Ю Несбьо
Жажда (6)

Пета глава

Четвъртък вечерта и нощта срещу петък

Мехмет Калак разглеждаше двамата посетители пред себе си. Жената имаше хубаво лице, проницателни очи, тесни хипстърски дрехи и тяло с изкусителни извивки. Нищо чудно, че бе свалила привлекателен мъж, десетина години по-млад от нея. Ето, такива клиенти искаше да привлече Мехмет. Затова посрещна тези с повече от широка усмивка.

— Е? — попита жената. Говореше на бергенски диалект. Мехмет запомни фамилията й, изписана на показания документ: Брат.

Той сведе глава и огледа снимката на барплота.

— Да — потвърди.

— Идвала е тук?

— Да. Снощи.

— Сигурен ли сте?

— Седна ей там.

— Сама ли?

Мехмет забеляза колко старателно жената се опитва да прикрие нетърпението си. Защо хората все се преструват? Какво толкова опасно намират в показването на емоциите си? Колкото и да не му се щеше да създава неприятности на единствения си редовен клиент, Мехмет нямаше избор. Двамата посетители му показаха полицейските си значки.

— Имаше среща с мъж, редовен клиент бара. Случило ли се е нещо?

— Не четете ли вестници? — попита с висок глас русият полицай.

— Не, предпочитам източници на нова информация.

Брат се усмихна.

— Жената е намерена убита тази сутрин. Разкажете за мъжа. Гаджета ли бяха?

Мехмет имаше чувството, че го заляха с кофа ледена вода. Убита? Посетителката, която преди няма и едно денонощие седеше жива-живеничка в бара, сега беше просто труп. Мехмет се стегна. Досрамя го от следващия въпрос, неволно изникнал в съзнанието му: ако споменат името на бара във вестниците, как ще се отрази това на бизнеса? Ще потръгне ли, или, напротив, ще се влоши? Впрочем, по-зле от сега нямаше накъде.

— Запознали се в Тиндър — отговори той. — Мъжът води тук всички жени, с които си урежда срещи. Представя се като Гайр.

— Представя се, казвате…

— Това му е истинското име, предполагам.

— С карта ли плати?

— Да.

— Дали ще успеете да откриете номера на картата му в системата?

— Сигурно да — усмихна се мрачно Мехмет.

— Заедно ли си тръгнаха?

— По отделно.

— Не си ли паснаха?

— Както обикновено Гайр се беше прицелил твърде нависоко. Преди да успея да им сервирам, тя вече го беше отсвирила. Като казах „сервирам“, да ви предложа нещо за…

— Няма нужда — прекъсна го Брат. — Тук сме по служба. И така, дамата си тръгна сама?

— Да.

— Видяхте ли някой да я последва?

Мехмет поклати глава, постави две чаши пред полицаите и посегна към бутилка ябълков сайдер.

— Заведението черпи. Пресен е, приготвен от ябълки местно производство. Заповядайте някоя вечер да изпиете по една бира. Първата е безплатна. Промоцията важи и за ваши колеги. Музиката допада ли ви?

— Да — кимна русият полицай. — „Ю Ту“ са просто…

— Не — отсече Брат. — Да сте чули или забелязали нещо, което може да представлява интерес за нас?

— Не. А, чакайте малко, сега ми хрумна. Тя спомена, че някакъв тип я преследвал — Мехмет вдигна глава, докато наливаше сайдера. — Музиката вървеше тихо, а тя говореше високо.

— Някой от другите посетители да я е заглеждал?

Мехмет поклати глава.

— Беше почти празно.

— Като сега?

Съдържателят сви рамене.

— Другите двама клиенти си тръгнаха преди Гайр.

— Ще ви представлява ли трудност да ни издиктувате номерата и на техните кредитни карти?

— Спомням си, че единият плати в брой. Другият не си поръча нищо.

— Къде бяхте между двайсет и два часа и един снощи?

— Аз ли? До дванайсет и нещо бях тук, после се прибрах.

— Някой може ли да го потвърди? Питам, за да не ви губим повечето времето.

— Да… не…

— Последно?

Мехмет се замисли. Ако замеси лихварска акула със съдебно минало, ще си навлече още неприятности. Реши да прибегне до този вариант само в краен случай.

— Не. Живея сам.

— Благодаря — Брат вдигна чашата като за наздраве, но след малко Мехмет схвана, че полицайката всъщност му сочи касовия апарат. — Ние ще пием специалния сайдер, докато вие търсите, става ли?

 

 

Трюлс опатка за нула време нощните заведения от поверения му периметър. Показваше снимката на бармани и сервитьори. Отговореха ли веднага с „не“ или „не знам“, не се занимаваше повече. Щом не знаят, не знаят. Какво повече да ги разпитва. Пък и днешният ден се проточи много изморителен. Освен това го чакаше още един ангажимент.

Трюлс тракна последната точка и огледа краткия, но по негово мнение много прецизен доклад. „Вж. приложения списък с питейни заведения, посетени от долуподписания в указания час. Никой от служителите на смяна не е виждал Елисе Хермансен във вечерта на убийството.“ Трюлс кликна върху „изпрати“ и стана.

Чу тихо звънене и видя как на стационарния телефон замига лампичка. На дисплея се изписа номерът на дежурната полицейска линия. Приемаха сигнали от граждани и ги препращаха само ако им се сторят подплатени с ценна информация. По дяволите, нямаше време за поредния бъбривец. Можеше да се престори, че не е чул обаждането. От друга страна обаче, ако получи важен сигнал по случая, ще снесе повече на когото възнамеряваше.

Вдигна слушалката.

— Да?

— Най-после! Никой не отговоря. Къде сте се покрили всички?

— По барове.

— Не разследвате ли уб…

— За какво става въпрос?

— На телефона имаме мъж, който твърди, че снощи бил на среща с Елисе Хермансен.

— Свържи го.

Чу се щракване. После някой задиша запъхтяно в слушалката. Човекът явно изпитваше страх.

— Полицай Бернтсен от Отдела за борба с насилието. Слушам ви, господине.

— Казвам се Гайр Сьоле. Видях снимката на Елисе Хермансен в сайта на „Ве Ге“. Обаждам се да съобщя, че снощи вечерях с жена, която много прилича на снимката от вестника. Малкото й име беше Елисе.

За пет минути Гайр Сьоле разказа за срещата в бар „Джелъси“ и как се прибрал малко преди полунощ. Трюлс си спомни смътно, че момчетата, дето се облекчавали в двора, видели Елисе жива след единайсет и трийсет.

— Някой ще потвърди ли кога сте се прибрали?

— Компютърът ми и Кари.

— Коя е Кари?

— Съпругата ми.

— Семеен сте, така ли?

— Да, имам и куче.

Мъжът преглътна шумно.

— Защо не се обадихте по-рано?

— Чак сега видях снимката.

Докато си водеше записки, Трюлс проклинаше наум. Този мъж — повече от сигурно — не беше убиецът, но трябваше да проверят алибито му, а това значеше още писарска работа. Щеше да си виси в службата поне до десет.

 

 

Катрине крачеше надолу по „Марквайен“. Тъкмо изпрати Андерш Вюлер да се прибира. Тя се усмихна при мисълта, че той положително ще помни до края на живота си първия си работен ден. Едва влязъл в службата, го изпратиха на място, станало сцена на убийство — и то какво. Не някакво си скучно наркоубийство, което хората забравят още на следващия ден, а — по израза на Хари — убийство, с чиято жертва всеки човек би се отъждествил. Убийство на обикновен човек в обичайна обстановка — ето такива престъпления пълнят залите за пресконференции, ето такива престъпления гарантирано окичват заглавните страници на вестниците. Защото аудиторията много по-лесно се идентифицира с познатото. Именно по тази причина терористичен акт в Париж получава много по-широк медиен отзвук, отколкото атентат в Бейрут. А пресата умее да пресира. Затова главният секретар Белман гледаше да е в течение на последните новости по случая. Защото щяха да му задават въпроси. Не веднага. Но ако убийството на млада, образована жена, спомоществователка в името на общественото благо, не бъдеше разкрито в рамките на близките няколко дни, от Белман щеше да се очаква официално изявление.

Щеше да й отнеме половин час да стигне до апартамента във Фрогнер, но не й пречеше. Тъкмо ще си проветри главата. И тялото. Извади телефона от джоба на якето си и отвори Тиндър. Без да спира, Катрине разглеждаше снимките, предложени й от приложението, и отместваше лицата ту вляво, ту вдясно.

Отгатнаха. Елисе Хермансен наистина се бе прибирала от среща с познат от Тиндър. Описаният от съдържателя на бара мъж изглеждаше безобиден, но Катрине беше разбрала от собствен опит, че някои мъже превратно възприемат един бърз тек като акт на цялостно надмощие върху жената. Остаряла представа, че мъжът диктува положението отвъд чисто физическия аспект на сексуалния акт. Разбира се, съвсем не по-малко жени изповядваха закостенялото схващане, че щом един мъж най-охотно прониква във вагината им, то той автоматично се превръща и в техен морален длъжник. Тяхна си работа. Катрине току-що си намери подходящ партньор в Тиндър.

„На десет минути съм от «Нокс» на площад Соли“ — написа тя.

„Ще те чакам там“ — отговори й Улрих, скромен мъж съгласно профилната снимка и краткото представяне в приложението.

 

 

Трюлс Бернтсен спря и се загледа как Мона До оглежда самата себе си.

Вече не му приличаше просто на пингвин, а на пингвин, пристегнат през кръста.

Когато преди малко помоли момичето по анцуг зад касата на фитнес студио „Гейн“ да го пусне безплатно, за да огледа уредите, Трюлс забеляза раздразнението й. Навярно защото хич не й се вярваше той да си купи абонаментна карта. Или пък защото не искаше типове като него да се навъртат из залите. Или просто защото дългогодишният му сблъсък с неприязънта на околните — неприязън, Трюлс признаваше, често съвсем основателна — го беше научил да разчита именно антипатия в очите на повечето хора. Така или иначе, след като разгледа внимателно уреди, предназначени за стягане на корем и задни части, прекоси зала за пилатес, втора с велотренажори и трета с истерично въодушевени и себеотрицателни инструкторки по аеробика (някъде май беше чул, че аеробиката вече си имала друго име), на мъжката арена откри когото търсеше. В залата за силови упражнения. Тя изпълняваше „мъртва тяга“ — вдигаше щанга от земята. Късите й разкрачени крака подсилваха приликата с пингвин. Но комбинацията от дебеличкото дупе и широкия кожен колан, който така пристягаше талията й, че и отгоре, и отдолу изскачаха тлъстини, й придаваше вид на осмица.

Тя нададе дрезгав, почти страшен рев, когато изправи гръб и напрегна сили. Вторачи се в зачервеното си лице в огледалото. Щангата не се огъваше, както Трюлс бе виждал по телевизията, но беше тежка — пролича си по шашнатите физиономии на двамата млади пакистанци, които сгъваха и разгъваха ръце с дъмбели, за да напомпат бицепси, подобаващи на жалките им гангстерски татуировки. Майчице, как ги ненавиждаше. И как го мразеха те.

Мона До пусна щангата. Изрева и пак я изтласка. Повтори упражнението четири пъти.

После постоя разтреперана. Усмихваше се, както онази откачалка от Лиер се хилеше след оргазъм. Ако не беше толкова дебела и ако не живееше толкова далече, от това помежду им можеше и да излезе нещо. Тя му каза, че го зарязва, защото започнала да хлътва, а една среща седмично не й стигала. В първия момент Трюлс изпита облекчение, но все още се улавяше да се сеща за нея. Не с трепета, с който мислеше за Ула, разбира се, но — не ще и дума — с цоцоланката си бяха прекарвали добре.

Мона До го видя в огледалото. Извади си слушалката от ушите.

— Бернтсен? В Главното нямате ли фитнес?

— Имаме — той се приближи.

Стрелна пакистанците с предупредителен поглед „аз-съм-ченге-така-че-чупката“, но той не им подейства. Пък може и да бъркаше. Навярно не бяха от подземния свят. В Полицейската академия например вече следваха доста курсанти от арабски произход.

— Какво те води насам? — журналистката разхлаби колана.

Трюлс не се стърпя. Прикова поглед в тялото й да види дали талията пак ще набъбне до предишната обиколка.

— С теб можем да си бъдем от взаимна полза.

— Как по-конкретно? — тя приклекна до щангата и разви гайките от външната страна на дисковете.

Трюлс приклекна до нея и понижи глас:

— Нали каза, че плащате добре за информация?

— Така е — потвърди високо тя. — С какво разполагаш?

Трюлс се прокашля.

— Ще ти струва петдесет бона.

Мона До избухна в смях.

— Плащаме добре, Бернтсен, но си имаме лимит. Максималният хонорар е десет хиляди, и то когато става дума за истински апетитна хапка.

Трюлс кимна бавно, докато навлажняваше устни.

— Това не е апетитна хапка.

— Моля?

Той леко повиши глас:

— Казах: това не е апетитна хапка.

— А какво е?

— Тристепенно меню.

 

 

— Изключено — Катрине извиси глас, за да надвика какофонията от гласове, и отпи от коктейла „Бял руснак“. — В момента у нас не е удобно. Ти къде живееш?

— На „Юленльове“. Но нямам нищо за пиене, пълна кочина е и…

— Поне чисто спално бельо ще намериш ли?

Улрих сви рамене.

— Ще смениш чаршафите, докато аз си взема душ — отсече тя. — Идвам направо от службата.

— Какво ра…

— Интересува те само едно: утре ще ставам рано. Затова дай да… — и тя посочи изхода.

— Добре, но не искаш ли преди това да си допием питиетата?

Катрине си погледна чашата. Запали се по „Белия руснак“ от филма „Големия Лебовски“. Там Джеф Бриджис пиеше такъв коктейл.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво?

— От въздействието на алкохола върху… върху теб.

Улрих се разсмя.

— Ти какво? Да ме спечеш ли се опитваш, Катрине?

Тя леко потръпна, когато чу името си от устата на непознатия.

— Страх ли те е да не се изложиш, Улрих?

— Никак — ухили се той. — Наздраве! Тези коктейли струват майка си и баща си.

Тя се усмихна. Улрих си беше екстра. Елегантен. Телесната маса беше първият и всъщност единствен критерий, по който Катрине отсяваше профилите. Тегло и ръст. Пресмяташе индекса на телесната маса с бързината, с която изпечен комарджия изчислява какви шансове има да обере пота. Стойността 26,5 кажи-речи влизаше в нормата. Преди да се запознае с Бьорн, Катрине не беше допускала, че ще приеме нещо над 25.

— Отивам в тоалетната. Ето номерчето ми от гардероба. Черно кожено яке. Изчакай ме до вратата.

Катрине стана и се насочи към тоалетната. Понеже дотогава не му се бе удала възможност да я огледа отзад, навярно сега Улрих зяпаше задника й. Катрине не се съмняваше, че ще остане доволен.

В дъното на заведението хората се бяха стълпили и тя с мъка си проправи път през навалицата, защото „прощавайте!“ не оказваше същото магическо въздействие като в по-цивилизовани райони, например в Берген. Явно потните тела я притиснаха силно, защото изведнъж я стегна задух. Разбута околните и след две-три крачки усещането, че кислородът е свършил, изчезна.

В коридора пред дамската тоалетна се виеше традиционната опашка, а пред мъжката нямаше никого. Катрине пак си погледна часовника. Главен следовател. Искаше утре да е първа в службата. Отвори решително вратата на мъжката тоалетна, влезе, подмина писоарите, където стояха двама мъже, и хлътна в една от кабинките. Приятелките й — впрочем съвсем малко на брой — все повтаряха, че никога не биха стъпили в мъжки кенеф, защото вътре било голяма мръсотия. Катрине обаче нямаше такива впечатления.

Смъкна панталона си и седна. Неочаквано някой почука предпазливо по вратата. Странно. Нали отвън се виждаше, че е заето? Катрине погледна към процепа между вратата и пода. Там се виждаха острите бомбета на чифт ботуши от змийска кожа. Дали пък някой, видял я да влиза в мъжката тоалетна, не беше решил да се пробва с надеждата, че и тя е експериментаторски настроена?

— Я се разка… — започна тя, но въздухът не й стигна. Пак ли й прилоша? Нима един-единствен ден като ръководител на разследване, което — вече й стана ясно — тепърва предстоеше да се разгръща — бе успял дотам да разклати нервите й? Божичко…

Катрине чу гръмките гласове на двама тийнейджъри.

— Направо лудница, човече!

— Яката работа!

Бомбетата на ботушите се отместиха. Катрине се ослуша, но не чу стъпки. Свърши си работата, отключи, отиде до мивката. Пусна чешмата. Разговорът между двамата младежи до писоарите секна.

— Ти какво правиш тук? — попита единият.

— Пишкам и си мия ръцете — отвърна тя. — Обърнете внимание на последователността.

Изтръска водата от ръцете си и излезе.

Улрих я чакаше отвън. Беше й взел якето. Приличаше на куче, размахващо опашка с пръчка в уста. Катрине решително пропъди визуалната аналогия.

 

 

Трюлс шофираше към къщи. Наду радиото, защото пуснаха любимото му парче на „Моторхед“. Той винаги си беше мислил, че се казва „Асе of Space“, докато един ден, на някакъв купон в гимназията, Микаел извика на всеослушание:

— Нашият Бийвъс си мисли, че Леми пее „ace of… space“!

В ушите на Трюлс още гърмеше дружният хохот, който заглуши музиката. И до днес той помнеше как искряха красивите очи на Ула, насълзени от смях.

Да си гледат работата. На Трюлс „Асе of Space“ още му се струваше по-оригинално заглавие от „Асе of Spades“^[1]. Един ден той седна по изключение на една маса с други колеги в столовата. Бьорн Холм тъкмо разправяше нещо на комичния си тутенски диалект:

— Ако беше избутал още две години, Леми можеше да основе нов клуб: „Клуб 72“.

— И защо? — попита с недоумение Трюлс.

— 72 е огледално на 27. Морисън, Хендрикс, Джоплин, Кобейн, Уайнхаус и компания, схващаш ли?

Трюлс кимна, защото видя, че другите кимат. Изобщо не вдяна обяснението на Холм. Стана му ясно само едно: пак е в ролята на аутсайдер.

Големи са отворковци, ама тази вечер аутсайдерът стана с трийсет бона по-богат от многознайкото Холм и кимащите му другарчета.

Мона яко се запали чак когато Трюлс й поднесе новината за изкуственото чене — или железните зъби, както ги нарече Холм. Тя се обади на редактора си и му съобщи, че разполага с тристепенно меню — по израза на Трюлс. Разядка: Елисе Хермансен е била на среща с познат от Тиндър. Основно: убиецът най-вероятно вече я е чакал в апартамента й, когато се е прибрала. Десерт: убил я е, прегризвайки сънната й артерия с железни зъби. По десет бона за всяко поднесено блюдо. Общо трийсет. 27 било огледално на 72. А 30 е огледално на 03. Е, и? Трийсет бона са си трийсет бона!

— Асе of Space, Асе of Space! — закрещяха в един глас Трюлс и Леми.

 

 

— Абсурд — отсече Катрине и си вдигна панталона. — Щом нямаш презерватив, просто забрави.

— Прегледах се само преди две седмици — оправда се Улрих и седна в леглото. — Кълна се с ръка на сърцето!

— Тази ръка си я заври… — Катрине си пое дълбоко въздух, за да закопчае шлица на панталона си. — Клетвите ти не ми вършат работа против забременяване.

— Ти не вземаш ли контрацептиви бе, момиче?

Момиче? Улрих безспорно беше симпатяга, обаче нещо… дявол знае какво… я дразнеше у него.

Излезе в коридора, обу си обувките. Беше запомнила къде окачи Улрих коженото й яке и бе обърнала внимание, че отвътре вратата се отваря с най-обикновена врътка. Да, определено я биваше да си подсигурява път за отстъпление. Спусна се по стълбите и се озова на улица „Юленльове“. Свежият есенен въздух имаше вкус на свобода и на усещането, че си се измъкнал. Катрине се разсмя. Тръгна между дърветата по широката безлюдна улица. Ама че прецаквация. Ако наистина толкова умееше да се застрахова при евентуална капитулация, защо тогава не си сложи спирала или поне не мина на противозачатъчни? Спомни си как в разговор с Бьорн му бе обяснила, че приемът на хормоналните препарати разклаща и бездруго крехкия й психически баланс. Затова ги спря, след като с Бьорн станаха гаджета. Нишката на мисълта й бе прекъсната от началния китарен риф в „О Му Soul“ на „Биг Стар“. Така звънеше телефонът й. Бьорн й качи песента и я избра за сигнал. Разпалено й обясни колко велика е тази забравена седемдесетарска банда от южните щати. Много се ядосал, когато по „Нетфликс“ излъчили документален филм за „Биг Стар“.

— Дявол да го вземе, развалиха цялата магия! Нали най-големият чар на тези банди е именно, че почти никой не ги знае!

Този Бьорн в скоро време нямаше да порасне.

— Кажи, Гюнар — вдигна Катрине.

— „Убита с железни зъби“?

Иначе уравновесеният началник на Отдела за борба с насилието явно беше яхнал метлата.

— Моля?

— Водещо заглавие от сайта на „Ве Ге“ в момента. Пише, че убиецът е причакал Елисе Хермансен в апартамента й и е прегризал сънната й артерия. Позовават се на благонадежден източник от полицията.

— Какво?!

— Белман ми се обади. Беше… как да се изразя… бесен.

Катрине спря. Опита се да разсъждава.

— Първо на първо, не знаем със сигурност дали наистина е влязъл преди жертвата. Второ на второ, не е потвърдено дали раните наистина са от ухапване. Дори не знаем дали е бил мъж.

— Значи информаторът им просто е зле осведомен, все тая! За друго ти говоря аз. Трябва да открием пиленцето. Кой може да е?

— Нямам представа. „Ве Ге“ няма да издадат източника си. Въпрос на принципи.

— Само принципни недей да ги изкарваш! Просто искат и занапред да им снася информация. Трябва час по-скоро да запушим пробойната, Брат.

Катрине вече бе успяла да се мобилизира.

— И какво? Белман се е разтревожил, че изтичането на информация ще навреди на разследването?

— По-скоро че този фал ще дискредитира цялата система.

— Така си и мислех.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш. И ти си мислиш същото.

— Утре сутринта ще го обсъдим — отсече Хаген.

Катрине Брат прибра телефона в джоба на якето си и огледа алеята. Някаква сянка се размърда. Сигурно клонче, раздвижено от вятъра.

Дали да не пресече и да продължи по осветения тротоар отсреща? Отказа се и ускори крачка.

 

 

Микаел Белман стоеше пред прозореца на дневната. Тук, от високото, от къщата им в Хьойенхал, виждаше центъра на Осло като на длан. Простираше се на запад под Холменколен. Тази вечер градът блещукаше по-ярко от диамант под лунната светлина. Неговият диамант.

Децата му спяха спокойно. Градът му — сравнително спокойно.

— Какво има? — попита Ула и вдигна очи от книгата си.

— Убийството… трябва да бъде разкрито.

— Че кое убийство не трябва…

— Това прерасна в голям казус.

— Жертвата е само една.

— Друго ме притеснява.

— Медийната шумотевица ли?

Той усети язвителната нотка в гласа й, но не се впечатли. Напоследък Ула се беше кротнала. Всичко пак си дойде на мястото. Защото съпругата му си даваше сметка къде е нейното място. Тя не търсеше конфронтация с когото и да било. Обичаше да се грижи за семейството си, да говори гальовно на децата, да чете. Плахата критика в гласа й не изискваше отговор. А дори да й отговори, тя няма да разбере, че за да останеш в историята като добър владетел, има две възможности. Или да ти провърви и да седнеш на престола в години на благоденствие, или да се откроиш, като изведеш страната от кризисен период. Ако няма криза, можеш да я създадеш изкуствено; да поведеш война и да наблегнеш в каква тежка ситуация би изпаднала страната, ако владетелят не я поведе към война, да сгъстиш преднамерено черните краски. Дори войната да е малка, важно е да бъде спечелена. Микаел Белман предприе втората тактика. Пред медиите и градския съвет разду статистиката за броя на кражбите, дело на емигранти от прибалтийските републики и Румъния, и предрече мрачно бъдеще. Отпуснаха му допълнителни средства, за да спечели тази на практика малка битка, но добила в медиите мащабите на война. А с последните числа, представени дванайсет месеца по-късно, той косвено се самопровъзгласи за победител.

Ала новото разследване беше война, която Белман не можеше да режисира по собствено усмотрение, а след обширната публикация във „Ве Ге“ войната се разрасна и той си даваше сметка за това. Защото медиите неслучайно се наричат четвърта власт. Микаел си спомняше свлачището на остров Свалбард. Двама загинали и десетима останали без покрив. Няколко месеца по-рано по време на пожар в жилищна сграда в Недре Айкер трима души изгубиха живота си, а десетина — дома си. На втория случай медиите отделиха скромно внимание, както в повечето случаи, когато става дума за битов инцидент или автомобилна катастрофа. Виж, свлачището на далечния остров криеше потенциал на медийна сензация — точно като железните зъби в момента. И в резултат медиите гракнаха, сякаш е настъпила национална катастрофа. Министър-председателката — която скачаше, щом медиите й подвикнат „хоп“ — направи официално изявление пред нацията, предавано пряко по телевизията. И зрителите, сред които и потърпевшите от пожара в Недре Айкер — се питаха къде е била госпожа министър-председателката, когато домовете им горяха. Микаел Белман не изпитваше затруднения как да им отговори. Заедно със съветниците си се е ослушвала за сеизмична активност в медиите. Такава просто е липсвала.

Сега обаче Микаел Белман усещаше как земята се тресе. Точно в момента, когато в качеството му на успешен главен секретар му се отваряше възможност да влезе в кулоарите на властта, не можеше да си позволи да изгуби настоящата война. Налагаше се да впрегне всички ресурси за разкриването на това убийство, все едно си има работа с вълна от престъпност — чисто и просто защото Елисе Хермансен беше влиятелна, образована чистокръвна норвежка в средата на трийсетте и защото беше убита не с желязна щанга, нож или пистолет, а с метални зъби.

Именно затова Белман взе решение, което му струваше огромен компромис със самия себе си. По редица причини. Друг начин обаче просто нямаше.

Налагаше се да го привлече в екипа.