Ю Несбьо
Жажда (17)

Шестнайсета глава

Неделя през нощта

Аурура стана от леглото и се промъкна на пръсти в коридора. Мина покрай вратата на родителската спалня и покрай стълбището. Не се стърпя и се ослуша в глухото бумтене на смълчания мрак долу. Шмугна се в банята и светна лампата. Заключи вратата, смъкна си пликчетата и седна върху тоалетната чиния. Зачака. Не потече нищо. Преди малко толкова й се пишкаше, че не успя да заспи. Защо сега не можеше да изкара и капка? Дали пък всъщност не си търсеше обяснение за безсънието си? Навярно само си беше внушила, че й се ходи до тоалетната. За да се скрие в светлото, безопасно помещение. Да врътне ключа. Когато беше малка, майка й и баща й я предупреждаваха да не се заключва вътре, освен ако са им дошли гости. Иначе няма как да влязат да й помогнат, ако й се случи нещо, обясняваха те.

Аурура затвори очи. Ослуша се. Ами ако и сега имат гости? Събудил я бе някакъв звук. Сега си спомни. Скърцане от обувки. По-точно от ботуши. Скрибуцането от огъването на кожени ботуши с остри бомбета. Ботуши, които се прокрадват по пода. Спират и дебнат пред вратата на банята. Дебнат нея, Аурура. Тя усети как се задушава и машинално погледна към долния ръб на вратата. Той прилягаше плътно към прага, затова тя не виждаше дали пада сянка. Каква ти сянка, нали в коридора цареше пълен мрак. За пръв път го забеляза, докато седеше на люлката в градината. Слънцето го огряваше в гръб и Аурура не успя да го разгледа добре. Втория път я помоли за чаша вода, но докато се канеше да влезе с нея в къщата, чуха колата на майка й и той офейка. Третия път се появи в дамската тоалетна по време на турнира по хандбал.

Аурура наостри уши. Знаеше, че той се спотайва там. В тъмното пред вратата. Беше я заплашил да се върне, ако тя се разприказва. И Аурура съвсем спря да говори — за най-сигурно. Съобрази защо сега не може да се изпишка. Защото така би се издала, че е вътре.

Тя затвори очи и напрегна максимално слух. Нищо. Тишина. Задиша нормално. Беше си тръгнал.

Вдигна си пликчетата, отключи и бързо излезе. Притича покрай стълбите, отвори предпазливо вратата на спалнята на мама и татко и надникна. Сноп лунна светлина влизаше през процеп на завесите и падаше върху лицето на баща й. Аурура не виждаше дали диша, но лицето му беше съвсем бяло, като на баба й в ковчега. Отиде на пръсти до леглото. Дишането на майка й звучеше като гумената помпа, с която надуват дюшеците в хижата. Аурура се приближи до татко си и долепи ухо до устните му, като внимаваше да не го стресне. Сърцето й подскочи радостно, когато усети топлия му дъх върху кожата си.

Върна се в леглото си. Имаше чувството, че всичко това изобщо не се е случвало. Приличаше й на кошмар. Заспи ли, ще го забрави.

 

 

Ракел отвори очи.

Беше сънувала кошмар. Но не това я събуди. Някой отключи входната врата и влезе на първия етаж. Ракел се обърна към другата половина на леглото. Хари го нямаше. Сигурно той се беше прибрал. Тя долови стъпки по стълбите и инстинктивно затърси познат ритъм в тях. Странно. Звучаха различно. Да не е Олег, запита се Ракел. Може да му е хрумнало да се отбие у дома. Не, тези стъпки не бяха и негови.

Ракел прикова поглед в затворената врата на спалнята.

Стъпките приближаваха.

Вратата се открехна.

Едър тъмен силует изпълни отвора.

И в този миг Ракел си спомни какво й се бе присънило. Грее пълна луна, той е прикован към леглото, чаршафът е раздран на парчета. Гърчи се от болка, ожесточено дърпа веригите, вие към нощното небе като ранен и накрая разкъсва собствената си кожа. Изпод нея лъсва другото му аз. Върколак с хищни нокти и зъби и с леденосин налудничав поглед, освирепял за плячка и кръв.

— Хари? — прошепна тя.

— Събудих ли те? — гласът му си беше обичайният: плътен, спокоен.

— Сънувах те.

Той пристъпи плавно в стаята, без да включва осветлението. Разкопча си колана и си изхлузи тениската през главата.

— Мен ли? Не си губи времето да ме сънуваш. Твой съм си.

— Къде беше?

— На бар.

Необичайният ритъм на стъпките.

— Пи ли нещо?

Той се вмъкна под завивката до нея.

— Да, пих. А ти си си легнала рано.

Тя затаи дъх.

— Какво си пил? И колко?

— Две чаши. Турско кафе.

— Хари! — тя го цапна с възглавницата.

— Извинявай — разсмя се той. — Известно ли ти е, че турското кафе не бива да кипва? А в Истанбул има три футболни гранда, от цял век се ненавиждат, но са забравили защо. Помнят само, че е човешко да изпитваш омраза към някой, който те мрази.

Ракел се сгуши в него и обгърна гърдите му с ръка.

— Всичко това е ново за мен.

— Знам колко обичаш да обогатяваш общата си култура.

— Какво ли щях да правя без теб.

— Не ми каза защо си си легнала толкова рано.

— Ти не ме попита, само го констатира.

— Сега те питам.

— Бях страшно скапана. Утре сутринта преди работа имам час в Юлеволската болница.

— Защо не си ми споменала, че пак ще ходиш на преглед?

— Днес лично доктор Стефенс се обади да ме извика.

— Сигурна ли си, че е медицински преглед, а не само претекст?

Ракел се засмя тихо, обърна му гръб и се намести в прегръдката му.

— А ти сигурен ли си, че не се преструваш на ревнив само за да ми доставиш удоволствие?

Той я гризна леко по тила. Ракел затвори очи с надеждата страстта да надвие главоболието, онази сладостна, обезболяваща сласт. Но тя не се появи. Хари навярно го усети, защото продължи да лежи неподвижно и просто да я държи в обятията си. Дишаше равномерно и дълбоко, ала Ракел знаеше, че той не спи. Че духом е другаде. При любовницата си.

 

 

Мона До тренираше. Заради увредената тазобедрена става журналистката представляваше комична гледка на бягащата пътека и затова се качваше на нея само когато в залата нямаше никого. След усилена тренировка обичаше да потича няколко километра, да усети как от мускулите й се отделя млечна киселина, докато тя гледа притъмнелия парк „Фрогнер“. „Рубинус“, пауър-поп банда от седемдесетте, автор на парче към „Отмъщението на аутсайдерите“, любимия й филм като малка, пееха горчиво-сладки поп парчета в слушалките й, свързани към телефона. Обаждане прекъсна песента.

Подсъзнателно го беше очаквала.

Не че искаше убиецът пак да е посегнал. Тя не боравеше с желания, а препредаваше случващото се. Или поне се опитваше да убеди себе си, че е така.

На екрана се изписа „непознат номер“. Значи не звъняха от редакцията. Мона се подвоуми. При такива зрелищни убийства често й досаждаха какви ли не откачалки, но любопитството й надделя и тя прие разговора.

— Добър вечер, Мона — мъжки глас. — Май сме сами.

Машинално се огледа. Момичето на рецепцията се беше вглъбило в телефона си.

— Какво имаш предвид?

— Целият фитнес център е твой. Целият парк „Фрогнер“ — мой. Всъщност дори имам чувството, че целият град е само наш, Мона. Ти съставяш изключително информативни статии, а аз съм главно действащо лице в тях.

Тя погледна пулсомера на китката си. Беше отчел леко ускорение на сърдечния ритъм. Всички нейни приятели знаеха, че вечерно време тя тренира тук и от залата й се открива панорамен изглед към парка. Не за пръв път се опитваха да я изгъбаркат. Нямаше да е и за последен.

— Не знам нито кой си, нито какво искаш. Давам ти десет секунди да ме убедиш да не затварям.

— Не съм съвсем доволен от медийното отразяване. Част от детайлите по произведенията ми явно са ви убягнали. Предлагам ти среща, за да ти разтълкувам какво се опитвам да ви покажа. И да анонсирам какво предстои в близко бъдеще.

Пулсът й се покачи.

— Звучи примамливо, признавам. Само дето на теб едва ли ти се иска да те закопчаят, а на мен определено не ми се ще да ме нахапят.

— В Кристиансан, на контейнерното пристанище до остров Ормьоя, има стара, изоставена клетка от зоологическата градина. Няма ключалка. Вземи катинар, влез и се заключи вътре. Ще дойда и ще говорим, разделени от решетките. Така хем аз ще те държа под око, хем ти ще си в безопасност. Ако искаш, вземи си и оръжие за самозащита.

— Например, харпун?

— Защо харпун?

— Понеже ще си играем на бялата акула и водолаза в клетка.

— Не ме приемаш сериозно.

— На мое място ти би ли приел сериозно такова обаждане?

— На твое място, преди да реша да приема ли предложението, щях да поискам информация за убийствата, с която само извършителят разполага, за да се уверя, че говоря именно с него.

— Давай, убеди ме, че ти си убиецът.

— С блендера на Ева Долмен си забърках коктейл. Да го наречем „Блъди Ева“. Свери информацията с източника ти в полицията. Не съм почиствал след себе си.

Мона съобрази как да постъпи. Небивал шанс. Можеше да се превърне в грандиозен журналистически удар, който да изстреля кариерата й в небесата.

— Добре, ей сега ще се свържа с моя източник. Да ти звънна след пет минути?

Тих смях.

— Доверие не се гради с евтини номерца, Мона. Аз ще те потърся след пет минути.

— Става.

Трюлс Бернтсен доста се забави, докато й вдигне. Звучеше сънливо.

— Мислех, че всички сте на работа — отбеляза тя.

— Все някой трябва и да почива.

— Имам само един въпрос.

— За количество ти се полага отстъпка.

Когато затвори, Мона знаеше, че е напипала златоносна жила. По-точно, златоносната жила сама я беше намерила.

Телефонът й звънна. Тя имаше само два въпроса: къде и кога.

— Улица „Пристанищна“, утре вечер в осем. И, Мона?

— Да?

— Никому нито дума, преди да сме разговаряли. Непрекъснато те наблюдавам.

— Всъщност защо държиш да се срещнем на живо, вместо да проведем разговора по телефона?

— Искам през цялото време да съм пред очите ти. И ти пред моите. Лека нощ. Ако си приключила с тренировката.

 

 

Хари лежеше по гръб и се взираше в тавана. Нищо чудно безсънието му да се дължеше на двете чаши силно турско кафе с гъст каймак, приготвени му от Мехмет, но знаеше, че причината е друга. Пак беше стигнал до онова състояние, при което вече ставаше невъзможно да си избие случая от главата — не и докато всичко не приключи. Умът му преминаваше в режим на непрекъсната бдителност и работеше на пълни обороти до залавянето на извършителя. А понякога и дълго след това. Три години. Три години без никакви признаци на живот. Или на настъпила смърт. И ето че Валентин Йертсен излезе от леговището си. Не показа късче от дяволската си опашка, а съвсем доброволно се изложи под светлината на прожекторите като самовлюбен актьор, сценарист и режисьор, съчетани в едно лице. Защото изпълненията на Йертсен следваха логиката на определен сценарий, те не бяха деяния на човек, изпаднал в психоза. Такъв престъпник не се залавя с произволни действия. Трябва да дебнеш следващия му ход и да се молиш да допусне грешка. Междувременно да продължаваш да търсиш някой дребен пропуск във вече извършените престъпления. Защото всички допускаме грешки. Почти всички.

Хари се заслуша в равното дишане на Ракел, измъкна се изпод завивката, на пръсти се добра до вратата и слезе в дневната.

На второто прозвъняване му вдигнаха.

— Мислех, че спиш.

— Тогава защо ми звъниш? — промърмори сънливо Столе Ауне.

— Искам да ми помогнеш да открия Валентин Йертсен.

— Да помогна персонално на теб? Или по-скоро на разследващия екип?

— На мен, на нас, на града, на човечеството, ако щеш. Все едно. Просто трябва да го спрем.

— Оповестих, че се оттеглям окончателно, Хари.

— Той се разхожда на свобода, Столе, а ние най-спокойно си спим.

— Вярно е, съвестта ни гризе, но въпреки това спим, защото сме изморени. Аз съм изморен, Хари. Твърде скапан.

— Нуждая се от човек, който проумява как е устроен Йертсен; да предвижда следващия му ход, Столе. Да прогнозира къде може да сбърка. Да се добере до ахилесовата му пета.

— Не мога…

— Какво ще кажеш за Халстайн Смит? — прекъсна го Хари.

Мълчание.

— Не се обаждаш да ме увещаваш — установи Ауне. Звучеше малко засегнат.

— Понеже знам колко си непреклонен, пристъпих към резервния ми план. Халстайн Смит пръв алармира, че убиецът е вампирист и ще посегне пак. А и съвсем правилно предсказа куп детайли: Валентин ще остане верен на изпитания работещ метод: срещи, уредени в Тиндър; ще поеме риск и преднамерено ще остави следи; на Валентин не му пука дали ще го разкрием. Освен това Смит на съвсем ранен етап посъветва полицията да издирва сексуален престъпник. Досега той очерта много точен профил. Смит не е конформист и това ми харесва, защото възнамерявам да го използвам в камерната ми нонконформистка група. Особено ценен атестат за мен е положителното ти мнение за качествата му.

— Той наистина е кадърен психолог. Одобрявам избора ти.

— Само едно нещо ме смущава. Онзи прякор…

— Маймуната ли?

— Спомена, че някакъв гаф продължава да тегне върху него и да подкопава професионалния му престиж сред колегите му.

— За бога, Хари, оттогава минаха много години.

— Нищо, разкажи ми.

Столе явно обмисляше откъде да подхване темата. После се позасмя тихо.

— Май аз бях инициаторът. Смит, разбира се, и сам си беше виновен. Докато следвахме в Осло, открихме, че в малкия сейф в бара на нашата катедра липсват пари. Главният ни заподозрян беше Халстайн Смит, защото, след като поради финансови затруднения се беше отказал да пътува до Виена със състудентите ни, най-неочаквано се записа. Възникна обаче проблем. За да го уличим, трябваше да докажем, че е знаел шифъра, с който се отваряше сейфът. И аз реших да заложа капан за маймуни.

— Какъв е този капан?

— Тате! — чу се от слушалката леко писклив момичешки глас. — Всичко наред ли е?

После ръката на Столе закри долната част на слушалката и се чу леко стържене.

— Не съм искал да те будя, Аурура. Говоря с Хари.

После гласът на Ингри:

— От какво се стресна, миличка? Кошмар ли сънува? Ела, ще дойда да те завия. Или ще си сварим чай.

Чу се тътрене на пантофи.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Столе Ауне.

— До капана за маймуни.

— Да. Чел ли си романа на Робърт Пърсиг „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“?

— Не. Само знам, че заглавието е малко подвеждащо, защото книгата няма кой знае каква връзка с мотоциклетите.

— Точно така. Това е главно философска книга. Разглежда се противоборството между интелекта и чувствата. И въпросният капан за маймуни илюстрира това противоборство. Изработва се съвсем просто. Пробиваш дупка в кокосов орех, голяма колкото маймуна да си провре ръката. Напълваш ореха с храна и го завързваш за кол. После се скриваш и чакаш. Маймуната надушва изкушението, идва, пъха ръка в дупката, хваща храната и в този момент ти се втурваш към нея. Маймуната понечва да побегне, но открива, че не може да си измъкне ръката, без да пусне храната. И тук идва най-интересното. От маймуната се очаква да прояви достатъчно интелект и да осъзнае, че ако я заловят, така или иначе няма да може да изяде храната. Противно на очакванията обаче тя не пуска. Инстинктът, гладът, апетитът надделяват над разума. И маймуната пада в капана на собствената си лакомия. Проверено е многократно. И така, заедно със съдържателя на бара организирахме голяма викторина и поканихме всички студенти по психология. Имаше голям наплив от желаещи да участват и много адреналин. След като със съдържателя прегледахме отговорите на участниците, обявих, че двама са изкарали еднакъв резултат — Смит и Улавсен. Според регламента, продължих, победителят ще се излъчи в пряк двубой между двамата претенденти — бъдещи психолози. Ще изпробваме способностите им на ходещи детектори на лъжата. Експериментът се състоеше в следното: младо момиче — служителка в бара, щеше да влезе в ролята на изследвано лице. Целта беше съперниците да разкрият възможно повече цифри от шифъра на сейфа. Улавсен и Смит седнаха срещу момичето. За всяка поредна цифра от кода аз щях да изреждам пред момичето цифрите от нула до девет в произволен ред. То трябваше да отговаря неизменно с „не“, а Смит и Улавсен — на базата на езика на тялото й, големината на зениците, евентуални признаци за ускорен пулс, промяна в тембъра, потене, неволеви движения с очите, изобщо всички външни прояви, които за всеки амбициозен психолог е въпрос на чест да изтълкува правилно — да установят истината. С победата щеше да се окичи позналият по-голям брой цифри. И така, претендентите седяха и силно съсредоточени, си водеха бележки, докато аз четях на изследваното лице четирийсетте цифри. Залогът беше голям: титлата подгласник на най-интелигентния психолог в университета.

— Да, защото всички са били наясно, че най-интелигентният…

— … не може да участва в надпреварата, понеже провежда експеримента. След като приключих, ми подадоха двата листа с предположенията си. Смит бе посочил вярната комбинация. Небивало ликуване в залата! Беше наистина впечатляващо. Дори — може да се каже — подозрително впечатляващо. Халстайн Смит, разбира се, има по-висок интелект от средностатистическа маймуна, допускам да се е досещал каква е целта на цялото начинание. И въпреки това не можа да се откаже от победата. Просто не се сдържа! Вероятно защото по онова време Халстайн Смит беше комплексиран, беден, пъпчив млад мъж, на когото не му вървеше с жените. На него впрочем не му вървеше с нищо. Накратко, човек, комуто една такава победа беше нужна повече, отколкото на всеки друг. Или пък си даваше сметка, че макар да е възможно да го заподозрем в кражбата на парите от сейфа, не можем да докажем нищо. Защото нямаше как да отхвърлим изцяло вероятността правилният му отговор да е резултат от качествата му на фантастичен познавач на човешката природа и умел интерпретатор на множеството сигнали на тялото. Но…

— Мхм.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде де.

— Момичето… Не е знаело шифъра, нали?

— Дори не работеше в бара — разсмя се Столе.

— Откъде беше толкова сигурен, че Смит ще се хване в капана ти?

— Защото съм уникален познавач на човешката природа и прочее. Въпросът е ти какво мислиш сега, след като разбра, че избраникът ти за твоя екип има минало на крадец.

— За каква сума говорим?

— Ако не ме лъже паметта, две хиляди крони.

— Не е много. Пък и ти спомена, че само част от парите в сейфа са липсвали, следователно Халстайн не е обрал сейфа до шушка.

— Вероятно се е въздържал, защото се е надявал да не забележим намалялата сума.

— Но по-късно се е изяснило, че е взел само колкото са му трябвали, за да се присъедини към екскурзията до Виена.

— Най-учтиво го помолиха да напусне специалността и в замяна обещаха да не сигнализират в полицията. И той записа психология в Литва.

— След зрелищното разобличаване е заминал в изгнание, заклеймен с прозвището Маймуната.

— Той се върна, повиши си квалификацията, получи лиценз за практикуващ психолог. Стъпи си на краката.

— Приспиваш съвестта си, а?

— А теб като те слушам, оставам с впечатлението, че се каниш да назначиш крадец за свой консултант.

— Никога не съм имал нищо против крадци с приемливи мотиви.

— Ха! — възкликна Столе. — Май сега Смит ти стана още по-симпатичен. Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така. И често изгубваш голямото, защото не умееш да се отказваш от малкото. Решен си да пипнеш Валентин Йертсен на всяка цена. Макар да разбираш, че това може да ти коства всичко, което обичаш — собствения ти живот и живота на близките ти — ти просто не можеш да пуснеш каквото си сграбчил в кокосовия орех.

— Оригинален паралел, но си в грешка.

— Нима?

— Да.

— Ами дано. Е, ще ида да нагледам моите дами.

— Върви, върви. Ако Смит приеме да работи с нас, ще те помоля да го въведеш накратко в задълженията му на криминален психолог.

— Разбира се. Най-малкото, което мога да направя.

— За Отдела за борба с насилието? Или за да се реваншираш на онзи, когото си кръстил Маймуната?

— Лека нощ, Хари.

Хари се качи и си легна. Без да я докосва, се приближи максимално до нея, за да усеща топлината, излъчвана от спящото й тяло. Затвори очи.

„Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“.

 

 

След малко той отлетя. Издигна се от леглото, пренесе се през прозореца, в нощния мрак към блестящия град, където светлините никога не угасват, по улиците, из забутаните пресечки, над кофите за смет, там, където заревото на града никога не достига. И го откри. Под разгърдената му риза, от оголената пазва крещеше лице, което се мъчеше да разкъса кожата и да се освободи.

Познаваше това лице.

Гонено и преследващо, изплашено и свирепо, ненавиждано и изпълнено с омраза.

Хари се сепна и отвори очи.

Лицето върху гърдите на престъпника беше неговото.