавател в Полицейската академия, Хари. Реално погледнато, по-логично е аз да те питам за какво ти е серийният номер на иззетия по случая револвер.

Хари схвана, че няма да получи отговор.

— Серийният номер не е пускан в регистъра на притежаващите огнестрелно оръжие, за да се открие законният му собственик. Защото няма как на Валентин Йертсен да е било издадено разрешително за оръжие.

— Важно ли е да се провери това?

— Според теб не е ли?

Вюлер вдигна голите си рамене.

— Доколкото ни е известно, револверът не е бил използван за убийство. Според аутопсията Марте Рюд е била простреляна след настъпването на смъртта. Балистичните характеристики на този револвер не дадоха съвпадение с нито един от криминалните случаи, фигуриращи в базата данни. Затова, Хари, не мисля, че е важно да се разбере на чие име се води въпросният револвер — не и с оглед на купчината задачи, които просто крещят за спешно изпълнение.

— Е, в такъв случай един преподавател би могъл да се поразрови и да провери докъде ще го заведе серийният номер, без да ангажира заетите следователи.

— Както искаш — Вюлер откъсна лист от бележника и му го подаде.

— Благодаря — Хари пак погледна кръвта върху рамото му.

Вюлер го изпрати до вратата. На стълбищната площадка Хари се обърна. Вюлер се беше наежил, както — кога несъзнателно, кога съзнателно — правеха охранителите на заведения.

— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?

Вюлер премига няколко пъти.

— Нищо — отвърна и тихо затвори вратата.

 

 

— Вкъщи ли си беше? — Бьорн изведе волвото на улицата.

— Да — Хари му подаде лист с преписания за втори път фабричен номер. — Ето го номера на револвера. „Рюгер“ се произвежда в Щатите. Може евентуално да потърсиш съдействие от БАТО^[1].

— Нали не очакваш сериозно те да установят първоначалния собственик?

— И защо да не очаквам?

— Защото американската система за регистриране на оръжия не е от най-ефективните. В САЩ има над триста милиона оръжия. Броят им надхвърля броя на населението.

— Стряскащо.

— Да ти кажа ли нещо още по-стряскащо? — Бьорн Холм натисна педала за газта, зави рязко, волвото поднесе леко, но остана под контрол, и се спусна по нанадолнището към улица „Пилестреде“. — Дори онези, които не са криминално проявени и твърдят, че оръжието им трябва за самозащита, предизвикват множество инциденти. В „Лос Анджелис Таймс“ излезе статистика, че през 2012 година в САЩ броят на хората, загинали при неволно открита стрелба, е два пъти по-голям от броя на застреляните при самоотбрана. А близо четирийсет пъти повече хора са станали жертва на изстрели, предизвикани от самите тях. В тези данни, забележи, изобщо не е включен броят на жертвите на предумишлени убийства. Говорим само за смърт, настъпила поради неправилно боравене с оръжие.

— Четеш „Лос Анджелис Таймс“?

— Четях по времето, когато Робърт Хилбърн водеше редовна музикална рубрика. Чел ли си биографията на Джони Кеш, написана от Хилбърн?

— Не. Той ли беше публикувал пътепис репортаж за турнето на „Секс Пистълс“ в Щатите?

— Същият.

Спряха на червено пред „Блиц“ — някогашен бастион на норвежкия пънк. И сега се мяркаше някой и друг „гребен“. Бьорн Холм се усмихваше широко на Хари. Беше щастлив: щеше да става баща; случаят с Вампириста бе приключен; шофираше малко екстремно в автомобил, който мирише на седемдесетте, и говореше за музика горе-долу от същото време.

— Гледай преди дванайсет да си готов, Бьорн.

— Ако не греша, централата на БАТО се намира във Вашингтон, но там сега е посред нощ.

— Имат представителство и в Европол в Хага. Опитай там.

— Добре. Разбра ли защо Вюлер е взел вещите на Валентин?

— Не — Хари се взираше в светофара. — При теб ли е компютърът на Лени Хел?

— При Торд е. Уговорихме се да ни чака в котелното.

— Супер — с настойчивия си поглед Хари се опитваше да пришпори светофара да светне зелено.

— Хари?

— Да?

— При огледа не остана ли с впечатлението, че Валентин светкавично се е евакуирал от апартамента си точно преди „Делта“ да го щурмуват? Сякаш някой го е предупредил в последния момент?

— Не — излъга Хари.

Светна зелено.

 

 

Торд сочеше и обясняваше на Хари, докато зад тях кафемашината къркореше и ръмжеше.

— Това са имейлите от Лени Хел до Валентин непосредствено преди убийствата на Елисе, Ева и Пенелопе. Имейлите бяха кратки. Съдържаха само името и адреса на жертвата и дата. Нарочения ден на убийствата. И трите писма завършваха по един и същи начин: „Инструкции и ключове — на уреченото място. Изгори инструкциите, след като ги изчетеш.“

— Информацията, която може да се извлече, е оскъдна, но достатъчна.

— И защо настоява инструкциите да се изгорят?

— Не е ли очевидно? — сви рамене Торд. — Съдържат информация, която би отвела полицията до Лени.

— Но не е изтрил имейлите на компютъра си. Дали защото знае, че висококвалифицираните IT специалисти — като теб — знаят как да възстановят дори изтрита електронна кореспонденция?

Торд поклати глава.

— В днешно време вече не е толкова лесно. Особено ако и подателят, и получателят притежават известни познания.

— Лени е бил компютърен специалист и непременно е бил запознат с начините за надеждно изтриване на писма. Тогава защо не го е направил?

— Например защото си е давал сметка, че стигне ли се дотам, да разполагаме с техните компютри — неговия и на неговия съучастник — играта вече така или иначе ще е приключила.

Хари кимна бавно.

— Навярно Лени е бил наясно от самото начало, че един ден войната, която води от бункера си, ще бъде изгубена. И тогава ще има само едно решение: куршум в главата.

— Възможно е — Торд си погледна часовника. — Има ли друго?

— Чувал ли си за стилометричен анализ на писмо?

— Да. Опит да идентифицираш пишещия по стиловите характеристики на текста му. След скандала с фалита на „Енрон“ няколкостотин хиляди имейла станаха обществено достояние и изследователите в областта на стилометрията използваха достъпния корпус, за да направят проучвания с какъв успех ще идентифицират подателя. Регистрираха между осемдесет и деветдесет процента успеваемост.

След като Торд излезе, Хари набра редакция „Криминални“ във „Ве Ге“.

— Обажда се Хари Хуле. Може ли да говоря с Мона До?

— Отдавна не сме се чували, Хари — отвърна познат глас: един от по-възрастните журналисти. — Щеше да е напълно възможно, ако Мона не беше изчезнала. От няколко дни никаква я няма.

— Как така?

— Изпрати ни есемес, че излиза в кратък отпуск и телефонът й ще бъде изключен. Разумно решение. През последната година това момиче се скъса от работа. Редакторът обаче малко се ядоса, защото тя не поиска разрешение, а само изпрати два-три реда и си би камшика. Ех, тази днешна младеж, а, Хуле? С нещо да ти помогна?

— Няма нужда, благодаря — Хари прекрати връзката. Прикова поглед в телефона за миг, после го пусна в джоба си.

 

 

В единайсет и петнайсет Бьорн Холм беше изнамерил името на човека, внесъл револвера „Рюгер Редхок“ в Норвегия — моряк от Фаршун. В единайсет и половина Хари се чу с дъщеря му. Тя си спомняла оръжието добре, защото като малка веднъж изпуснала тежкия над килограм пистолет върху големия пръст на крака на баща си. Не знаеше обаче какво е станало с револвера.

— След като се пенсионира, татко се премести в Осло, за да е близо до мен и сестра ми. После се разболя и започна да върши разни щуротии. Например, да подарява свои вещи. Разбрахме за тези негови приумици след смъртта му. Докато разчиствахме в дома му, не открих револвера. Възможно е и него да е подарил.

— Но не знаете на кого?

— Не.

— Споменахте, че е бил болен. От същата тази болест ли почина?

— Не, отиде си от пневмония. Бързо и сравнително безболезнено, за щастие.

— Ясно. А каква всъщност беше болестта, предизвикала промени в поведението му? И при кой лекар се е лекувал?

— Там е работата, че и това не знам. Ние със сестра ми се досещахме, че му има нещо, но татко си остана със самочувствието на силен моряк. От неудобство да не го помислим за слаб криеше болестта си. Пазеше в тайна и диагнозата си, и лечението. Чак на погребението негов стар доверен приятел ми каза от какво е страдал.

— Този човек знае ли името на лекуващия го лекар?

— Едва ли. Татко споменал само каква болест са му открили, но без подробности.

— А именно?

Хари записа наименованието. Прикова поглед в думата. Гръцко название — изключение в медицинската терминология, където цари латинска хегемония.

— Благодаря ви — завърши разговора той.