Ю Несбьо
Жажда (36)

Трийсет и пета глава

Неделя преди обяд

— Ето ги — посочи Хари на Халстайн Смит, който натисна спирачка и спря пред двамата мъже, застанали насред горския път със скръстени ръце.

Слязоха от колата.

— Бррр — Смит пъхна ръце в джобовете на разноцветното си сако. — Прав се оказа. Трябваше да се облека по-дебело.

— Сложи си я — Хари свали от главата си черната вълнена шапка с избродиран на нея череп с кръстосани кости — неофициалната емблема на немския отбор „Занкт Паули“.

— Благодаря — Смит я нахлупи ниско над ушите си.

— Добър ден, Хуле — поздрави ленсманът. Зад него, на мястото, където горският път вече ставаше непроходим с обикновено превозно средство, чакаха две моторни шейни.

— Добър да е — Хари си свали слънчевите очила. Блясъкът от отразяващата се в снега светлина запари в очите му. — И благодаря, че успя да организираш нещата за такъв кратък срок. Това е Халстайн Смит.

— Няма нужда да ми благодариш. Просто си изпълнявам служебните задължения — ленсманът кимна към мъж, облечен в същия синьо-бял работен гащеризон като него. Двамата приличаха на възпитаници на детска градина с повишен хормон на растежа. — Артур, ти качи господин Смит.

Хари гледаше как шейната с психолога и другия служител се изгуби нагоре по пътя. Бръмченето раздра студения ясен въздух като електрическа резачка.

Ими възседна дългата шейна и се прокашля. После натисна стартера.

— Ще разрешите ли местният ленсман да кара?

Хари си сложи очилата и седна зад него. Снощи проведоха съвсем кратък телефонен разговор.

— Да, моля.

— Хари Хуле се обажда, Ими. Взех нужното. Утре ще можеш ли да осигуриш шейни и да ни заведеш до къщата?

— Тъй вярно.

— Ще бъдем двама.

— Как издейства запов…

— В единайсет и половина?

Пауза.

— Става.

Шейната на Хари и ленсмана се движеше по коловоза, издълбан от първата. Сред разпръснатите къщи в долината под тях слънчевата светлина току проблясваше в прозорци и във високите покриви на готическите църкви. Навлязоха в гъста борова гора, която не пропускаше слънчевите лъчи, и температурата падна рязко. Съвсем се срина, когато се спуснаха в падина, откъдето минаваше коритото на заледена река.

Макар пътуването да трая едва три-четири минути, спирайки пред обледенена ограда, зъбите на Хари вече тракаха. Пред тях стоеше затворена порта от ковано желязо, затрупана със сняг.

— Ето ти го Свинарника — посочи ленсманът.

На трийсет метра зад портата се издигаше голяма, запусната триетажна съборетина, обградена от всички страни с високи смърчове. Ако дървените стени някога са били боядисани, боята отдавна бе избледняла и сградата тънеше в нюанси на сивото и сребристосивото. Завесите зад прозорците приличаха на груби чаршафи или платна.

— Мрачно място за строеж на къща — подметна Хари.

— Три етажа в готически стил — кимна Смит. — Накърнява общоприетия архитектурен облик, нали?

— Семейство Хел нарушаваха множество неписани норми. Виж, закона — никога — уточни ленсманът.

— Мхм. Ще ви помоля за инструменти — обърна се Хари към ленсмана.

— Артур, ще извадиш ли козия крак? Хайде, да приключваме по-бързо.

Хари слезе от шейната и затъна в снега до средата на бедрото. Успя някак да издрапа до портата, покатери се върху нея и се прехвърли оттатък. Другите трима го последваха. Покрита веранда опасваше фасадата на къщата. Имаше южно изложение и през лятото към обяд вероятно оттам влизаше малко слънце. Иначе защо му е на човек да си строи веранда? За да има къде комарите да му смучат кръвта ли? Хари се добра до вратата и надникна през матираното стъкло. После натисна почервенялото от ръжда копче на старовремския звънец.

Старовремски или не — работеше. Отвътре се разнесе бръмчене.

Другите трима стояха зад него. Хари позвъни повторно.

— Ако си беше вкъщи, да ни е посрещнал на вратата — поклати глава ленсманът. — Тези шейни се чуват от два километра, а който минава по този път, няма за къде другаде да е тръгнал, освен за къщата на Лени.

Хари натисна звънеца за трети път.

— Лени Хел няма да го чуе от Тайланд — въздъхна ленсманът. — Жената и децата ме чакат да ги водя на ски. Действай, Артур.

Служителят замахна с лоста и прозорецът до вратата се строши с хрускащ звук. Свали си едната ръкавица, промуши ръка през образувалия се отвор и заопипва слепешката със съсредоточен вид. После завъртя врътката отвътре.

— Заповядайте — Ими отвори вратата и ги подкани с широк жест.

Хари прекрачи прага.

Още с влизането му се хвърли в очите колко необитавана изглежда обстановката. Запустението и липсата на модерни удобства оприличаваха къщата на преустроените в музеи жилища на известни личности. На четиринайсет години родителите му го заведоха — него и сестра му — на екскурзия в Москва и там посетиха дома на Фьодор Достоевски. От цялата обстановка лъхаше неописуемо силна неодушевеност. Вероятно затова, когато три години по-късно захвана да чете „Престъпление и наказание“, книгата го връхлетя като истински шок.

Хари прекоси коридора и влезе в голяма, просторна дневна. Натисна ключа на стената, но не последва нищо. Дневната светлина обаче, процеждаща се през сиво-белите завеси, стигаше Хари да види парата, виеща се от устата му, да огледа малкото старомодни мебели, пръснати наглед безразборно из стаята, сякаш част от обзавеждането е било изнесено след подялба на покъщнината. По стените накриво висяха тежки картини — вероятно заради температурните колебания. Под оскъдната светлина Хари установи и още нещо: Лени Хел не беше в Тайланд.

Впечатлението за неодушевеност се оказа много симптоматично.

Лени Хел — или поне човек, идентичен с изображението на снимката, предоставена на Хари — седеше във фатерщул в същата величествена поза, в която дядото на Хари имаше навика да заспива след поглъщането на доволно количество алкохол. С малка разлика: десният крак леко се беше вдигнал над пода, а дясната ръка висеше на няколко сантиметра през ръба на подлакътника. С други думи, тялото се беше килнало настрани след вкочаняването на трупа. А то бе настъпило доста отдавна. Преди горе-долу пет месеца.

Главата напомняше великденско яйце. Разтрошена, съсухрена, изтърбушена. Спаружената, свила се кожа бе опънала силно устните, те принудително се бяха разтворили и сега оголваха изсъхнали сиви венци около зъбите. В челото имаше черна дупка. Около нея и по кожата не се забелязваха следи от кръв, защото Лени Хел лежеше с отпусната назад глава, раззината уста и поглед, безжизнено втренчен в тавана.

Хари заобиколи фатерщула. Куршумът бе пробил високата облегалка. Черен метален предмет с формата на джобен фенер лежеше на пода от дясната страна на стола. Хари знаеше за какво служи този предмет. Когато беше на около десет, дядо му, явно решил, че е добре момчето да знае откъде идват коледните ребърца, го заведе зад обора, извади въпросното приспособление, наричано пистолет за зашеметяване — или по-точно за умъртвяване — долепи го до челото на Хайдрюн, голямата свиня, натисна нещо, разнесе се силен пукот, Хайдрюн потръпна, сякаш изненадана, и рухна на земята. После й източиха кръвта, но от цялата процедура Хари си спомняше най-ясно миризмата на барут и потреперващите крака на свинята впоследствие. Дядо му обясни, че Хайдрюн отдавна е мъртва, а тези конвулсии са просто механични. Но дълго след тази случка Хари го преследваха кошмари с мъчително свиващи се свински крака.

Подовите дъски проскърцаха. Зад гърба си Хари чу учестено, тежко дишане.

— Лени Хел? — попита Хари, без да се обръща.

Ленсманът се прокашля два пъти, преди да успее да обели едно утвърдително „да“.

— Не се приближавай — предупреди го Хари, приклекна и огледа помещението.

Това местопрестъпление мълчеше. Отказваше да му проговори. Навярно защото от извършването на самото деяние бе минало много време, или защото стаята се явяваше сцена не на насилствено причинена смърт, а на самоубийство.

Хари извади телефона си и звънна на Бьорн Холм.

— Намерихме труп до Онебю, Нитедал. Ще ти се обади колега на име Артур да ти даде по-точни координати.

Хари затвори и отиде в кухнята. Натисна ключа за осветлението, но и тук то не работеше. Беше разтребено, но в мивката завари чиния със засъхнал сос, покрит с плесенни гъби. Пред хладилника имаше замръзнала локва вода.

Хари излезе в коридора.

— Я се огледай къде са бушоните — помоли той Артур.

— Може да са прекъснали захранването — предположи ленсманът.

— Звънецът работеше — възрази Хари и тръгна да се качва по витата стълба от коридора.

На втория етаж надзърна в трите спални — всички педантично разтребени. Само дето в едната се натъкна на отметната настрани завивка и дрехи, метнати върху стол.

На третия етаж попадна в стая, явно служила за кабинет. По етажерките стояха наредени книги и папки, а върху едното от продълговатите бюра имаше настолен компютър с три екрана. Хари се обърна. Върху друго бюро, до вратата, се мъдреше устройство с големината на компютърна кутия — с размери приблизително седемдесет и пет на седемдесет и пет сантиметра, с черни метални рамки и стъклена стени, а вътре, върху поставка, стоеше малък бял пластмасов ключ. Триизмерен принтер.

Долетя далечен звън на камбани. Хари отиде до прозореца. Оттам видя църквата. Явно биеха за края на неделната литургия. Къщата на Хел, по-висока, отколкото широка, приличаше на кула насред гората. Сякаш обитателите й са искали да си съградят наблюдателница, а самите те да са недосегаеми за хорските очи. Погледът му падна върху папка на бюрото пред него. Прочете името на корицата, изписано на ръка. Разгърна папката и прегледа първата страница. После вдигна глава и очите му зашариха по еднотипните папки в библиотеката. Отиде до стълбището.

— Смит!

— Да?

— Качи се при мен!

След трийсет секунди психологът прекрачи прага, но не отиде до бюрото, където Хари прелистваше папката, а остана до вратата. Озърна се с изумен вид.

— Позна ли си ги? — попита Хари.

— Да — Смит се доближи до библиотеката и издърпа една папка. — Мои са. Това са моите журнали. Дето ми ги откраднаха.

— Предполагам, и този е от тях? — Хари вдигна папката, която бе разглеждал, та Халстайн Смит да прочете надписа на корицата.

— Александър Драйер. Това е моят почерк, да.

— Не разбирам цялата използвана терминология, но все пак схващам, че Драйер е бил маниакално обсебен от „Тъмната страна на луната“. Също така от жени и от кръв. Упоменал си голямата вероятност пациентът да развие вампиризъм и си отбелязал, че ако тази тенденция продължава, ще обмислиш дали да не нарушиш лекарската тайна и да сигнализираш в полицията.

— Ясно, но след втория или третия сеанс Драйер се отказа.

Хари чу трясъка от рязко отхвръкнала врата и надникна през прозореца — тъкмо навреме, за да види как помощникът на ленсмана подава глава през парапета на верандата и повръща в снега.

— Къде отидоха да търсят таблото с бушоните?

— В мазето — отвърна Смит.

— Изчакай тук.

Хари слезе. В коридора светеше. Вратата към мазето зееше отворена. Той се спусна приведен по тясната мрачна стълба. Удари си челото в нещо, усети как кожата му се цепна. Сигурно фитинг на водопроводна тръба. Повърхността под краката му се изравни. Пред мазето светеше самотна крушка. Ими стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и се взираше във вътрешността.

Хари тръгна към него. Въпреки наченките на гнилостни процеси в трупа студът в дневната беше запечатал смрадта. Тук долу обаче влагата и малко по-високата температура бяха ускорили разлагането. Докато се приближаваше, Хари схвана, че първоначално надушената миризма на изгнили картофи всъщност е смрадта от още един труп.

— Ими — тихо подвикна той, ленсманът се сепна и се обърна.

Очите му бяха широко отворени, а на челото му червенееше порезна рана. Хари първо се стресна, но впоследствие съобрази, че и ленсманът е имал близка среща с водопроводната тръба.

Ими отстъпи встрани. Хари надникна в мазето.

Вътре имаше клетка с площ два на два и висока пак толкова. Железни решетки. На вратата се люлееше отключен катинар. Явно беше предназначена да държи в плен животно. Сега не държеше в плен никого. Защото съдържащото се във вече кухата обвивка бе отлетяло. Неодушевеност, нали така беше? Хари разбра кое бе провокирало бурната реакция на ленсманския помощник.

Макар гниенето да говореше, че отдавна е мъртва, мишки и плъхове не бяха нападнали голата жена, обесена на въже, завързано за металните пречки на покрива на клетката. Сравнително запазеният вид на трупа разкриваше в подробности какво й е причинил убиецът. Разрези. Множество прободни рани от нож. Толкова много жертви бяха минали пред очите на Хари — всяка осакатена по различен начин. Хората вероятно си мислеха, че след толкова много видени ужасии човек претръпва. И беше донякъде вярно. Човек действително свикваше да вижда наръгани при инциденти и пораженията, нанесени с нож при ръкопашен бой; свикваше да вижда убити с хладно оръжие, използвано като ефективно средство за умъртвяване или като оръдие за отприщване на ритуална лудост. Но това не го правеше по-подготвен за подобна гледка. За обезобразено тяло, чиито рани ясно говореха за целта на убиеца. Да се опива от физическото страдание и от паниката на жертвата, след като е разбрала какво й предстои. Да изпитва сексуално удоволствие и да постига удовлетворение чрез изобретателни садистични прийоми. Да предизвика шок, отчаяна безпомощност и гадене у онези, които открият накълцаното тяло. Дали убиецът бе успял да постигне замисъла си?

Зад Хари ленсманът се задави.

— Не тук — побърза да го предупреди той. — Излез навън.

Чу как тътрещите се стъпки се отдалечават, докато отваряше вратата на клетката. Влезе вътре. Момичето беше възслабо, с белоснежна кожа, изпъстрена с червени петънца. Не от кръв. Бяха лунички. В корема й зееше черна дупка като от куршум.

Хари се съмняваше, че тя сама се е обесила, за да съкрати мъките си. Причина за смъртта можеше да е огнестрелната рана в корема, но той допускаше убиецът да е изстрелял куршума във вече мъртвото тяло, разгневен в безсилието си, че тя вече не е способна да обслужва нагона му — така децата продължават да блъскат вече строшената играчка.

Отстрани рижавата коса от лицето на мъртвата. Отстрани и съмненията. Застиналата гримаса не носеше печата на преживените страдания. Истински късмет. Когато не след дълго призракът й навестеше Хари в сънищата му, той предпочиташе лицето й да остане безизразно.

— К-кой е това?

Хари се обърна. Халстайн Смит още носеше шапката нахлупена над ушите и зъзнеше, но Хари се съмняваше треперенето да се дължи на студа.

— Марте Рюд.