Ю Несбьо
Жажда (19)

Осемнайсета глава

Понеделник през деня

Непонятни. Хари седеше на твърд стол и се опитваше да вникне в обясненията на мъжа зад бюрото. Думите обаче се лееха непонятни като птичата песен, нахлуваща през отворения прозорец зад очилатия лекар в бяла престилка; непонятни като синьото небе и избора на слънцето точно днес да грее най-силно за последните няколко седмици; непонятни като анатомичните постери на стената, които показваха хора с изрисувана в яркочервено кръвоносна система и сиви органи; като окаченото до тях разпятие с кървящия Христос.

Ракел.

Единственият източник на смисъл в неговия живот.

Смисъл не му носеха нито науката, нито религията, нито справедливостта, нито амбициите за един по-добър свят, нито удоволствието, нито опиянението, нито липсата на болка, нито дори щастието. Смисъл му носеха само тези пет букви: Р-а-к-е-л. Тук не важеше популярната фраза, че ако не е била тя, е щяла да бъде друга. Ако не се бе появила Ракел, друга изобщо нямаше да има.

И вероятно щеше да е по-добре.

Защото когато си сам, няма кого да ти отнемат.

Накрая Хари пресече словесния поток на лекаря:

— Какво означава това?

— Означава, че диагнозата още не е уточнена — отговори доктор Стефенс. — Установихме, че бъбреците й не функционират нормално. Възможно е да се дължи на редица причини, но, както казах, отхвърлихме най-често срещаните.

— Предположения?

— Някакъв синдром. Проблемът е, че има хиляди редки болести, коя от коя по-слабоизвестна и по-малко проучена.

— А това ще рече?

— Че трябва да продължаваме да търсим основното заболяване. Междувременно се наложи да я въведем в медикаментозна кома, защото се появиха затруднения в дишането.

— Колко време…

— Отсега не мога да кажа. Нужно е не просто да открием от какво е болна, а и да назначим ефективна терапия. Едва когато сме сигурни, че ще може да диша самостоятелно, ще я изведем от комата.

— Възможно ли е… възможно ли е…

— Какво?

— Възможно ли е да умре, докато е в кома?

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Стефенс долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Изчака, сякаш за да забави темпото на разговора.

— Възможно е — призна накрая той. — Всички можем да умрем, във всеки един момент сърцето ни може да спре да бие. Въпросът е доколко е вероятно.

Хари си даваше сметка, че яростта, която се надига у него, не е предизвикана от лекаря и неговите банални фрази. Беше разговарял с достатъчно близки на убити, за да знае, че фрустрацията си търси обект, върху когото да стовари вината. Липсата на подходяща мишена на яда му го разгневи още повече. Хари си пое дълбоко дъх.

— Каква е вероятността това да се случи при Ракел?

— Както казах, още не можем да определим какво предизвиква бъбречната недостатъчност — разпери ръце Стефенс.

— Ами именно затова се нарича вероятност: защото не сте сигурни — процеди Хари. Млъкна, преглътна и продължи с приглушен глас: — Дай ми твоята прогноза въз основа на оскъдните данни.

— Бъбречната недостатъчност в случая се явява усложнение на друго, основно заболяване. Възможно е да се касае за хематологична болест или интоксикация. В настоящия сезон обикновено има бум на отравяния с гъби, но съпругата ти отрече през последните дни да сте консумирали такива храни. Освен това двамата сте приемали еднаква храна. Чувстваш ли се зле, Хари?

— Да.

— Питам по-скоро за физическото ти здраве. Щом отхвърляме отравянето, остават синдромите. Общо взето все тежки заболявания.

— Под или над петдесет процента, Стефенс?

— Не мога…

— Стефенс — пресече го Хари — знам, че витаем в сферата на догадките, но те моля. Моля те.

Лекарят го изгледа продължително и преценяващо. Изглежда, взе решение.

— Въз основа на настоящото й състояние и на резултатите от изследванията, според мен рискът да я изпуснем надвишава петдесет процента. С няколко пункта, но все пак надвишава. Причината да не обичам да се ангажирам с конкретни цифри пред близките на пациентите ми е, че те ги приемат твърде буквално. Ако например мой пациент почине по време на операция, при която теоретичният риск от фатален изход е възлизал на двайсет и пет процента, често ме засипват с упреци защо съм ги подвел.

— Четирийсет и пет процента шанс да оцелее?

— Към момента — да. Състоянието й обаче се влошава прогресивно и ако в рамките на едно или максимум две денонощия не открием основата причина, шансовете й ще спаднат още.

— Благодаря — Хари стана. Зави му се свят. И по инерция си помисли: колко ще е хубаво, ако ми причернее съвсем. Бърза и безболезнена смърт, идиотска и банална и въпреки това не по-безсмислена от всяка друга.

— Осветли ме дали ще можем да се свързваме лесно с теб.

— Ще се погрижа да съм на разположение денонощно. Ако няма друго, което трябва да знам, бих искал да се върна при нея.

— Ще те придружа, Хуле.

Тръгнаха по коридора към стая 301. Той се простираше към ослепителна светлина и се губеше в нея. Ниското есенно слънце грееше през отворен прозорец. Подминаваха медицински сестри в призрачно бяло и пациенти в болнични халати, които, ни живи, ни умрели, немощно тътреха крака към светлината. Вчера двамата с Ракел се прегръщаха в голямото легло с мекия матрак, а ето че днес тя лежи в страната Кома, сред призраци и привидения. Трябва да се обади на Олег. Да измисли как да му съобщи. Нуждаеше се от питие. Хари сам не знаеше откъде дойде тази мисъл, но тя се появи, сякаш някой я извика силно, изговори я буква по буква в ухото му. Налагаше се незабавно да я заглуши.

— Защо ти си приел Пенелопе Раш? — попита Хари. — Нали са я приели в спешното, а не в отделението?

— Защото имаше нужда от кръвопреливане. Аз съм хематолог и шеф на банка. Давам и дежурства в спешното.

— Шеф на банка?

Стефенс се досети, че мозъкът на Хари има нужда от малко разтоварване, съвсем кратка пауза от неприятностите.

— Шеф съм на местния филиал на кръвната банка. Май по-логично е да ме наричат началник на баня, защото банката е разположена в старото помещение с лечебен басейн в мазето на тази сграда. Наричаме го „кървавата баня“. Пък после ще разправят, че хематолозите сме нямали чувство за хумор.

— Мхм. Значи затова каза, че купуваш и продаваш кръв.

— Моля?

— Когато изрази предположение колко кръв е изгубила Пенелопе Раш на стълбите, обясни набитото си око именно с натрупания опит в покупко-продажбата на кръв.

— Имаш услужлива памет.

— Как е Пенелопе Раш?

— О, във физически аспект се възстановява бързо. Но ще й трябва психологическа помощ. Срещата с вампир…

— Вампирист.

— … е своеобразно знамение.

— Откъде-накъде?

— Описан е в Стария завет.

— Кой? Вампириста ли?

Стефенс пусна тънка усмивка:

— Притчи Соломонови, 30:14. „Има род, чиито зъби са мечове, и челюстите — ножове, за да пояжда сиромасите по земята и немотиите между людете.“ Пристигнахме.

Стефенс задържа вратата. Хари влезе в затъмнената стая. Навън, пред плътно затворените завеси, слънцето грееше, но тук, вътре, светлина идваше само от зелена линия, която описваше криви върху черен монитор. Хари се вгледа в лицето й. Изглеждаше толкова умиротворена. И толкова, толкова далечна, сякаш се носеше из тъмна вселена, до която той няма достъп. Хари седна на стол до леглото и изчака вратата да се хлопне зад лекаря. После хвана ръката й и притисна лице към възглавницата.

— Не се отдалечавай повече, скъпа — прошепна той. — Стига толкова.

 

 

Трюлс Бернтсен беше преместил подвижните прегради в офиса така, че никой да няма изглед към „клетката“, която делеше с Андерш Вюлер. Затова страшно се дразнеше на единствения човек с възможност да наднича към екрана на компютъра му, тоест на Вюлер, за ненаситното му любопитство — най-вече що се отнася до телефонните му разговори. В момента обаче копоят, дето си вреше носа навсякъде, отиде да провери студио за татуировки и пиърсинги — бяха получили сигнал, че там предлагат вампирски атрибути, например метални бижута с формата на челюст с хищни зъби. Трюлс възнамеряваше да оползотвори максимално отсъствието на Вюлер. Свали си последния епизод от втория сезон на сериала „Щитът“ и го пусна на съвсем слаб звук — колкото само той да го чува. Затова, естествено, не остана никак очарован от светването на мобилния си телефон, който се затресе като вибратор върху бюрото му под началните акорди на парчето „Не съм момиче“ на Бритни Спиърс. Трюлс харесваше поп певицата по малко мъгляви причини. Продължението на фразата — „но още не съм и жена“ — будеше смътна представа за девойка под легалната възраст за сексуални контакти, но Трюлс се надяваше, че не това е била причината да избере точно тази песен за сигнал на телефона си. Или? Бритни Спиърс в училищна униформа… Дали е извратено да лъскаш, докато я гледаш? Е, в такъв случай значи Трюлс е извратен. Номерът, изписан на дисплея, му изглеждаше смътно познат. Трюлс се притесни. Държавната приходна агенция? Спецзвеното за разследване на полицаи? Един човек със съмнителна репутация, за когото някога бе изпълнил поръчката да унищожи уличаващи го документи? Или друг, комуто дължеше пари или услуги? Този номер при всички случаи не беше на Мона До. Най-вероятно го търсеха по работа, с намерението да му възложат някаква задача. Следователно: ако вдигне, няма какво да спечели. Трюлс напъха телефона в едно чекмедже и насочи цялото си внимание към премеждията на Вик Маккей и колегите му от Ударната група. Обожаваше Вик. „Щитът“ беше кажи-речи единственият полицейски сериал, в който героите разсъждаваха и постъпваха като реални ченгета. Изведнъж, съвсем изневиделица, му просветна чий е номерът. Дръпна рязко чекмеджето и грабна телефона.

— Следовател Бернтсен. Слушам.

В продължение на две секунди не чуваше нищо. Помисли си, че е затворила. После обаче гласът се появи съвсем до ухото му, нежен и гъделичкащ:

— Здравей, Трюлс, Ула е.

— Ула…?

— Ула Белман.

— А, здрасти, Ула, ти ли си? — надяваше се опитът му да се престори, че не я е познал, да е бил успешен. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Ех, ама и ти как официалничиш — засмя се тихо тя. — Тези дни те мярнах из Управлението и ми хрумна, че отдавна не сме се виждали. Ей така, да си поговорим едно хубаво като някога.

„Ние двамата с теб никога не сме водили продължителен разговор“ — отбеляза наум Трюлс.

— Какво ще кажеш да се срещнем тези дни?

— Ами… добре — Трюлс се опита да сподави грухтящия си смях.

— Чудесно. Във вторник майка ми ще гледа децата. Тогава удобно ли ти е? Да пийнем по нещо и да хапнем?

Трюлс направо не вярваше на ушите си. Ула изяви желание да се видят. За да го разпитва за Микаел? Едва ли. Сигурно знаеше, че в последно време двамата рядко се засичат. Освен това предложи да вечерят заедно.

— С удоволствие. Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Просто ще ми е приятно да си побъбрим. Изгубила съм връзка с повечето приятели от гимназията.

— Нормално. Къде ти се ходи?

— От години не съм излизала на ресторант — засмя се Ула. — Вече не знам заведенията в Манглерю. Ти си живееш все там, нали?

— Да. Ами… Улсен още работи.

— Сериозно? Хайде да отидем там. В осем?

Трюлс кимна мълчаливо, преди да си даде сметка, че трябва и да отговори:

— Става — смотолеви той.

— Само те моля…

— Да?

— Да не споменаваш пред Микаел за уговорката ни.

Трюлс се задави.

— Изобщо ли?

— Нито дума. Значи, вторник, осем часът. Дотогава.

Ула затвори. Трюлс остана вторачен в телефона. Това действително ли се случи, или представляваше просто отглас от бляновете, които рисуваше през юношеските си години? Изпита прилив на толкова силно щастие, че гърдите му щяха да се пръснат. После го връхлетя паника. Нищо няма да излезе, изплаши се той. Да, по един или друг начин цялата работа ще пропадне.

 

 

Всичко пропадна.

Съвсем логично нямаше как това да просъществува дълго, беше въпрос на време да го изхвърлят от рая.

— Една бира — поръча той и вдигна очи към младата луничава сервитьорка, приближила се до масата му.

Нямаше грим. Беше събрала косата си в съвсем обикновена конска опашка и беше запретнала ръкавите на бялата си блуза, все едно се готвеше за сериозна и изтощителна работа. Зае се да записва поръчката в бележник, сякаш очакваше да е дълга. Това подсказа на Хари, че сервитьорката явно е нова, защото в „Скрьодер“ девет от десет поръчки се свеждаха само до питие. Първите няколко седмици щяха да й се сторят ад. Дебелашки подмятания на клиенти, зле прикрита ревност на най-впиянчените клиентки. Оскъдни бакшиши, никаква музика, предразполагаща да поклащаш бедра, докато разнасяш поръчките, никакви симпатични момчета няма да ти хвърлят погледи, само дърти, сприхави алкохолици, които да пъдиш след края на работното време. Това момиче щеше да започне да се пита струва ли си да се бъхти тук, за да си докара малко пари към студентския заем и да плаща за общежитие в централната част на града. Но — Хари знаеше — ако момичето избута някак първия месец и не се откаже, нещата полека-лека щяха да се променят. Щеше да започне да се смее на плоските шеги, да се научи да им отговаря подобаващо. А разберяха ли, че момичето не е заплаха за територията им, жените щяха да я направят своя изповедница. Полека-лека щяха да започнат да падат и бакшиши. Не големи, но от сърце, щедро гарнирани с окуражителни реплики и любовни обяснения. Щяха да й измислят и прякор. Прозвището вероятно щеше да бъде свързано с някой неин недостатък, но пък щеше да бъде гальовно и да я извиси сред тази простолюдна компания. Кари Тапишонката, Ленин, Калника, Мечката. На това момиче сигурно щяха да й лепнат прякор, свързан с луничките или рижата й коса. И докато съквартирантите в общежитието и вероятните гаджета се менят, хората в ресторанта постепенно щяха да се превърнат в нейно семейство. В едно мило, щедро, дразнещо, пропаднало семейство.

— Друго? — вдигна очи тя от бележника.

— Това е — усмихна се Хари.

Тя забърза към барплота, все едно някой й засича време. Пък знае ли човек, може би Нина наистина стоеше с хронометър зад бара.

Андерш Вюлер му изпрати есемес, че го чака в студиото за татуировки на „Стургата“. Хари започна да му пише съобщение, че ще се наложи да се справи сам, но някой седна срещу него и той спря.

— Здравей, Нина — поздрави той, без да вдига глава.

— Здрасти, Хари. Тежък ден?

— Да — той изписа старомодна усмивка: емотикон с двоеточие и дясна скоба.

— И си дошъл, за да го скапеш още повече?

Хари не отговори.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Нина.

— Не. Какво? — Пръстът му затърси бутона „изпрати“.

— Според мен това не е типичното връщане към чашката.

— Току-що поръчах бира на Пипи Дългото чорапче.

— Която засега е просто Марте. Отмених поръчката ти. Дяволът на дясното ти рамо може и да иска алкохол, Хари, но ангелът на лявото те е довел на място, където вместо бира Нина ще ти сервира чаша кафе, ще си побъбри с теб и ще те подкани да се прибираш при Ракел.

— Тя не е у дома, Нина.

— Аха, такава ли била работата. Хари Хуле пак успя да прецака нещата. Вие, мъжете, това го умеете най-добре.

— Ракел е болна. Бирата ми е нужна, за да събера кураж да звънна на Олег.

Хари сведе очи към телефона. Усети пухкавата топла длан на Нина върху ръката си.

— Накрая нещата винаги се оправят, Хари.

— Не е вярно. Освен ако не познаваш някой, който да е оцелял след края?

Тя се засмя.

— „Краят“ се намира между онова, което те гнети днес, и онзи ден, в който вече нищо няма да те гнети, Хари.

Той пак си погледна телефона. Избра името на Олег и натисна зелената слушалка.

Нина стана и се отдалечи.

Олег вдигна след първото прозвъняване.

— Супер, че се обаждаш! Имаме колоквиум и обсъждаме член 20 от полицейския правилник. Слушай сега как аз го разбирам, а ти ми кажи дали бъркам. В критична ситуация всеки полицай е подчинен на полицай с по-висок чин и е длъжен да спазва заповедите му, дори да не работят в един отдел или дори в едно полицейско поделение. Според същия параграф в критична ситуация чинът е водещ. Хайде, кажи, че съм прав! Хванал съм се на бас за една халба с двама идиоти… — Хари чу весел смях отзад.

Затвори очи. Да, имаше надежда, имаше перспектива: да очаква времето след онова, което днес го гнети. Деня, когато нищо вече няма да го гнети.

— Лоши новини, Олег. Мама е в болница.

 

 

— За мен риба — поръча Мона на сервитьора. — Но без гарнитурата.

— Значи, само риба. Без зеленчуци и сос.

— Да — Мона му върна менюто.

Плъзна поглед над посетителите на новооткрития, но вече набрал популярност ресторант, където с Нора заеха последната двуместна маса.

— Само риба? — попита Нора, която поиска салатата „Цезар“ без дресинг, но Мона беше сигурна, че приятелката й в крайна сметка ще капитулира и ще си вземе десерт с кафето.

— Заради релефа.

— Кой релеф?

— Целта е да изгоря подкожните тлъстини и мускулите да изпъкнат. След три седмици се провежда национален шампионат.

— По бодибилдинг ли? Наистина ли мислиш да участваш?

— Ти какво? За тазобедрената ми луксация ли намекваш? — засмя се Мона. — Надявам се, че краката и горната част на тялото ми ще натрупат достатъчно точки. Както и харизматичното ми излъчване, разбира се.

— Виждаш ми се притеснена.

— Нормално е.

— Дотогава има цели три седмици, пък и ти не си от тревожните. Какво има? Нещо с убийствата на Вампириста ли? Впрочем благодарско за насоките кого да поканя. Смит се представи чудесно, Брат — също, макар да беше по-обрана. Затова пък изглеждаше фантастично. Да ти кажа: Исабеле Скойен, бившата общинска съветничка, се обади в редакцията да урежда интервю на Микаел Белман.

— За да отговори на критиките, че не са заловили Валентин Йертсен ли? Не ми разправяй! И в нашата редакция Скойен се опита да ни пробута интервю с главния секретар. Страшно напориста мадама!

— И защо я отсвирихте? В момента всичко, свързано с Вампириста, е новина номер едно.

— Аз исках да я отсвиря, но колегите ми не са толкова придирчиви.

Мона натисна няколко клавиша на айпада си и го подаде на Нора, която прочете на глас от сайта на „Ве Ге“:

— „Бившият общински съветник по въпросите на социалното подпомагане Исабеле Скойен отхвърли критиките срещу полицията в Осло и заяви, че главният секретар е предприел решителни действия: «Микаел Белман и неговите следователи вече са разкрили самоличността на вампириста убиец и в момента са вложили всички налични ресурси в издирването му. Белман е включил в разследването топ следователя Хари Хуле, който е изразил силна мотивация да помогне на бившия си началник и няма търпение да надене белезниците на — по думите му — този нещастен извратеняк.»“ — Нора върна айпада на Мона. — Ти какво мислиш за Хуле? Би ли го изритала от леглото си?

— Определено. А ти?

— Знам ли… — Нора се вторачи в пространството. — Е, чак да го изритам. Но все пак бих го побутнала лекичко: недей, инспекторе, не ме закачай, ох, не ме пипай тук, не, не, ох… — разкикоти се Нора.

— Боже господи — поклати глава Мона. — Заради ей такива като тебе скача броят на изнасилванията по недоразумение.

— Това пък що за понятие е? Съществува ли изобщо?

— Ти ми кажи. Аз например съм пределно ясна в посланията си.

— Което ми напомня, че най-после се сетих защо използваш „Old Spice“.

— Не можеш да отгатнеш.

— Мога! Слагаш си мъжки афтършейв, за да се предпазиш от изнасилване, нали? Миризмата на тестостерон прогонва мераклиите по-ефективно и от лютив спрей. Но замисляла ли си се, че отблъсква и всички други мъже?

— Ох, ще ти кажа причината — простена Мона.

— Давай! Кажи ми я!

— Заради баща ми.

— Как така?

— Той използваше „Old Spice“.

— Ама разбира се, как не се сетих! С него бяхте толкова близки. И той ти липсва. Горкичката…

— Афтършейвът ми напомня непрекъснато за най-важното, на което ме научи той.

— Да се бръснеш? — премига Нора.

Мона се изсмя и посегна към чашата си:

— Никога да не се предавам. Каквото и да става.

Нора наклони глава и изгледа сериозно приятелката си.

— Нещо те тревожи, Мона. Какво има? И защо не си искала да публикувате думите на Скойен? В момента всичко живо се вълнува от разследването.

— Защото ми предстои да уловя по-едра риба — Мона отдръпна ръцете си от масата, когато се появи сервитьорът.

— Дано — подхвърли ехидно Нора и огледа мижавото филенце в чинията на приятелката й.

Мона го разчопли с вилицата.

— Притеснена съм, защото най-вероятно ме наблюдават.

— Какви ги говориш?

— Повече не мога да ти кажа, Нора. Нито на теб, нито на когото и да било. Сключих договорка да мълча. Възможно е в момента да ни подслушват.

— Бъзикаш ли се? А аз какви ги наприказвах за Хари Хуле… — Нора закри устата си с ръка.

— Едва ли ще го използват срещу теб — усмихна се Мона. — Работата е там, че ми предстои да сътворя епохална сензация. Не само в моята кариера, а изобщо в историята на криминалната журналистика.

— Кажи ми!

— Ще ти кажа само едно — поклати глава Мона. — Нося пистолет — и потупа дамската си чанта.

— Плашиш ме. Мона. Ами ако чуят и това за пистолета?

— Нека чуят. Тъкмо ще схванат, че не е добра идея да ми погаждат номерца.

— Щом е опасно, защо се захващаш сама? — простена Нора.

— Защото само така имам шанса да запиша името си в историята, скъпа — Мона се усмихна широко и вдигна чашата си с вода. — Ако всичко мине по учебник, следващия път ще те черпя. И — шампионат, не шампионат — ще полеем успеха с шампанско.

— Непременно!

 

 

— Съжалявам за закъснението — Хари затвори вратата на студиото за татуировки и пиърсинги.

— Тъкмо преглеждам асортимента — усмихна се Андерш Вюлер.

Застанал зад една маса, той прелистваше каталог заедно с мъж с патрави крака, шапка с козирка на футболния отбор „Волеренга“, черна тениска с щамповано името на рокбандата „Хюскер Дю“ и брада, най-вероятно достигнала внушителната си дължина още преди неизменно синхронизираните хипстъри да спрат да се бръснат.

— Няма да преча — обеща Хари и остана до вратата.

— Както казах — брадатият посочи нещо в каталога — тези ченета са само за украса и не могат да се поставят в устата. А и зъбите не са толкова остри, ако не броим кучешките.

— А тези?

Хари се огледа. В магазинчето бяха само трима души. Впрочем повече не биха се и побрали. Всеки квадратен, а защо не и кубичен метър беше усвоен. В средата бе разположена кушетка за татуиране. От тавана висяха тениски, от стативи — украшения за пиърсинг. В шкафове с витрини стояха изложени по-едри декоративни предмети, черепи и анимационни фигури от хромиран метал. Рисунки и снимки на татуировки запълваха останалото свободно място по стените. На една от снимките Хари забеляза татуировка на пистолет „Макаров“. Запознатите с руските криминални татуировки знаеха, че носещите това изображение затворници лежат за убийство на полицай. Съдейки по неясните линии, татуировката беше направена по старомодния начин: с китарна струна, прикрепена към машинка за бръснене — вместо игла — и със смес от стопена подметка от обувки и урина — вместо мастило.

— Кои от тези татуси са ваша изработка? — поинтересува се Хари.

— Нито един — отвърна мъжът. — Събирани са от къде ли не. Готини са, нали?

— Почти приключваме — уточни Андерш.

— Моля, не бърз… — Хари рязко млъкна.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна — извини се брадатият на Вюлер. — По-големи шансове имате да намерите описания предмет в сексшоп.

— Вече проверихме.

— Е, ако ви интересува още нещо…

— Това.

Двамата се обърнаха към високия полицай. Той сочеше с показалец към рисунка високо горе на стената:

— Откъде се сдобихте с това?

— От затвора „Ила“ — отвърна брадатият. — Модел, останал от Рико Херем, затворник и татуировчик. Почина преди две години и нещо в Патая — точно го бяха пуснали. Антракс.

— Татуирали ли сте някого с този мотив? — попита Хари, неспособен да откъсне поглед от раззинатата за крясък уста на демона.

— Никога. Не се е и случвало някой да прояви интерес към това изображение. Кой би искал да се разхожда с такава страхотия?

— А да сте виждали някой с такава татуировка?

— Лично аз — не. Но един колега — работи известно време при мен — беше споменал, че е попадал на татуиран с джин. Означава „демон“. Освен тази помня само още една турска дума: шейтан.

— Каза ли къде е виждал изображението?

— Не. В момента човекът живее в Турция. Ако е важно, имам телефонния му номер.

Мъжът влезе в задната стаичка. Върна се с листче, върху което бе записал номера на ръка.

— Но да ви предупредя: не говори английски.

— А как тогава…

— Предимно с жестове. Тогава аз поназнайвах малко турски, а той — малко норвежки. Но сигурно вече е забравил езика, както и аз забравих неговия. Препоръчвам ви да използвате преводач.

— Благодарим ви. Боя се, че ще се наложи да вземем тази рисунка — Хари се обърна да потърси стол, за да се качи да свали листа, ала Вюлер вече беше нагласил стол и се усмихваше.

— Сега накъде? — попита Вюлер, когато излязоха на „Стургата“, а покрай тях издрънча трамвай.

Хари прибра рисунката във вътрешния си джоб и огледа емблемата на Синия кръст^[1] върху фасадата отпред.

— Сега отиваме на бар.

 

 

Той вървеше по болничния коридор. Държеше букета пред себе си така, че да скрива почти цялото му лице. Никой от хората, с които се разминаваше, не му обърна внимание — нито дошлите на свиждане, нито медицинският персонал. И в най-екстремните ситуации пулсът му оставаше като в пълен покой. На тринайсет години падна от градинска стълба, докато надничаше над оградата, за да шпионира съседката. Удари си главата в циментираната тераса и изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, майка му лежеше с ухо, долепено до гърдите му. Той усети аромата й, аромат на лавандулов парфюм. Помислила го за мъртъв, защото — по думите й — нито чувала сърцето му, нито напипвала пулса му. По гласа й не успя да определи дали изпитва облекчение, или разочарование. Така или иначе, тя го заведе в спешното. Прегледа го млад лекар и едва след продължителни усилия успя да отчете сърдечния ритъм — наистина бил необичайно нисък, а при мозъчно сътресение обикновено се повишавал. Приеха го за наблюдение и в продължение на седмица лежа в бяло легло и сънува ослепителни, бели сънища, светли като преекспонирани снимки, горе-долу както по филмите представят задгробния живот. В ангелско бяло. Нищо в болничната обстановка не те подготвя за цялото чернило, което те очаква.

Чернилото, което очакваше пациентката в стаята, чийто номер му бяха посочили.

Чернилото, което очакваше полицая с убийствения поглед, когато узнае за случилото се.

Чернилото, което очаква всички ни.

 

 

Хари огледа бутилките върху огледалния рафт. Кехлибареното съдържание искреше топло в отразената светлина. Ракел спеше. Сега спеше. Четирийсет и пет процента. Шансовете й за оцеляване и алкохолното съдържание бяха приблизително еднакви. Сън. Можеше да си стои при нея. Отмести поглед. Към устните на Мехмет, които артикулираха непонятни думи. На Хари му беше попадала информация, че турският език се смята за бронзов медалист в класацията за най-трудна граматика. Мехмет държеше телефона на Хари.

— Саа олсун — благодари Мехмет и върна апарата на Хари. — Каза, че видял лицето на джина върху гърдите на мъж в Кагалоглу хамам — турска баня в „Сагене“. Засекли се няколко пъти, последно преди година. Няколко дни по-късно човекът си заминал за Турция. Този мъж ходел с халат дори в топлите зони на комплекса. Един-единствен път го бил видял без халат — в харарета.

— Какво е това?

— Горещата зала. Вратата се отворила, парата се поразнесла за няколко секунди и турчинът го зърнал. Такава татуировка не се забравя, каза той. Шейтанът на гърдите му сякаш се опитвал да се откопчи.

— Мхм. Попита ли го за някакви отличителни белези?

— Да. Не е забелязал белезите под брадичката, за които ти спомена, нито пък нещо друго му е направило впечатление.

Хари кимна замислен. Мехмет отиде да налее още кафе.

— Да поставим банята под наблюдение? — предложи Вюлер, който седеше на висок стол до Хари.

Хари поклати глава.

— Под въпрос е дали изобщо ще се появи пак. А дори да се появи, не знаем как изглежда в момента.

Мехмет се върна. Сложи чашите върху барплота.

— Благодарим ти за съдействието, Мехмет. Само намирането на заклет преводач от турски щеше да ни отнеме поне ден.

— Чувствам го за мой дълг да помогна — сви рамене съдържателят. — Все пак Елисе беше убита, след като си тръгна от моя бар.

— Мхм… Андерш?

— Да? — Вюлер се зарадва, вероятно защото Хари за пръв път се обръщаше към него на малко име.

— Иди да докараш колата.

— Ама тя е съвсем…

— И ме изчакай.

Вюлер излезе. Хари отпи от кафето.

— Не е моя работа, Мехмет, но загазил ли си?

— В смисъл?

— Твоето досие е чисто, проверих. Но не и досието на мъжа, когото заварихме в бара и който се омете още щом ни зърна. Макар да не ме поздрави, с Даниал Бенкс сме стари познайници. Да не си попаднал в лапите му?

— Какво имаш предвид?

— Наскоро си отворил бара. На нулата си. Бенкс се е специализирал в отпускането на заеми на такива като теб.

— Такива като мен? Какви?

— Такива, които банките отказват да финансират. Бизнесът му е нелегален, знаеш ли? Заемане на парични средства с лихва, по-голяма от законно допустимата, член 295 от наказателния кодекс. Можеш да подадеш жалба в полицията и да се измъкнеш от цялата история. Нека ти помогна.

Мехмет погледна синеокия полицай. Кимна.

— Прав си, Хари…

— Добре.

— … не е твоя работа. Не карай колегата ти да те чака.

 

 

Затвори вратата на болничната стая. Между пластините на спуснатите щори се процеждаше съвсем слаба светлина. Остави букета върху нощното шкафче до горната част на леглото. Погледна спящата жена. Изглеждаше толкова самотна.

Той спусна плътно пердетата. Седна на стола до леглото, извади спринцовка от джоба на якето си и свали гумения предпазител от иглата. Посегна към ръката на жената. Огледа кожата. Обожаваше естествения й вид. Истинска плът. Прииска му се да я целуне, ала знаеше, че е нужно да се владее. Да се придържа към плана. Заби върха на иглата в ръката на жената. Усети как тънкото острие потъва плавно в кожата, без да среща никаква съпротива.

— Готово — прошепна той. — Сега ще те отнема от него. Вече си моя. Само моя.

Натисна буталото и видя как то изтласква тъмна струйка от иглата във вената на жената. Изпълва я с чернило. И със сън.

 

 

— Към Главното управление ли? — попита Вюлер.

Хари си погледна часовника. Два следобед. С Олег се бяха разбрали да се видят в болницата след час.

— Към Юлеволската болница.

— Да не ти прилоша?

— Не.

Вюлер изчака. Уточнение не последва, той включи на скорост и потегли.

Хари надникна през прозореца, докато се питаше защо не е казал на никого. На Катрине така или иначе щеше да съобщи от практически съображения. А на другите защо не спомена нищо?

— Вчера си свалих Отец Джон Мисти — обади се Вюлер.

— И по какъв повод?

— Нали ти ми го препоръча.

— А, вярно, да. Ами браво на теб.

Мълчаливо продължиха да пъплят нагоре по „Юлеволсвайен“ покрай катедралата „Свети Улав“ и улица „Нурдал Брюн“.

— Спри пред автобусната спирка — нареди Хари. — Видях позната.

Вюлер намали и отби вдясно пред навеса на спирката. Там чакаха неколцина младежи, явно приключили занятията за днес. Вярно, че тя учеше в Катедралната гимназия, сега си спомни. Стоеше малко встрани от бъбрещата групичка, със спусната пред лицето коса. Без да има конкретен план за какво ще я заговори, Хари смъкна прозореца и извика:

— Аурура!

По тялото на дългокраката девойка премина тръпка и тя хукна като подплашена антилопа.

Хари я проследи с поглед в страничното огледало, докато момичето тичаше надолу по „Юлеволсвайен“ към катедралата.

— Винаги ли въздействаш така на младите момичета? — подкачи го Вюлер.

Аурура хукна в посока, обратна на движението на полицейската кола, съобрази Хари. Дори не се поколеба. Защото предварително е обмисляла как се постъпва в такива случаи. Ако искаш да избягаш от човек в автомобил, хукваш в посоката, обратна на неговото движение. Хари обаче недоумяваше на какво се дължи този неин страх. Навярно на трудната възраст, в която се намираше в момента. Или просто преминаваше през някаква фаза, както се изрази Столе.

По-нагоре по булеварда движението се отпуши.

— Ще изчакам в колата — Андерш спря пред входа на третия корпус в болничния комплекс.

— Може да се забавя. Защо не седнеш в чакалнята?

— Не, благодаря — усмихна се Вюлер. — Болниците ми навяват кофти спомени.

— Мхм. Майка ти ли?

— Как позна?

Хари сви рамене.

— Явно става дума за много близък човек. Като малък и аз изгубих майка си, докато лежеше в болница.

— И тя ли си е отишла заради лекарска грешка — като моята?

— Не, беше неизлечимо болна. Затова поех вината върху себе си.

— А моята майка я погуби един от „белите престилки“, самопровъзгласил се за господ. Затова дори не искам да стъпя в болница.

На влизане Хари се размина с мъж с букет пред лицето. Странно. Все пак се очаква хората да внасят цветя в болницата, а не да ги изнасят.

Олег седеше на диван в чакалнята. Прегърнаха се, докато около тях пациенти и посетители продължаваха приглушено да разговарят и разсеяно да прелистват стари списания. Олег почти беше настигнал Хари на ръст. Не му достигаха само няколко сантиметра. Случваше се Хари да забрави, че момчето вече е пораснало, колкото има да расте, и всъщност няма пречки Хари да си осребри печалбата от техния облог.

— Казаха ли нещо друго? — попита Олег. — Подробности какво й е и дали е опасно?

— Не. Не се безпокой твърде много. Те си разбират от работата. Въвели са я в изкуствена кома и контролират състоянието й, нали?

Олег отвори уста, но я затвори и кимна. Хари разбра. Момчето се досещаше, че Хари му спестява истината. И не възразяваше да бъде пощадено.

Появи се медицинска сестра и ги покани да влязат при Ракел.

Хари пристъпи пръв в стаята.

Щорите бяха спуснати.

Отиде до леглото. Вгледа се в бледото лице. Тя изглеждаше толкова отдалечена.

Твърде отдалечена.

— Д-диша ли? — попита Олег.

Стоеше зад Хари, както се криеше като дете, докато минаваха покрай някое от множеството едри кучета в Холменколен.

— Да — потвърди Хари и посочи мигащата апаратура.

Седнаха от двете страни на леглото. Когато си мислеше, че другият не го гледа, всеки от тях мяташе крадешком око към зелената подскачаща линия на монитора.

 

 

Катрине гледаше гората от ръце.

От началото на пресконференцията бяха изминали едва петнайсет минути и нетърпението в залата вече се усещаше осезаемо. Тя се питаше кое разбунва духовете повече: липсата на новини за издирването на Валентин Йертсен или липсата на новини за следващата жертва, набелязана от Валентин Йертсен. От последния му набег бяха изминали цели четирийсет и шест часа.

— Опасявам се, че ще трябва да се повторя. Ако няма въпроси, които да не са били задавани досега…

— Как ще коментирате третото убийство от серията? — извика журналист от дъното на залата.

Катрине видя как безпокойството плъзна из залата подобно на концентрични кръгове около предмет, хвърлен във вода. Погледна Бьорн Холм, седнал на първия ред, но в отговор получи само свиване на рамене. Катрине се наведе към микрофона:

— Възможно е в момента някой да разполага с информация, която още не е доведена до мое знание, затова ще отговоря на този въпрос, след като се запозная с новопостъпилите сведения.

— От болницата съобщиха в официално изявление, че Пенелопе Раш е починала — обади се друг журналист.

Катрине се надяваше по лицето й да не проличи колко силно объркване изпита. Как е възможно, смая се тя. Та нали според лекарите животът на Пенелопе Раш се намираше извън опасност?

— Приключвам пресконференцията. Когато разполагаме с повече информация, ще бъдете уведомени — Катрине събра листовете на купчина, с бързи крачки слезе от подиума и излезе през страничната врата. — Когато разполагаме с повече информация от вас — промърмори тя и изруга под носа си.

Тръгна надолу по коридора, набивайки крак. Какво, по дяволите, се беше случило? Дали нещо се бе объркало по време на лечението? Катрине се надяваше за смъртта на Раш да има медицинско обяснение: непредвидени усложнения в хода на лечението, рязко влошаване на състоянието, довело до фаталния край; надяваше се дори да е станала лекарска грешка. Молеше се само да не е другото: Валентин да се е върнал, както се беше зарекъл. Не, пълен абсурд, успокояваше се тя, та нали настаниха Пенелопе в стая, чийто номер персоналът съобщи само на най-близките й хора.

Бьорн я настигна тичешком.

— Обадих се в Юлеволската болница. Починала е от отравяне. Дори да го били открили по-рано, нямало как да я спасят.

— Отравяне? От ухапването или се е случило в болницата?

— Още не е ясно. Утре ще знаят повече.

Проклет хаос. Катрине ненавиждаше хаоса. И къде се губеше Хари? По дяволите, по дяволите.

— По-кротко да не изкъртиш някоя плочка с тези токчета — предупреди я тихо Бьорн.

 

 

Хари каза на Олег, че диагнозата още не е уточнена, и лекарите не искат да се ангажират с прогноза. Обсъдиха някои неща от организационен характер, а те не бяха никак много. Останалото време прекараха в угнетителна тишина.

Хари си погледна часовника. Седем.

— Прибирай се, Олег. Хапни нещо и си лягай. Утре си на лекции.

— Само ако ми обещаеш да не мърдаш оттук. Не можем да я оставим сама.

— Ще стоя, докато сестрите ме изгонят. А това ще стане съвсем скоро.

— Но дотогава ще стоиш тук, нали? Няма да ходиш на работа?

— На работа ли?

— Ами… няма да продължаваш да работиш по онзи… случай, нали?

— Няма, разбира се.

— Знам какъв ставаш, когато се захванеш с убийство.

— Така ли?

— Да, спомням си разни неща. А и мама ми е разказвала.

— Ще гледам да бъда тук възможно повече — въздъхна Хари. — Няма да ходя в Управлението. Давам ти дума. Светът ще продължи без мен, но… — не се доизказа; продължението увисна във въздуха помежду им: „… но не и без нея“. Хари си пое дъх. — Как се чувстваш?

— Страх ме е — сви рамене Олег. — Сърцето ми се къса.

— Знам. Сега се прибери. Утре ела след училище. Аз ще дежуря от сутринта.

— Хари?

— Да?

— Дали утре ще има подобрение?

Хари го погледна. Във вените на това чернокосо момче с кафяви очи не течеше и капка от кръвта на Хари, но той сякаш се вгледа в огледало.

— Ти как мислиш?

Олег поклати глава. Бореше се с напиращите сълзи.

— И аз като теб съм бдял до болничното легло на майка ми. Час след час, дни наред. Бях по-малък от теб. Разяждаше ме отвътре.

Олег си избърса очите с опакото на дланта и подсмръкна.

— Съжаляваш ли, че си бдял така неотлъчно над нея?

— Не. Ето това е най-странното. Дори не разговаряхме, тя беше твърде омаломощена от болестта. Лежеше с отпаднала усмивка на устни и малко по малко чезнеше, както избледняват цветовете на картина, изложена на слънце. Това е най-кошмарният и най-хубавият ми спомен от юношеските ми години. Разбираш ли ме?

— Май да — кимна бавно Олег.

На раздяла се прегърнаха.

— Тате… — прошепна Олег.

Хари усети как топла сълза капна между ключиците му. Самият той не можеше да плаче. Не искаше да плаче. Четирийсет и пет процента. Цели четирийсет и пет процента.

— Тук съм, момчето ми — увери го той със стабилен глас и нетрепващо сърце. Чувстваше се силен. Напълно способен да издържи.