Ю Несбьо
Жажда (25)

Двайсет и четвърта глава

Вторник вечерта

Казваше се Улсен и от двайсет години държеше „При Улсен“. Мястото обаче се казваше така още преди да го купи. Някои виждаха в този факт невероятно съвпадение, но колко невероятно беше, при положение че невероятни неща се случваха непрекъснато, всеки ден, къде ти, направо всяка секунда? Защото нали все някой печели джакпота в лотарията? И се излъчва победител — единствено това е сигурно. И въпреки това изтегленият печеливш смята късмета си не просто за невероятен, той вижда в това истинско чудо. Не, Улсен не вярваше в чудеса. Днешният случай обаче донякъде накара Улсен да преосмисли скептицизма си към житейските изненади. Ула Хенриксен току-що влезе в заведението и седна на масата на Трюлс Бернтсен, където той киснеше от двайсет минути. И тук идваше сюрпризът: това беше любовна среща. Улсен изобщо не се съмняваше. Повече от двайсет години бе наблюдавал как притеснени мъже пристъпват нервно от крак на крак или барабанят с пръсти в очакване на момичетата на мечтите си. Случващото се сега пред очите му беше равносилно на чудо, защото навремето Ула Хенриксен беше най-красивото момиче в цял Манглерю, а Трюлс Бернтсен — най-големият некадърник и неудачник от всички момчетии, навъртащи се около търговския център в Манглерю и редовни клиенти на Улсен. Трюлс, или още Бийвъс, следваше като сянка Микаел Белман, който, на свой ред, също не се ползваше с особена популярност. Но Микаел поне имаше привлекателна външност и дар слово и благодарение на тези свои предимства успя да отмъкне от хокеистите и рокерите мацето, по което всички те точеха лиги. А нали преди няколко години го направиха и главен секретар на полицията. Значи все пак има качества. Колкото до Бернтсен, някогашният невръстен неудачник щеше да си остане такъв цял живот.

Улсен отиде до масата да вземе поръчката им, а и да подочуе за какво си бъбрят тези двамата на това действително невероятно рандеву.

 

 

— Подраних — Трюлс кимна към почти празната халба пред него.

— Не, аз закъснях — Ула изхлузи чантата през главата си и си разкопча палтото. — Замалко да не дойда.

— Така ли? — Трюлс отпи бързо малка глътка от бирата, за да прикрие треперенето на ръцете си.

— Да… не е… не е толкова просто — тя се усмихна стеснително. Забеляза безшумно появилия се Улсен. — Ще поизчакам с поръчката, ако може.

Съдържателят се отдалечи.

И какво ще чака, запита се Трюлс. Иска да прецени дали разговорът ще потръгне ли? И ако размисли, ще си тръгне. Ако Трюлс не оправдае очакванията й, така ли? И защо го подлага на такъв тест? Та те двамата на практика са израснали заедно.

Ула се озърна.

— Божичко, последно бях тук за срещата на класа преди десет години. Спомняш ли си?

— Не, аз не дойдох.

Ула мачкаше нервно ръкавите на пуловера си.

— Много е зловещ този случай, който разследвате. Жалко, че днес не сте успели да го арестувате. Микаел ми разправи какво е станало.

— Аха…

Микаел. Още в самото начало на срещата им тя бързаше да го вмъкне в разговора и да го постави пред себе си като щит. Притеснена ли беше, или просто не знаеше какво иска?

— И какво ти разказа Микаел?

— Хари Хуле използвал бармана, който видял маниака при първото му убийство. Микаел беше бесен.

— Барманът от бар „Джелъси“ ли?

— Май да.

— За какво го е използвал?

— Да стои в турската баня и да дебне дали убиецът няма да се появи. Ти не знаеш ли?

— Не, защото днес… работих по други случаи.

— А, ясно. Та така де. Много се радвам да те видя. Не мога да остана много, но…

— А колкото да изпия още една бира?

Трюлс забеляза колебанието й. По дяволите.

— Нещо с децата ли? — попита той.

— Моля?

— Да не би някое от децата да е болно?

— Най-малкият май е пипнал вирус — тя потръпна и сякаш се опита да се мушне цялата под пуловера си, докато се озърташе. Само три маси бяха заети. Явно Ула не мярна познато лице, защото след огледа на помещението видимо се поотпусна. — Трюлс?

— Да?

— Може ли да ти задам един странен въпрос?

— Разбира се.

— Какво искаш?

— Какво искам… — той отпи, за да си спечели кратък таймаут. — За сега ли питаш?

— Не, питам по принцип. Какво искаме ние, хората?

„Аз лично искам да ти съблека дрехите, да те изчукам, да те чувам как крещиш от удоволствие и искаш още — помисли си Трюлс. — После искам да си взема студена бира от хладилника, ти да се сгушиш в прегръдката ми и да кажеш, че заради мен ще зарежеш всичко: децата, Микаел, проклетата ви къща, чиято тераса излях собственоръчно, всичко. Само за да бъдеш с мен, Трюлс Бернтсен. Защото след тази среща за мен ще бъде невъзможно да мисля за друго освен за теб. После искам втори дубъл.“

— Да ни ценят, нали?

— Разбира се — едва преглътна Трюлс.

— Любимите ни хора да ни ценят. Другите не ни интересуват толкова.

Трюлс усети как лицето му, независимо от волята му, направи физиономия, но нямаше представа какво изразява тя.

Ула се наведе напред и понижи глас:

— А понякога, когато се чувстваме недооценени, когато ни тъпчат, ни се дощява да си го върнем, нали?

— Така е — кимна Трюлс. — В такива случаи ни се дощява да си го върнем.

— Но това желание изчезва веднага щом осъзнаем, че въпреки всичко ни ценят. Тази вечер Микаел ми каза, че ме обича. Е, вярно, някак между другото и не в пряк текст, но… — Ула прехапа долната си устна. Прелестната си устна, налята с кръв, по която Трюлс се захласваше от шестнайсетгодишен. — Повече от това не е и нужно, Трюлс. Не е ли странно?

— Много е странно — Трюлс заби поглед в опразнената си чаша.

Чудеше се как да формулира онова, което му се искаше да й каже: че понякога обясненията в любов нямат абсолютно никаква стойност. Особено от устата на шибания Микаел Белман.

— Е, ще се връщам при малкия.

Ула си погледна часовника с угрижена физиономия.

— Върви, върви.

— Дано следващия път имам повече време.

Трюлс едва се стърпя да не я попита кога ще е този следващ път. Стана мълчаливо, прегърна я и положи усилие да я пусне в момента, когато тя се отдръпна от него. Вратата зад Ула се хлопна. Трюлс се тръшна на стола. Усети как у него се надига ярост. Онази тежка, лепкава, болезнена и блажена ярост.

— Още една бира? — предложи Улсен, отново приближил се безшумно.

— Да… По-скоро не. Налага се да проведа един разговор. Работи ли телефонът? — той посочи кабинката със стъклена врата, където Микаел твърдеше, че бил изчукал Стине Михаелсен на крак по време на абитуриентско парти; било толкова претъпкано, че никой не обръщал внимание какво се случва под нивото на гърдите; най-малко от всички Ула, която по това време чакала пред бара на опашката за бира.

— Да, работи.

Трюлс влезе и извика номера от указателя на мобилния си телефон.

Набра цифрите върху лъскавите квадратни метални бутони на монетния апарат.

Зачака. Беше се барнал в тясна риза, та да подчертае колко по-напомпани са гръдните му мускули, колко по-напращели са бицепсите му и колко се е вталил в кръста от последния път, когато се бяха виждали. Ула обаче кажи-речи не го погледна. Трюлс се изду и усети как раменете му опират в стените на кабината. Беше по-тясна дори от шибаната кутийка, където го навряха днес в службата.

Белман, Брат, Вюлер, Хуле… Да се пържат в ада.

— Ало — обади се женски глас.

— Трюлс Бернтсен съм, Мона. Колко ще ми платиш за информация какво реално се е разиграло днес в банята?

— Дай ми анонс.

— Имаш го. „Полицията в Осло излага на риск живота на невинен барман, за да хване Валентин.“

— Ще се споразумеем.

 

 

Избърса парата, наслоила се по огледалото в банята, и се вторачи в отражението си.

— Кой си ти? — прошепна той. — Кой си?

Затвори очи и пак ги отвори.

— Аз съм Александър Драйер. Наричайте ме просто Алекс.

От дневната зад него се разнесе налудничав смях, звук, подобен на бръмчене на машина или на хеликоптер, последван от ужасените писъци, които бележеха прехода между „Speak to me“ и „Breathe“. Ето такива писъци се опитваше да провокира той у жертвите си, ала нито една от тях не успя да ги пресъздаде адекватно.

Замъгленото огледало почти се избистри. Най-сетне той беше чист. И можеше да види татуировката. Много хора, предимно жени, го бяха питали защо е избрал да носи върху гърдите си изрисуван демон. Сякаш това беше въпрос на избор! Нищо не знаеха те за него. Нищичко.

— Кой си ти, Алекс? Застрахователен агент в дружество „Стуребран“. Не ми се говори за работата ми. Я по-добре да говорим за теб. Ти с какво се занимаваш, Туне? Ще ми покрещиш ли, ако ти отрежа зърната на гърдите и ги изям?

Влезе в дневната и погледна снимката и белия ключ върху бюрото. Туне. Имала профил в Тиндър от две години и живеела на улица „Професор Дал“. Работела в разсадник. Грозноватичка. И затлъстяла. Щеше му се да е малко по-слаба. Като Марте. Виж, Марте му харесваше. Луничките й отиваха.

Но какво да се прави… На дневен ред беше Туне. Той прокара длан по червената дръжка на револвера.

Плановете не се бяха променили, макар че днес провалът му се размина на косъм. Не позна мъжа в харарета, но онзи очевидно го позна. Зениците му се разшириха. Пулсът му видимо се учести и мъжът застана като парализиран до вратата в поразнеслата се пара. После се омете бързо-бързо. Ала тогава въздухът вече се бе напоил с миризмата на страх.

Колата му стоеше паркирана както винаги до тротоара на по-малко от сто метра от задния изход, от който се излизаше на слабо натоварена улица. Никога не би посещавал редовно баня, ако не предлага удобен маршрут за бягство. Или баня, където да не се спазва безупречна хигиена. И никога не би влязъл в обществена баня без ключове за кола в джоба на халата си.

Чудеше се дали да не застреля Туне с револвера, след като я нахапе. Само за да внесе малко смут. Да види какви заглавия ще гръмнат в медиите. Но това би влязло в разрез с правилата. А бездруго вече си бе навлякъл гнева на онзи, задето ги наруши със сервитьорката.

Притисна револвера към корема си, за да усети студения шок от стоманата. После го остави. Колко бе успял да го доближи полицаят? Във „Ве Ге“ излезе информация, че от полицията се надявали на някаква съдебна заповед, която да принуди Фейсбук да разкрие какви IP адреси се крият зад определени потребителски имена в социалната мрежа. Той нито разбираше от такива работи, нито се безпокоеше от тях. Тези напъни на полицията не тревожеха нито Александър Драйер, нито Валентин Йертсен. Майка му го беше кръстила на Рудолфо Валентино, първия секс-символ в историята на киното и велик екранен любовник. Сама си беше виновна, че му е дала име, което го задължава да се стреми към величието на своя съименник. В началото всичко беше сравнително безопасно. Защото когато изнасилиш момиче, преди да си навършил шестнайсет, а късметлийката е по-голяма с година-две и съдът прецени, че става дума не за изнасилване, а за доброволен полов акт, тя рискува да я осъдят за секс с малолетен. След като навършиш шестнайсет, рискът да те подведат под отговорност се увеличава. Освен, разбира се, ако не насилваш онази, дето те е кръстила на Валентино. Макар че за какво насилие говорим, щом тя съвсем доброволно го пусна при себе си? Е, вярно, първо се беше заключила, но след като я заплаши, че ако не е тя, ще го отнесе я съседското девойче, я някоя учителка, я някоя лелка или пък случайно срещната по улицата, веднага му отвори. Психолозите, на които разказа това, не му повярваха в началото. Впоследствие обаче до един се убедиха в истинността на думите му.

След плавен преход започна следващото парче на „Пинк флойд“ — „On The Run“. Стресирани барабани, пулсиращи синтезатори, тропот от панически бягащи стъпки. Бягство от полицията. От белезниците на Хари Хуле. Нещастен извратеняк, а?

Вдигна чашата с лимонада. Отпи малка глътка, огледа чашата. И я запрати в стената. Стъклото се пръсна, по белия тапет потече жълта течност. От съседния апартамент някой изпсува.

Той влезе в спалнята. Провери оковите на краката и белезниците, щракнати за леглото. Погледна заспалата луничава сервитьорка. Дишаше равномерно. Упойващото вещество действаше според очакванията. Дали момичето сънуваше нещо? Синьо-черния мъж? Или само той го сънуваше? Един от психолозите изказа предположение, че периодично навестяващият го кошмар е полузабравен детски спомен; че всъщност е видял не някакво митично същество, а собствения си баща, възседнал майка му. Пълни глупости, разбира се. Той изобщо не беше виждал баща си. Според майка му той я изнасилил един-единствен път и после духнал. Малко като историята за Дева Мария и Светия дух. Тогава излизаше, че самият той е Спасителя. И защо не? „Който ще съди живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи царството Му.“

Погали Марте по бузата. От много отдавна не бе имал в леглото си истинска жена от плът и кръв. Определено предпочиташе сервитьорката на Хари Хуле пред постоянната си бездиханна японска приятелка. Много, много жалко, че няма да може да задържи Марте. Уви, налагаше се волята на демона да отстъпи пред другия, пред гласа на разума. А гласът на разума звучеше разгневен. Инструкциите — подробни. Гора покрай безлюден път на североизток от града.

Върна се в дневната, седна на стола. Гладката кожена тапицерия приятно облекчаваше леката болка по опарената му от врелия душ кожа. Включи новия телефон, в който бе поставил връчената му SIM карта. Иконките на приложенията за Тиндър и „Ве Ге“ се намираха една до друга. Първо влезе във вестника. Зачака. Чакането представляваше част от тръпката. Дали все още оглавяваше новинарската рубрика? Разбираше защо второразредните знаменитости са готови на всичко, само и само да напишат нещо за тях. Някаква певачка бъркаше манджи с телевизионен готвач, същински клоун, защото държала непременно да бъде в крак с всичко ново — а вероятно и наистина си вярваше.

Хари Хуле го гледаше мрачно.

„Барманът на Елисе Хермансен въвлечен в полицейска акция.“

Натисна „прочети целия текст“ и придвижи плъзгача надолу.

„Според анонимния ни източник полицията възложила на бармана да наблюдава турска баня…“

Мъжът от харарета. Човек на ченгетата. На Хари Хуле.

„… защото единствен той от всички свидетели можел със сигурност да идентифицира Валентин Йертсен.“

Той стана, кожата му се отлепи от облегалката с пукот. Върна се в банята.

Прикова очи в огледалото. Кой си ти? Кой си? Ти си единственият. Единственият, видял и запомнил лицето, което виждам в момента.

В статията не се споменаваше име. Не бяха поместили снимка. Онази вечер, когато влезе в „Джелъси“, той не погледна бармана. Защото установеният зрителен контакт увеличава опасността човекът отсреща да те запомни. Този път обаче, в банята, погледите им се срещнаха. И той се сети за физиономията му. Поглади с пръст татуираното сатанинско лице. То искаше да излезе, напираше да изскочи.

В дневната парчето приключи с грохот от падащ самолет и налудничав смях. После машината се разби и избухна мощна, продължителна експлозия.

Валентин Йертсен затвори очи и си представи пламъците.

 

 

— С какви рискове е свързано евентуалното й събуждане? — поинтересува се Хари и погледна разпънатия на кръст Христос, закачен над главата на доктор Стефенс.

— На този въпрос съществуват много правилни отговори. И само един истински точен.

— И какво гласи той?

— Не знаем.

— Както не знаете и какво й има.

— Да.

— Мхм. Какво всъщност знаете?

— Най-общо казано, доста неща. Но ако хората разберат колко много не знаем, ще се изплашат, Хари. А това е излишно. Затова се опитваме да не се спираме подробно върху този аспект от лечението на пациента.

— Наистина ли?

— Обикновено казваме, че ние, лекарите, поправяме човешкото здраве, но истината е, че преди всичко утешаваме близките на болните.

— Тогава защо ми казваш как стоят реално нещата, Стефенс? Защо не ме успокоиш?

— Защото ти вече — убеден съм — си осъзнал какво представлява истината: една илюзия. Като следовател на тежки престъпления самият ти също произвеждаш илюзии, Хари. Вдъхваш на хората усещането, че справедливостта тържествува, че живеят в пълен ред и безопасност. Но пълната, обективна истина просто не съществува. Както и справедливостта в чист вид.

— Тя изпитва ли болка?

— Абсолютно никаква.

— Може ли да запаля цигара?

— В лекарски кабинет в обществена болница?

— Най-безопасното място за пушене, ако пушенето наистина е толкова пагубно за здравето, колкото го изкарват.

Стефенс се усмихна.

— Една сестра спомена, че санитарите открили пепел на пода под леглото в 301-ва стая. Предпочитам да пушиш навън. Впрочем как приема синът ти болестта на майка си?

— С тъга, страх и гняв — сви рамене Хари.

— Видях го да идва на свиждане преди малко. Олег, нали така му беше името? Остана в стаята. Не иска ли да поговори с мен?

— Иска, просто бойкотира мен. Упреква ме, че вместо да стоя при майка му, работя по разследване.

Стефенс кимна.

— Младежите открай време са притежавали завидна увереност в правотата на моралните си присъди. Синът ти обаче е прав за едно: повишената мобилизация на полицейски кадри невинаги е най-ефикасният начин за преборването на криминалните елементи.

— И защо мислиш така?

— Знаеш ли кое е свалило нивата на престъпността в Щатите през деветдесетте?

Хари поклати глава, опря длани в подлакътниците и погледна към вратата.

— Приеми го като кратък отдих от другото, което непрестанно гложди ума ти — посъветва го Стефенс. — Отгатни.

— Какво има да гадая. Всеизвестно е, че резултатите дойдоха следствие от безкомпромисния подход на кмета Джулиани и повишената мобилизация на полицейски кадри.

— Това не е вярно. Защото нивата на престъпността паднаха не само в Ню Йорк, а на цялата територия на САЩ. Разковничето се крие в либерализацията на закона за абортите през седемдесетте. — Стефенс се облегна назад и направи пауза, сякаш за да даде на Хари възможност сам да схване взаимовръзката, преди да му предостави пояснението наготово: — В течение на столетия самотни жени с фриволно поведение са зачевали при секс с повече или по-малко случайни партньори, които духвали още на следващата сутрин или щом разберат, че жената е бременна. И тези бременности като на конвейер са произвеждали криминални издънки. Деца без бащи, растящи без правила, при майки без средства да им осигурят образование и без моралните устои, нужни, за да вкарат отрочетата си в правия път. Тези жени на драго сърце биха убили ембрионите в утробите си, ако не ги е заплашвало наказание. И така, през седемдесетте те се сдобили с повече свобода да определят съдбата си. Щатите са обрали плодовете от този своеобразен холокост, пряко следствие от либерализирането на закона за аборта, петнайсет-двайсет години по-късно.

— Мхм. И как се отнася към този въпрос мормонът в теб?

Стефенс се усмихна и долепи върховете на пръстите на ръцете си.

— Подкрепям Църквата по редица казуси, но не и в съпротивата й срещу абортите. По този въпрос съм на страната на атеистите. През деветдесетте обикновените хора отново са можели да се разхождат по улиците на американските градове, без да се боят, че ще ги оберат, изнасилят или убият. Защото потенциалните убийци вече отдавна били изстъргани от матките на майките си, Хуле. По един пункт обаче не подкрепям либералните езичници: изискването жената еднолично да реши дали да направи аборт. Потенциалът за добро или зло, закодиран у един зародиш, двайсет години по-късно ще донесе ползи или щети на цялото общество, ползи и щети толкова големи, че решението за такава крачка като аборта би следвало да се вземе с широк консенсус, а не от безотговорна авантюристка, която се развява из града в търсене на креватен партньор за една нощ.

— С други думи, лансираш държавно регулиран аборт? — Хари си погледна часовника.

— Е, преценката кой ембрион да живее и кой да умре няма да е никак приятна за онзи, комуто поверят тази задача. Затова трябва да назначават на този пост хора, за които това би било… един вид призвание.

— Шегуваш се, нали?

Стефенс задържа погледа на Хари за две-три секунди. После се усмихна.

— Разбира се. Вярвам изцяло и непоклатимо в неприкосновеността на свободната човешка воля.

Хари стана.

— Ще ме уведомиш, предполагам, кога смятате да я събудите. Сигурно ще е добре за нея да види познато лице, когато отвори очи, нали?

— Въпрос на субективна преценка — точно като при аборта, Хари. Предай на Олег да се отбие в кабинета ми, ако има въпроси.

Хари излезе и запали цигара пред входа. Зъзнеше в студа. Дръпна два пъти, установи, че не му е сладко, изгаси я и бързо се прибра вътре.

— Как си, Антонсен? — попита той полицая, охраняващ стаята.

— Бива, Хуле. Във „Ве Ге“ са публикували твоя снимка.

— Ами?

— Искаш ли да я видиш? — Антонсен извади смартфона си.

— Не — освен ако не съм излязъл като филмова звезда.

— Е, значи няма да ти я показвам — засмя се Антонсен. — Здравата сте я оплескали тази акция. Размахвате пистолет срещу деветдесетгодишен дядо, използвате барман за съгледвач…

Хари застина с ръка върху дръжката на вратата.

— Я повтори последното.

Антонсен вдигна телефона пред очите си и примижа, явно беше далекоглед.

— „Барманът от…“ — едва прочете той и Хари изтръгна апарата от ръката му.

Бързо прехвърли статията.

— Мамка му! С кола ли си, Антонсен?

— Не, с велосипед съм. Осло е малък град, пък и малко движение не е…

Хари хвърли телефона в скута му и отвори вратата със замах. Олег вдигна глава, колкото да разбере кой е, и после пак се надвеси над книгата си.

— Олег, трябва незабавно да ме закараш до „Грюнерльока“. Ставай!

— Как ли не — изсумтя Олег.

— Не е въпрос, а заповед. Хайде.

— Заповед ли? — лицето му се изкриви от гняв. — Ти дори не си ми баща. И слава богу, де.

— Прав беше. Полицейският чин определя кой командва в критични ситуации. Аз съм старши инспектор, ти — курсант. Бърши сълзите и на работа!

Олег го зяпна онемял.

Хари се обърна, излезе от стаята и забърза нататък по коридора.

 

 

Мехмет Калак реши да изостави за малко „Колдплей“ и „Ю Ту“ и да изпробва въздействието на Иън Хънтър върху клиентелата.

От тонколоните дънеше парчето „All The Young Dudes“.

— Е? — попита Мехмет.

— Не е лошо, но повече ме кефи в изпълнение на Дейвид Бауи — гласеше отзивът от клиентелата. Която се състоеше само от Йойстайн Айкелан, седнал пред бара, защото работните му ангажименти бяха приключили.

Понеже в заведението нямаше посетители, Мехмет усили още уредбата.

— Фактите са си факти, колкото и да надуеш Хънтър! — извика Йойстайн и надигна дайкирито си.

Петото поред. По негово мнение, понеже лично бе приготвил коктейлите и дегустацията им се смяташе за част от обучението му за барман, разходите за тях представляваха разноски, свързани пряко с трудовите му правоотношения, и следователно по закон следваше да се приспаднат от сумата на годишните му доходи, вземана за данъчна основа. И понеже получаваше дайкиритата на преференциална цена, а възнамеряваше в данъчната си декларация да предяви искане за приспадане на реалната им продажна цена, пиенето не само му излизаше безплатно, ами Йойстайн щеше да инкасира и печалба.

— Ще ми се вече да приключвам, но за да имам пари за наема, ще трябва да си смеся още едно — изломоти той.

— Повече те бива за клиент, отколкото за барман. Не че си некадърен барман, но по-добър клиент от теб досега не съм имал…

— Благодаря, скъпи Мехмет, сега…

— … е време да се прибираш.

— Така ли?

— Да — и за да придаде допълнителна тежест на думите си, Мехмет изключи музиката.

Йойстайн завъртя глава и отвори уста с очакването мислите му да приемат словесен израз, но това не се случи. Той повтори опита, претърпя пореден неуспех и затова само кимна. Закопча таксиджийското си яке, смъкна се от високия бар стол и се заклатушка към вратата.

— Няма ли да ми оставиш бакшиш? — подвикна шеговито Мехмет.

— Бакшишите не се приспадат от излага… — оплете се езикът на Йойстайн — … от отлага… абе майната му — отказа се той.

Мехмет взе чашата на Йойстайн, капна вътре малко препарат за съдове и я изми под чешмата. Мръсната посуда от тазвечерните клиенти не стигаше да напълни цяла миялна и нямаше смисъл да я пуска. Телефонът му, оставен върху вътрешната страна на барплота, светна. Търсеше го Хари. Ала докато си подсушаваше ръцете, за да вдигне, Мехмет долови нещо странно. Времето… От момента, когато Йойстайн бе отворил вратата на бара, до звука от хлопването й, беше изминало по-дълго време от обикновено. Навярно някой бе задържал вратата за няколко секунди. Мехмет вдигна глава.

— Тази вечер е умряла работа, а? — попита мъжът пред барплота.

Мехмет се опита да си поеме дъх, за да отговори. Без успех.

— На мен умрелите неща не ми пречат — продължи Валентин Йертсен. Защото влезлият беше именно той. Мъжът от горещата зала.

Безмълвният Мехмет посегна към телефона.

— Ако имаш добрината да го оставиш където е, ще ти направя услуга.

Мехмет не би се навил на това предложение, ако срещу него не бяха насочили голям револвер.

— Няма да съжаляваш — увери го Валентин и се огледа. — Жалко, че нямаш клиенти. За теб, де. Мен положението ме устройва идеално, защото ми предоставя възможност да привлека цялото ти внимание. Е, аз при всички случаи щях да го привлека, защото ти, естествено, изгаряш от нетърпение да узнаеш какво искам. Дали съм дошъл да изпия едно питие или кръвта ти. Прав ли съм?

Мехмет кимна бавно.

— Вторият сценарий е доста близък до ума, като се има предвид, че си единственият жив човек, способен да ме идентифицира. Неопровержим факт. Дори пластичният хирург, който… Е, да не се отплесваме от темата. Така или иначе, понеже изпълни молбата ми и остави телефона, а решението ти да ме предадеш на полицията все пак е дълг на всеки отговорен гражданин, ще направя един компромис за теб. Нали?

Мехмет кимна повторно. Опитваше се да прогони неизбежната мисъл: чака го сигурна смърт. Умът му отчаяно търсеше други вероятни развръзки на тази среща, но стигаше до едно и също заключение: чака го сигурна смърт. Сякаш в отговор на мислите му на прозореца до входа се почука. Мехмет плъзна поглед покрай Валентин. Две ръце и познато лице се притиснаха о стъклото, за да надникнат вътре. Влез, дявол да го вземе, влез!

— Не мърдай — нареди тихо Валентин, без да се обръща. Тялото му закриваше револвера и човекът отвън нямаше как да види оръжието.

Защо, да му се не види, просто не влезе?

Отговорът дойде в следващата секунда. Посетителят задумка гръмко по вратата. Валентин беше заключил с врътката отвътре.

Лицето отвън отново се притисна към стъклото. Човекът размахваше ръце, за да привлече вниманието. Явно беше забелязал, че в бара има хора.

— Без да помръдваш от мястото си, му дай знак, че си затворил — нареди Валентин. В гласа му не се долавяха никакви признаци на стрес.

Мехмет стоеше с изпънато тяло и ръце, отпуснати отстрани.

— Действай, иначе си мъртъв.

— Така или иначе това ме чака.

— Няма как да знаеш със стопроцентова сигурност. Не изпълниш ли каквото ти казах, се заричам, че ще гръмна теб, а после и човека отвън. Погледни ме. Давам ти думата си.

Мехмет го погледна. Преглътна. Наклони се леко настрани така, че да попадне под светлината и мъжът зад стъклото да го види хубаво. После поклати глава.

Човекът остана още две-три секунди. После сякаш махна — трудно беше да се определи. И Гайр Сьоле си тръгна.

Валентин следеше събитията в огледалото.

— Такааа… Докъде бяхме стигнали? А, да, една добра и една лоша новина. Първо лошата. Логичното предположение да съм дошъл, за да ти видя сметката, е толкова логично, че… че отговаря съвсем точно на истината. Иначе казано, смъртта ти е почти сто процента сигурна. — Валентин изгледа Мехмет със съжаление. После избухна в бодър смях. — Днес не съм виждал по-шокирано лице от твоето! Разбирам те, но почакай да чуеш и добрата вест. Нали ти обещах услуга. Ще ти дам възможност да избереш как да умреш. Ще ти изложа вариантите, затова си отваряй ушите. Слушаш ли внимателно? Хубаво. Кое предпочиташ — да ти пратя куршум в главата или да пронижа врата ти с това? — Валентин вдигна предмет, наподобяващ дебела метална сламка, но с трапецовидно острие и връх, остър като шило.

Мехмет гледаше като треснат. Всичко беше толкова абсурдно, че той започна да се пита дали не сънува. Ей сега ще се събуди. Или пък човекът срещу него сънува случващото се? Валентин насочи тръбичката към Мехмет и той инстинктивно отстъпи крачка назад. Гърбът му опря в мивката.

— Значи тази джаджа не ти хареса, а? С нея рибарите източват кръвта на улова — той премлясна.

Мехмет кимна предпазливо, докато гледаше как металният връх проблясва на светлината от огледалния рафт зад барплота. Имаше направо фобия от пробождания. Страхуваше се панически от проникването на разни остри предмети през кожата в тялото му. Затова като малък избяга от къщи и се скри в гората, когато минаваха да поставят ваксини на децата.

 

 

— Уговорката си е уговорка. Няма да ползвам сламката — Валентин я остави върху барплота, извади чифт черни, примитивни белезници от джоба си, но без да отмества и на милиметър дулото от Мехмет. — Прекарай веригата зад металната пречка на рафта, закопчай ги на китките си и си сложи главата в мивката.

— Ама…

Мехмет не го видя да замахва. Само чу как нещо изхрущя в главата му, за миг му причерня, а после, когато пред очите му се проясни, той видя съвсем различна картина. Мехмет схвана, че Валентин го е халосал с револвера и сега дулото натиска слепоочието му.

— Или това, или металната сламка — прошепна гласът до ухото му. — Ти избираш.

Мехмет сграбчи чудноватите тежки белезници и ги прекара зад посочената метална пречка. Щракна гривните около китките си. Усети нещо топло да се стича по носа му и по горната му устна. Облиза я. Сладникав метален вкус на кръв.

— Вкусно, а? — попита леко пискливо Валентин.

Мехмет вдигна глава и срещна погледа му в огледалото.

— Лично аз не понасям този вкус — усмихна се Валентин. — На желязо и бой. Точно така, на желязо и бой. Собствената ми кръв — как да е, но не и чуждата… Освен това, по вкуса й разбираш какво са яли. Като заговорих за ядене, осъденият на смърт има ли последно желание? Питам от чисто любопитство. Нямам никакво намерение да ти поднасям ястие.

Мехмет премига. Последно желание? Думите отказваха да се утаят в съзнанието му и въпреки това, като насън, нишката на мислите му неволно се повлия от въпроса. Искаше му се „Джелъси“ един ден да стане най-готиният бар в Осло. „Бешикташ“ да спечели турското първенство. А него да го погребат под звуците на „Ready for Love“ на Пол Роджърс. Какво друго? Колкото и да се напрягаше, друго не му хрумна. Усещаше как у него се надига горчив смях.

 

 

Приближавайки до бара, Хари мярна някакъв силует бързо да се отдалечава от „Джелъси“. Светлината от големия прозорец към улицата падаше върху тротоара, но той не чуваше вътре да звучи музика. Отиде до самия прозорец и надзърна над ръба. Различи фигура в гръб зад барплота, ала се оказа невъзможно да разбере дали е Мехмет. Иначе изглеждаше пусто. Пристъпи към вратата и внимателно натисна дръжката. Заключено. А барът работеше до полунощ.

Извади ключодържателя с разбитото пластмасово сърце. Предпазливо го пъхна в ключалката. Докато завърташе ключа с лявата си ръка, с дясната измъкна пистолета „Глок“. Отвори вратата, влезе, изпъна пистолета и го хвана с две ръце. С опънат назад крак спря вратата, за да не се блъсне зад него. Ала вечерните звуци от квартал „Грюнерльока“ нахлуха в бара и фигурата зад плота се изправи и погледна в огледалото.

— Полиция. Не мърдай — заповяда Хари.

— Хари Хуле — силуетът носеше шапка с козирка, а ъгълът, под който се виждаше в огледалото, пречеше на Хари да види лицето му. Нямаше и нужда. За последно чу този висок глас преди цели три години, а сякаш беше вчера.

— Валентин Йертсен — Хари чу потреперването на гласа си.

— Най-сетне се срещаме отново, Хари. Мислих си за теб. Ти мислеше ли за мен?

— Къде е Мехмет?

— Нещо превъзбуден ми се виждаш. Мислил си за мен, вижда се — пискливият глас. — И защо? Заради списъка с трофеите ми ли? Или жертвите, както ги наричате вие. Не, почакай. По-скоро е заради списъка с твоите трофеи. Само аз липсвам в колекцията ти, нали?

Хари остана прав до вратата. Мълчеше.

— Направо не е за издържане, нали? Супер! Точно затова си толкова добър. Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.

— Нямам нищо общо с теб, Валентин — Хари хвана по-удобно пистолета, прицели се и се запита кое го спираше да се приближи.

— Нямаш ли? Та ти не позволяваш скрупулите към другите хора да те отклонят нито на милиметър. Не отместваш и за миг поглед от набелязаната цел, Хари. Погледни се и сега. Готов си на всичко само и само да завоюваш трофея си. Да струва каквото ще: чужди животи, твоя живот. На практика тези съображения остават на заден план, нали? Двамата с теб трябва да седнем и да се опознаем, Хари. Защото сме рядка порода.

— Млъквай, Валентин. Не мърдай и си вдигни ръцете така, че да ги виждам! Къде е Мехмет?

— Ако Мехмет е името на твоя шпионин, трябва да се помръдна, за да ти го покажа. Така положението, в което се намираме, ще се проясни допълнително.

Валентин Йертсен отстъпи крачка встрани. Мехмет беше увиснал от метална пръчка, закована успоредно над огледалото зад бара. Главата му клюмаше напред над мивката и дългите му черни къдрици закриваха лицето. Валентин държеше револвер с дълга цев насочен към задната част на главата му.

— Стой си на мястото, Хари. Както виждаш, получава се много интересен баланс на силите. От мястото, където си застанал, до мен има — колко? — осем-десет метра? Шансовете първият ти изстрел да ме извади от играта и да не успея да убия Мехмет са нищожни, не мислиш ли? Ако обаче аз гръмна Мехмет, ти ще произведеш поне два изстрела срещу мен, преди аз да успея да насоча револвера срещу теб. Шансовете няма да са на моя страна. С други думи, и в двата случая ще изгубим и двамата. И следователно въпросът се свежда до следното, Хари: склонен ли си да пожертваш агента си, за да ме заловиш? Или е по-добре сега да му пощадим живота, а после да ме хванеш? Е, какво ще кажеш?

Хари погледна Валентин над мушката на пистолета. Противникът му имаше право. Беше твърде тъмно, а разстоянието — твърде голямо, за да е сигурен, че още при първия изстрел ще го уцели в главата.

— Ще изтълкувам мълчанието ти като знак на съгласие. И понеже в далечината май ми се причуват полицейски сирени, едва ли имам време за губене.

Преди да повика подкреплението, Хари се поколеба дали да не ги помоли да пристигнат без сирени, но така щяха много да се забавят.

— Остави пистолета, Хари, и аз ще изляза.

Хари поклати глава.

— Тук си, защото той е видял лицето ти, и ще го застреляш, а после и мен — защото и аз ще видя лицето ти.

— Тогава дай контрапредложение. Разполагаш с пет секунди, иначе ще го гръмна, надявайки се при първия изстрел да пропуснеш и аз да те улуча пръв.

— Значи напрежението остана, само че ще се разоръжаваме.

— Не ме мотай. Започвам да броя. Четири, три…

— И двамата обръщаме пищовите едновременно, хващаме цевта с дясната ръка, та спусъкът и дръжката да се виждат.

— Две…

— Ти тръгваш към изхода покрай онази стена, а аз, със същата скорост, покрай сепаретата към барплота от отсрещната страна на помещението.

— Едно…

— Разстоянието помежду ни през цялото време ще бъде същото като в момента. Никой от двама ни няма да има възможност да стреля, без другият да отреагира.

Барът утихна. Сирените приближаваха. Ако Олег изпълнява стриктно каквото му поръча, поправка, каквото му нареди Хари, значи продължава да седи в колата на две преки от бара.

Светлината в бара рязко помръкна и Хари се досети, че Валентин е завъртял димера зад барплота. А когато за пръв път се обърна към Хари, поради тъмнината той не видя лицето под козирката.

— На три обръщаме револверите — Валентин вдигна ръце. — Едно, две… три.

Хари хвана дръжката с лявата си ръка, после цевта с дясната. Вдигна оръжието във въздуха. Валентин направи същото. Сякаш размахваше флагче в детското шествие по случай Седемнайсети май — националния празник на Норвегия. Характерната червена дръжка на „Рюгер Редхок“ стърчеше от дългата цев.

— Виждаш ли! Кой би осъществил такава сделка освен двама мъже, които действително се разбират? Харесвам те, Хари. Ама наистина те харесвам. Да тръгваме сега…

Валентин закрачи към стената, а Хари — към сепаретата. Цареше такава тишина, че се чуваше проскърцването на ботушите на Валентин, докато двамата мъже се промъкваха стъпка по стъпка, описвайки полукръг, дебнейки се взаимно като двама гладиатори, които знаят, че още първата схватка ще коства живота поне на единия от тях, а по-вероятно и на двамата. По басовото бръмчене на хладилника, по равномерното капене на чешмата и жуженето от усилвателя на музикалната уредба Хари разбра, че е стигнал до барплота. Пипнешком мина зад бара, без да изпуска от очи силуета, открояващ се на фона на светлините отвън. В бара нахлуха шумове от улицата и кънтеж на тичащи стъпки.

Извади телефона от джоба си и го долепи до ухото си.

— Чу ли?

— Всичко чух — потвърди Олег. — Ще съобщя на патрулите. Външен вид?

— Късо черно яке, тъмни панталони, шапка с козирка без емблема, но нея сигурно вече я е хвърлил. Лицето не го видях. Движи се бегом в посока улица „Турвал Майер“, тоест…

— … търси многолюден район с натоварено улично движение. Ще предам веднага.

Хари прибра телефона в джоба си и сложи ръка върху рамото на Мехмет. Никаква реакция.

— Мехмет…

Хари вече не чуваше нито хладилника, нито усилвателя. В ушите му нахлуваше единствено непрестанното капене. Завъртя димера да усили осветлението. Хвана косите на Мехмет и внимателно повдигна главата му от мивката. Лицето беше бледо. Твърде бледо.

От врата стърчеше предмет.

Приличаше на метална сламка.

От края й още сълзяха червени капки. Падаха в мивката, вече запушена от многото изтекла кръв.