Ю Несбьо
Жажда (27)

Двайсет и шеста глава

В нощта на вторник срещу сряда

Мона До стоеше до Монолита^[1]. Видя как Трюлс Бернтсен бързо приближава в мрака.

Когато се уговаряха да се срещнат в този парк, журналистката предложи няколко малко по-дискретни, по-слабо известни скулптури, защото дори през нощта Монолита привличаше туристи, жадни за забележителности. Но след три „а?“ й стана ясно, че Трюлс Бернтсен не познава нито една друга скулптура освен Монолита.

Тя го дръпна към западната страна на обелиска, по-далеч от двете двойки, които се любуваха на покривите на готическите църкви на изток. Подаде му плик с обещаната сума. Той го прибра във вътрешния джоб на дългото яке „Армани“, което, по една или друга причина, върху неговото тяло не стоеше като яке „Армани“.

— Нещо ново? — поинтересува се репортерката.

— Повече няма да ти снасям — заяви Трюлс и трескаво се озърна.

— И защо?

Той я погледна, сякаш за да провери дали не се шегува.

— Убиха човека, да му се не види.

— Значи следващия път ще гледаш да ни предоставиш информация, която да е по-малко… смъртоносна.

Трюлс Бернтсен изпуфтя.

— Вие, журналистическата пасмина, сте по-безскрупулни дори и от мен.

— Дали? Ти ни разкри самоличността на бармана, а ние все пак решихме да не поместваме нито името му, нито снимката му в материала.

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, До? — поклати глава Трюлс. — Току-що отведохме Валентин при човечец, виновен само за две неща: държал е бара, където Валентин е решил да се отбие преди едно от убийствата си, и се е съгласил да помогне на полицията.

— Говориш в множествено число. Да не би да те гризе съвестта?

— Ти какво, за психопат ли ме мислиш? Естествено е да възприемам случилото се като ужасна постъпка.

— Няма да отговоря на въпроса ти за психопата, но съм съгласна; напакостихме сериозно на невинен човек. Следователно повече да не очаквам информация от теб, а?

— Ако престана да ти снасям, оттеглянето ми от уговорката освобождава ли те от задължението да пазиш името ми в тайна?

— Спокойно, оставаш анонимен.

— Добре. Значи и вие сте имали съвест.

— Е, чак пък съвест… Правим го не толкова от загриженост за репутацията на източника, колкото от страх какво ще кажат колегите ни, ако изпортим свой информатор. Впрочем твоите колеги как реагираха?

— Усетиха ме и ме изолираха. Не присъствам на оперативките и съм в пълно неведение за хода на разследването.

— Ами? Усещам как изведнъж ми стана безинтересен, Трюлс.

— Цинична си, но поне си искрена, Мона До.

— Благодаря ти, предполагам.

— Е, имам малко информация като за сбогом. Но тя е на съвсем друга тема.

— Да чуем…

— Главният секретар Белман чука публична личност.

— За такива клюки няма пари, Бернтсен.

— Добре, не ми плащайте. Просто го публикувай.

— Редакторите не си падат по истории за известни личности, хванати в изневяра, но ако разполагаш с доказателства и искаш лично да направиш изявление за нашия вестник, може и да ги убедя. В такъв случай обаче ще те цитираме и ще посочим цялото ти име.

— Това би било равносилно на самоубийство и ти го знаеш. Ще ти кажа къде се срещат. Изпратете папарак.

— Sorry, но не става така — засмя се Мона До.

— И защо?

— В чужбина пресата може и да се рови из извънбрачните афери на известните, но в малка Норвегия нещата стоят по друг начин.

— И защо?

— Според официалното обяснение — защото не падаме толкова ниско.

— А според неофициалното?

Мона потръпна зиморничаво и сви рамене:

— Понеже на практика човешкото падение няма граници, моята лична теория гласи, че отказът да се занимаваме с тази тема е пример за синдрома „всички-имаме-кирливи-ризи-така-че-я-по-добре-да-не-вадим-чуждите“.

— На норвежки, ако обичаш.

— Семейните редактори не са по-верни от всички други. Огласиш ли нечия забежка, рискуваш — в малка общественост като норвежката — да ти го върнат по същия начин. Ние пишем за кръшкачи в чужбина и евентуално за удар под пояса, нанесен от една публична личност на друга. Но да се ровим из чаршафите на двама души на високи властови позиции? — Мона До поклати глава.

Трюлс презрително издуха събрания въздух през носа си.

— И няма начин да го пробуташ на редакторите?

— Аферата хвърля ли сянка върху професионализма на Белман?

— Ами… ъъъ… не, не мисля.

Мона вдигна глава към Монолита, символизиращ безжалостния стремеж към върха.

— Явно наистина много мразиш този човек.

Трюлс не отговори. Доби леко озадачен вид, сякаш досега това изобщо не му беше хрумвало. Мона се запита какво ли се случва зад сипаничавото му, непривлекателно лице, чиято антипатичност се подсилваше от обратната захапка и малките озлобени очи. Почти й дожаля за него. Почти.

— Ще тръгвам, Бернтсен. Ще се чуем.

— Дали?

— Нищо не се знае.

Мона се отдалечи. По едно време се обърна и погледна към Трюлс Бернтсен, осветен от прожекторите около Монолита. Пъхнал ръце в джобовете си, прегърбен, той се взираше в нещо. В тази поза — неподвижно застинал като околните гранитни статуи — изглеждаше безпределно самотен.

 

 

Хари се взираше в тавана. Призраците не дойдоха. Навярно тази нощ нямаше да смущават сънищата му. Появата им беше непредвидима. Отборът им нарасна с още едно попълнение. В какъв ли вид щеше да го навести Мехмет? Хари се насили да изтласка неприятните мисли и се заслуша в тишината. Холменколен беше тих район. Трябваше да му се признае това безспорно предимство. Но на Хари му идваше твърде тих. Той предпочиташе да чува шумовете на града. Неслучайно в джунглата е ценно да чуваш всякакви звуци, които да те известят за наближаваща опасност, да ти подскажат какво се задава. Тишината съдържа твърде оскъдна информация. Ала не тишината го държеше буден, а празната друга половина на леглото.

На практика самотните нощи в леглото му многократно надхвърляха нощите, през които бе делил постелята си с жена. Защо тогава се чувстваше толкова сам, той, неизменният преследвач на самотата, никога неизпитващ потребност от други хора?

Хари се обърна на хълбок и се опита да затвори очи.

И сега не се нуждаеше от други хора. Не му трябваха хора.

Трябваше му единствено тя.

Нещо изпука. Навярно дървените стени. Или някоя подова дъска. Или пък бурята щеше да подрани, а призраците да закъснеят.

Хари се обърна на другата страна, пак затвори очи.

Пред спалнята нещо проскърца.

Хари стана, отиде до вратата и отвори.

Беше Мехмет.

— Видях го, Хари.

На мястото на очите му имаше две черни кухини и оттам със съскане се виеше дим.

Хари се сепна от кошмара.

Телефонът мъркаше като котка на нощното шкафче. Хари вдигна.

— Да?

— Обажда се доктор Стефенс.

Хари изпита внезапна болка в гърдите.

— Става дума за Ракел.

Беше повече от ясно, че става дума за Ракел. Друг повод да се чуят, естествено, нямаше. Стефенс разбираемо започваше така издалеко само за да му предостави няколко секунди да се мобилизира преди предстоящите новини.

— Не сме в състояние да я изведем от комата.

— Какво?

— Ракел не се събужда.

— Тя… дали ще…

— Не можем да кажем, Хари. Знам, че имаш куп въпроси, но и ние имаме куп неизвестни. Друго няма какво да ти кажа, освен, че работим на пълни обороти.

Хари захапа бузата си отвътре, за да се убеди, че това не е просто началото на нов кошмар.

— Добре, добре. Може ли да я видя?

— В момента не, защото я преместихме в интензивното за наблюдение. Ще ти се обадя веднага щом получим някаква яснота. Но най-вероятно ще отнеме време, защото засега Ракел остава в кома, затова не стой със затаен дъх.

Хари си даде сметка, че Стефенс е прав. Беше спрял да диша.

Затвориха. Хари продължи да се взира в телефона. Ракел не се събужда. Ами не се събужда, разбира се, кой би искал да се събуди? Хари стана и слезе на долния етаж. Затрака с кухненските долапи. Нищо. Празно, опразнено. Повика такси и се качи да се облече.

 

 

Той погледна синята табела, прочете името и намали. Отби в банкета и изгаси двигателя. Огледа се. Гора и шосе. Напомняше му за онези нищо незначещи, монотонни пътища във Финландия, където те спохожда чувството, че шофираш през безкрайна гора. Където дърветата стоят като безмълвна стража от двете страни на шосето, а да скриеш труп е толкова лесно, колкото и да го потопиш в морето. Изчака някаква кола да мине и погледна в огледалото. Фарове не се виждаха. Нито отпред, нито отзад. Слезе на шосето, заобиколи и отвори багажника. Тя беше почти прозрачно бледа, избледнели бяха дори луничките й. А изплашените й очи чернееха огромни над кърпата, вързана пред устата й. Той я извади на ръце от багажника и я изправи на крака. Хвана белезниците и я преведе през шосето, през канавката, към черната стена от дървета. Включи фенера. Тя трепереше неистово, железните гривни дрънчаха.

— Не се бой, миличка. Нищо няма да ти сторя.

Вярваше си, че е искрен. Не искаше да я наранява. Станалото — станало, но стига толкова. Навярно и тя го усещаше, разбираше колко я обича. Навярно трепереше не от страх, а защото беше само по бельо и кимоното на японската му приятелка.

Навлязоха между дърветата. Все едно пристъпиха в къща. Тук се спускаше различна тишина. Същевременно се разнасяха нови звуци. По-кратки, но по-отчетливи, макар и неразпознаваеми звуци. Пукане, въздишка, вик. Почвата беше мека, краката им потъваха в килима от борови иглички, който поглъщаше шума от стъпките им. Пристъпваха като младоженци в храм.

Той преброи до сто и спря. Вдигна фенера и освети наоколо. Светлият конус мигом откри каквото търсеше. Овъглено масивно дърво, разцепено на две от поразил го гръм.

Отведе я до дървото. Тя не оказа никаква съпротива, когато той разкопча белезниците й, обви ръцете й около ствола и пак ги щракна. Същински агнец, помисли си той, докато я гледаше коленичила и обхванала дървото сякаш в прегръдка. Жертвен агнец. Защото той не беше женихът, а бащата, който принася детето си пред олтара.

Погали я по бузата за последен път и се обърна да си върви. Някъде иззад дърветата се обади глас:

— Тя е жива, Валентин.

Той спря и машинално насочи фенера по посока на звука.

— Разкарай го — нареди гласът от тъмното.

Валентин се подчини.

— Тя искаше да живее — отвърна той.

— А барманът не искаше ли?

— Той можеше да ме идентифицира. Нямаше начин да рискувам.

Валентин се ослуша, но чу само тихо свирукане от ноздрите на Марте, докато си поемаше дъх.

— За пръв и последен път ти оправям бакиите — заяви гласът. — Носиш ли револвера, който получи?

— Да.

Къде беше чувал този глас?

— Остави го до нея и изчезвай. Съвсем скоро ще си го получиш обратно.

Мина му през ума да извади револвера, да намери човека с фенера и да го убие. Да убие разума, да заличи следите, отвеждащи към него, да отприщи единовластието на демона. Възпря го само съображението, че другият може и да му потрябва.

— Къде и кога? — извика Валентин. — Вече няма как да използваме шкафчето в турската баня.

— Утре. Ще ти съобщя. Така и така вече чу гласа ми, ще ти звънна по телефона.

Валентин извади револвера от кобура и го остави пред момичето. Хвърли й последен поглед. После си тръгна.

Качи се в колата. Два пъти удари силно челото си във волана. Запали, даде ляв мигач за вливане в движението, макар че други автомобили не се виждаха, и спокойно потегли.

 

 

— Спри там — посочи Хари на таксиметровия шофьор.

— Три след полунощ е, човече. Този бар категорично е хлопнал кепенците.

— Барът е мой.

Хари плати и слезе. Там, където преди няколко часа кипеше трескава активност, сега не се виждаше жива душа. Огледът беше приключил, но входната врата беше запечатана с бяла лента, щампована с националния герб — лъв — и надпис „Полиция. Не преминавай. Не късай лентата. Нарушителите носят наказателна отговорност по силата на наказ. кодекс, член 343“.

Хари пъхна ключа и го завъртя. Дръпна бравата, тиксото се спраска. Влезе.

Бяха оставили лампичките под огледалните рафтове включени. Присви едното си око и насочи показалец към бутилките, все едно се прицелва с пистолет. Девет метра. Ами ако беше натиснал спусъка? Как щеше да приключи всичко тогава? Нямаше начин да разбере. Каквото било — било. Вече нищо не можеше да направи. Освен да забрави, разбира се. Пръстът му се прицели в бутилката с „Джим Бийм“. Червената светлина отдолу придаваше на течността златист отблясък. Хари прекоси помещението и мина зад бара, грабна една чаша и я подложи под бутилката. Напълни чашата до ръба. Защо само да се залъгва?

Усети как мускулите по цялото му тяло се изопнаха и за миг се запита дали няма да повърне още преди първата глътка. Успя да задържи обаче и стомашното съдържание, и пряснопоетия алкохол чак до третата глътка. Тогава се наведе над мивката и преди жълто-зеленият бълвоч да плисне в металното корито, той успя да види, че дъното още е покрито със засъхнала кръв.