Ю Несбьо
Жажда (14)

Тринайсета глава

Събота късно вечерта

— Когато я докараха, вече беше изгубила повече от литър и половина кръв — обясни лекарят, докато водеше Хари и Катрине по коридора на Юлеволската болница. — Ако нападателят беше разкъсал бедрената й артерия по-нагоре, където е по-дебела, щеше вече да е мъртва. Нямаме практиката да допускаме пациент в нейното състояние да бъде подлаган на разпит, но щом и животът на други жени е в опасност…

— Благодаря за разбирането. Ще бъдем максимално кратки — обеща Катрине.

Лекарят отвори вратата. Двамата с Хари останаха на прага, а Катрине се приближи до болничното легло, където дежуреше медицинска сестра.

— Много е впечатляващо, нали, Хари?

Хари се обърна към лекаря с вдигната вежда.

— Дано не възразяваш да се обръщам към теб на малко име. Все пак лекувам съпругата ти. Осло е малък град.

— Наистина ли? Знаех, че ще ходи на лекар, но не ми е споменавала за болница.

— Докато попълваше един от стандартните ни формуляри, я видях да вписва твоето име в графата „близък“. Запомнил съм името ти от вестниците.

— Имаш услужлива памет, доктор… — Хари се загледа в баджа на бялата престилка — доктор Джон Д. Стефенс. Защото отдавна нищо не е излизало за мен в пресата. Кое, казваш, е впечатляващо?

— Че човек е способен да нанесе такава рана със зъби. Според мнозина съвременният човек имал слаба захапка, но всъщност в сравнение с повечето бозайници ние, хората, хапем силно.

— Така ли?

— Според теб колко силно можем да хапем, Хари?

След няколко секунди на Хари му просветна, че лекарят действително очаква отговор.

— Седемдесет килограма на сантиметър, твърдят нашите криминалисти.

— Значи знаеш, че хапем силно.

— На мен числата не ми говорят нищо — сви рамене Хари. — И сто и петдесет килограма да бяха ми казали, щях да съм също толкова впечатлен. Като стана дума за числа, по какво съдиш, че Пенелопе Раш е изгубила точно литър и половина кръв? Нима пулсът и кръвното налягане са чак толкова точни показатели?

— Съдя предимно по снимките, които ми изпратиха от местопрестъплението. Купувам и продавам кръв, затова имам много точен окомер.

Хари понечи да помоли за разяснение, но в същия миг Катрине му махна да се приближи.

Хари влезе и застана до Катрине. Лицето на Пенелопе Раш беше бяло като калъфката на възглавницата, която образуваше рамка около него. Тя лежеше с отворени очи, но изглеждаше замаяна.

— Няма да те мъчим, Пенелопе — обеща Катрине. — От колегата, дошъл на местопрестъплението, разбрахме, че с извършителя сте се срещнали в града, той те е издебнал и нападнал по стълбището и те е ухапал с железни зъби. Какво друго се сещаш за него? Как се представи? Само като Видар ли? Да е споменавал къде живее, къде работи?

— Видар Хансен. Не съм го питала къде живее — промълви Пенелопе с глас, по-трошлив от порцелан. — Бил художник, но се прехранвал като охранител.

— Вярваш ли му?

— Не знам. Съвсем възможно е да е охранител или да работи нещо, което му осигурява достъп до ключове. Влизал е в апартамента ми.

— Как разбра?

С огромно усилие тя измъкна лявата си ръка изпод завивката и я вдигна.

— Годежният пръстен от бившия ми приятел. Този тип го е взел от скрина ми.

— Да не искаш да кажеш… — Катрине се взираше шокирана в матовото злато — … че той ти е надянал пръстена на стълбището?

Пенелопе кимна и стисна силно очи.

— И последното, което каза…

— Да?

— Не бил като другите мъже, щял да се върне и да се ожени за мен — от устните й се откъсна ридание.

Хари виждаше, че Катрине е разтърсена, но съумява да съхрани концентрацията си.

— Как изглежда той, Пенелопе?

Жената отвори уста и пак я затвори. Гледаше ги отчаяно.

— Не си спомням. Трябва да съм… забравила. Как… — тя прехапа долната си устна и в очите й отново избиха сълзи.

— Не се притеснявай — успокои я Катрине. — В твоето състояние това е нормално. Впоследствие ще възстановиш паметта си. Сещаш ли се с какво беше облечен?

— В костюм. И риза. Разкопча я. Отдолу имаше… — Пенелопе млъкна.

— Какво?

— Татуировка на гърдите.

— Какво беше изобразено на татуировката? — попита Катрине с видимо затаен дъх.

— Лице.

— На демон, който се опитва да се изтръгне от оковите си?

Жертвата кимна. По бузата й потече самотна сълза. Сякаш в тялото й нямаше достатъчно течност за повече, помисли си Хари.

— Той… държеше… — Пенелопе изхлипа — … непременно да ми покаже това лице.

Хари затвори очи.

— Време е пациентката да почива — обади се сестрата. Катрине кимна и докосна утешително млечнобялата ръка на Пенелопе.

— Благодарим ти, даде ни много ценни сведения.

Хари и Катрине тъкмо излизаха, когато сестрата ги извика. Върнаха се до леглото.

— Спомних си още нещо — прошепна Пенелопе. — Имах чувството, че си е правил пластична операция. Питам се…

— Какво? Какво се питаш, Пенелопе? — Катрине се наведе към устните й, за да чуе немощния й глас:

— Защо не ме уби?

Катрине погледна умолително Хари. Той си пое дъх, кимна й и се надвеси над Пенелопе:

— Защото не е успял. Ти не си се дала.

— Поне вече със сигурност знаем, че е той — заключи Катрине, докато препускаха по коридора към изхода.

— Мхм. Значи е изменил почерка си. И предпочитанията си.

— Какви чувства предизвиква това у теб?

— Кое? Че е той ли? — Хари сви рамене. — Никакви. Вилнее убиец, който трябва да бъде заловен. Нищо повече.

— Стига си лъгал, Хари. Поне с мен бъди откровен. Върнал си се заради него.

— Да, защото има опасност да отнеме още човешки животи. Важно е да го пипнем, но не съм го приел твърде присърце. Разбираш ли?

— Да.

— Хубаво.

— Думите му… че щял да се върне и да се ожени за нея, според теб…

— Питаш дали са метафорични? Да. Ще я навестява в кошмарите й.

— Значи той…

— … умишлено я е оставил жива.

— Ти я излъга.

— Да — Хари отвори вратата и се качиха в колата. Катрине отпред, Хари отзад.

— Към Управлението ли? — попита от шофьорското място Андерш Вюлер.

— Да — Катрине посегна към телефона си, който беше оставила да се зарежда в колата. — Съобщение от Бьорн. Кървавите отпечатъци по стълбите най-вероятно са от каубойски ботуши.

— Каубойски ботуши — повтори Хари от задната седалка.

— От онези с тясното токче и…

— Знам на кои ботуши викат каубойски, фигурираха и в свидетелските показания.

— Чии? — поинтересува се Катрине и прегледа есемесите, получени, докато се намираха в болницата.

— На бармана в „Джелъси“. Мехмет някой си.

— Паметта ти е непокътната, трябва да ти се признае. От телевизията ме канят да гостувам на „Неделен магазин“, за да говорим за Вампириста — Катрине започна да пише по клавиатурата.

— Какво ще им отговориш?

— Ще откажа, разбира се. Белман изрично изрази желание публичните изяви по случая да се сведат до минимум.

— Дори ако те спомогнат за по-бързото залавяне на убиеца?

— Какво имаш предвид? — обърна се назад Катрине.

Той сви рамене.

— Първо, главният секретар на полицията ще има повод да се перчи в национален ефир, че сме разкрили случая за три дни. И второ, широката разгласа ще ни помогне да го заловим.

— Че ние разрешили ли сме случая? — Вюлер погледна Хари в огледалото за обратно виждане.

— Разкрихме го, но не сме го разрешили.

— Превод, моля — обърна се Вюлер към Катрине.

— Знаем кой е извършителят, но случаят ще се води приключен само след като дългата ръка на закона залови убиеца. А в дадения случай ръката на закона се оказа възкъсичка. Този тип е обявен за международно издирване от три години.

— Кой е той?

— Нямам сили дори да изрека името му — въздъхна тежко Катрине. — Ти го кажи, Хари.

Хари гледаше през прозореца. Катрине беше права, разбира се. Колкото и да отричаше, истината беше, че той се върна, ръководен единствено и само от егоистични подбуди. Не заради жертвите, не заради благоденствието на града, не и заради престижа на полицейската гилдия. Дори не заради личния си престиж. Причината беше една-едничка: онзи тип се беше измъкнал. Хари, естествено, се чувстваше виновен, задето не го е спрял по-рано, заради всички погубени от него животи, заради всеки ден, през който този човек се разхождаше на свобода. И въпреки това мисълта му беше обсебена не от гузна съвест, а от фикс идеята да го залови. Той, Хари, трябваше непременно да го пипне. Не знаеше защо. Наистина ли се нуждаеше от най-садистичния сериен убиец и изнасилвач, за да намери посока и смисъл на живота си? Един дявол знаеше. Един дявол знаеше и дали този звяр не бе изпълзял от леговището си заради него, заради Хари Хуле. Бе изписал с кръв началната буква от името си на вратата на Ева Долмен и бе разголил татуирания на гърдите си демон пред Пенелопе Раш. Тя попита защо убиецът я е пощадил. И Хари я излъга. Беше я оставил жива с нарочната цел тя да разкаже какво е видяла. Да предаде на Хари онази покана, която той вече беше разчел в местопрестъпленията. Да излезе да си поиграят.

— И така… Коя версия предпочитате? Дългата или кратката?