Ю Несбьо
Жажда (37)

Трийсет и шеста глава

Неделя вечерта

Хари седеше с глава, заровена в шепи, и слушаше тежките стъпки и гласовете от горния етаж. Шареха из дневната, из кухнята, из коридора, отцепваха, маркираха със знаменца, заснемаха.

Хари се насили да вдигне глава и пак да се сблъска с потресаващата гледка.

Обясни на ленсмана, че до идването на огледната група в никакъв случай не бива да свалят Марте Рюд от въжето. Причината: имаха, разбира се, основания да решат, че жертвата е издъхнала от обилна кръвозагуба. Нали в багажника на Валентин откриха голямо количество кръв. Но дюшекът в лявата част на клетката говореше в полза на по-различна версия. Беше почернял, пропит с отпадъчни продукти от човешкия организъм. А точно над дюшека, закопчани за железните пречки, висяха чифт белезници.

По стълбите към мазето затрополиха стъпки. Добре познат глас изпсува гръмко. Бьорн Холм се показа с разкървавено чело. Застана до Хари и хвърли поглед към клетката. Почти мигновено отвърна глава.

— Сега разбирам защо ленсманът и неговият помощник имаха рана на едно и също място. Както впрочем и ти. Защо обаче никой от трима ви не си направи труда да ме предупреди? — Бьорн се обърна към стълбите и извика: — Внимавай да не…

— Ох! — простена глух глас.

— Кой малоумник е проектирал стълбите така, че който слиза, да си издрънчи главата в…

— Не искаш да я гледаш — прекъсна го шепнешком Хари.

— Моля?

— И аз не искам, Бьорн. Тук съм от близо час, но, дявол да го вземе, не мога да претръпна.

— Тогава защо продължаваш да стоиш?

Хари стана.

— Била е сама толкова време, та си помислих…

Той долови издайническото вибрато в гласа си. Бързо тръгна към стълбите и кимна на полицая от огледната група, който разтъркваше пострадалото си чело.

Ленсманът стоеше в коридора, съсредоточено заслушан в телефона.

— Смит? — попита едносрично Хари.

Ленсманът посочи нагоре.

Хари завари психолога да прелиства папката с името на Александър Драйер. Халстайн вдигна глава.

— Това долу е дело на Александър Драйер, Хари.

— Дай да го наричаме Валентин. Сигурен ли си?

— Всичко е описано в бележките ми. Наръгванията с нож. По време на един от сеансите той ми довери как си фантазирал, че изтезава и после убива жена. Описа го в подробности — като творец, набелязващ щрихите на творчески замисъл.

— И въпреки това ти не сигнализира в полицията?

— Мислех да го направя, разбира се, но къде ще му излезе краят, ако ние, психолозите, алармирахме органите на реда за всички ужасяващи престъпления, които нашите клиенти извършват във въображението си? — Смит захлупи лице в дланите си. — Само като си помисля колко хора още щяха да са живи, ако просто бях…

— Не се самобичувай, Халстайн. И да беше сигнализирал, изобщо не е сигурно, че полицията щеше да предприеме нещо. Освен това е възможно Лени Хел, въоръжен с откраднатите от кабинета ти записки, да е почерпил вдъхновение от фантазиите на Валентин. Това няма как да се предотврати.

— Не е невъзможно наистина. Слабо вероятно е, ако питаш мен, но не е невъзможно. — Смит се почеса по главата. — Но все още не схващам откъде, отмъквайки журналите ми, Хел е знаел, че сред описаните случаи ще намери профил на убиец, с когото да сформира тандем.

— Ами ти си доста бъбрив…

— Какво?

— Върни лентата назад, Смит. Възможно ли е по време на разговорите ти с Лени Хел на тема патологична ревност да си подхвърлил това-онова за други твои пациенти със садистични фантазии?

— Със сигурност съм му споменал, че не е единствен. Винаги се опитвам да внуша на пациентите си, че техните фантазии не са изключение, за да ги успокоя и да представя някои техни отклонения като съвършено нормални… — Смит млъкна и закри устата си с ръка. — Боже мой, да не би самият аз… нима за всичко е виновна голямата ми уста?

— Ние, хората, намираме стотици начини да си вменяваме чувство на вина, Халстайн — поклати глава Хари. — По време на целия ми професионален стаж като следовател навярно дузина хора са починали от насилствена смърт, защото не съм успял да заловя убийците им по-рано. Но ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.

— Прав си — засмя се глухо Смит. — По-подходящо е обаче психологът да каже тази реплика на полицая, отколкото обратното.

— Прибирай се при семейството си. Вечеряйте заедно, откъсни се за малко от тази история. Всеки момент очакваме Торд. Ще прегледа компютрите, може пък да се натъкне на нещо интересно.

— Слушам — Смит стана, свали шапката и я подаде на Хари.

— Задръж я. Ако някой те пита, нали помниш по какъв повод дойдохме днес тук?

— Разбира се — Смит пак си нахлупи шапката.

Хари съзря нещо парадоксално комично, но и прокобно в черепа с кръстосани кости, кацнал над добродушното лице на психолога.

 

 

— Без съдебна заповед, Хари! — изрева гръмко Гюнар Хаген и Хари отдръпна телефона от ухото си, а Торд, седнал до компютъра на Хел, вдигна глава. — Нахълтал си в чужда собственост напълно неправомерно! Най-недвусмислено ти забраних!

— Не аз, шефе — Хари надникна през прозореца към долината. Мракът беше започнал да се слята, затрепкаха светлинки. — Местният ленсман влезе в къщата. Аз само позвъних.

— Говорих с него. По негови думи си оставил у него категоричното впечатление, че имаш съдебна заповед.

— Казах само, че имам каквото ми е нужно. Така си беше. Не съм излъгал.

— По-точно?

— В качеството си на личен психолог на Лени Хел Халстайн Смит има пълното право да посещава своя пациент, ако е обезпокоен за неговото здраве. А в светлината на последните разкрития за връзката на Хел с две от жертвите на Вампириста, Смит прецени, че основания за безпокойство съществуват. Помоли ме да го придружа при визитата, защото имам опит с обезвреждането на престъпници, а съзирал риск Лени Хел да стане агресивен.

— И Смит, разбира се, ще потвърди думите ти.

— Разбира се, шефе. Отношенията психолог-пациент не са шега работа.

Хари се увери с ушите си, че Гюнар Хаген владее изкуството едновременно да се смее и да съска от ярост.

— Подвел си ленсмана, Хари. Пределно ясно ти е, че евентуални улики, открити при претърсването, няма да издържат в съда, ако се разбере за…

— Я стига си опявал, Гюнар.

Настъпи кратка пауза.

— Какво каза?

— Най-учтиво те помолих да млъкнеш за малко. Първо, не сме извършили нищо нередно. Действахме изцяло в рамките на закона. Второ, съдебен процес изобщо няма да се проведе. Всички са мъртви, Гюнар. Днес просто изяснихме какво се е случило с Марте Рюд. И че Валентин Йертсен не е действал сам. От тези разкрития няма да пострада ничия репутация — нито твоята, нито на Белман.

— Изобщо не ми пука за…

— Пука ти, и още как. Ще ти предложа текст за следващото прессъобщение на главния секретар: „Полицията се показа неуморна в издирването на Марте Рюд и за тази наша упоритост бяхме възнаградени. Смятаме, че семейството на Марте и цяла Норвегия заслужаваха яснота.“ Записа ли си го? Лени Хел няма да отнеме от лаврите, с които Белман се окичи по повод залавянето на Валентин, шефе. Лени Хел се явява своеобразен бонус. Затова го дай по-кротко и седни си изяж неделния телешки стек — Хари затвори и пусна телефона в джоба на панталона си. Прокара длан през лицето си. — Какво откри, Торд?

Компютърният спец вдигна глава.

— Електронна кореспонденция. Тя потвърждава твоята версия. В първия си имейл до Александър Драйер Лени Хел му обяснява, че се е сдобил с пощенския му адрес от картотеката с пациентски журнали на Халстайн Смит. Задигнал ги е, така признава. После Хел без повече предисловия му предлага сътрудничество.

— Използва ли думата „убийство“?

— Да.

— Добре. Давай нататък.

— Драйер — или Валентин — отговаря след няколко дни. Обяснява закъснението с необходимостта да провери дали въпросната картотека действително е била открадната, защото се съмнявал цялата работа да не е капан. След като се бил уверил в достоверността на информацията, вече бил открит към предложения, така пише.

Хари надникна над рамото на Торд. Потръпна, когато видя думите на екрана.

„Приятелю, открит съм към хубави предложения.“

Торд издърпа плъзгача надолу и продължи:

— Лени Хел определя параметрите на бъдещото сътрудничество: ще контактуват само и единствено по електронен път. Предупреждава Валентин при никакви обстоятелства да не се опитва да открие самоличността му. Приканва го да предложи място, където Хел да му предава ключове за апартаменти на набелязани жени и евентуални допълнителни инструкции, ала без да се стига до среща очи в очи. Валентин посочва Кагалоглу хамам…

— Турската баня.

— Четири дни преди убийството на Елисе Хермансен Хел съобщава на Валентин, че ключът за жилището й и инструкциите се намират заключени в едно от шкафчетата за дрехи. Ще го познаеш по синьото петно от боя върху катинара, уточнява. Посочва кода: 0999.

— Мхм. Хел не просто е командвал Валентин, той е контролирал действията му от дистанция. По-нататък?

— Разменили са си сходна кореспонденция за Ева Долмен и Пенелопе Раш. Но не виждам поръчка за убийството на Марте Рюд. Момент… А, ето. В деня след изчезването й Хел пише: „Знам, че ти си похитил момичето в любимата кръчма на Хари Хуле, Александър. Това е отклонение от нашия план. Сигурно още я държиш в плен. Момичето ще отведе полицията до теб, Александър. Нужно е да се действа бързо. Следвай инструкциите ми и ще се погрижа тя да потъне вдън земя. Качи я в колата и въведи координати 60.148083 и 10.777245 в джипиеса. Това е безлюдно шосе с много слабо движение нощем. Ела там в един след полунощ и спри до табелата «Хаделан 1 км», свий вдясно по перпендикулярната просека в гората, точно след сто метра остави момичето до голямото обгоряло дърво и се махай оттам.“

Хари погледна екрана и въведе дадените координати в приложението „Гугъл Карти“ на телефона си.

— Само на няколко километра оттук е. Друго?

— Няма. Това е последният имейл.

— Сериозно?

— Е, поне на този компютър не намирам други писма. Но може да са поддържали връзка и по телефона.

— Мхм. Ако откриеш още нещо, дай знак.

— Непременно.

Хари слезе на първия етаж. В коридора Бьорн Холм разговаряше с един от криминалистите.

— Още една дребна поръчка — обърна се към тях Хари. — Вземете ДНК проби от онази водопроводна тръба.

— И защо?

— Всеки, който слиза в мазето за пръв път, си обелва главата в тази тръба. Следователно оставя свои епителни клетки и кръв. Тръбата си е цял посетител ски дневник.

— Дадено.

Хари тръгна към вратата, но спря и пак се обърна:

— Впрочем честито, Бьорн. Вчера научих от Хаген.

Криминалният експерт го изгледа с недоумение. Хари описа полукръг пред корема си.

— А, за това ли — усмихна се криминалният експерт. — Благодаря ти.

Хари излезе навън, зимният мрак и студ го обгърнаха и той вдъхна жадно. Въздухът му подейства пречистващо. Тръгна към черната стена от смърчове. Две моторни шейни непрекъснато осъществяваха връзка между местопрестъплението и проходимата част от пътя. Надяваше се оттам вече да си намери транспорт. В този момент обаче не се виждаше никаква шейна. Пое по коловоза, издълбан от плазовете им, установи, че не потъва, и тръгна пеш. Къщата вече беше изчезнала в тъмата зад гърба му, когато някакъв звук го накара да се закове намясто. Ослуша се.

Църковни камбани? По това време?

Нямаше представа дали бият траурно или по случай кръщене, но от звъна им го побиха тръпки. В същия миг забеляза нещо в гъстия мрак отпред. Две жълти светещи очи се движеха. Очи на звяр. На хиена. Във въздуха се понесе тихо ръмжене. Постепенно се усилваше. Животното приближаваше.

Хари вдигна ръце пред очите си, но въпреки това предните фарове на моторната шейна го заслепиха.

— Накъде си? — попита го глас зад ярките светлини.

Хари извади телефона си, включи екрана и го подаде на шофьора на шейната:

— Натам.

 

 

60.148083,10.777245.

От двете страни на главния път се простираха горски масиви. Автомобили не минаваха. Появи се синята табела.

Хари откри указаното в имейла дърво точно на сто метра навътре в гората.

Прегази до опърления, разцепен ствол, където снегът не беше толкова висок колкото наоколо. Приклекна и огледа светлия белег в ствола, озарен от предните фарове на шейната. Въже. Или верига. Значи, Валентин бе довел Марте Рюд тук жива.

— Били са на това място — Хари се озърна. — Валентин и Лени. И двамата са били тук. Въпросът е дали по едно и също време.

Дърветата се взираха безмълвно в него като свидетели по неволя.

Хари се върна при шейната и се качи зад помощника на ленсмана.

— Доведи криминалистите тук да съберат евентуално останали следи.

— Ти къде отиваш? — извърна се наполовина шофьорът.

— Да занеса трагичната вест в града.

— Близките на Марте Рюд са уведомени, нали знаеш?

— Знам. Но близките й в „Скрьодер“ не са.

От горските дебри изкряка птица — самотно, твърде закъсняло предупреждение.