Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (34)

34.
Лили

От мястото ми под дивия кестен в покрайнините на гробището забелязах самотната фигура на билото. Смрачаваше се бързо, но въпреки това познах детектив Кимбъл. Видях го как клекна и разгледа един надгробен камък — същия, който бях гледала и аз. На г-жа Мино.

Разтърсих ръце, за да раздвижа кръвта в тях, и се поздравих колко лесно бях прилъгала Кимбъл да дойде на това самотно местенце точно когато се спускаше здрач. Тръгнах към него и се огледах да не би да има и други посетители в гробището, но бяхме сами.

Когато бях на няма и пет метра от Кимбъл, стъпих на някаква паднала клонка и той се обърна.

В единия си джоб държах зашеметителя, а в другия — ножа. Планът ми бе първо да зашеметя детектив Кимбъл и после да го наръгам, но той изглеждаше така изненадан, така замаян да ме види, че просто пристъпих до него и забих ножа между ребрата му, като го обърнах така, че да достигне сърцето.

Оказа се съвсем лесно.

Лицето му побеля и усетих топлата му кръв по ръката си.

Погледите ни бяха приковани един в друг, сърцето ми туптеше в ушите ми така силно, че почти не чух тропота на крака отляво.

— Дръпни се от него и вдигни ръце — викна женски глас.

Обърнах се и видях на пътеката висока чернокожа жена с шлифер. Държеше пистолет с двете си ръце. Разкопчаният шлифер се развяваше зад нея и плющеше на вятъра. Пуснах ножа и Кимбъл рухна на колене, едното от които изпука силно върху една плоча. Вдигнах ръце и отстъпих крачка назад. Очите на жената пробягаха по Кимбъл, докато тя вървеше напред. Видя стърчащия от ребрата му нож и тръгна по-бързо, стигна до Кимбъл и насочи пистолета към мен.

— Легни. Веднага. По очи.

Буквално чувах адреналина във вените й и се подчиних. Проснах се на студената твърда земя на гробището. Нямах намерение нито да оказвам съпротива, нито да бягам. Бяха ме хванали.

— Лежи и не мърдай, Хен. Остави ножа където си е, нали? — Говореше на Кимбъл и гласът й бе тих, почти мъркащ. Завъртях глава, колкото да видя сцената. Жената бързо набираше номер на мобилния си телефон, като продължаваше да държи пистолета насочен към мен. Обади се на 911 и поиска линейка на „някакво шибано гробище в Конкорд Сентър. На един хълм“. Идентифицира се като детектив Робърта Джеймс от Полицейското управление на Бостън и каза на оператора, че има пострадал полицай. Затвори, провери набързо детектив Кимбъл („Не изглежда толкова зле, Хен, само не мърдай“) и се обърна към мен. Чух шумолене на плат, когато измъкна колана на шлифера си от гайките. Натисна гърба ми с коляно, с цялата си тежест. Усетих студеното дуло на пистолета й върху врата си.

— Само да си мръднала — каза ми. — Ръцете зад гърба.

Подчиних се и тя само с една ръка умело стегна колана около китките ми.

Отпуснах се. Вятърът довя изсъхнало листо до бузата ми. Затворих очи и с изумление и ужас си помислих, че с живота ми е свършено. Чувах как жената мърмори нещо на Кимбъл. Той й отвърна, но не различих думите. След като вече бях хваната, нямаше причина да искам смъртта му. Всъщност се надявах, че ще оживее, и си помислих, че вероятно ще е така. Не бях забила ножа докрай. В далечината се чу сирената на приближаващата линейка. Жената казваше на Кимбъл, че ще се оправи, че ще живее. Отворих очи. Един кичур ми пречеше да виждам, но успях да различа частично картината пред мен детектив Кимбъл, лежащ пред гроба на Елизабет Мино, жената над него, притиснала ръка към гръдния му кош, за да спре кървенето. Небето бе станало оловносиво и слабите примигващи светлини на линейката тъкмо започваха да осветяват сцената.

 

 

След двайсет и четири часа искането ми за пускане под гаранция бе отхвърлено от Окръжния съд на Мидълсекс.

— Ще опитаме отново — каза служебният ми адвокат. Казваше се Стефани Флин, на възраст на около двайсет и пет. Беше с дребни черти и хубава, но ноктите й бяха изгризани и изглеждаше така, сякаш не е спала като хората от години.

Тя дойде с мен до килията ми.

— Ще се стигне до преразглеждане на искането за гаранция и няма да могат да те задържат. Не и при тези обстоятелства.

— Всичко е наред — казах аз. — Ти направи всичко по силите си. Осъзнавам, че наръгах полицейски служител.

— Полицейски служител, който те е тормозил и преследвал — каза Стефани, като се взираше в мен през стилните си очила. — Между другото, той се оправя — продължи тя. — Току-що са го извадили от интензивното.

— Това е добре — казах аз.

Адвокатката ми си погледна часовника и обеща да дойде утре по същото време. Можех да си платя за собствен адвокат или да поискам родителите ми да пратят някого, но избрах служебен и определено не съжалявах за решението си.

Тя си отиде и аз легнах на нара в тъмнозеления си комбинезон. Обядът — хамбургер с гарнитура от зеленчуци — ми беше донесен от мрачна жена с полицейска униформа. Не бях особено гладна, но хапнах малко от сандвича и изпих пластмасовата чаша ябълков сок, която вървеше с яденето. После изпих още няколко чаши хладка вода от мивката и отново легнах на нара. Родителите ми, на които най-сетне се обадих сутринта за тяхна сметка от телефона в дъното на коридора, щяха да дойдат скоро и аз се наслаждавах на моментите спокойствие преди пристигането им. Помислих дали да не кажа истината, цялата истина — за двата трупа в кладенеца, за станалото с Ерик Уошбърн в Лондон и за ролята ми в историята с Тед и Миранда Севърсън и Брад Дагет. Представих си какво ли ще е да си признаеш всичко, представих си студените, очаровани погледи върху мен, докато разказвам историите, а после си представих как това очарование ще се носи около мен до края на живота ми. Дълги години в затвора. Прословутата дъщеря на Дейвид Кинтнър. Щях да се прочуя, да се превърна в знаменитост. Щяха да пишат книги за мен. Щях да изгубя завинаги анонимността си.

Затова си помислих за различна, много по-проста версия. Щях да кажа на всички, че съм била ужасена от детектив Хенри Кимбъл, който ме следеше повече от седмица. Щях да им кажа, че съм го забелязала на няколко пъти (това бе истина) и че съм започнала да се страхувам за живота си. Ако ме попитаха защо не съм се обадила в полицията, щях да им кажа, че той е от полицията. Щях да обясня, че съм започнала да излизам със зашеметителя и малкия нож и че във въпросния ден съм отишла до любимото ми гробище в Конкорд. Когато съм го видяла там, съм изпаднала в паника и съм го нападнала с ножа. Знаела съм, че постъпката ми е неправилна, но не съм разсъждавала ясно. Било е пристъп на безумие, причинен от стреса.

И разказах точно това, първо на арестуващия полицай, който ме разпита в полицейския участък в Конкорд, където ме задържаха за опит за убийство, а по-късно вечерта и на детектив Робърта Джеймс, която спаси живота на детектив Кимбъл. От разпита се опитах да разбера дали Кимбъл и детектив Джеймс са ме следили заедно. Не успях. Но едва ли. Бях сигурна, че Кимбъл ме следи на своя глава, а не по служба. Беше ясно, че е обсебен от мен и че е само въпрос на време да започне да рови във всеки факт в живота ми. Вече му бях казала името на Ерик Уошбърн и той несъмнено бе проверил архивите и бе открил, че сме били заедно по време на смъртта му. Бях започнала леко да се паникьосвам и ми хрумна, че ако наистина ме следи на своя глава, мога просто да го прилъжа на някое уединено местенце и да се погрижа за проблема. Помислих си за гробището, където се срещнахме с Тед Севърсън. Не бях видяла никого там, а в същото време мястото бе доста открито. Ако детектив Кимбъл ме проследеше до Конкорд, щеше да ме види там от градчето долу. Щях да се взирам дълго в някой гроб с надеждата, че ще дойде да го разгледа и той. После просто щях да го изчакам.

Всичко се получи перфектно, докато не се появи детектив Джеймс.

Чувствах се уверена в историята си. Сигурно щях да се озова за известно време в затвора или в някоя психиатрия, но се съмнявах, че това ще продължи дълго. Най-голямата ми тревога беше доколко ще задълбаят в смъртта на Миранда и изчезването на Брад. Нямах алиби за онази нощ, но и защо ми беше да имам? Беше се случило късно във вторник, а аз живеех сама. Дори да разпитаха майка ми, шансът да спомене, че сме пътували до Мейн, беше нищожен. Най-вероятно изобщо не си спомняше пътуването.

Докато си мислех за майка си, чух как несмазаното резе на вратата в дъното на коридора изскърца и познах заядливия глас на майка ми. Чух думите „гаранция“ и „нелепо“. Двамата ми родители бяха доведени до вратата на килията от същата служителка, която ми донесе обяда. Майка ми изглеждаше вбесена, а баща ми — стар и уплашен.

— О, скъпа — каза майка ми.

 

 

След три дни, в деня преди преразглеждането на искането за пускане под гаранция, след закуската от яйца и картофи в микровълнова фурна ме отведоха в стаята за разпити. Вече бях идвала тук — кутия без прозорци и стени, боядисани в сурово индустриално бяло.

Детектив Джеймс влезе и обяви пристигането си и часа на камерата, монтирана високо в ъгъла на стаята.

— Как сте, госпожице Кинтнър? — попита ме, след като седна.

— Нормално — отвърнах аз. — Как е детектив Кимбъл?

Тя замълча, сви устни и видях как погледът й се стрелна към правоъгълника стъкло за еднопосочно виждане в една от стените. Запитах се дали той не гледа разпита.

— Възстановява се — каза тя. — Изкара голям късмет, че е жив.

Кимнах, но предпочетох да не кажа нищо.

— Имам няколко допълнителни въпроса към вас, госпожице Кинтнър. Първо, при предишния ни разговор казахте, че сте забелязали детектив Кимбъл да ви следи на няколко пъти преди неделята, когато сте отишли на гробището в Конкорд. Можете ли да ми кажете кои бяха тези случаи?

Разказах й за случаите, когато бях забелязала детектив Кимбъл да ме следи. Веднъж в центъра на Уинслоу и как веднъж мина бавно с колата си покрай къщата ми. Тя ме попита за връзката ми с Тед Севърсън и причината да отида в Кенеуик след смъртта му. Казах й същото, което бях казала на Кимбъл.

— Значи ми казвате — заяви тя, — че сте имали важна информация за убийството, но сте решили да не я споделите с полицията и да проведете собствено разследване? А по-късно, когато сте сметнали, че детективът, който просто си е вършил работата, ви следи и тормози, сте решили да го убиете? Доста интересен начин да решавате проблемите си.

— Не съм решила да убия детектив Кимбъл.

— Е, но пък решихте да забиете нож в него.

Не отговорих. Детектив Джеймс ме гледаше от другата страна на масата. Запитах се дали няма нещо между нея и Кимбъл, нещо романтично, но не ми се вярваше. Тя беше почти красива, с костната структура и високото издължено тяло на модел, но в същото време в нея имаше нещо свирепо и хищно. Или може би просто бе заради начина, по който ме гледаше, сякаш вижда право през мен и през стената.

Мълчанието се проточи и си помислих, че въпросите на детектив Джеймс са се изчерпали. Тогава тя каза:

— Детектив Кимбъл ми каза, че сте му казали нещо точно преди да го наръгате. Помните ли какво?

Помнех, но поклатих глава.

— Честна дума, не помня почти нищо. Беше ми причерняло.

— Колко удобно — каза тя, стана и излезе.

Прекарах сама в стаята поне още половин час.

Не носех часовник, на стената също нямаше, така че не бях сигурна. Останах на стола си, като се опитвах да запазя лицето си безизразно. Знаех, че през стъклото ме гледат, анализират, обсъждат. Все едно бях завързана гола и ме опипваха куп мръсни ръце. Знаех обаче, че ако се придържам към версията си и че ако не открият тялото на Брад, няма да могат да ме държат вечно тук. Щях да си върна живота, или поне някакъв живот. И никога нямаше да повторя тези грешки. Никога нямаше да допускам хора до себе си. Това води само до неприятности.

Вратата се отвори и влезе детектив Кимбъл. Беше с обичайните си дрехи — вълнен блейзър и джинси, но имаше едноседмична четина и кожата му бе бледа. Пристъпи неуверено към стола, но не седна, а се задържа за облегалката му и ме изгледа по-скоро с любопитство, отколкото гневно.

— Детектив — казах аз.

— Знам, че помните какво ми казахте — каза той. — Точно преди да ме наръгате.

— Не помня. Какво съм казала?

— Казахте: „Съжалявам“.

— Щом казвате.

— Защо ви беше да го казвате, ако ви е било страх от мен и сте смятали, че ви следя?

Погледнах го и поклатих глава.

— Ще разбера какво не искате да разбирам — каза той. — Не знам къде и какво е то, но ще разбера.

— Надявам се — отвърнах и го погледнах в очите. Мислех си, че ще се извърне, но той не го направи.

— Радвам се, че се оправяте — добавих и наистина го мислех.

— Е, на този етап за вас може би е най-добре да се оправя.

Не казах нищо повече, а той продължи да ме гледа. Потърсих омраза в очите му, но не открих.

Вратата се отвори с трясък и в стаята влезе мъж с костюм, когото не бях виждала досега. Беше на средна възраст, едър, със сив мустак.

— Вън, детектив. Веднага.

Хенри Кимбъл бавно се обърна, после енергично тръгна към изхода. Мъжът му държеше вратата отворена. Преди резето да се спусне зад тях, отново чух силния му глас:

— Господи, какво, по дяволите…

И ме оставиха сама в тишината.

 

 

Същата вечер, когато се прибрах в килията, се появи адвокатката ми и седна на стола от другата страна на решетката.

— Имала си неочакван посетител днес — каза тя. Правеше нещо странно с лицето си и осъзнах, че се опитва да не се усмихне.

— Имаш предвид детектив Кимбъл.

— Да. Чух, че влязъл в стаята за разпити. Първо, не е трябвало да бъдеш там сама. Винаги можеш да поискаш да присъствам на разпитите.

— Зная.

— Какво каза той?

— Искаше да знае дали помня какво съм му казала преди да го наръгам и аз му казах, че не помня нищо, което е самата истина. А той каза, че ще разбере какво се опитвам да скрия.

Сега адвокатката ми наистина се усмихваше и за първи път забелязах, че има почти невидими пластмасови шини на долните зъби.

— Извинявай — каза тя. — Знам, че сигурно е било разстройващо за теб и изобщо не е трябвало да се случва. Хенри Кимбъл официално е временно отстранен от полицейското управление. Така или иначе щеше да се случи, повярвай ми.

— Значи наистина ме е следил сам?

— Разбира се. Това вече го знаем. Партньорката му го наглеждала, защото се тревожела за психичното му здраве — предишната нощ той й признал, че те следи в свободното си време. Тя си помислила, че е мръднал. Затова на следващия ден отишла да го види и в крайна сметка се стигнало дотам, че тя проследила него. Така се озовала в Конкорд. И не само това, ами и намерила някакви неща, които той е написал за теб, след като са го закарали в болницата. Стихчета.

— Сериозно? Какви?

— Доста уличаващи. Не мисля, че детектив Кимбъл ще продължи да работи в полицията.

— Какво означава всичко това? — попитах аз.

Телефонът й явно беше завибрирал, защото тя го извади от джоба на сакото си, натисна един бутон и го прибра.

— Не искам да подхранвам надеждите ти прекалено, Лили, но мисля, че можем да стигнем до някакво споразумение. Трябва да те питам какво е мнението ти за психиатричен преглед и може би престой в заведение и работа върху проблеми с овладяване на гнева.

Казах й, че приемам с радост.

— Добре — каза тя. — Имаме напредък. — Погледна ме и отново се усмихна. — Така или иначе, не ми се вярва да останеш дълго там. — Стана и започна да тършува в издутата си чанта за документи. — Почти забравих, имаш писмо. Дадоха ми го горе.

Пъхна плика през процепа, през който ми даваха храната. Беше поредното писмо от баща ми. От последната ни среща ми беше писал три пъти.

— Благодаря — казах аз.

Адвокатката си тръгна и аз седнах на нара. Не отворих писмото веднага. Изчаках за момент. Новините бяха много по-добри, отколкото си мислех. Щях да си върна живота. Може би не веднага, но в крайна сметка. Отворих плика с нетърпение. Баща ми ми пишеше писма, откакто бях малко момиче, и те винаги ми повдигаха духа.

Моя скъпа Лил,

Майка ти излезе тази вечер да преподава на курса си за възрастни (единственият й шибан доход!) и ме остави да си приготвям сам лазаня в микровълновата. Пише, че щяла да стане готова за петнайсет минути, така че реших да ти драсна още едно писмо. Сутринта разговарях с адвокатката ти и тя каза всякакви добри неща, според които в най-скоро време ще се върнеш към живота си. Да се надяваме.

Имам чувството, че е десет вечерта, а е едва пет! Тук вечерите са наистина тъмни. Наслаждавам се на един чудесен коктейл, който току-що изобретих. Висока чаша вода с около два пръста скоч. Иначе казано, вода с привкус на уиски. Много приятно и можеш да го пиеш от сутрин до вечер, без изобщо да ти повлияе. От друга страна, никога не съм напълно трезвен през деня, но въпреки това на следващия ден се будя бодър и свеж като краставичка. Де да бях открил този метод на пиене преди години. Щях да го патентовам и да натрупам цяло състояние.

Микровълновата звънна, а питието ми свърши и трябва да си направя ново. Майка ти спомена, че щяла да мине да те види през уикенда. Дотогава — СТОЙ СИ ТАМ, казало висящото от клона коте.

Всичко хубаво, скъпа,

Татко.

О, послепис. Забравих да ти кажа в предишното писмо, но имам и лоши новини. Старата ферма на Бардуел до нас е продадена на някакъв млад управител на хедж фонд от града. Събаря всичко и смята да строи някакво хотелче с шейсетина стаи. Булдозерите вече започнаха да пристигат. Казвам ти го само защото знам колко обичаше малката полянка до фермата и се боя, че утре ще я съсипят. Майка ти изведнъж стана яростна природозащитничка. Съжалявам за лошата новина. Сигурно се чудиш какви изобщо ги дрънкам. Ще се видим скоро, Лил. Татко те обича и винаги ще те обича, каквото и да става.