Ю Несбьо
Жажда (18)

Седемнайсета глава

Понеделник сутринта

Катрине обгърна с поглед бледите лица на участниците в разследващата група. Някои бяха работили цяла нощ, но и другите, в почивка, явно не бяха спали кой знае колко. След прегледа на списъка с известните контакти на Валентин Йертсен се оказа, че повечето са криминално проявени, кои — в затвора, кои — мъртви. После Торд Грен докладва накратко за резултата от справките, получени от централата на мобилния оператор. Полицията изискала списък с номерата и имената на хората, разговаряли с трите жени през дните, предшестващи нападенията. Справката не показваше наличие нито на съмнителни разговори и есемеси, нито на еднакви номера в разпечатките на трите жертви. Известни подозрения пораждало единствено повикването от неизвестен абонат до Ева Долмен два дни преди убийството й. Постъпило от еднократно използван номер, който нямало как да се проследи. Причината: след разговора телефонът или е бил изключен, или SIM картата е била извадена, или просто минутите, включени в предплатената карта в телефона, са били изразходени.

Андерш Вюлер съобщи предварителния резултат от проучването на закупените в Норвегия триизмерни принтери. Оказали се твърде много, а при покупката мнозина собственици не били регистрирани надлежно от персонала. Затова Вюлер заключи, че работата по тази следа ще бъде чиста загуба на време.

Катрине хвърли поглед към Хари. Той поклати глава — кофти, но после кимна в знак на съгласие с извода на младия полицай.

Бьорн Холм обясни, че тъй като въз основа на биологичните следи разследващите са успели да идентифицират заподозрян, оттук нататък криминалистите ще се съсредоточат върху набавянето на доказателства, които да удостоверят по безспорен начин съпричастността на Валентин Йертсен към извършените престъпления.

Катрине тъкмо се готвеше да разпредели задачите за деня, когато Магнюс Скаре вдигна ръка и още преди да му е предоставила дума, сам си я взе:

— Защо решихте да огласите самоличността на заподозрения?

— Защо решихме… — повтори Катрине. — Ами надявахме се да получим сигнали за евентуалното му местонахождение, разбира се.

— И сега ще завалят стотици или дори хиляди обаждания, защото физиономията на фоторобота е толкова нехарактерна, че прилича и на двамата ми чичовци, които нямат нищо общо помежду си. И ще се наложи да проверим абсолютно всеки сигнал, понеже, ако впоследствие се разчуе, че полицията е разполагала с данни за фиктивната самоличност на Валентин Йертсен и за скривалището му непосредствено преди да нахапе до смърт четвъртата или петата си жертва, ще хвърчат глави — Скаре се огледа в търсене на подкрепа.

А вероятно си я бе осигурил предварително и говореше от името на мнозинството, допускаше Катрине.

— Въпросът каква част от следствената информация да получи гласност, винаги е дилема, Скаре. Но преценихме, че така ще е най-добре.

Скаре кимна на една от жените, която пое щафетата.

— Скаре е прав, Катрине. Честно казано, за предпочитане е да работим на спокойствие, вместо телефоните ни да прегреят. И преди сме призовавали гражданите да подават сигнали за Валентин Йертсен. Нито едно обаждане не ни беше от полза. Сигналите само отвлякоха вниманието ни от уликите, които вероятно биха тласнали следствието напред.

— И още нещо — намеси се пак Скаре. — Сега го предупредихме, че сме го разпознали, и така го подплашихме. Има опасност да се шмугне обратно в леговището, където се е спотайвал през последните три години… Аз да си кажа — и Скаре скръсти ръце с победоносно изражение.

— А ти какво предлагаш, Скаре? — долетя глас от дъното на залата, последван от презрително изсумтяване и смях. — Докато ние си траем, жените в Осло да влизат в ролята на ходещи примамки за Йертсен? Щом не можем да закопчаем този проклетник, по моему е по-добре да го принудим да се завре обратно в леговището си, отколкото да рискуваме живота на още жени.

Скаре поклати глава с усмивка.

— Като навърташ малко стаж в отдела, ще се научиш, че такива като Валентин Йертсен не спират, Бернтсен. Ако не може тук, той ще се премести другаде, но ще продължи с гадостите си. Нали вчера чу какво каза по телевизията нашата ръководителка… — Скаре произнесе думата с подигравателен апломб. — Не е изключено Йертсен да е извън пределите на страната. Но ако си въобразяваш, че той ще си седи вкъщи мирно и кротко, с пуканки и плетка в ръце, почакай да понатрупаш опит и ще видиш колко грешиш.

Трюлс Бернтсен заби поглед в дланите си и промърмори нещо неразбрано.

— Не те чуваме, Бернтсен! — извика Скаре, без да се обръща назад.

— Казвам, че снимките от убийството на Иря Якобсен, представени в отдела, не показваха всичко — изрече Трюлс с висок ясен глас. — Заварих я още жива. Дишаше, но не можеше да говори, защото той беше изтръгнал езика й с клещи и го беше наврял сещате се къде. Имаш ли представа какво става, когато изтръгнеш езика на жив човек, Скаре? Забележи, изтръгнеш, а не отрежеш. Тя сякаш се мъчеше да ме помоли да я застрелям. Ако носех пистолет, щях да се замисля дали да не го направя, мамка му. Така или иначе, издъхна след минути. Аз да си кажа, защото нали говориш за опит.

В последвалото мълчание на Катрине й хрумна, че е възможно един ден Бернтсен да й стане симпатичен. Ала той веднага успя да опровергае прогнозата:

— Пък и доколкото знам, нашата отговорност се простира до границите на Норвегия, Скаре. Ако Валентин започне да ръфа мургавелки и чернилки в други държави, да му мислят тамошните ченгета. За нас е важно да не закача нашите момичета.

— Достатъчно — намеси се Катрине. Смаяните лица пред нея поне вече се бяха разбудили. — В четири следобед се събираме на рапорт. В шест даваме пресконференция. Ще се опитам да бъда на разположение непрекъснато, затова докладвайте сбито и по същество. И да напомня още веднъж: нямаме никакво време за губене. Вчерашното неделно затишие не значи, че днес няма да убие пак. В неделя дори Господ е почивал.

Залата бързо се опразни. Катрине си събра книжата, затвори лаптопа и се канеше да излезе на свой ред.

— Искам Вюлер и Бьорн — заяви Хари. Продължаваше да седи на мястото си със сплетени на тила ръце и опънати напред крака.

— Вюлер го имаш. За Бьорн питай новата шефка на криминалистиката. Някоя си Лиен.

— Помолих Бьорн да говори с нея и той обеща.

— Мхм — изсумтя презрително Катрине. — С Вюлер говорил ли си?

— Да. Много се въодушеви.

— Кой ще е третият?

— Халстайн Смит.

— Сериозно ли?

— Защо не?

— Ексцентрик с алергия към ядки и нулев опит с полицейска работа — сви рамене Катрине.

Хари се облегна на стола, бръкна дълбоко в джоба на панталона си и измъкна смачкан пакет „Кемъл“.

— Щом в джунглата се е появило ново животно, наречено вампирист, ми се ще да имам подръка специалиста с най-широки познания по темата. Ти какво, смяташ, че алергията му към ядки принизява качествата му ли?

Катрине въздъхна.

— Просто започва да ми писва от хора с алергии. Вюлер има непоносимост към латекс и не може да използва ръкавици. А сигурно и презервативи. Само си представи.

— Никак не ми се иска — Хари надникна в пакета и лапна една цигара. Пречупеното й връхче увисна унило.

— Защо не държиш цигарите си в горния си джоб като нормалните хора, Хари?

— Защото пречупените цигари са по-вкусни. Понеже котелното не се води работно помещение, тук, предполагам, не важи забраната за пушене?

 

 

— Съжалявам, но ще ви откажа — отговори по телефона Халстайн Смит. — Все пак благодаря, че сте се сетили за мен.

Затвори, прибра телефона в джоба и погледна съпругата си. Мей седеше срещу него до кухненската маса.

— Неприятности ли? — попита угрижено тя.

— От полицията ми предлагат да участвам в екип за залавяне на Вампириста.

— И?

— Отказах. Гоня срок за докторската дисертация. Нямам време. Такива хайки за хора не ме вълнуват. Стига ми да играя с децата на ястреб и гълъби.

— Полицаите как реагираха?

— Проявиха разбиране. Всъщност на телефона беше Хари Хуле. Следствието било скучна, много пипкава и трудоемка работа, нищо общо с начина, по който го представяли по телевизията — засмя се Халстайн Смит.

— Е, ти си знаеш — Мей поднесе чашата чай към устните си.

— Мда… — и Халстайн отпи от чая си.

 

 

Стъпките на Хари и Андерш Вюлер отекваха в бетонния тунел и заглушаваха мекия мляскащ звук от вода, капеща от тавана.

— Къде сме? — попита Вюлер, който носеше монитор и клавиатура на стар модел стационарен компютър.

— Под парка някъде между Главното управление и следствения арест.

— И тук има таен кабинет?

— Не е таен. Просто е свободен.

— Че кой ще иска да работи под земята?

— Никой. Точно затова е свободен — Хари спря пред желязна врата. Пъхна ключ и го завъртя. Натисна дръжката.

— Май не успя да я отключиш — изрази съмнение Вюлер.

— Не, раздула се е от влагата — Хари опря стъпало о стената до вратата и напъна силно.

Готово. Лъхна ги топла влага и дъх на мазе. Хари вдъхна жадно. Най-сетне пак в котелното. Натисна ключа за осветлението. След няколкосекунден размисъл луминесцентната лампа на тавана започна да мига в синьо. Най-после светлината стана постоянна и двамата се огледаха. Намираха се в правоъгълна стая, постлана със сиво-син линолеум, без прозорци по голите сиви бетонни стени. Хари метна поглед към Вюлер. Чудеше се дали видът на новия офис няма да охлади спонтанната му радост от поканата на Хари да се присъедини към партизанския му отряд. Нищо подобно.

— Еха! — ухили се младият полицай.

— Понеже сме първи, ще си заплюем места.

Вътре имаше три бюра. Върху едното се мъдреха машина за шварц кафе с покафеняла кана, галон за вода и четири бели керамични чаши с написани на ръка имена.

Вюлер свърза компютъра към служебната мрежа, а Хари пусна кафе машината. Вратата изхвръкна рязко навън.

— О, доста по-спартанско си го спомнях — засмя се Бьорн Холм. — Това е Халстайн.

Зад Бьорн се появи мъж с големи очила, чорлава коса и карирано сако.

— Радвам се, че размисли — подаде му ръка Хари.

Смит я пое.

— Податлив съм към методите на обратната психология. Съзнателно ли ги приложи? Ако не, си най-некадърният телефонен агитатор, на когото съм попадал. Така или иначе, за пръв път връщам обаждане на телефонен продавач, за да приема предложението му.

— Не виждах смисъл да те притискам. Трябват ни само мотивирани хора. Как пиеш кафето? По-силничко?

— Не, по-скоро… приготви го по твой тертип.

— Добре. Това ще е твоята чаша — Хари му подаде една.

Смит пооправи очилата си и прочете написаното с маркер:

— Лев Виготски?

— А тази е на нашия криминалист — Хари я връчи на Бьорн Холм.

— Все още пише Ханк Уилямс — забеляза доволно Бьорн. — Да разбирам ли, че чашата не е мита от три години?

— Просто маркерът е водоустойчив — обясни Хари. — Ето я и твоята, Вюлер.

— Попай Дойл? Този пък кой е?

— Полицаят на всички времена. Пусни го в Гугъл.

Бьорн огледа четвъртата чаша.

— А на твоята защо не пише „Валентин Йертсен“, Хари?

— Защото съвсем изключих — Хари издърпа каната от машината и наля кафе в четирите чаши.

— Традицията повелява върху чашата на всеки от нас да е написано името на идолите ни, а върху чашата на Хари — името на главния заподозрян в текущия случай. Ин и ян — поясни Бьорн в отговор на негласния въпрос, изписан върху двете лица.

— По принцип не ми пречи, но само за пояснение да кажа, че Лев Виготски не е любимият ми психолог — отбеляза Смит. — Той действително е първопроходник, но…

— Ти наследи чашата на Столе Ауне — Хари подреди в кръг четирите стола в средата на стаята. — И така, да напомня: работим самостоятелно, сами сме си началници и не се отчитаме пред никого. Само държим Катрине Брат в течение, както и тя — нас. Разполагайте се. Нека най-напред всеки да изложи спонтанните си разсъждения по случая. Обосновавайте се с факти, опит, интуиция, конкретна, наглед идиотска подробност или изобщо не се обосновавайте. Нищо от казаното тук няма да бъде използвано срещу вас занапред и ви е позволено да изразявате напълно погрешни предположения. Кой е пръв?

Четиримата седнаха.

— Нямам амбицията да определям реда на изказванията — подхвана Смит — но ми се струва най-редно… ти да започнеш, Хари. — Смит беше обгърнал чашата плътно с длани, сякаш зъзнеше, макар в съседство да се намираха парните котли, които отопляваха целия следствен арест. — Сподели например защо се съмняваш, че Валентин Йертсен е извършителят и на трите убийства.

Хари погледна Смит, отпи малка глътка от чашата си и преглътна.

— Така да бъде. Всъщност съм по-склонен да смятам, че именно Йертсен е убил и трите жени. Макар да тая известни резерви. Ще обясня. И така, извършителят на първите две престъпления не оставя следи. Проявил е дисциплинираност и хладнокръвие. После изведнъж същият този убиец напада трета жертва, не успява да я умъртви и пръсва куп следи и улики, които до една сочат към Валентин Йертсен. В тази постъпка съзирам настойчивост, сякаш нападателят изпитва неистово желание да ни разкрие самоличността си. И това съвсем закономерно предизвиква подозренията ми. Дали този някой не се опитва да ни изманипулира и да накисне друг за престъплението си? Защото Валентин Йертсен е идеалният виновник.

Хари наблюдаваше тримата си колеги. Андерш Вюлер гледаше съсредоточено, с широко отворени очи, Бьорн Холм — сънливо, Халстайн Смит — дружелюбно, подканящо, сякаш под влиянието на камерната атмосфера професионалният му навик беше заработил.

— Заради дебелото си досие Валентин Йертсен веднага изпъква като вероятен извършител — продължи Хари. — Освен това убиецът — ако е друг — непременно се досеща, че нямаме големи шансове да открием Валентин след тригодишни безплодни опити. Или пък убиецът е убил Йертсен и го е заровил някъде и затова е сигурен, че от гроба той няма как да разсее подозренията ни, като представи алиби. Затова пък ще продължава да обира вината за престъпления с неразкрити извършители.

— А отпечатъците? — възрази Бьорн. — Емблематичната татуировка? ДНК-то по белезниците?

— Може да е отрязал пръст от ръката на Валентин, да го е взел със себе си в „Ховсетер“ и така да е подхвърлил заблуждаващ отпечатък — Хари пак отпи от кафето. — Кое ни гарантира, че татуировката не е копие, което после се отмива? Колкото до космите по белезниците, защо да не са отскубнати от трупа на Валентин, а после да са подхвърлени за заблуда?

Финален хрип от кафемашината прекъсна тишината в котелното.

— Майко мила! — разсмя се Андерш Вюлер.

— Хипотезата ти заслужава място сред моя топ десет на конспиративните теории, чути от параноидни пациенти — обади се Смит. — Разбирай го като… комплимент.

— Точно затова сме тук — Хари се наведе напред на стола. — За да изказваме нестандартни предположения, да проверяваме вероятности, които убягват на официалната разследваща група. Защото обикновено те си съставят водеща версия за събитията и работят по нея, а колкото по-многобройна е групата, толкова по-трудно става да се разграничиш от господстващите идеи и заключения. Подчинението на всеобщата заблуда работи на принципа на религията. Не може толкова хора да грешат, казва си човек и се съгласява. Излиза обаче, че може. Хората грешат. Непрекъснато.

— Амин. Ъъъ… подтекстът не беше умишлен — поясни Смит.

— Да минем към следващата ни погрешна теория — подкани ги Хари. — Вюлер?

— Смит, по телевизията ти каза, че вампирист не се става изведнъж, а се минава през отделни стадии. В Скандинавия профилактиката на психичното здраве на младите хора е много стриктна и смятам, че човек с толкова крайно поведение щеше да попадне в полезрението на здравните власти. Вампиристът не е норвежец, дошъл е от другаде. Това е моята теория.

— Благодаря ти — кимна Хари. — Ще добавя, че в криминалните хроники за серийни убийци не е вписано нито едно име на скандинавски кръвопиец.

— Грешиш — възрази Смит. — Убийството в Стокхолм през 1932 година.

— Не ми е известно.

— Вероятно защото така и не откриха извършителя — с вампиристки наклонности — и приписаха престъплението на сериен маниак.

— Интересно. Жертвата пак ли е била жена?

— Лили Линдестрьом, на трийсет и две години, проститутка. Ако е била единствената му жертва, ще изям сламената си шапка, дето я държа вкъщи. Неслучайно убийството е известно като Вампирското убийство.

— Подробности?

Смит премига два пъти, притвори клепачи и започна да говори, все едно декламира наизустен текст:

— В нощта срещу първи май, през Валпургиевата нощ, на площад „Свети Ерик“ 11, Лили приема мъж в едностайния си апартамент. Преди това слиза на първия етаж и моли своя приятелка за презерватив. Когато полицията нахлува в жилището, намира Лили мъртва, просната на отоманката си. Пръстови отпечатъци и други следи липсват. Убиецът явно е почистил след себе си. Дори дрехите на Лили са грижливо сгънати. В кухненската мивка полицаите намират черпак, омазан с кръв.

Бьорн и Хари се спогледаха.

— Нито едно от записаните в адресника на жертвата лица, които, уви, фигурирали само с малките си имена, не отвело разследващите до потенциален извършител. Полицията не успяла дори да се доближи до върлувалия вампирист.

— Ако е бил вампирист, нали е логично да не е спрял дотам? — попита Вюлер.

— Да — потвърди Смит. — Кой казва, че е спрял? Просто е почиствал още по-старателно след себе си.

— Смит е прав — кимна Хари. — Броят на изчезналите лица годишно надвишава броя на регистрираните убийства. Но резон има и в бележката на Вюлер, че скандинавската система за психично здраве би засякла в ранна възраст първите наченки на парафилия.

— По телевизията описах стадиите на вампиризма в общия случай — поясни Смит. — Някои хора откриват влечението си към кръв на по-късен етап, както има хомосексуалисти, чиито предпочитания се изясняват с напредването на възрастта. Един от най-прочутите вампиристи в историята, Петер Кюртен, известен като Вампира от Дюселдорф, бил на цели четирийсет и пет години, когато за пръв път пил кръв — от лебед, който убил извън града през декември 1929 година. След няма и две години вече натрупал солидния актив от девет убийства и седем опита за убийство.

— Мхм. Значи ти не намираш нищо смущаващо във факта, че в иначе ужасяващото досие на Валентин Йертсен липсва консумация на кръв или прояви на канибализъм?

— Точно така.

— Добре. Ти какво мислиш, Бьорн?

Криминалистът се понадигна на стола и разтърка очи.

— Същото като теб, Хари.

— А именно?

— Убийството на Ева Долмен имитира убийството в Стокхолм. Дивана, прилежното замитане на следите, каната от блендера в мивката.

— Звучи ли ти вероятно, Смит? — попита Хари.

— Версията за имитация ли? Ако е имитация, значи е нещо ново. Пардон, неумишлен парадокс. Вярно, някои вампиристи се възприемат като реинкарнации на граф Дракула, но ми се струва слабо вероятно един вампирист да се вживее в ролята на преродения убиец от Стокхолм. Сходството в почерка се дължи по-скоро на определени личностни характеристики, типични за всички вампиристи.

— Хари откри признаци, че нашият вампирист е маниакален чистофайник — обърна внимание Вюлер.

— И далеч не е единственият — отбеляза Смит. — Вампиристът Джон Джордж Хейг страдал от фиксидеята непрекъснато да си мие ръцете и ходел с ръкавици и зиме, и лете. Ненавиждал мръсотията и пиел кръвта на жертвите си от току-що измити и лъснати чаши.

— А ти, Смит? Ти как би очертал профила на нашия вампирист? — попита Хари.

Смит стисна устните си между показалеца и средния си пръст и ги раздвижи нагоре-надолу така, че се чу нещо като пърпорене, докато вдишаше и издишаше дълбоко.

— Според мен той, подобно на много вампиристи, е интелигентен, от млад е изтезавал животни, а нищо чудно — и хора. Произхожда от семейство с добра социална адаптация и вероятно само той сред роднините си има проблеми в общуването. Съвсем скоро пак ще почувства остра нужда от кръв. Получава сексуално удовлетворение, струва ми се, не от пиенето на кръвта, а от самото гледане. Стреми се към перфектния оргазъм. По неговия вкус — комбинация от изнасилване и кръвотечение. Споменатият Петер Кюртен например обяснил пред полицията, че броят на намушкванията, нанесени на жертвите му, зависел от количеството избликнала кръв. Тя определяла с каква скорост стига до оргазъм.

Мрачно мълчание затисна помещението.

— Къде и как да открием такъв човек? — попита Хари.

— Може Катрине да е права — намеси се Бьорн. — И Валентин наистина да е избягал в чужбина. Да се е поразходил до Червения площад, например.

— Да е заминал чак за Москва ли? — усъмни се Смит.

— Говорим за Червения площад в Копенхаген — в мултикултурния квартал „Ньоребру“. В този парк се подвизават трафиканти на човешка плът. Предимно внасят, по-рядко изнасят. Сядаш на някоя пейка или люлка и вдигаш билет — за автобус, самолет, каквото ти се намира подръка. При теб идва човек и те пита за къде искаш да пътуваш. Докато разговаряте, с нищо не издава незаконния си бизнес. Междувременно негов ортак, скрит някъде в парка, те снима, без да забележиш, и проверява в интернет дали си именно онзи, за когото се представяш, а не ухо на полицията. Тази дискретна туристическа агенция е скъпа, но не предлага пътуване в бизнес класа. Най-евтините места пък са в контейнер.

Смит поклати глава.

— Вампиристите не са в състояние да преценяват риска рационално колкото нас. Не вярвам да е избягал.

— Аз също — подкрепи го Хари. — Но тогава къде е? Сам ли живее? Поддържа ли връзка с други хора? Тълпата ли използва за прикритие, или се е усамотил на пусто място? Има ли приятели? Евентуално приятелка?

— Не знам.

— Виж, Смит, никой от нас не знае — без значение дали е психолог, или полицай. Моля само да споделиш спонтанните си предположения.

— Ние, хората на науката, никак не умеем да гадаем. И все пак според мен вампиристът е самотен. В това съм убеден. Дори много самотен. Вълк единак.

Някой почука.

— Дръпни силно! — извика Хари.

Вратата се отвори.

— Добър ви ден, храбри ловци на вампири — Столе Ауне влезе с шкембето напред, повел за ръка прегърбено момиче. Лицето му не се виждаше от тъмната коса, паднала пред очите му. — Смит, съгласих се да ти изнеса една блиц лекция за ролята на психолога в полицейската работа.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен, скъпи колега — грейна Смит.

— И ще има за какво — Ауне се олюля на пети. — Но нямам намерение пак да се забия в тези катакомби. Катрине ни предостави кабинета си. — Сложи ръка върху рамото на момичето. — Аурура дойде, защото трябва да си извади паспорт. Хари, ще й съдействаш ли да пререди опашката, докато със Смит говорим по работа?

Момичето заметна косата си настрани. Хари не можеше да повярва, че това бледо лице с мазна кожа и гнойни пъпки е същото онова сладко момиченце, което помнеше отпреди няколко години. Съдейки по тъмните дрехи и тежкия грим, Аурура явно бе последователка на тийнейджърското движение, известно като „емо“. (Олег беше просветлил Хари по темата.) В погледа й обаче не се четеше нито опърничавост, нито бунт. Нито младежко отегчение. Нямаше и признаци на радост, че вижда Хари — любимия й „фалшив“ чичо, както го наричаше преди. Погледът й излъчваше празнота. Или не съвсем… Хари забелязваше нещо, но се затрудняваше да го окачестви.

— Ей сега ще се прередим. Стига сме се правили на толкова принципни — пошегува се той и получи съвсем лека усмивка от Аурура. — Да се качим в паспортния отдел.

Четиримата излязоха от котелното. Хари и Аурура мълчаливо поеха по прохода. На две крачки зад тях ги следваха Столе Ауне и Халстайн Смит и бъбреха оживено.

— Един мой пациент говореше много завоалирано за проблемите си и изобщо не схванах кой е — разправяше Ауне. — По чиста случайност разкрих, че той всъщност е издирваният Валентин Йертсен, и той ме нападна с нож. Ако на помощ не ми се беше притекъл Хари, щеше да ме заколи.

Хари забеляза как по тялото на Аурура премина ток.

— Йертсен се измъкна, но докато сипеше заплахи за живота ми, представата ми за него се избистри. Опря нож в гърлото ми и се опита да изкопчи от мен диагнозата си. Сам се определи като „дефектна стока“. Заплаши да ми източи кръвта, докато членът му се втвърдява.

— Интересно. Успя ли да видиш дали получи ерекция?

— Не я видях, усетих я. Както впрочем и зъбчатия ръб на ловджийския нож. Спомням си как се надявах двойната ми гуша да ме спаси — засмя се Столе.

Хари чу сподавения стон на Аурура. Извърна се леко и изгледа красноречиво Ауне.

— О, извинявай, момичето ми! — възкликна бащата.

— За какво си говорехте по време на сесиите?

— За много неща. Беше обсебен от гласовете на заден план в „Тъмната страна на луната“ на Пинк Флойд.

— Сега си го спомних! Е, при мен не се представи като Пол, а под друго име. За жалост откраднаха картоните на пациентите ми.

— Чу ли, Хари?

— Да.

Качиха се на първия етаж. Ауне и Смит застанаха пред асансьора, а Хари и Аурура продължиха към атриума. Лист, подпъхнат зад стъклената преграда на гишето, съобщаваше, че фотоапаратът не работи; желаещите да подадат заявление за паспорт да използват фотокабината в задното помещение.

Хари поведе Аурура към кабината с вид на мобилна тоалетна, открехна завеската и подаде няколко монети на момичето. Тя се настани на стола.

— А, да ти напомня — сети се той. — Не си показвай зъбите — и дръпна завеската.

 

 

Аурура се взираше в отражението си в черното стъкло пред обектива.

Сълзите вече напираха в гърлото й.

Сутринта й се стори добра идея да придружи баща си до Управлението под предлог, че й трябва нов паспорт за училищната екскурзия до Лондон. Той и бездруго не следеше тези неща. За тях се грижеше майка й. Аурура беше намислила да си намери причина да остане насаме с Хари за няколко минути и да му разкаже всичко. Сега обаче, когато успя да осъществи замисъла си, Аурура не можеше да му довери болката си. Разказът на баща й за ножа така я изплаши, че тя се разтрепери неистово и коленете й се подкосиха. Същия този зъбчат нож мъжът опря и в нейната шия. Беше се върнал. Аурура стисна очи, за да не гледа ужасеното си изражение. Беше се върнал и щеше да ги избие всичките, ако тя проговори. Пък и каква полза да говори? Тя не разполага с информация, която да им помогне да го открият. Нейните думи няма да спасят нито баща й, нито някой друг, обречен да умре. Аурура отвори очи. Огледа се в тясната кабина. Почувства се като в тоалетната в спортната зала онзи път. Погледът й машинално се насочи надолу, към долния ръб на завеската. Бомбетата на ботушите отвън. Те я чакаха, искаха да влязат при нея, да…

Тя дръпна рязко завеската настрани, профуча покрай Хари и хукна към изхода. Хари я извика по име. Аурура изскочи навън, на светло и открито. Прекоси тичешком моравата, после парка и хукна към „Грьонланслайре“. Чуваше как спазматичните й ридания се смесват с хрипливото й дишане, сякаш дори навън въздухът не й достигаше. Ала Аурура не спря. Продължи да бяга. Знаеше, че ще бяга, докато се строполи от изнемога.

 

 

— Пол — или Валентин — не ми е споменавал да възприема кръвта на жертвите си като фетиш — уточни Ауне, седнал зад бюрото на Катрине. — С оглед на досието му можем да заключим, че не е човек със задръжки, които да го спират да изживява сексуалните си фантазии. Хората като него рядко откриват нови страни в сексуалността си в зряла възраст.

— Вероятно винаги е изпитвал влечение към кръвта — предположи Смит. — Просто не е намирал начин да задоволи този свой нагон. Ако е искал да ухапе жена до кръв и да пие направо от извора, така да се каже, железните зъби са се оказали онази ценна находка, която му е позволила да изконсумира страстта си.

— Пиенето на кръв от друго човешко същество, обикновено враг, е древен ритуал, асоциира се със стремежа да придобиеш неговите сили и способности, нали?

— Точно така.

— При съставянето на психологическия профил на извършителя те съветвам да тръгнеш от неговата движеща сила, а именно потребността от контрол, характерна и за по-конвенционалните изнасилвачи и садистични убийци. Или, по-точно казано, тези престъпници се стремят да си възвърнат контрола, да си отвоюват властта, отнета им в определен момент. Искат реабилитация.

— Благодаря — кимна Смит. — Съгласен съм с теб. Непременно ще включа в профила стремежа към реабилитация.

— Какво ще рече това на по-достъпен език? — попита Катрине, седнала на подпрозоречния перваз. Бяха й позволили да присъства на разговора им.

— Всички искаме да поправим нанесените ни поражения — поясни Ауне. — Или търсим реванш — едно и също е. Аз например реших да стана гениалният психолог, който съм сега, защото бях толкова кошмарен футболист, че никой не ме искаше в отбора си. Хари пък е изгубил майка си като малък и се е насочил към разследването на убийства, за да наказва онези, които отнемат човешки живот.

На рамката на вратата се почука.

— За вълка говорим… — подхвана Ауне.

— Прощавайте за прекъсването, но Аурура избяга — съобщи Хари. — Не знам какво й стана, но нещо много я разстрои.

Тъмни облаци забулиха лицето на Столе Ауне и той се надигна със стон.

— Можеш ли ги разбра тези тийнейджъри. Отивам да я намеря. Ще прощаваш, Смит. Обади ми се да си довършим разговора.

— Нещо ново? — попита Хари, след като Ауне излезе.

— Зависи какво разбираш под „ново“ — отвърна Катрине. — От „Съдебна медицина“ потвърдиха стопроцентово, че ДНК-та по белезниците е на Йертсен. След призива на Смит психолозите от цялата страна да прегледат картотеките си, се отзоваха само един психолог и двама сексолози. Посочените от тях лица обаче вече доказано са извън подозрение. Очаквано получихме няколкостотин сигнала за какви ли не щуротии: съмнителни съседи, кучета, нахапани от вампири, върколаци и прочее свръхестествени същества. Е, няколко сигнала наистина си заслужава да проверим. Между другото, Ракел се обади. Не успяла да се свърже с теб.

— В бункера няма добър обхват. Възможно ли е да се направи нещо по въпроса?

— Ще помоля Торд да инсталира рутер. Вече мога ли да вляза във владение на кабинета си?

 

 

Хари и Смит се возеха сами в асансьора.

— Избягваш зрителен контакт — отбеляза психологът.

— Такава е утвърдената поведенческа норма в асансьор, нали?

— Не говоря конкретно за сега, а по принцип.

— Ако да не търсиш зрителен контакт и да го избягваш е едно и също, сигурно си прав.

— Освен това не обичаш да се возиш в асансьор.

— Мхм. Толкова ли ми личи?

— Езикът на тялото никога не лъже. Смяташ ме за голям дърдорко, а?

— Първи ден ти е, сигурно си притеснен.

— Не, винаги бъбря толкова.

— Ясно. Впрочем не съм ти благодарил, задето размисли.

— Моля, моля. Редно е аз да се извиня за първоначалната си егоистична реакция. На карта са заложени човешки животи.

— Разбирам, че дисертацията е важна за теб.

— Разбираш, защото си един от нас — усмихна се Смит.

— От кои?

— От смахнатия елит. Сигурно си чувал за дилемата на Голдман от осемдесетте. На елитни спортисти се задава въпросът дали са склонни да вземат лекарствено средство, което ще им гарантира златен медал, но след пет години ще им коства живота. Повече от половината анкетирани отговарят утвърдително. Същото проучване е проведено и сред случайна извадка от населението. От двеста и петдесет запитани едва двама отговарят утвърдително. За повечето хора такава жертва звучи налудничаво, но не и за такива като нас, Хари. Защото ти би дал живота си, за да заловиш този убиец, нали?

Хари дълго гледа психолога. В главата му отекнаха думите на Столе: „Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така.“

— Друго да ме питаш, Смит?

— Да. Винаги ли е била с наднормено тегло?

— Коя?

— Дъщерята на Столе.

— Аурура ли? — Хари вдигна вежда. — Не, напоследък напълня.

— Подозирам, че следващият ми въпрос ще те засегне, Хари.

— Дай да проверим.

— Допускаш ли Столе Ауне да има кръвосмесителна връзка с дъщеря си?

Хари остана като треснат. Беше се спрял на Смит, защото му трябваха хора, способни да мислят разчупено, и докато Смит се представяше на ниво, Хари беше склонен да приема повечето му шантави приумици. Повечето, но не всички.

Смит вдигна отбранително длани:

— Ядосах те, виждам. Питам те, защото у нея забелязвам класическите признаци.

— Имаш двайсет секунди да се обосновеш. Гледай да ги оползотвориш.

— Казвам само…

— Осемнайсет.

— Добре де, добре. Първо, белези от самонараняване. Носеше тениска с дълги ръкави, за да скриват раните над китките й, които тя непрекъснато чешеше. Второ, занемарена хигиена. Отблизо лъхаше на пот. Трето, хранително разстройство. Прекомерното тъпчене или липсата на апетит са типични хранителни смущения при жертви на сексуални посегателства. Четвърто, психически статус. Изглежда най-общо депресирана, а вероятно страда и от тревожност. Наясно съм, че дрехите и гримът понякога заблуждават, но езикът на тялото и изражението са достоверен критерий. Пето, страх от физическа близост. По поведението ти разчетох, че в котелното се канеше да я прегърнеш. Тя обаче подмина разперените ти ръце. Затова именно си е преметнала косата над лицето, преди да влезе. Двамата с нея се познавате добре, прегръщали сте се и тя е предвидила ситуацията. Жертвите на сексуално насилие избягват интимност и физически контакт. Изтече ли ми времето?

Асансьорът спря рязко.

Хари пристъпи напред така, че да се извисява заплашително над Смит, и натисна копчето, което задържаше вратите затворени.

— Да предположим, чисто хипотетично, че си прав, Смит. — Хари снижи гласа си до шепот: — Дори Аурура да има проблеми, защо търсиш вината у Столе? Защото навремето те е изритал от университета в Осло и ти е лепнал прозвището Маймуната?

Хари забеляза как очите на Смит се наляха със сълзи от болка, сякаш го беше зашлевил. Смит премига и преглътна.

— По дяволите, сигурно си прав, Хари. Тълкувам разни мои наблюдения твърде предубедено, защото дълбоко в себе си все още изпитвам гняв. Просто ме озари внезапно хрумване, а както ти споделих, никак не ме бива по тази част.

— Понеже си наясно с тази своя слабост, предположението ти със сигурност не се гради просто върху случайно хрумване. Забелязал си нещо по-конкретно. Какво?

Халстайн Смит се поизправи.

— Видях баща, който води за ръка дъщеря на… колко? Шестнайсет-седемнайсет години? Колко трогателно, че все още се държат за ръце, помислих си най-напред; дано и аз да съм така близък с моите дъщери, когато навлязат в пубертета.

— Но?

— Но е възможно тази привидна близост да се погледне и по друг начин: бащата упражнява власт и контрол над дъщерята, като я стиска здраво, не й дава да се изплъзне от опеката му.

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Тя сякаш само търсеше как да се отскубне от него. Работил съм със семейства, където са налице съмнения за кръвосмешение. Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи. Споменатите от мен симптоми може да се дължат на хиляди други причини, но и при най-незначителната вероятност това момиче да е подложено на домашен тормоз, за мен би означавало да пренебрегна професионалния си дълг, ако не изразя подозренията си гласно. Ще се съгласиш ли с мен? Разбирам, със семейството на Ауне те свързва приятелство, но тъкмо затова споделям съмненията си с теб, а не с някой друг. Защото ти би могъл да поговориш с момичето.

Хари пусна копчето, вратите се приплъзнаха встрани, Халстайн Смит излезе.

Хари остана в кабината, ала когато вратите започнаха да се затварят, пъхна крак между тях, те пак се разтвориха и Хари тръгна след Смит по стълбите към тунела. Телефонът извибрира в джоба му.

— Ало?

— Здрасти, Хари — мъжественият, но примамливо мъркащ и възбуждащ глас на Исабеле Скойен нямаше как да се сбърка. — Чух, че си се върнал на бял кон.

— Не знам дали е точно така.

— Не съм забравила как пояздихме заедно. Приятно беше. А колко по-приятно можеше да стане…

— По мои спомени беше толкова приятно, колкото изобщо беше възможно.

— Така или иначе, оттогава изтече много вода. Обаждам се да те помоля за услуга. Нашата пиар компания работи за Микаел. Сигурно си прочел съвсем пресния материал в електронното издание на „Дагбладе“. Много остро го критикуват.

— Не съм го чел.

— Цитирам: „Гражданите плащат, а полицията в Осло под ръководството на Микаел Белман не е успяла да направи онова, в което всъщност се състои работата на полицията: да залавя престъпници като Валентин Йертсен. Разкритията, че в продължение на три години Йертсен си е играл с полицията на котка и мишка, са скандални и равносилни на пълно фиаско. На Йертсен явно му е писнало да го играе мишок и сега е влязъл в ролята на котката.“ Как ти се струва?

— По отношение на стила има какво да се желае.

— Искаме някой да излезе пред обществеността и да обясни колко несъстоятелни са тези упреци срещу Микаел; нужен ни е човек, който да напомни високия процент разкриваемост на тежки криминални престъпления по времето на Белмановия мандат; който лично е работил по голяма част от тези случаи и минава за специалист с висок морал. И понеже понастоящем си преподавател в Полицейската академия, няма опасност да те обвинят в пристрастност. Перфектен си за целта, Хари. Какво ще кажеш?

— Разбира се, че ще помогна на теб и на Белман.

— Наистина ли? Чудесно!

— По начина, който владея най-добре. А именно: като намеря Валентин Йертсен. В момента съм зает именно с тази задача, така че, ако ме извиниш, Скойен…

— Знам колко здраво се трудите, Хари, но може да отнеме време.

— И защо е чак толкова спешно точно сега да напудрим имиджа на Белман? Ще спестя и на двама ни евентуално изгубено време. За нищо на света няма да застана пред микрофон и да декламирам нещо, продиктувано ми от пиар агент. Ако затворим веднага, ще сме провели цивилизован разговор, който не е приключил с подканата ми да вървиш по дяволите.

— Добре се владееш, Хари — разсмя се високо Исабеле. — Още ли си сгоден за онази апетитна тъмнокоса юристка?

— Не.

— Така ли? Тогава да пийнем нещо някоя вечер?

— С Ракел не сме сгодени. Женени сме.

— Аха. Виж ти. Но това не е пречка, нали?

— За мен е пречка. За теб навярно е предизвикателство?

— Семейните мъже са най-добрият вариант. Никога не ти създават проблеми.

— Такива като Белман, нали?

— Микаел е голям сладур и има най-красивите устни в целия град. Разговорът ми доскуча, Хари. Ще затварям. Имаш номера ми.

— Не, нямам го. Чао.

— Добре, ако не искаш да сипеш дитирамби за Микаел, разрешаваш ли поне да му предам поздравите ти и да кажа, че нямаш търпение да закопчаеш този окаян извратеняк?

— Казвай каквото искаш. Хубав ти ден.

Затвори. Ракел! Чак сега се сети, че го беше търсила. Докато избираше номера й от менюто с последни повиквания, се вгледа в себе си. Дали поканата на Исабеле Скойен му беше подействала някак? Беше ли успяла поне мъничко да го възбуди? Не. Или пък… Добре де, малко. Това означаваше ли нещо? Не. Беше толкова незначително, че дори не се замисли какво прасе е. Не че не беше прасе, но този лек трепет, неволно изникналата пред очите му мимолетна фантазия за дългите й крака и широкия й ханш, която мигом се изгуби, не стигаха за осъдителна присъда. Ни най-малко, дявол да го вземе. Хари я отряза. Макар да знаеше, че именно отказът ще нахъса Исабеле да го потърси пак.

— Това е телефонът на Ракел Фауке. Говорите с доктор Стефенс.

Хари усети леко мравучкане по тила.

— Хари Хуле се обажда, Ракел там ли е?

— Не.

Хари усети как гърлото му се стяга на възел. Паниката започна да се прокрадва в душата му. Ледът се пропука. Хари си наложи да диша.

— Къде е?

В последвалата продължителна пауза — досещаше се, че не е никак случайна — през ума му мина какво ли не. И от десетките автоматично извадени заключения дълбоко се загнезди едно: всичко приключва сега, край с шансовете му да осъществи едничкото си желание — днешният и утрешният ден да повторят вчерашния.

— Ракел е в кома.

В настъпилото объркване или по-скоро чистопробно, пълно отчаяние, някакъв защитен механизъм се опита да му внуши, че „кома“ не е медицинско състояние, а географско название.

— Преди по-малко от час се е опитала да се свърже с мен.

— Да — потвърди лекарят. — И ти не си вдигнал.