Ю Несбьо
Жажда (43)

Епилог

Хари наля два пръста от „Джим Бийм“. Върна бутилката на рафта. Постави чашата до бокала с бяло вино на барплота пред Андерш Вюлер. Зад него се тълпяха клиенти, желаещи да поръчат.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза Андерш и погледна уискито, без да го докосва.

— Баща ти ме закърпи — отвърна Хари и се обърна към Йойстайн. Той кимна — ще се опита да удържи фронта сам за десетина минути. — Как е хавата в отдела?

— Добре. Но нали знаеш… Затишие след буря.

— Мхм. Казва се…

— Знам, знам. Днес Гюнар Хаген ми предложи да замествам Катрине, докато е в майчинство.

— Честито. Не си ли малко млад за поста?

— Хаген каза, че ти си ме препоръчал.

— Аз? Сигурно докато мозъчното сътресение още ме е държало. — Хари завъртя копчето за звука и „Джейхок“ запяха по-силно „Tampa to Tulsa“.

— Баща ми спомена, че си изял доста бой — усмихна се Андерш. — Впрочем ти как разбра за мен и Стефенс?

— Какво има за разбиране, щом фактите говорят сами. При анализа на негов косъм от „Съдебна медицина“ са открили съвпадение с един от генетичните профили от местопрестъпленията. Не профил на заподозрян, а на полицай. ДНК профилите на следователите, присъствали на огледите, винаги се вкарват в базата данни. Профилът беше твой, Андерш. Съвпадението обаче беше само частично. Защото с доктор Стефенс сте роднини. Баща и син. Получил си резултата пръв, но не си го разкрил пред мен или пред друг колега. Когато в определен момент узнах за това съвпадение, се разрових и бързо установих, че покойната съпруга на доктор Стефенс е носела моминското име Вюлер. Защо не ме осведоми за резултата от ДНК анализа?

Андерш сви рамене.

— Защото откритото съвпадение нямаше никакво отношение към случая.

— И защото не си искал да те свържа с доктор Стефенс, нали? Затова ли се представяш с фамилията на майка си?

Андерш кимна.

— Дълга история, но позатоплихме отношенията. Говорим си. Той се смири малко, осъзна, че не е господин Съвършенство. А аз… ами… с годините сигурно и аз съм помъдрял. А как разбра, че Мона беше в апартамента ми?

— По дедукция.

— Ама и аз как не се сетих. Дай на по-разбираем език.

— Първо, в коридора ти усетих аромата на „Олд Спайс“. Афтършейв. Ти обаче се появи небръснат. А Олег ми беше споменал за прочутия навик на Мона До да използва „Олд Спайс“ вместо парфюм. После клетката за котка. Хората не държат котките си в клетки. Освен ако не ги посещава човек с алергия към котки.

— Голяма работа си, Хари.

— И ти, Андерш. И въпреки това си мисля, че си прекалено млад и неопитен за този пост.

— Тогава защо ме предложи? Дори не съм старши инспектор.

— Ами помисли си в кои сфери трябва да се усъвършенстваш и откажи.

Андерш поклати глава и се засмя.

— Точно това и направих.

— Супер. Няма ли да си изпиеш уискито?

Андерш Вюлер погледна чашата. Пое си дълбоко дъх. Поклати глава.

— Всъщност не обичам уиски. Май го поръчах само за да ти подражавам.

— И?

— Време е да си намеря мое любимо питие. Излей го, ако обичаш.

Хари взе чашата и изсипа уискито в мивката. Поколеба се дали да не предложи на Андерш да му налее от бутилката вино, която Столе Ауне донесе като малко закъснял подарък по случай новия бар — оранжево вино с билки „Стумбрас 999 Раудонос Девинтериос“. Виното си имало история и носело сантиментална стойност за него. Същото такова вино държали в студентския бар и именно заради него собственикът въвел код на сейфа, който на свой ред уловил Халстайн Смит в капана за маймуни. Хари се обърна да разкаже историята на Андерш. Забеляза обаче новодошла посетителка в „Джелъси“. Погледите им се срещнаха.

— Извинявай, Андерш. Имам специална гостенка.

Той я съзерцаваше, докато тя вървеше през препълненото помещение, в което за него сякаш не съществуваше никой друг. Така вървеше и първия път, когато я видя. Като балерина.

Ракел спря до барплота и му се усмихна.

— Да — каза тя.

— Какво „да“?

— Приемам.

Хари се усмихна широко и сложи длан върху ръката й на плота.

— Обичам те, момиче.

— Хубаво е да го знам. Защото ще учредим акционерно дружество, в което аз ще бъде изпълнителен директор, ще притежавам трийсет процента от контролния пакет, ще съм назначена на четвърт щат и всяка вечер ще пускаме поне по едно парче на Пи Джей Харви.

— Договорихме се. Чуваш ли, Йойстайн?

— Щом вече е наша служителка, вкарай я зад бара! — изпъхтя той.

Андерш вдигна ципа на якето си.

— С Мона ще ходим на кино. Лека ви вечер.

Ракел отиде да помага на Йойстайн, а Андерш си тръгна.

Хари извади телефона си и набра номер.

— Да, моля — вдигна Хаген.

— Здрасти, шефе, Хари се обажда.

— Виждам. Пак ли станах шеф?

— Звънни на Вюлер. Настоявай да поеме поста, докато се съгласи.

— И защо?

— Сгреших. Готов е.

— Но…

— Понеже като заместващ е с по-ограничени правомощия, няма какво чак толкова да оплеска, но пък ще научи много.

— Добре, ама…

— Сега е идеалният момент — затишие след буря.

— Казва се…

— Знам, знам.

Хари затвори. Опита се да отпъди мисълта за мрачната прокоба, която Смит направи в колата. Хари я сподели с Катрине и двамата прегледаха кореспонденцията му, но не откриха негови опити да вербува нови вампиристи. Друго не можеха да направят. Навярно това бяха просто празните закани на един психопат. Хари усили „Джейхок“ с още две деления. Ето така вече беше супер.

Свайн Фине Годеника излезе изпод душа и застана гол пред огледалото в празната съблекалня на фитнесцентър „Гейн“. Мястото му харесваше. Допадаше му гледката над парка, усещането за простор и свобода. Тя не го плашеше така, както го бяха предупреждавали. Остави водата да се оттече от тялото му, влагата да се изпари от кожата. Изкара дълга тренировка. В затвора доби издръжливост — часове наред ускорено дишане, пот и железа. Организмът му понасяше натоварването успешно. Нямаше друг избор. Чакаше го много работа. Той не знаеше кой е човекът, свързал се с него. От известно време онзи не се беше обаждал. Но предложението му беше просто неустоимо. Апартамент. Нова самоличност. И жени.

Погали татуировката на гърдите си.

После се обърна и отиде до шкафчето с катинар, мацнат с розова боя. Завъртя цифрите и ги нагласи да показват изпратения му код: 0999. Един господ знае дали числото носеше някакво значение. Важното беше, че отваря катинара. Дръпна вратичката. Вътре лежеше плик. Разпечата го и го обърна върху дланта си. Оттам изпадна бял пластмасов ключ. Издърпа и сгънат лист с посочен адрес. В Холменколен.

В плика имаше и още нещо, но се затрудняваше да го извади.

Разкъса плика. Прикова поглед в черния предмет. Черен и красив в семплата си чудовищност. Пъхна го в устата си, стисна челюсти. Усети вкуса на солено, горчиво желязо, лумналия пожар… И жаждата.