Ю Несбьо
Жажда (11)

Десета глава

Събота сутринта

Хари тичаше. Някои хора бягат, защото им доставя удоволствие. Например Харуки Мураками. Хари харесваше книгите му — освен онази за бягането, тя така и не успя да го грабне и не я прочете. Хари бягаше не защото обичаше да бяга, а защото му доставяше удоволствие да спира. Да е приключил с бягането. Виж, вдигането на тежести му допадаше. Болката, локализирана на конкретно място и ограничавана от издръжливостта на мускулите, от нежеланието да страдаш. Навярно това показваше колко слаб характер има и колко е склонен да избягва страданието, да търси анестезия още преди да го е заболяло.

Дръгливо ловно куче, от онези, с които се обзавеждат богаташите в Холменколен, макар да ходят на лов веднъж на две години, се стрелна встрани от пътеката. Собственикът се появи на стотина метра зад него. Тичаше. Спортен екип „Ъндър Армър“ от тазгодишната колекция. Докато се разминаваха като два насрещни влака, Хари доби известно впечатление за техниката му на бягане. Жалко, че не се движеха в една посока. Хари щеше да го следва плътно, да му диша във врата, да го подлъже, че се е отказал да го изпреварва, и да го надмине по нанагорнището към езерото Трюван. Да му покаже износените подметки на двайсетгодишните си адидаски. Олег казваше, че Хари се държи детински, когато излизат да потичат заедно, защото дори когато предварително си обещаят да не се състезават, в крайна сметка Хари не се стърпява и предлага да си устроят надпревара по последния хълм. В своя защита Хари изтъкваше, че макар и инициатор на надпреварата, в крайна сметка именно той губи, понеже Олег го превъзхожда с изумително високия обем кислород, който можеше да поеме за единица време. Физическата си издръжливост впрочем той дължеше отчасти на майка си. От нея я бе наследил.

Две затлъстели жени по-скоро вървяха, отколкото бягаха, и пъхтяха толкова силно, че не чуха Хари. Той свърна по по-тясна просека. И изведнъж се озова в непознат терен. Дърветата тук растяха по-нагъсто и пропускаха по-малко светлина и Хари вкуси забравен страх от детството си, преди пак да излезе на открито. Страхът, че ще се изгуби и повече няма да намери пътя към къщи. Но сега Хари знаеше точно къде отива, къде е вкъщи.

Някои хора харесваха чистия въздух тук горе, меките горски пътеки с окосена трева, тишината и уханието на борови иглички. Хари харесваше изгледа над града. Харесваше звука и миризмата му; усещането, че може да го докосне; че може да се удави в него, да се погуби в него. Наскоро Олег го попита как би искал да умре. Мирно в съня си, отвърна Хари. Олег пък избра внезапна и сравнително безболезнена раздяла с живота. Хари излъга. Би искал да се напие до смърт в бар в града под краката си. И Олег бе излъгал. Хари беше сигурен. И той на свой ред би предпочел неотдавнашния си ад и рай и би си инжектирал свръхдоза хероин. Алкохол и хероин. Любовници, които двамата бяха изоставили, но никога нямаше да забравят. Без значение колко дълго са били разделени с тях.

Хари удари финален спринт по автомобилната рампа. Чу как чакълът хрущи под подметките му, мярна госпожа Сювертшен зад завесите на съседната къща.

Взе си душ. Обичаше да се къпе. Някой трябва да напише книга за къпането, казваше си понякога.

После влезе в спалнята. Завари Ракел до прозореца, в градинарския й костюм: гумени ботуши, работни ръкавици, протрити дънки и избеляла сламена шапка на главата. Тя се извърна наполовина и прибра няколко тъмни кичура, изпълзели изпод шапката. Хари се питаше дали Ракел си дава сметка колко е неустоима в това облекло. Най-вероятно да.

— Ау! — възкликна тихо тя и се усмихна. — Гол мъж.

Хари застана зад нея, сложи длани върху раменете й и започна да я масажира.

— Какво правиш?

— Гледам прозорците. Според теб трябва ли да вземем някакви мерки във връзка с идването на Емилия?

— Коя е Емилия?

Ракел се засмя.

— Защо се смееш?

— Веднага спря да ме разтриваш, скъпи. Спокойно, никой няма да идва. Емилия е името на бурята.

— А, тази Емилия ли? Не се притеснявай за нея. Нашата крепост ще удържи на напора на някаква си природна стихия.

— Така си мислим ние на възвишението, нали?

— Какво си мислим?

— Че животите ни са като крепост. Непревземаеми — тя въздъхна. — Трябва да отида на пазар.

— У дома ли ще вечеряме? Още не сме пробвали онзи перуански ресторант на „Бадстю“. Не е чак толкова скъп.

Хари се опитваше да накара Ракел да възприеме един от ергенските му навици: да не готви. Тя приемаше донякъде аргументите му: ресторантите са едно от най-сполучливите изобретения на цивилизацията. Още през каменната ера хората осъзнали, че приготвянето на храна в големи количества е по-практично, отколкото всяко семейство да изразходва по три часа дневно в планове, покупки, готвене и миене на съдове. На възражението на Ракел, че в това имало нещо декадентско, Хари контрира, че декадентско по-скоро е семейства с две деца да трошат милиони крони за оборудване на кухните си. Разумното оползотворяване на ресурсите предполага да плащаш на квалифицирани готвачи, за да приготвят храна в големи количества, а тези готвачи на свой ред да плащат на Ракел, когато им потрябва юридическа помощ, или на Хари, за да обучава полицейски кадри.

— Днес е мой ред. Аз черпя — той хвана дясната й ръка. — Не ходи на пазар.

— Няма как — възрази тя и направи гримаса, когато той я притегли към тялото си, от което още се изпаряваше влага. — Ще дойдат Олег и Хелга.

Хари я стисна още по-силно.

— Така ли? Нали каза, че никой нямало да идва вкъщи?

— Все ще изтърпиш два-три часа компанията на Олег и…

— Пошегувах се. Ще ми е много приятно. Но защо не ги…

— Не, няма да ги водим на ресторант. Хелга още не е идвала у дома и искам хубаво да я огледам.

— Горкото девойче — прошепна Хари и понечи да гризне меката част на ухото й, когато забеляза нещо на шията й. — Какво е това? — той предпазливо докосна червената точица с върха на пръста си.

— Кое? — тя попипа въпросното място. — А, да. Лекарят ми взе кръвна проба.

— От врата?

— Не ме питай защо — засмя се тя. — Много си сладък, когато се тревожиш.

— Не се тревожа, а ревнувам. Това си е моята шия. Пък и знаем, че имаш слабост към лекари.

Тя се засмя. Хари не я пускаше.

— Не — каза Ракел.

— Отказваш ли ми?

Хари чу как тя мигом задиша тежко. Усети как тялото й поддава.

— Дявол да те вземе — простена Ракел.

Обикновено тя се възпламеняваше за секунди — сама го признаваше — а ругатните бяха най-сигурният признак.

— Дали да не спрем дотук — прошепна той и я пусна.

— Късно е — изпъхтя тя.

Той разкопча дънките й и ги смъкна заедно с бикините до коленете, непосредствено над кончовете на ботушите й. Тя се наведе напред, хвана се за перваза с едната ръка, а с другата посегна да свали шапката.

— Недей — прошепна той и се наведе напред така, че главата му да се долепи до нейната. — Остани с нея.

Приглушеният й смях погъделичка ухото му. Божичко, как обожаваше този смях. Някакъв друг звук се смеси с него. Ръмженето на вибриращ телефон до ръката й на перваза.

— Хвърли го на леглото — прошепна той и нарочно не погледна дисплея.

— Катрине Брат е.

 

 

Ракел го гледаше, докато си вдигаше дънките.

По лицето му се бе изписала дълбока концентрация.

— Кога? — попита той. — Ясно.

Ракел виждаше как Хари се отдалечава от нея и се пренася при гласа на жената от телефона. Ракел искаше да протегне ръце към него, но беше твърде късно, вече се бе отнесъл. Голото слабо тяло с мускули, гърчещи се като корени под бледата кожа, още стоеше пред нея. Очите с излинелия син цвят вследствие от дългогодишна злоупотреба с алкохол продължаваха да почиват върху нея. Но той вече не я виждаше, погледът му бе обърнат навътре. Снощи й обясни защо се налага да поеме случая. Ракел не се противопостави. Защото ако изхвърлят Олег от Академията, имаше голям риск той пак да започне да се друса. А от двете злини — да изгуби Хари или да изгуби Олег — Ракел предпочиташе да изгуби Хари. Беше натрупала няколкогодишен тренинг в живеенето без него и знаеше, че може да се лиши от присъствието му. Не знаеше обаче способна ли е да живее без сина си. Ала докато Хари излагаше мотива си да приеме предложението на Белман — а именно, доброто на Олег — в главата й отекваше отгласът от едно скорошно съждение на Хари: „Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.“

— Идвам веднага — каза той. — Продиктувай ми адреса.

Затвори и започна да се облича. Бързо, експедитивно, със старателно отмерени движения. Като машина, която най-после започва да работи по предназначение. Ракел го изпиваше с поглед, запаметяваше всяка подробност, както човек се стреми да запечата образа на любим, с когото му предстои продължителна раздяла.

Хари профуча покрай нея, без да я погледне, без да отрони дори дума за сбогом. Тя беше изместена, отстранена от съзнанието му от друга любов. Две неща можеха да й го отмъкнат: алкохолът и убийствата. Този път го обсеби онази страст, от която Ракел се боеше повече.

 

 

Хари стоеше пред заградителните полицейски ленти. Прозорец на първия етаж се отвори и оттам се подаде Катрине.

— Пусни го — нареди тя на младия униформен полицай, препречил му пътя.

— Няма значка — възрази той.

— Това е Хари Хуле! — извика Катрине.

— Сериозно ли? — полицаят измери Хари от глава до пети и повдигна лентата. — А аз си мислех, че той е само легенда.

Хари изкачи трите стъпала до отворената врата на апартамента. Вътре тръгна по пътечката между белите флагчета, с които групата за оглед маркираше находките. Двама криминалисти бяха коленичили на пода и човъркаха някакъв процеп.

— Къде…?

— Там вътре — упъти го единият.

Хари спря пред посочената врата. Пое си дъх и освободи ума си от мисли. Влезе.

Постара се да попие възможно повече информация: светлина, миризми, обстановка, всичко налично. Плюс онова, което липсваше.

— Добро утро, Хари — поздрави Бьорн Холм.

— Може ли? — помоли тихо Хари.

Бьорн се отмести на крачка от дивана, над който се бе надвесил, и откри трупа. Вместо да се приближи, Хари се отдръпна назад. Сцената. Композицията. Съвкупността. После пристъпи напред и се задълбочи в детайлите. Жената седеше на дивана с разкрачени крака. Изпод набраната рокля надничаха черни бикини. Главата лежеше отпусната върху облегалката, а дългата изрусена коса висеше зад дивана. Във врата зееше дълбока рана.

— Била е убита там — Бьорн посочи стената до прозореца.

Хари плъзна поглед по тапета и необработените подови дъски.

— Този път кръвта е по-малко — забеляза Хари. — Не е прегризал сънната артерия.

— Може да не е успял да я улучи — предположи Катрине, която дойде от кухнята.

— Ако раната наистина е от ухапване, значи този тип има адски мощни челюсти — заключи Бьорн. — Средната сила на човешката захапка е седемдесет килограма на сантиметър, но този изверг е откъснал отведнъж гръкляна и част от трахеята. Дори да носиш железни зъби, за такива големи поражения е нужна много сила.

— Или много ярост — отбеляза Хари. — Има ли ръжда или боя около раната?

— Не. Парченцата от напуканите места вероятно са се отронили при нападението на Елисе Хермансен и сега няма какво да пада.

— Мхм. Или пък е използвал друг инструмент. Този път не е пренесъл тялото на леглото.

— Разбирам накъде биеш, Хари, но извършителят е един и същ — настоя Катрине. — Ела да видиш.

Заведе го в кухнята. Криминален експерт вземаше проби от вътрешността на стъклена кана от блендер, оставена в мивката.

— Направил си е шейк — поясни Катрине.

Хари преглътна. Каната беше омазана в нещо червено.

— От кръв и лимони от хладилника — Катрине посочи жълтите спирали от лимонена кора върху плота.

Хари усети начални пристъпи на гадене. Същото като с първото питие. От него ти се повдига и ти иде да повърнеш. След като обърнеш още две обаче, не можеш да се спреш. Кимна и излезе от кухнята. Огледа банята и спалнята и се върна в дневната. Затвори очи и се вслуша. Жената, позата на тялото, начинът, по който то беше изложено на показ подобно на експонат. И го чу. Ехото. Беше той. Нямаше кой друг да е.

Хари отвори очи. Пред него стоеше рус младеж. Струваше му се познат отнякъде.

— Андерш Вюлер — представи се младежът. — Следовател.

— Здравей. Завърши Академията преди колко? Година-две?

— Преди две.

— Поздравления за високия успех.

— Благодаря. Как само помните оценките на курсантите си!

— Нищо не помня. Просто разсъждавам. Щом си назначен в Отдела за борба с насилието като следовател само след две години служба, значи работата е ясна.

Андерш Вюлер се усмихна.

— Ако се натрапвам, кажете и няма да ви притеснявам. Но съм тук от два дни и половина, а ако извършителят на двете убийства е един и същ, в близко бъдеще никой няма да си губи времето да ме обучава. Затова ми се ще да ви следвам, за да усвоя тънкостите в занаята. Само ако сте съгласен, разбира се.

Хари огледа младежа. Спомняше си го. Беше се отбивал в кабинета му, все задаваше много въпроси. Толкова много, а понякога и толкова несъществени, че човек би го заподозрял в „хулефилия“. Хулефили в Академията наричаха студенти, дотам вманиачени по култа към Хари Хуле, че се случваше да кандидатстват за прием единствено заради него. Хари бягаше от тях като дявол от тамян. Но независимо дали Андерш Вюлер беше такъв, Хари му предричаше светло бъдеще с високия успех от Академията, с амбициите му, с усмивката и непринудената социална адаптивност. А преди Вюлер да сбъдне прогнозата за шеметна кариера, Хари можеше да използва будния му ум за служебни цели. Например за разкриването на убийство.

— Добре. Урок първи: ще се разочароваш от колегите си.

— Защо?

— Чувстваш се едновременно респектиран от по-висшестоящите и горд, защото си мислиш, че си се озовал сред каймака на полицейските кадри. Запомни: детективите са като повечето хора. Не сме особено интелигентни, някои от нас са си направо тъпи. Допускаме грешки, и то много. Рядко си вземаме поука от тях. Когато се изморим, понякога предпочитаме да поспим, вместо да продължим гонитбата, макар да знаем, че отговорът на загадката е на една ръка разстояние. И така, ако очакваш да ти отворим очите, да те вдъхновяваме и да ти разкрием нов свят от следователски тънкости, ще останеш разочарован.

— Това вече го разбрах, Хари.

— Сериозно?

— Два дни работих с Трюлс Бернтсен. Исках да ми демонстрираш твоя подход.

— Нали си посещавал лекциите ми?

— От тях знам, че не работиш като Бернтсен. За какво мислеше?

— Кога?

— Докато стоеше със затворени очи. Съмнявам се, че онова, което ти е минавало през ума, го пише в учебниците.

Бьорн се беше изправил, забеляза Хари. А Катрине, застанала на вратата със скръстени ръце, кимна подканящо.

— Всеки следовател си има собствен подход. Аз например се опитвам да запечатам мислите, прелетели през ума ми в първите секунди от огледа на местопрестъплението; да запаметя всички привидно незначителни заключения, които умът ни прави машинално, докато попиваме впечатления от непознато място. Забравяме тези заключения бързо, защото преди да ги формулираме, вниманието ни се насочва към нещо друго, така както сънищата се отдръпват, когато се събудиш, и ти започваш да поглъщаш околната реалност. Девет от десет първоначални идеи се оказват безполезни. Осланяш се на десетата.

— И сега какво ти хрумна? Нещо съществено?

Хари се поколеба. Катрине го гледаше изпитателно.

— Без да съм сигурен, ми се струва, че убиецът е маниакален чистофайник.

— И по какво съдиш?

— Пренесъл е предишната си жертва от мястото на убийството до леглото. Серийните убийци имат еднотипен почерк. Тогава защо е оставил тази жертва в дневната? Между тукашната спалня и спалнята на Елисе Хермансен има една-единствена разлика: тук спалното бельо е мръсно. Вчера, докато оглеждах апартамента на Хермансен, криминалистите изнесоха чаршафите. Ухаеха на лавандула.

— И е блудствал с мъртвото тяло на тази жена тук, в дневната, защото се гнуси от мръсни чаршафи?

— Търпение. Едно по едно. Видя ли блендера в кухнята? Направи ли ти впечатление, че е оставил каната в мивката, след като я е използвал?

— Да.

— Било е напълно излишно да я слага там, защото той не е възнамерявал да я мие. Действието му навярно е продиктувано от някаква натрапливост. Вероятно страда от мания за чистота или от крайно изострена непоносимост към бактерии. Серийните престъпници често развиват фобии от най-ранна детска възраст. Но той не е измил мръсната кана, дори не е пуснал чешмата, за да я накисне, та остатъците от засъхналия му кървав шейк да се отмият по-лесно. Защо?

Андерш Вюлер сви рамене.

— Ще се върнем на този въпрос по-късно. Както виждаш, тази жена…

— Съседката я идентифицира — обади се Катрине. — Ева Долмен. Ева с „W“.

— Благодаря. Както виждаш, убиецът е оставил Ева с бикини за разлика от Елисе. Нея я открихме гола. В кошчето в банята открих празни опаковки от тампони. Затова предполагам, че Ева е била неразположена. Катрине, ще хвърлиш ли един поглед?

— Съдебният лекар ще пристигне всеки момент.

— Само колкото да разбера дали предположението ми е вярно. А именно: тампонът е още вътре.

Катрине се начумери. Надникна между краката на жертвата, а тримата мъже отвърнаха лица.

— Да, виждам висящо конче от тампон.

Хари извади пакет „Кемъл“ от джоба на якето си.

— Това означава, че убиецът — освен ако не е извадил тампона и после не го е пъхнал обратно — не е изнасилил жертвата вагинално. Защото е… — Хари посочи Андерш с цигарата.

— … маниакален чистофайник — довърши младият полицай.

— Едното възможно обяснение — кимна Хари. — Другото е, че не обича кръв.

— Как така не обича кръв? — възрази Катрине. — Та той я пие, дявол да го вземе!

— С лимон — отбеляза Хари и лапна незапалената цигара.

— Е, и?

— И аз се питам същото. Как да тълкувам добавения подобрител? Дали кръвта му е дошла твърде сладка, та е добавил нещо по-киселичко?

— На интересен ли се правиш? — попита Катрине.

— Не, просто се питам защо маниак, комуто консумацията на кръв носи сексуално удовлетворение, не пие любимото си питие чисто. Лимон се консумира с джин и риба; хората твърдят, че той подчертавал вкуса. Грешат. Лимонът всъщност парализира вкусовите брадавици и ги прави безчувствени към други вкусове. Прибавяме лимон, за да притъпим вкус, който не ни допада. Продажбите на рибено масло скочили, след като производителите започнали да добавят лимонова есенция. Възможно е нашият вампирист да не харесва вкуса на кръвта, а консумацията й да е просто мания.

— Или пък е суеверен и я пие, за да си присвои силите на жертвата — подхвърли Вюлер.

— При всички случаи този сексуален маниак се е въздържал да докосне интимните части на жертвата си. Едно от възможните обяснения е, че тя е кървяла.

— Вампирист с непоносимост към менструална кръв. Неизчерпаемите потайности на човешката душа — подхвърли Катрине.

— И това ни връща към блендера. Разполагаме ли с други следи от извършителя освен кървавия шейк?

— Входната врата — отвърна Бьорн.

— На влизане огледах бравата. Нямаше следи от взлом — каза Хари.

— Ела да я погледнеш от външната страна.

 

 

Тримата излязоха на стълбите. Бьорн отвърза въжето, което държеше отворената врата почти долепена до стената. Вратата се завъртя на пантите. Показа се външната й страна.

Докато се взираше, Хари усети как сърцето му се разтуптя, а устата му пресъхна.

— Завързах вратата, да не би някой от вас да я пипне, докато влиза — поясни Бьорн.

На вратата имаше изписано латинско V, високо повече от метър. В долната, стесняваща се част на буквата кръвта се беше разтекла на вадички, които образуваха нещо като отвесни шипове.

— Именно тази буква отворила очите на съседите, че се е случило нещо — докладва Катрине. — Съседът чул котката на Ева да мяука на стълбищната площадка. Често се случвало стопанката й да я забрави навън и съседите я прибирали в техния апартамент. У тях котката се чувствала у дома си, така казаха. Този път обаче, като отворили да я приберат, заварили животното да ближе вратата. И понеже котките не обичат боя, хората се досетили, че буквата е изписана с кръв.

Четиримата оглеждаха вратата мълчаливо.

Бьорн пръв наруши тишината:

— V като „victory“? Победа?

— Или като вампирист — включи се Катрине.

— Или просто като отметка, бележеща поредния му успешен удар — поклати глава Вюлер.

— Хари? — поиска мнението му Катрине.

— Не знам.

— Изплюй камъчето, личи си, че нещо ти се върти в главата.

— Мхм. Версията за вампириста ми се струва много добра. Съвпада с представата ми за него, че влага много енергия в опитите си да ни внуши именно това.

— Кое по-точно?

— Колко е специален. Железните зъби, блендерът, тази буква. Той се възприема като уникат и ни подхвърля парченца от пъзела така, че да сглобим посланието. Подмамва ни да се приближим до него.

Катрине кимна.

Вюлер се поколеба, сякаш се досещаше, че вече си е изразходил отпуснатото му време за въпроси, но въпреки това се осмели:

— И убиецът всъщност иска да го разкрием? Това ли искаш да кажеш?

Хари мълчеше.

— Не него, а движещата го сила — поясни Катрине. — Подсказва ни ръководното си начало.

— Може ли да ми разясните малко по-подробно какво означава това?

— Обърни се към специалиста по серийни убийства — Катрине посочи Хари.

Той се взираше в буквата. Ехото от крясъка вече не беше просто ехо. Хари чуваше самия крясък. Крясъкът на демона.

— Означава… — Хари щракна запалката, поднесе я към цигарата си, дръпна силно и изпусна дима — … че този тип иска да си играе.

 

 

— Спестяваш нещо — отбеляза Катрине, когато двамата с Хари си тръгнаха заедно от апартамента един час по-късно.

— Така ли мислиш?

Хари огледа улицата. „Тьойен“. Емигрантски квартал. Тесни улици, пакистански дюкянчета, павета, учители по норвежки, яхнали велосипеди, турски кафенета, поклащащи се забрадени майки, младежи, издържащи се със студентски заеми, въздух и любов, музикално магазинче, където продаваха на черно винилови плочи и хард рок. Хари обожаваше „Тьойен“. Толкова му харесваше тук, че понякога се питаше какво прави сред тузарските къщи на Холменколен.

— Просто не искаш да го изречеш гласно — отбеляза Катрине.

— Знаеш ли какво казваше дядо ми, когато ме чуеше да ругая? „Не викай дявола, че да не дойде.“ Сама се сети…

— Подскажи ми.

— Искаш ли да викаме дявола?

— Има две жертви, Хари. Вероятно на сериен убиец. Нима може да стане по-лошо?

— Може. Може, и още как.