Ю Несбьо
Жажда (15)

Четиринайсета глава

Неделя сутринта

— Валентин Йертсен — Хари Хуле посочи лицето, което светна от големия екран на мултимедията срещу разследващата група.

Катрине изучаваше с поглед кафявата коса, хлътналите очи. Навярно силно наведената му напред глава визуално ги правеше още по-вкопани. Тя се питаше как полицейският фотограф му е позволил да позира така. Озадачаваше я и самото изражение. Обикновено на снимките арестуваните изглеждат изплашени, объркани или примирени. От това лице обаче струеше злорадство. Сякаш Валентин Йертсен е знаел нещо, убягнало на полицията. До което впрочем тя вероятно още не се беше добрала.

Хари изчака няколко секунди, докато образът се утаи в съзнанието на колегите му.

— На шестнайсет е обвинен в блудство с деветгодишно момиченце, което подмамил на гребна лодка. Година по-късно съседка се оплакала в полицията, че й налетял в общото перално помещение в мазето. На двайсет и шест години, докато излежава присъда за посегателство върху малолетна, си записва час при зъболекарката в затвора „Ила“. Изтръгва борчето от ръката й и го използва като оръжие, за да я принуди да си събуе найлоновите чорапи и да си ги нахлузи на главата. Изнасилва я върху зъболекарския стол, а после запалва чорапите.

Хари натисна някакъв клавиш на компютъра и снимката на екрана се смени. Присъстващите дружно нададоха сподавен стон. Катрине забеляза как неколцина от най-опитните следователи отвърнаха погледи.

— Показвам ви това не за да ви шокирам, а за да си създадете представа с какво чудовище си имаме работа. Впрочем, Валентин е оставил зъболекарката жива. Точно като Пенелопе Раш. Не ми се вярва да е случайност. Според мен Валентин ни разиграва.

Хари натисна клавиш и на екрана се появи същата снимка на престъпника, само че от сайта на Интерпол.

— Преди близо четири години Валентин извърши зрелищно бягство от „Ила“. Първо пребил до смърт своя съкилийник Юда Юхансен, като обезобразил тялото до неузнаваемост. После Валентин уредил да татуират върху гърдите на мъртвия Юда абсолютно същия демон, какъвто имал на гърдите си, а междувременно скрил трупа в библиотеката, където работел. Юда не се явил на редовното преброяване на затворниците и го обявили за избягал. В нощта на бягството си Валентин облякъл трупа на Юхансен в своите дрехи и го положил върху пода в килията си. Надзирателите, открили неразпознаваемото тяло, изобщо не се усъмнили в самоличността му и никак не се изненадали, че някой е видял сметката на Валентин. Другите затворници яростно мразели Йертсен, както впрочем и всички, осъдени за педофилия. На персонала не му и хрумнало да сверява отпечатъците на мъртвеца с тези на Валентин или да даде биологичен материал от тялото за ДНК анализ. Дълго се шири заблудата, че Валентин Йертсен вече е само история. Докато един ден най-неочаквано, при разследването на едно убийство, се натъкнахме на негова ДНК. Разбира се, не разполагаме с точни данни колко жени е убил и изнасилил, но при всички случаи броят им далеч надвишава броя на подозренията, паднали върху него, и на произнесените над него присъди. Знаем, че една от последните му жертви, преди да потъне вдън земя, е бившата му хазяйка Иря Якобсен. — Поредна снимка. — Направена е в общежитието, където тя се е крила от Валентин. Ако не ме лъже паметта, ти, Бернтсен, пръв посети местопрестъплението, където намерихме Иря удушена под накамарени една върху друга детски дъски за сърф с — както се вижда на снимката — щамповани акули.

Сумтене от дъното на залата.

— Точно така. Клетите наркоманчета бяха задигнали отнякъде дъските, но не бяха успели да ги шитнат.

— Валентин е очистил Иря Якобсен най-вероятно защото е снесла информация за него на полицията. Това е причината да не можем да открием нито един човек, склонен да издаде местонахождението му. Хората се боят за живота си. — Хари се прокашля. — Има и още една сериозна пречка за издирването му. След бягството си от затвора Валентин се е подложил на серия преобразяващи пластични операции. Човекът на тази снимка няма нищо общо с онзи, когото по-късно видяхме на запис от охранителна камера на стадион „Юлевол“. Там картината е доста зърнеста. Валентин, така да се каже, се е погрижил да попадне в кадър по време на футболния мач. Тъй като и до момента издирването му не е дало резултат, подозираме, че впоследствие си е направил още лицеви корекции, извършени най-вероятно в чужбина, защото разпитахме де що пластични хирурзи има в цяла Скандинавия. Предположенията за промяната във физиономията му намират подкрепа и във факта, че Пенелопе Раш не разпозна Валентин на показаните й снимки. За жалост тя не успя да ни даде описание на актуалния му външен вид, а колкото до снимката на профила му в Тиндър, където се представя като Видар, тя сто процента не е негова.

— Торд прегледа фейсбук профила на мнимия Видар — съобщи Катрине. — И, естествено, се оказа фалшив, създаден наскоро на компютър, който не успяхме да локализираме. Последното, според Торд, показва, че Йертсен притежава известни познания за прикриване на киберследи.

— Или просто някой му е помогнал — предположи Хари. — За щастие наш колега видя и разговаря с Валентин Йертсен непосредствено преди той да изчезне от радара ни преди три години. Столе вече не работи като консултант към Отдела за борба с насилието, но се отзова на молбата ми да присъства днес.

Ауне се изправи и закопча едно копче на туиденото си сако.

— Имах съмнителното удоволствие за кратко да лекувам пациент, представящ се под името Пол Ставнес. Като страдащ от шизоидно личностово разстройство, известно и като психопатия, той, за разлика от пациенти с други психични заболявания, съзнаваше особеностите на състоянието си — поне до известна степен. Успя да ме изманипулира така, че да не се досетя кой е и какво е извършил. По време на един сеанс обаче случайно се издаде и се опита да ме убие. После изчезна.

— Описанието на Столе послужи като основа за този фоторобот — Хари смени изображението на екрана. — Показвам го с уговорката, че портретът вече не е съвсем актуален, но поне е по-достоверен от кадъра, заснет на футболния мач.

Катрине наклони глава. На фоторобота косата, носът и формата на очите беше по-различна, а лицето — по-издължено. Но пак излъчваше онова злорадство. Или нещо, което полицаите интерпретираха като злорадство. Ето така би се усмихнал свиреп крокодил например.

— Как е станал вампирист? — попита някой до прозореца.

— Първо, още не съм убеден, че такова нещо наистина съществува — отвърна Ауне. — Възможно е, разбира се, Валентин Йертсен да е започнал да пие кръв по ред причини, но не се наемам да ги коментирам на прима виста.

Последва продължително мълчание.

Хари си прочисти гърлото:

— По телата на жертвите, доказано убити от Валентин Йертсен, до момента не са открити следи от ухапвания. По принцип маниаците се придържат към определен почерк, защото едни и същи фантазии ги тласкат към извършване на престъпленията.

— Колко сигурни сме, че това наистина е дело на Йертсен? — попита Скаре. — А не на някой негов имитатор например?

— Осемдесет и девет процента — отвърна Бьорн Холм.

Скаре се разсмя.

— И как ги изчисли с такава точност?

— Открихме негови косми върху белезниците, с които беше оковал Пенелопе Раш. Най-вероятно са от външната част на дланта му. При ДНК анализ съвпадението се потвърждава сравнително бързо с осемдесет и девет процентова сигурност. Последните десет процента отнемат повече време. След два дни ще разполагаме с окончателен резултат. Колкото до белезниците, могат да се купят по интернет. Представляват имитация на средновековни белезници. Затова са железни, а не стоманени. Популярни са сред двойки, обзавеждащи любовните си гнезденца като средновековни тъмници.

Самотно грухтене.

— А как стои въпросът с железните зъби? — поинтересува се една следователка. — Откъде се е сдобил с тях?

— Тук се затруднихме повече. Не открихме производители на такива зъби. Може някой ковач да му ги е изработил по поръчка. Или Йертсен да си ги е направил сам. Не сме се сблъсквали с такова оръдие на убийство.

— Поведенческа промяна — обади се Ауне, разкопча копчето и освободи шкембето си. — Коренната промяна в човешкото поведение е изключително рядко явление. Хората са непоправими в упорството си да повтарят едни и същи грешки, независимо от натрупването на жизнен опит. Това е лично мое професионално убеждение, яростно оспорвано в средите на психолозите и в моя чест наречено „постулат на Ауне“. Когато все пак наблюдаваме промяна в поведението на индивида, тя обикновено е продиктувана от промяна в обстановката, към която той се адаптира. Фундаменталните подбуди, определящи човешкото поведение, си остават константа. Сексуалните престъпници често откриват нови фантазии и начини да задоволят нагона си и в това няма нищо изненадващо. Причината обаче е постепенното формиране на вкуса му, а не претърпяна коренна промяна. Когато бях тийнейджър, баща ми твърдеше, че като понатрупам житейски опит, ще започна да харесвам Бетовен. Тогава ненавиждах този композитор и бях убеден, че татко греши. Още в съвсем млада възраст Валентин Йертсен е имал широкообхватни сексуални предпочитания. Изнасилвал е и млади, и стари жени, вероятно и момчета. За мъже в зряла възраст нямаме данни, но сигурно са го възпрели чисто практически препятствия: те оказват по-силна съпротива. Педофилия, некрофилия, садизъм… Валентин Йертсен непрекъснато е експериментирал. Ако не броим Свайн Фине Годеника, в Осло Йертсен е престъпникът с най-много убийства на сексуална основа. Щом е решил да обогати менюто си с кръв, при психологически тест положително ще отчетем високи нива по показателя „отвореност към нов опит“. Колкото до добавянето на лимонов сок към кръвта, Йертсен явно по-скоро експериментира с кръвта, а не е обсебен от нея.

— Как да не е обсебен? — възрази гръмогласно Скаре. — Та той убива по една жертва на ден! Докато седим тук, сигурно вече си е набелязал следващата. Нали така, професоре? — той произнесе званието с неприкрита ирония.

Ауне разпери късите си ръце:

— Пак повтарям, това са само догадки. Не знаем нищо със сигурност. Никой не знае.

 

 

— Валентин Йертсен? Сто процента ли сме сигурни, Брат? — попита Микаел Белман. — В такъв случай ми дай две минути да помисля. Да, спешно е, разбрах.

Белман прекрати връзката и остави телефона си върху стъклената масичка. Исабеле току-що изтъкна, че този шедьовър от стъкло, продухано на уста, бил дело на компанията „ClassiCon“, прочута с производството на дизайнерски мебели с колекционерска стойност. Исабеле държала, така натърти, да си купи качествено обзавеждане, вместо да напълни апартамента си с долнопробни боклуци. От мястото си Белман виждаше движението на хидробуси до и от изкуствен плаж край фиорда на Осло. В далечината бръснещите пориви на вятъра разпенваха до бяло почти виолетовата вода.

— Е? — обади се въпросително Исабеле от леглото зад гърба му.

— Водещата разследването пита дали да приеме поканата да участва в тазвечерното издание на „Неделен магазин“. Ще говорят, разбира се, за убийствата на Вампириста. Установихме самоличността на извършителя, но не и местонахождението му.

— Елементарно е. Ако го бяхте пипнали, по телевизията трябваше да се появиш ти, но щом успехът е частичен, по-правилно е да изпратиш твой представител. Предупреди я да говори в множествено число — ние, а не аз. Няма да е зле и да намекне, че извършителят се е прехвърлил през границата.

— И защо?

Исабеле Скойен въздъхна.

— Скъпи, не се прави на по-глупав, отколкото си. Така ми лазиш по нервите.

Белман стана и отиде до вратата към верандата. Постоя там, загледан в туристите, прииждащи към остров Тювхолмен в неделния ден. Някои — за да посетят частния музей за съвременно изкуство „Астрюп Фернли“, други — за да разгледат хипермодерната архитектура и да изпият чаша капучино на баснословна цена. А трети — за да оплакнат око във все още непродадените скъпарски апартаменти. Някъде чу, че в музея изложили мерцедес, върху чиято предна решетка, вместо емблематичната за марката трилъчна звезда, се мъдрело солидно кафяво човешко изпражнение. Намираха се хора да възприемат твърдите изпражнения като маркер на висок социален статус. Други пък изпитваха потребност от тузарски апартамент, последен модел кола и огромна яхта, за да се чувстват добре. А такива като Микаел и Исабеле искаха да имат абсолютно всичко: власт, ала без задушаващи задължения; обществен престиж и уважение, но и достатъчно анонимност, за да си живеят живота; семейство, което да им вдъхва усещане за приютеност и да обезпечава наследяването на гените им, но и свободен достъп до секс извън четирите стени на дома. Апартамент и кола. И твърди изпражнения.

— Значи според теб, ако Валентин Йертсен се поизгуби за известно време, хората автоматично ще помислят, че е офейкал в чужбина, а няма да го отдадат на неспособността на полицията в Осло да го залови. Пипнем ли го обаче, значи сме реагирали светкавично. Но извърши ли междувременно ново убийство, ще ни обърка сметките.

Микаел се обърна към любовницата си. Недоумяваше защо беше решила да разположи голямото двойно легло в дневната вместо в по-подходящата спалня. Още повече че съседите можеха да надничат безпрепятствено в това помещение. Май го беше направила съвсем преднамерено. Исабеле Скойен беше едра жена. Дългите й набити крака стърчаха изпод тежкия златист копринен чаршаф, който се диплеше върху пищните й форми. Само гледката му стигаше да я пожелае пак.

— Подхвърляш една-единствена дума и вече си посял мисълта за чужбина в главите на журналистите. На политически език това се нарича пропаганда. Постига се лесно и действа безотказно. Защото хората са елементарно устроени — тя плъзна поглед надолу по тялото му и се усмихна широко. — Особено мъжете.

С отривист замах тя хвърли чаршафа върху паркета.

Понякога на Микаел му се струваше, че видът на тялото й му допада повече от ласките й. Със съпругата му беше точно обратното, макар обективно погледнато Ула да имаше по-хубава фигура. Просто необузданата, дива страст на Исабеле го възпламеняваше повече, отколкото нежността и тихите, сподавени, плачливи оргазми на Ула.

— Чекия — нареди властно тя, разкрачи се — коленете й заприличаха на наполовина разперени криле на граблива птица — и започна да се задоволява с два едри пръста.

Микаел се подчини. Затвори очи. Неочаквано нещо започна да дрънчи върху стъклената масичка. По дяволите, съвсем забрави за Брат. Напипа вибриращия телефон и натисна зелената слушалка.

— Ало?

Женският глас отсреща каза нещо, но Микаел не го чу заради пронизителната свирка на хидробус.

— Приемай — извика нетърпеливо той. — Ще гостуваш в „Неделен магазин“. В момента съм зает, по-късно ще ти звънна с повече инструкции, става ли?

— Аз съм.

Микаел Белман се вцепени.

— Скъпа, ти ли си? Взех те за Катрине Брат.

— Къде си?

— В службата, къде да съм.

В последвалата твърде продължителна пауза той съобрази, че съпругата му, разбира се, е чула сигнала на корабчето и се е усъмнила. Пое си тежко дъх през устата, докато гледаше как ерекцията му спада.

— Яденето ще е готово чак в пет и половина — съобщи Ула.

— Добре, добре. Какво…

— Телешки стек — отвърна тя и затвори.

 

 

Хари и Андерш Вюлер слязоха от колата пред номер 33 на улица „Йосинг“. Хари запали цигара и огледа червената тухлена сграда, оградена с висок дувар. Когато потеглиха от Главното управление, грееше слънце и всичко преливаше в есенни багри, а докато пътуваха, облаците се скупчиха. Сега пъплеха над хребетите като покрив с цвят на цимент и изсмукваха яркостта на цветовете.

— Това, значи, бил затворът „Ила“ — установи Вюлер.

Хари кимна и дръпна жадно от цигарата.

— Откъде идва прякорът му — Годеника?

— Правел всичко възможно жертвите му да заченат от него и после ги заставял да износят детето.

— А ако откажат?

— Заплашвал ги да се върне и лично да им разпори корема — Хари дръпна за последно, изгаси огънчето в пакета и прибра недопушената цигара. — Да почваме, че да свършваме по-бързо.

 

 

— Правилникът за вътрешния ред не ни позволява да му слагаме белезници, но ще следим разговора с видеокамера — поясни надзирателят, който ги посрещна и поведе към дъното на дългия коридор с две редици сиви стоманени врати. — Спазваме неписаното правило да не го доближаваме на повече от метър.

— И защо? — поинтересува се Вюлер. — Налитал ли е на персонала?

— Не — отговори надзирателят и пъхна ключ в бравата на последната врата. — За двайсет години зад решетките Свайн Фине няма нито едно провинение.

— Тогава?

Надзирателят сви рамене и завъртя ключа:

— Сами ще се досетите за причината.

Отвори вратата и отстъпи встрани. Хари и Вюлер влязоха в килията.

Мъжът върху нара седеше в сянка.

— Фине — подхвана Хари.

— Хуле — гласът прозвуча като каменотрошачка.

Хари разпери ръце към единствения стол в килията.

— Нещо против да седна?

— Щом имаш време. Доколкото чух, работата здраво те е натиснала.

Хари седна. Вюлер застана зад него, пред вратата.

— Той ли е?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— Ще ти кажа, ако ми отговориш честно на един въпрос. Липсва ли ти?

— Кое, Фине?

— Да се надлъгваш с равностоен противник. Какъвто някога имаше в мое лице.

Мъжът се наведе напред, лицето му попадна в снопа на навлизащата от високия прозорец светлина. Хари долови как дишането на Вюлер се учести. Решетките насякоха с полегати светли и тъмни райета сипаничавата, удебелена ръждивокафява кожа по лицето на затворника, нагъсто набраздено от дълбоки бръчки, изсечени сякаш с нож чак до костта. На главата си бе вързал червена кърпа като индианец, а над дебелите му мокри устни се виеше мустак. Зениците в кафявите ириси бяха малки, склерите — жълтеникави, но той имаше мускулесто, слабо тяло на двайсетгодишен младеж. Хари пресметна наум. По негови изчисления Свайн Фине Годеника гонеше седемдесет и пет години.

— Първия път не се забравя, нали, Хуле? Името ми винаги ще оглавява списъка с постижения ти. Отнех ти девствеността, така да се каже — разсмя се затворникът. Все едно си правеше гаргара със ситни камъчета.

— Е, добре — Хари преплете пръстите на двете си ръце. — Щом ще възнаградиш моята откровеност с откровеност, ще ти отговоря: не ми е липсвало. Наистина никога няма да те забравя, Свайн Фине. Нито теб, нито онези, които осакати и уби. Редовно ме навестяват през нощта.

— И мен. Верни са ми те, моите годенички.

Дебелите му устни се разтвориха, той се ухили и вдигна дясната си ръка пред окото си. Хари чу как Вюлер отстъпи назад и неволно се блъсна във вратата. Тя леко издрънча. Окото на Фине се взираше във Вюлер през дупка в дланта му, достатъчно голяма да промушиш топка за голф през нея.

— Не се бой, момче — успокои го Фине. — От шефа си трябва да се страхуваш, не от мен. Беше на твоята възраст, когато ме хвана и ме повали на земята. Приведе ме в безпомощно състояние, но въпреки това опря пищова си в ръката ми и натисна спусъка. Шефът ти има черно сърце, от мен го запомни, момче. И сега пак е прежаднял. Копие на убиеца, дето вилнее из града. Тяхната жажда е същински пожар. Неслучайно има един особено изразителен лаф: „потушавам жаждата си“. Докато не потушат този пожар в гърлото си, той ще продължава да изпепелява всичко, до което се докосне. Не е ли така, Хуле?

Хари се покашля.

— Сега е твой ред да изпълниш уговорката си, Фине. Къде се крие Валентин?

— И преди сте идвали да ме питате. Ще се повторя: докато Валентин лежеше тук, почти не сме общували. А откакто избяга, вече има близо четири години.

— Двамата действате по сходен начин. Говори се дори, че се е учил от теб.

— Глупости. Валентин си е роден научен. Вярвай ми.

— На негово място къде би се скрил?

— Достатъчно близо, за да попадна в обсега на набитото ти око, Хуле. Този път щях да съм по-подготвен.

— В града ли е? Под нова самоличност ли се подвизава? Сам ли действа, или със съучастник?

— Променил е тертипа, а? Ръфа, лочи кръв. Може пък да не е Валентин.

— Той е. Как да го хвана?

— Няма да го хванеш.

— Защо?

— По-скоро ще умре, но няма да се върне тук. На него фантазиите не му стигат, той има нужда да ги осъществява.

— Май все пак го познаваш доста добре.

— Знам какво го тласка.

— Какво? Същите дяволски хормони като теб ли?

Старецът сви широките си рамене.

— Всеизвестно е, че свободният морален избор е илюзия. Единствено химическият състав в мозъка определя поведението ни — и моето, и твоето, Хуле. На някои типове поведение поставят определена диагноза: хиперкинетично разстройство с дефицит на внимание, генерализирана тревожност. Назначава се медикаментозно лечение, психотерапия. Други получават етикет „престъпник“ и „злодей“ и ги лишават от свобода. Причината обаче е една и съща. Химичен дисбаланс в мозъка. Подкрепям възгледа, че трябва да лишават от свобода изнасилвачи като мен. Дявол да го вземе, ние се гаврим с дъщерите ви — засмя се стържещо Фине. — Изметете ни от улиците, заплашете ни с наказания, за да не следваме поведението, което ни диктуват сбърканите ни мозъци. Но не. Вие сте толкова жалки, че от страх ви е нужно морално оправдание, та да ни тикнете зад решетките, и скалъпвате разни тинтири-минтири за свободен избор и свято наказание. То било част от висша справедливост, която се основава на универсален, вечен морал. Моралът не е нито универсален, нито вечен. Той в най-голяма степен зависи от духа на времето, Хуле. Преди няколко хилядолетия радушно приемали секса между мъже, после започнали да затварят хомосексуалистите в тъмници, а сега политиците крачат рамо до рамо с гейовете на техните паради. Всичко се определя от конюнктурните потребности на обществото. Моралът е гъвкава категория, чието съдържание се променя в съответствие с духа на времето. Моят проблем е, че съм роден във време и страна, където обществото отхвърля мъжете, разпръскващи безразборно семето си. Ала след една пандемия например, когато човешкият род ще има нужда да се изправи на крака, Свайн Фине Годеника ще бъде опора на обществото и спасение за човечеството. Нали, Хуле?

— Ти поне само заплашваш жените да родят децата ти, а Валентин ги убива. Защо не ми помогнеш да го хвана?

— В момента не ти ли помагам?

— Залъгваш ме с общи приказки и демагогски дрънканици. Ако ми дадеш нещо по-конкретно, ще кажа една добра дума пред началството да ти намалят присъдата.

Хари чу как Вюлер започна да търка подметките си в пода.

— Наистина ли? — Фине поглади мустак. — Макар да си наясно, че изляза ли оттук, веднага ще подновя старата си практика? Явно за теб е много важно да хванеш Валентин, щом си склонен да пожертваш честта на толкова много невинни жени. Но ти просто не можеш другояче — той потупа слепоочието си с пръст. — Химическият дисбаланс…

Хари мълчеше.

— Но да отговоря на щедрото ти предложение. Първо, през март идната година присъдата ми изтича и ще ме пуснат. Кажи-речи вече съм я излежал. Второ, преди две седмици ме пуснаха в отпуск и знаеш ли? Домъчня ми за килията. Благодаря ти за предложението, но няма нужда. Я ми кажи при теб как е хавата, Хуле. Оженил си се, чувам. Имал си и доведено копеле, така ли? Спокойно ли живеете?

— Мхм. Това ли е всичко, което ще ми кажеш, Фине?

— Да. Ще ви следя с интерес.

— Мен и Валентин ли?

— Теб и семейството ти. Ще очаквам да те видя в комитета по посрещането ми, когато ме пуснат — смехът на затворника премина в мокра кашлица.

Хари стана и даде знак на Вюлер да почука на вратата.

— Благодаря ти, че ми отдели от скъпоценното си време, Фине.

Престъпникът вдигна дясната си ръка пред лицето и махна.

— До скоро виждане, Хуле. Беше ми приятно да обменим информация за бъдещите си п-планове.

През дупката на ръката му лъсна зловещата му усмивка.