Ю Несбьо
Жажда (16)

Петнайсета глава

Неделя вечерта

Ракел седеше до кухненската маса. Шумът и ежедневните ангажименти тушираха до известна степен болките, но останеше ли без работа, която да я разсейва, вече не можеше да ги игнорира. Почеса се по ръката. Снощи обривът беше съвсем лек, сега се зачерви силно. Когато лекарят я попита дали уринира редовно, тя машинално отговори утвърдително, но сега, след като започна да обръща повече внимание на посещенията си в тоалетната, забеляза, че през последните две денонощия почти не е отделяла течности. Освен това все се задъхваше. Като човек с лоша физическа подготовка, а тя тренираше редовно.

От входната врата се чу дрънчене на ключове. Ракел стана.

Вратата се отвори. Влезе Хари — блед и уморен.

— Отбих се само да се преоблека — поясни той, погали я по бузата и тръгна към стълбите.

— Как върви? — попита тя.

Гърбът му хлътна в спалнята.

— Супер! — извика той. — Разбрахме кой е.

— И вече няма да прекарваш толкова време в службата, нали? — прошепна вяло тя.

— Какво?

Отгоре се чу тропане — Хари си беше изхлузил панталона и го беше смотал в краката си, както правят децата или пияните.

— Щом гениалният ти мозък е разрешил случая…

— Ето тук е проблемът — той се появи на вратата горе. Беше си облякъл тънък вълнен пуловер. Подпря се на рамката и си обу чифт вълнени чорапи. Ракел все го поднасяше, че само дядовците носели вълна и през лятото. Каква по-печеливша стратегия за дълголетие от това, да подражаваш на възрастните, отвръщаше Хари. Те се явяват своеобразни победители, нали са оцелявали успешно толкова много години. — Нищо не съм разкрил. Убиецът сам реши да се издаде. — Хари се изправи и потупа джобовете си. — Ключовете — върна се в спалнята. — В Юлеволската болница се запознах с доктор Стефенс. Представи се като твой лекуващ лекар.

— Я виж ти. Скъпи, май ще е добре да поспиш няколко часа. Забравил си ключовете на вратата.

— Нали каза, че си ходила само на преглед?

— Каква е разликата?

Хари излезе от спалнята и взе стъпалата на бегом. Прегърна Ракел.

— Прегледът е едно, лечението — съвсем друго — прошепна той в ухото й. — Щом имаш лекуващ лекар, значи в момента се подлагаш на лечение. А доколкото съм запознат, човек се подлага на лечение, ако при прегледа е установено заболяване.

Ракел се засмя и се сгуши в него.

— Главоболието си го установих сама. А лечението се провежда с обезболяващи, Хари.

Той я отдръпна леко от себе си и я огледа изпитателно.

— Да не премълчаваш нещо?

— За друго нямаш време, а за такива глупости имаш! — Ракел отпъди болките, наведе се, гризна го за ухото и го бутна към вратата. — Хайде, приключвай с тези убийства и се прибирай при мама. Иначе ще си разпечатам на триизмерен принтер пластмасов домошар.

Хари се усмихна и дръпна ключовете от вратата. Изведнъж се сепна и започна да ги разглежда.

— Какво има? — попита Ракел.

 

 

— Имал е ключ за апартамента на Елисе Хермансен — оповести Хари, качи се в колата и затръшна силно вратата. — Най-вероятно и за дома на Ева Долмен.

— Откъде ти хрумна? — Вюлер освободи ръчната спирачка и потегли надолу по полегатата входна рампа. — Разпитахме всички лицензирани ключари в града. Нито един не е изработвал дубликат на ключ от двете жилищни сгради.

— Защото убиецът сам си е изработил дубликати. От полимер.

— Как така от полимер?

— С обикновен триизмерен принтер за петнайсет хиляди крони. Нужен му е бил само достъп до оригиналните ключове за няколко секунди. Може да ги е заснел или да е взел восъчен отпечатък от тях. После го конвертира в триизмерен компютърен файл. И е чакал нищо неподозиращата Елисе Хермансен в дома й. Затова тя е окачила веригата. Мислела е, че е сама.

— И как според теб се е сдобил с оригиналите? В сградите, където са живеели жертвите, няма монтирана сигнално-охранителна техника, но е дежурел охранител. Всички охранители представиха алиби и отричат да са предоставяли ключове на външни лица.

— Знам. Нямам представа как е станало, просто съм сигурен, че е станало точно така.

И без да поглежда младия си колега, Хари усещаше скептицизма му. Съществуваха стотици други обяснения защо Елисе Хермансен е окачила веригата на вратата си. Хари не изключваше нито едно. Неговият приятел Сабото, запален комарджия, твърдеше, че човек лесно се научавал да изчислява вероятностите и да изиграва картите си по оптималния начин. Но добрите картоиграчи се отличавали от посредствените по способността да отгатнат как разсъждава противникът. За целта се налагало да асимилираш и отсееш огромно количество информация, а усилието за това напомняло опит да доловиш шепот в разгара на бушуваща буря. Може и да беше прав. Впрочем, през бурята от събрани сведения за Валентин Йертсен, измежду купищата доклади, натрупания опит от други серийни убийства, всички призраци на убити хора, които не бе успял да спаси по време на кариерата си, Хари долавяше глас. Гласът на Валентин Йертсен. „Превзех ви отвътре — шептеше той. — През цялото време се намирах под носа ви.“

Хари си извади телефона. Катрине вдигна на второто прозвъняване.

— В гримьорната съм, Хари.

— Според мен Валентин е използвал триизмерен принтер. Може той да ни отведе при него.

— Как?

— Магазините за електроника регистрират клиентите с име и адрес, ако стойността на покупката надхвърля определена сума. В Норвегия досега са продадени едва две-три хиляди такива принтера. Ако всички от екипа преустановят другата си дейност и се захванат с тази следа, за едно денонощие ще съставим списък с имената на купувачите, а за още едно ще зачеркнем деветдесет и пет процента от тях. Ще ни останат двайсетина. От тях ще отсеем кои са дали фалшиви имена или са се представили под чуждо име, като сверим с посочения от тях адрес в гражданския регистър или се обадим по телефона за потвърждение и някой отрече да е купувал триизмерен принтер. Повечето магазини за електроника са оборудвани с охранителни камери и бързо ще проверим заподозрените, защото от данните в търговската информационна система ще научим часа на покупката. А понеже убиецът най-вероятно е купил принтера от най-близкия магазин, ще се сдобием и с приблизителното му местонахождение. Като разпространим кадрите от покупката в медиите, ще получим сигнали от очевидци къде е засичан.

— Как ти хрумна това с принтера, Хари?

— Олег подхвърли нещо за оръжия, разпечатани по тази технология…

— И да зарежем всички други следи, а? За да хвърлим всичките си усилия във версия, хрумнала ти на сладка раздумка с Олег?

— Точно така.

— Нали затова те викнахме, Хари. Идеята ни е партизанският ти отряд да работи по подобни нетрадиционни версии, не основният екип.

— Отрядът засега се състои само от мен, а ми трябват твоите ресурси.

Хари чу как Катрине се разкикоти.

— Ако на твое място беше друг, отдавна да съм затворила.

— Късметлия съм, значи. Виж, от три години издирваме Валентин без успех. Разполагаме само с тази следа.

— Дай ми време да помисля след предаването. До броени минути ще сме в ефир. Главата ми е пълна с неща, които трябва да кажа или да не казвам. А в стомаха ми пърхат пеперуди.

— Мхм.

— Някой съвет за телевизионна дебютантка?

— Облегни се назад, дръж се спокойно, бъди гениална и остроумна.

Чу как тя се усмихна.

— Като теб?

— Глупости. А, да: дано не си пила.

Хари прибра телефона в джоба на якето си. Приближаваха онова място, където „Шлемдалсвайен“ пресича „Расмус Виндерен“. Светофарът светна червено. Спряха. Хари не се стърпя. Така и не се научи. Погледна към перона оттатък релсите. Тук преди двайсет години изгуби управление над полицейска кола по време на автомобилна гонка, колата прелетя над трамвайните релси и се заби в бетона. Колегата на пасажерското място загина. Колко ли пиян е бил тогава? Така и не го изследваха за алкохол в кръвта. В доклада излъгаха, че е шофирал неговият спътник. Всичко за доброто на гилдията.

— … спасяването на човешки живот ли? — долетя сякаш отдалече гласът на Вюлер.

— Кое? — не разбра Хари.

— Попитах те кое те мотивираше да разследваш убийства. Желанието да спасяваш човешки живот или стремежът да залавяш убийци?

— Мхм. Думите на Годеника ли те вкараха в размисъл?

— Спомних си лекциите ти. Останал съм с впечатлението, че си обожавал работата си на следовател.

— Вършех я, защото само за това ме биваше — поклати глава Хари. — Иначе я ненавиждах.

— Наистина ли?

Хари сви рамене. Светна зелено. Потеглиха бавно към „Маюрстюа“ и вечерния мрак, който пъплеше срещу тях от котловината на Осло.

— Остави ме до бара — поиска Хари. — Където е имала среща първата жертва.

 

 

Катрине стоеше зад кулисите и оглеждаше малкия пуст остров в светлия кръг. Островът представляваше черна платформа с три стола и маса. На единия стол седеше водещият на „Неделен магазин“, който съвсем скоро щеше да я представи като първия си гост. Катрине се опита да не мисли за морето от очи, да се абстрахира от сърцебиенето си, да си избие от главата, че в момента Валентин се разхожда на свобода и макар да са сигурни кой е авторът на убийствата, не могат да го спрат. Вместо това тя си повтаряше инструкциите на Белман: да изглежда убедителна и спокойна, когато съобщава, че извършителят е разкрит, но още не е заловен и е възможно да е напуснал пределите на страната.

— Десет секунди до началото! — извика помощник-режисьорката на предаването, с клипборд в ръка и слушалки. Започна да отброява на обратно.

Изневиделица се появи мисълта за онази идиотска, маловажна дреболия от днес. Дали защото беше изморена и нервна, или пък мозъкът й търсеше пристан в такива дреболии, когато му предстоеше да се съсредоточи върху нещо голямо и плашещо? И така… Отби се при Бьорн да помоли да побързат с анализа на биологичните следи от стълбището, за да не бъде голословна по време на телевизионното интервю. Понеже беше неделя, в помещенията завари шепа криминалисти, ангажирани с работа по убийствата на Вампириста. Вероятно именно тази пустота наруши равновесието й. Тя влезе в тесния кабинет на Бьорн. Някаква жена се беше надвесила над него. Явно си казаха нещо смешно или кой знае, но и жената, и Бьорн избухнаха в смях. Обърнаха се към Катрине. Жената беше новоизлюпената шефка на отдела, еди-коя си Лиен. Катрине си спомняше какво й мина през ума, когато Бьорн й съобщи за назначението: момичето е твърде зелено и неопитно; по-редно би било поста да заеме Бьорн. По-точно: да приеме предложението да оглави отдела, защото на практика му бяха предложили. Той обаче им отговорил в присъщия си стил: защо ще се лишавате от кадърен криминалист, за да си навлечете слаб ръководител? От тази гледна точка госпожа или госпожица Лиен беше подходящ избор. Катрине не беше чувала да се е отличила в практическата работа. В отговор на молбата на Катрине да ускорят анализа Бьорн спокойно й обясни, че трябва да пита шефката му, защото тя определя приоритетните задачи. И въпросната Лиен обеща с уж благосклонна усмивка да се допита до подчинените си кога ще успеят да приключат. Тогава Катрине повиши тон. Допитването не й вършело работа, така обясни. Убийствата на Вампириста са най-важният случай в момента и всички служители с опит го разбират. Освен това ще направи лошо впечатление, ако в телевизията заяви, че няма отговор на въпросите им, защото новата шефка на криминалистите вижда приоритетите по друг начин.

Берна! Берна Лиен! Катрине си спомни малкото й име, понеже намираше прилика между нея и Бърнадет от сериала „Теория за големия взрив“ — онази, дребничката очиларка с огромните цици.

— Добре, ще ги пришпоря да довършат експресно анализа. Все пак делото за пребитото дете в Акер и убийствата на честта в Стовнер могат да почакат, какво толкова — съгласи се Лиен. Чак когато продължи с нормален, сериозен тембър, Катрине схвана, че покорното й гласче отпреди малко е било престорено, иронично. — Резултатите от анализа трябва да са готови максимално бързо, защото така бихме могли да предотвратим следващи убийства. С това съм съгласна, Брат. Именно тези съображения, а не изявата ти в телевизията, натежават в полза на решението ми да обявя въпросния анализ за най-спешен. Ще ти се обадя след двайсет минути, става ли?

Катрине само кимна и си тръгна. Отиде право в Управлението, затвори се в дамската тоалетна и си почисти лицето от грима, който си бе сложила, преди да тръгне към Експертно-криминалния.

Началната заставка на „Неделен магазин“ се завъртя. Водещият — вече на мястото си — изпъна гръб и разгря лицевата си мускулатура с няколко преразтеглени усмивки, които освен чисто подготвителната си функция нямаше да му свършат работа за тазвечерната тема на предаването.

Катрине усети как телефонът й вибрира в джоба на панталона. Като водеща разследване беше длъжна да бъде на разположение непрекъснато, затова не спази настоятелната подкана да изключи не само звука, а изобщо апарата си в студиото. Беше получила есемес от Бьорн.

„Отпечатъците по входната врата на Пенелопе дадоха съвпадение в базата данни. Валентин Йертсен. Ще те гледам. Break a leg^[1].“

Момичето до Катрине й повтори наставленията си: щом чуе името си, веднага да тръгне към водещия и да се настани в еди-кой си стол. Катрине кимна.

Break a leg. Все едно дебютира на театрална сцена. Въпреки това вътрешно се усмихна.

 

 

Хари влезе в бар „Джелъси“ и се огледа. Установи, че врявата от десетки човешки гласове е подвеждаща. Защото не виждаше други посетители — освен ако в сепаретата покрай едната стена не се беше скрил някой. Шумът идваше от футболния мач, който вървеше по телевизора зад барплота. Хари седна на един от високите столове и се загледа в екрана.

— „Бешикташ“ срещу „Галатасарай“ — усмихна се барманът.

— Турски футбол, нали?

— Да — мрачно потвърди мъжът. — Интересувате ли се от турското първенство?

— Не.

— И по-добре. Цялата работа е пълно безумие. Ако подкрепяш гостуващия отбор и победят те, след мача трябва незабавно да се прибереш по най-бързия начин. Иначе рискуваш да те гръмнат.

— Мхм. Религиозен конфликт ли е намесен, или класово неравенство?

— Намесено е единствено желанието за победа — барманът спря да полира халбата в ръцете си и погледна Хари.

— Разбираемо е — сви рамене Хари. — Казвам се Хари Хуле и съм… бях старши инспектор в Отдела за борба с насилието. Наеха ме като сътрудник във връзка с…

— Елисе Хермансен.

— Да. В показанията си споменавате посетител с каубойски ботуши, който бил в заведението по същото време като Елисе и мъжа, с когото е имала среща.

— Точно така.

— Какво друго се сещате за него?

— Почти нищо. Влезе точно след Елисе Хермансен и седна ей в онова сепаре.

— Успяхте ли да го огледате?

— Да, но за кратко и съвсем бегло. Не мога да го опиша. Както и сам установявате, сепарето е закътано и остава извън полезрението ми, докато съм зад бара. Мъжът не поръча нищо и после си тръгна. Често се случва с моите клиенти. Барът им се струва доста замрял. Когато държиш питейно заведение, ти трябват хора, за да привличаш още хора. Не забелязах кога точно си е отишъл и не съм се замислял за евентуална връзка с престъплението. Нали Елисе Хермансен е била убита в апартамента си?

— Да.

— И допускате, че я е проследил до дома й ли?

— Напълно възможно е. Мехмет, нали?

— Да.

Инстинктивната симпатия, която изпита към непознатия, подтикна Хари да изкаже мислите си на глас:

— Ако обстановката в даден бар не ми допадне, изобщо няма да сядам вътре, а просто ще си тръгна. А вляза ли, ще си поръчам нещо за пиене, вместо да кисна на празна маса в някое кьоше. Възможно е да я е проследил до бара, преценил е ситуацията и е схванал, че тя ще си тръгне без партньор оттук, тогава е избързал и я е причакал в апартамента й.

— Ужас. Що за психопат. Горкото момиче. А, ето го мъжа, с когото тя имаше среща онази вечер.

Мехмет кимна към вратата. Хари се обърна. Виковете на феновете на „Галатасарай“ бяха заглушили влизането на плешив, трътлест мъж в шушляков елек и черна риза. Той седна до бара и кимна на Мехмет със скована физиономия:

— Една бира.

— Гайр Сьоле? — попита Хари.

— Уви, същият — мъжът се засмя глухо, без да променя изражението си. — Журналист ли сте?

— Полицай. Интересува ме дали някой от вас двамата е виждал този мъж — Хари постави върху барплота фоторобота на Валентин Йертсен. — Най-вероятно се е подложил на сериозна пластична операция, затова използвайте въображението си.

Мехмет и Сьоле огледаха снимката. И двамата поклатиха глава.

— Зарежи бирата — каза Сьоле. — Ще се прибирам.

— Нали виждаш, че вече я налях — възрази Мехмет.

— Трябва да изведа кучето. Дай я на полицая, изглежда ми жаден.

— Мхм. Само последен въпрос, Сьоле. В показанията си споменавате, че Елисе ви е разказала за мъж, който я преследвал и заплашвал гаджетата й. Вярвате ли в съществуването на такъв човек?

— Защо ще ме лъже?

— Например за да ви намекне да не й досаждате занапред.

— Хе-хе, а, сега разбирам какво имате предвид. Ами знам ли? Сигурно си е имала разни трикове да разкарва жабоците — опитът на Гайр Сьоле да се усмихне се увенча с печална гримаса. — Жабоци като мен.

— Мхм. Дали през живота си е целувала много жабоци?

— Тиндър носи разочарования, но човек не спира да се надява, нали?

— Въпросният преследвач… успяхте ли да разберете дали става дума за случаен навлек или за мъж, с когото е имала връзка?

— Не — Гайр Сьоле дръпна ципа на елека си чак до брадичката, макар навън да не беше студено. — Ще тръгвам.

Вратата зад него се хлопна. Хари сложи стотачка върху барплота.

— Подозирате някой бивш на жертвата ли? — Мехмет му върна ресто. — Мислех, че убийствата са свързани с пиене на кръв и секс.

— Така е, но при такива престъпления обикновено е намесена и ревност.

— А ако не е?

— Тогава мотивът е онова, което споменахте.

— Кръв и секс?

— Желанието за победа — Хари погледна чашата. Бирата открай време го засищаше, но после го налягаше умора. Първите глътки му харесваха, после вкусът го потискаше. — Като казах победа, мачът върви към загуба за „Галатасарай“. Имате ли нещо против да пуснем „Неделен магазин“ по първи канал?

— Ами ако съм фен на „Бешикташ“?

Хари кимна към най-горния огледален рафт.

— Тогава нямаше да държите знаме на „Галатасарай“ зад бутилката с „Джим Бийм“.

Барманът спря погледа си върху Хари. Усмихна се широко, поклати глава и посегна към дистанционното.

 

 

— Не можем да твърдим със стопроцентова категоричност, че вчерашният нападател на жената в „Ховсетер“ е идентичен с убиеца на Елисе Хермансен и Ева Долмен — заяви Катрине. Порази я тишината в студиото, сякаш всичко наоколо беше наострило уши и притаило дъх. — Но снетите биологични следи и свидетелски показания свързват едно конкретно лице с вчерашното посегателство. И понеже въпросното лице се издирва след бягство от затвора, където е излежавало присъда за сексуално престъпление, решихме да оповестим името му.

— И ще го направите за пръв път тук, в ефира на „Неделен магазин“?

— Точно така. Истинското му име е Валентин Йертсен, но се представя с различни псевдоними.

Катрине забеляза леко разочарование по лицето на водещия, задето беше изстреляла новината просто така, без никаква прелюдия, която да нагнети напрежението. Явно журналистът си беше представял, че сензационното разкритие ще бъде предшествано от вербален еквивалент на барабанен туш.

— Това представлява фоторобот на Йертсен. Така е изглеждал преди три години — продължи Катрине. — Има данни, че междувременно се е подложил на серия от мащабни пластични операции, но този портрет все пак дава най-обща представа за външния му вид — Катрине вдигна рисунката към зрителската трибуна, където присъстваха петдесетина души. Според екипа те придавали на атмосферата допълнителна автентичност. Катрине изчака камерата отпред да светне червено и задържа портрета, та хората пред малките екрани в домовете си да запомнят физиономията на Валентин. Водещият се разтапяше от кеф. — Молим всички, които разполагат с някаква информация за този човек, да се свържат с горещата ни телефонна линия — призова Катрине. — Този фоторобот, името на издирваното лице и известните му псевдоними, както и номерата на нашите телефони, ще откриете на сайта на полицейски окръг Осло.

— Няма никакво време за губене, уважаеми зрители — допълни водещият към камерата. — Защото има риск убиецът да нанесе следващия си удар още довечера — той се обърна към Катрине. — А вероятно и след броени минути, нали?

На Катрине й стана ясно, че от нея се очаква да подсили ужасяващата картина как Вампириста смуче прясна, още топла-топла кръв.

— Не желаем да изключваме нищо — отвърна тя.

Белман настоя Катрине да заучи готовата формулировка дума по дума. Според него, за разлика от „не можем да изключим нищо“, „не желаем“ създавало усещането, че полицията в Осло разполага с достатъчно информация да изключи част от вероятностите, но е предпочела да не го прави.

— По мои данни е възможно Валентин Йертсен да е напуснал страната в промеждутъка от последното му нападение до излизането на резултатите от изследванията, които го уличиха като извършител. Най-вероятно Йертсен разполага с укритие в чужбина, което използва, откакто преди три години го обявиха за международно издирване.

Веднъж разбрала медийната стратегия на Белман, Катрине бързо съобрази как да поднесе тази „новина“. „По мои данни“ отвеждаше мисълта към агенти под прикритие, тайни информатори и обстойна полицейска работа, а твърдението, че през изминалите три години Валентин се е намирал в чужбина, звучеше съвсем достоверно и освен това дискретно прехвърляше отговорността за неуспешното му залавяне от плещите на норвежката полиция върху службите в съответните неназовани конкретно страни.

— Как се залавя вампирист? — попита водещият и се обърна към другия стол. — Да хвърли светлина по този въпрос, поканихме Халстайн Смит, професор по психология и автор на редица статии по темата. Имате думата, професоре.

Катрине погледна другия гост, седнал през един стол. Навярно трудно се побираше в един кадър заедно с водещия и нея. Носеше големи очила и екстравагантно многоцветно сако, най-вероятно домашна изработка. Външният му вид влизаше в ярък контраст със строгия тоалет на Катрине: черни, впити кожени панталони, опънато черно латексово яке и пригладена назад коса, лъщяща от гел. Знаеше, че изглежда добре и в сайта на полицията след предаването ще завалят коментари и покани. Не й пукаше. Белман не й постави условие как да бъде облечена. Дано онази кучка Лиен гледа в момента.

— Ами… — Смит се усмихна глупашки.

Катрине забеляза как водещият се готви да се намеси, притеснен да не би гостът да си е глътнал граматиката.

— Първо, не съм професор. Все още работя над докторската си дисертация. Но ако успея да я защитя, непременно ще се похваля.

Зрителите в студиото се разсмяха.

— Второ, моите статии не са публикувани в реномирани специализирани издания, а само в списания със съмнителен авторитет, които отпечатват материали на непризнати маргинали. Едно от тях се казва „Психо“, като едноименния трилър на Хичкок. Публикациите ми там впрочем са най-голямото падение в академичната ми кариера.

Нова порция смях.

— Но наистина съм психолог — увери той, обърнат към публиката. — Завърших университета „Миколас Ромерис“ във Вилнюс с успех над средния. И в кабинета си имам съвсем истинска кушетка, на която да легнеш и да зяпаш тавана срещу хиляда и петстотин крони на час, докато аз се преструвам, че си водя бележки.

За миг развеселената публика и водещият сякаш забравиха за сериозната тематика. Смит обаче ги върна към нея:

— Но нямам представа как се залавя вампирист.

Тишина.

— Поне не мога да предложа общовалидна успешна формула. Вампиристите са рядкост, а още по-голяма рядкост е да извършат нападение. Нека първо направя уговорката, че разграничаваме два вида вампиристи. Първият е сравнително безобиден. Към него спадат вампиристи, привлечени от мита за безсмъртния, кръвопиещ полубог, върху който са изградени съвременните разкази за вампири от типа на легендата за граф Дракула. Тази разновидност на вампиризма има осезаем еротичен привкус и е коментирана дори от нашия любим Зигмунд Фройд. Вампиристите от този вид не отнемат човешки живот. Другите, опасните, страдат от така наречения клиничен вампиризъм — известен още и като синдром на Ренфийлд. Те изпитват натрапчива потребност да консумират кръв. Повечето статии по темата са публикувани в съдебнопсихиатрични списания, защото по традиция там се поместват материали за престъпления, извършени с изключителна жестокост. Вампиризмът като феномен обаче така и не е признат от господа утвърдените психиатри. Не го смятат за нищо повече от предпоставка за сензация и поле за изява на мистификатори. В справочниците по психиатрия вампиризмът дори не се споменава. Ние, изследователите на вампиризма, често сме обект на упреци, че си измисляме несъществуваща болест. През последните три дни ми се щеше критиците ни да бяха прави. Но, уви, грешат. Вампири няма, но вампиристи съществуват.

— Как един човек се превръща във вампирист?

— На този въпрос не може да се даде универсален отговор, но в класическия случай всичко започва с някакво ключово събитие в детството. Бъдещият вампирист преживява инцидент, при който самият той или някой друг получава силен кръвоизлив. Или опитва вкуса на кръвта. Това предизвиква интереса му. Известният вампирист и сериен убиец Джон Джордж Хейг например е бил наказван от майка си, религиозна до фанатизъм. Биела го е с четка за коса, а после той е облизвал потеклата от раните кръв. По-късно, през пубертета, кръвта обикновено става източник на сексуална възбуда. Тогава бъдещият вампирист започва да експериментира с кръв; първоначално изпробва така наречения автовампиризъм, тоест нанася си рани с остри предмети и пие от собствената си кръв. После убива мишка, плъх, котка или друго дребно животно и опитва от неговата кръв. И така, постепенно, лека-полека набира куража да пие кръв от друг човек. В общия случай след това го умъртвява. Така се превръща в пълнокръвен вампирист. Двусмислицата не беше умишлена.

— А как се вписва изнасилването в цялото престъпление? Знаем, че Елисе Хермансен е станала обект на сексуално посегателство.

— Макар сексуалното често да съпътства престъпния акт, за зрелия вампирист то отстъпва пред удовлетворения стремеж към власт и контрол. За Джон Джордж Хейг например половият контакт е стоял на заден план. Държал предимно на кръвта на жертвите си. Между другото, пиел я от чаша. Убеден съм, че за Вампириста в Осло кръвта също е по-важна от сексуалния акт.

— Старши инспектор Брат?

— Ъъъ… да?

— Съгласна ли сте с господин Смит? Кръвта по-важна ли е за издирвания вампирист от секса?

— Нито имам право, нито искам да коментирам.

Водещият побърза да се обърне пак към Смит. Стана му ясно, че той е по-благодатният събеседник.

— Господин Смит, вампиристите смятат ли се за вампири? С други думи, мислят ли се за безсмъртни, стига да избягват слънчева светлина? Въобразяват ли си, че с ухапване могат да превърнат някого също във вампир, и прочее?

— Това не важи за клиничния вампирист, страдащ от синдрома на Ренфийлд. Решението да нарекат синдрома именно на Ренфийлд, слуга на граф Дракула в романа на Брам Стокър, не е особено сполучливо. По-правилно би било да се казва „синдром на Нол“ по името на психиатъра, който го споменава за пръв път. От друга страна, Нол не се е отнасял сериозно към вампиризма. Статията му за синдрома била замислена като пародия.

— Възможно ли е този човек да не е болен, а някакъв наркотик да поражда жаждата му за човешка кръв, както например метилендиоксипировалеронът, известен и като „соли за вана“, през 2012 подтикнал злоупотребяващи с него да нападат хора в Маями и Ню Йорк, за да ядат от телата им?

— Не. Консуматорите на МДПВ са проявили канибализъм в състояние на тежка психоза. Не са били способни да разсъждават рационално или да съзнават последствията от действията си. Полицията ги е заловила на местопрестъплението, без те да направят опит да избягат. Типичният вампирист също е подвластен на жаждата си за кръв и понякога също губи трезвия си разсъдък, но в конкретния случай действа по предварително начертан план, защото тя или той дори не е оставил следи — ако се вярва на „Ве Ге“.

— Възможно е да е жена?

— Просто се опитах да проявя политическа коректност. Повечето вампиристи са мъже, особено когато пиенето на кръв е в комбинация с насилствени прояви като в настоящия случай. Вампиристките се задоволяват с автовампиризъм, търсят себеподобни, с които да си разменят кръв, набавят си кръв от кланици или се навъртат около кръвни центрове. В Литва имах пациентка, която беше изяла канарчето на майка си живо…

Катрине чу първото за вечерта стъписано ахване на зрител. Нечий самотен смях бързо секна.

— С моите колеги най-напред помислихме, че се касае за така наречената видова дисфория. При нея пациентът смята, че представлява вид, различен от онзи, който предопределят физическите му белези. В конкретния случай с канарчето пациентката според нашите предположения се идентифицира с котка. После обаче разбрахме, че сме се натъкнали на случай на вампиризъм. За жалост „Сайколъджи Тудей“ не се съгласи. Ако искате да прочетете статията по темата, влезте на Халстайн.Психолог.ком.

— Старши инспектор Брат, има ли основания да заключим, че из Осло върлува сериен убиец?

— Не — отговори Катрине след две секунди размисъл.

— Но „Ве Ге“ съобщи за включването на Хари Хуле в разследването, а той е известен специалист по серийни убийства. Това не е ли индикация за…

— Случва се да се съветваме с пожарникари, без някъде да гори.

Единствен Смит се разсмя.

— Отличен отговор! Психиатрите и психолозите ще умрем от глад, ако ни посещават само болни пациенти.

Неговата реплика предизвика възторг у публиката. Водещият му кимна признателно. Катрине си помисли, че от двамата Смит е човекът с по-големи шансове да получи повторна покана за телевизионно интервю.

— Сериен убиец или не, как мислите, уважаеми гости, дали вампиристът ще посегне скоро? Или ще изчака следващото пълнолуние?

— Не желая да спекулирам по темата — отсече Катрине и забеляза намек за раздразнение в погледа на водещия. Какво очакваше този глупак? Да му партнира в опитите му да роди поредната жълта сензация?

— И аз няма да спекулирам — включи се Халстайн Смит. — Не е и нужно, защото знам със сигурност какво предстои. Парафил — тоест, сексуален перверзник, казано малко неточно на популярен език — който не се подлага на лечение, не спира набезите си по собствена воля почти никога. Вампирист — никога. Впрочем вас, журналистите, много ви зарадва съвпадението на пълнолунието и последното нападение. Това си беше чиста случайност, нищо повече.

Водещият ни най-малко не даде вид да се е засегнал от язвителната забележка на Смит.

— А според вас полицията заслужава ли да бъде критикувана, задето не предупреди по-рано хората за шестващия вампирист, както направихте вие в публикацията си в Туитър? — попита водещият със сериозна бръчка на челото.

— Хм — Смит направи гримаса и вдигна очи към един от прожекторите. — Въпросът опира до компетентността по темата. Както вече отбелязах, вампиризмът спада към най-неизучените кътчета на психологията. Там светлината още не е огряла. Все пак нереалистично е да очакваме от полицаите да са специалисти по всичко. Затова отговорът ми е не. Забавилото се предупреждение е неприятно, но не и укоримо.

— Е, сега полицаите са наясно с опасността. Какво е редно да предприемат?

— Да разширят познанията си по темата.

— И накрая, колко вампиристи сте срещали?

— Истински ли? — Смит изду бузи и изпусна въздуха.

— Да.

— Двама.

— На вас как ви въздейства кръвта?

— От нея ми прилошава.

— Но въпреки това пишете за въпроса и провеждате научни изследвания?

— Вероятно именно затова — усмихна се накриво Смит. — Всички хора сме малко шантави.

— И вие ли, старши инспектор Брат?

Катрине се сепна. За миг беше забравила, че не гледа телевизия, а самата нея я дават по телевизията.

— Какво аз?

— И вие ли сте малко шантава?

Катрине се запита какво да отговори. Нещо остроумно и гениално, беше я посъветвал Хари. Подходяща реплика сигурно щеше да й хрумне в леглото тази вечер. Реши непременно да се пъхне в постелята възможно по-рано. Изпитваше силна потребност от сън, след като повишеното отделяне на адреналин от появата по телевизията започна да спада.

— Аз… — подхвана тя, отказа се да остроумничи и отвърна: — Ами, да.

— Достатъчно шантава да се запознаете с някой вампирист? Не с убиец като в този трагичен случай, а с някой, който лекичко да ви гризне.

Катрине схвана шегата. Водещият вероятно намекваше за кожения й тоалет, стил садо-мазо.

— Лекичко, казвате? — повтори тя и повдигна едната си оскубана и подчертана с черен туш вежда. — Защо пък не?

Без да се напъва, разсмя публиката.

— Успех в лова, Брат. Последен въпрос към вас, Смит. Не отговорихте на въпроса ми как се залавя вампирист. Дайте съвет на старши инспекторката.

— Вампиризмът е толкова крайна парафилия, че често съжителства с други психиатрични заболявания. Затова подканям колегите психолози и психиатри да съдействат на полицията, като прегледат всичките си списъци и проверят дали имат пациенти с поведение, симптоматично за клиничен вампиризъм. Предполагам, ще се съгласят с мен, че в този случай професионалната етика отстъпва пред обществения дълг.

— Така завършваме днешното издание на „Неделен магазин“…

 

 

Телевизионният екран над барплота угасна.

— Тръпки да те побият — отбеляза Мехмет. — Колежката ви обаче се представи много добре.

— Мхм. Тук винаги ли е толкова празно?

— Не, не — Мехмет плъзна поглед над помещението и се прокашля: — Всъщност да.

— Харесва ми.

— Сериозно? Дори не побутнахте бирата си. Вижте, съвсем изветря.

— Нищо, нищо.

— Да ви сипя нещо по-парливичко? — Мехмет кимна към знамето на „Галатасарай“.

 

 

Катрине крачеше пъргаво из лабиринта от безлюдни коридори в сградата на телевизията. Неочаквано чу тежки стъпки и пъхтене зад гърба си. Извърна се наполовина, без да спира. Халстайн Смит се мъчеше да я настигне. Катрине прецени, че ученият или бе развил техника на бягане, нестандартна колкото и изследователските му интереси, или просто беше с много патрави крака.

— Брат! — извика Смит.

Катрине спря да го изчака.

— Първо да ви помоля за извинение — запъхтяно подхвана Смит, когато се добра до нея.

— За какво?

— За прекомерната ми бъбривост в студиото. Съпругата ми непрекъснато ми обръща внимание колко се опиянявам от хорското внимание. Да не забравя по-важното, портрета…

— Да?

— Не можех да го кажа в национален ефир, но ми се струва, че този мъж е бил мой пациент.

— Валентин Йертсен ли?

— Да. Но правя уговорка: изобщо не съм сигурен. Дойде при мен преди поне две години. Проведохме два-три сеанса в кабинета ми в центъра. Приликата с полицейската скица не е очевидна, но думите ви за пластичните операции ми напомниха за този пациент, защото си спомням, че под брадичката му личаха белези от скорошни хирургически шевове.

— Показваше ли симптоми на вампиризъм?

— Знам ли? Не е споделял за желание да пие кръв. Иначе щях да го включа в клиничните си проучвания.

— Вероятно любопитството го е довело при вас, защото е разбрал за научните ви изследвания на извращението, от което страда той. Как беше терминът?

— Парафилия. Напълно възможно е да сте права. Както казах, имаме си работа с интелигентен вампирист, напълно съзнаващ особеностите на психическото си състояние. Ако не ми бяха откраднали картотеката, сега щях да знам името му и повече подробности. Поредната поразия, която тази кражба нанесе на професионалната ми дейност…

— Не си ли спомняте под какво име се представяше? Да е споменавал месторабота или адрес?

— Уви, паметта ми вече е отслабнала — въздъхна тежко Смит.

— Да се надяваме, че е посещавал и други психолози и те да не са твърде праволинейни в спазването на професионалната тайна.

— Праволинейното съблюдаване на лекарската конфиденциалност често спестява куп неприятности на пациента, нали?

— Защо питате мен? — повдигна вежда Катрине.

Смит стисна очи и сякаш едва се сдържа да не изругае.

— Не ми обръщайте внимание.

— Хайде, Смит, изплюйте камъчето.

— Просто събрах две и две — разпери ръце той. — Съпоставих реакцията ви на въпроса на водещия дали сте шантава с думите ви за потискащото лице на Сандвикен. Ние, хората, често, отправяме послания на несъзнателно ниво. В случая вие разкрихте, че сте лежали в психиатрията в Сандвикен. За вас, водеща сериозно разследване, задължението на психиатрите да пазят пълна дискретност е от полза, защото това ви предпазва от професионално дискредитиране.

Катрине Брат зяпна и направи няколко неуспешни опита да формулира отговор.

— Няма нужда да реагирате на идиотските ми предположения — увери я Смит. — И те попадат в обхвата на професионалната тайна — само за сведение. Приятна вечер, Брат.

Катрине проследи с поглед клатушкащия се по коридора Халстайн Смит. Краката му приличаха на Айфеловата кула. Телефонът й звънна. Търсеше я Белман.

 

 

Той седеше, плътно обвит в непроницаема, нагорещена пара, която дразнеше ожулените от протъркване участъци по тялото му. От тях се процеждаха капки кръв върху дървената пейка под него. Затвори очи, усети как сълзите напират в гърлото му и си представи бъдещето. Проклети правила. Ограничаваха удоволствието, притъпяваха болката, пречеха му да разгърне целия си арсенал от изразни средства. Но щяха да дойдат и други времена. Полицаят разкодира посланията му и го подгони. В момента го преследваха. Опитваха се да го надушат, но безуспешно. Защото той беше чист.

Сепна се, когато чу покашляне в мъглата. Не беше сам.

— Затваряме — съобщи глас на турски.

— Добре, добре — отвърна Валентин Йертсен със задавен глас.

Преглътна риданията. Докосна внимателно члена си. Знаеше къде се намира тя. И как да си поиграе с нея. Беше готов. Валентин пое жадно влажния въздух в дробовете си. А Хари Хуле нека си въобразява, че той е преследвачът.

Валентин стана рязко и тръгна към вратата.