Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (10)

10.
Лили

През цялата си втора година — и последна година за Ерик — прекарвах почти всяка четвъртък, петък и събота вечер в Сейнт Дънстан Манър, в стаята на Ерик на втория етаж. Тогава смятах, че това е най-щастливият период от живота ми. По-късно, и не само заради случилото се по-късно, осъзнах, че беше и период на несигурност и безпокойство. Бях влюбена в Ерик Уошбърн и той казваше, че е влюбен в мен. Вярвах му, но знаех също, че сме млади, че Ерик скоро завършва и има планове да се премести в Ню Йорк и да започне работа във финансовия сектор. А моите планове бяха да прекарам следващата учебна година в Художествения институт Фоунс в Лондон и да уча консервация. Макар че с Ерик разговаряхме за бъдещето си, аз си казвах, че знам, че всичко ще се промени след завършването му.

Онази година живеех два отделни, но съвместими живота. От неделя до четвъртък се занимавах с четене и учене. Съквартирантките ми, трите Уинони, слушаха силна музика и пушеха непрекъснато, но иначе бяха изненадващо тихи и сравнително добросърдечни. Открих, че имам много общи черти с Уинона Русалката, книжен червей, за която Нанси Дрю беше идол, също като за мен. Четвъртък вечер отивах в Сейнт Дънстан Манър за седмичното парти. Вземах най-голямата си чанта, натъпкана с дрехи и малко тоалетни принадлежности, тъй като винаги прекарвах нощта, а понякога и уикенда там. От петък сутринта до неделя вечерта двамата с Ерик рядко се разделяхме, освен по време на занятията и мачовете на Ерик по ракетбол, фризби или някоя друга от безбройните игри, чието спечелване беше важно за него. Гледахме филми в киното на кампуса, излизахме в Ню Честър до някой италиански ресторант и понякога ходехме на партита, които не се организираха от членове на „Сейнт Дънкан“, но това се случваше рядко. Започнахме комфортна връзка, пълна с предсказуема рутина, ежедневни шеги за посветени и нещо, което ми се струваше изключително добър секс. Обръщахме се един към друг с „Уошбърн“ и „Кинтнър“. Драматичните моменти на разочарование и невярност ни бяха милостиво спестени. Обожавах онова, в което сме се превърнали, но не го споделях, казвах само на Ерик и на никой друг колко силна е привързаността ми. Той споделяше чувствата ми и понякога разговаряхме за общото ни бъдеще.

Бившата приятелка на Ерик Фейт също завършваше и още редовно посещаваше партитата в четвъртък вечер. Сега излизаше с Матю Форд и тъй като двете с нея бяхме приятелките на най-видните членове на „Сейнт Дън“, Фейт се сближи с мен през годината и понякога дори ме питаше за отношенията ми с Ерик, макар че никога не се хващах на въдицата й. Не я харесвах особено, беше непостоянна, коварна и обичаше да е в центъра на вниманието, но нямах нищо против да прекарвам известно време с нея. Ако я нямаше изобщо, любопитството ми около момичето, прекарало две години с Ерик, можеше да ескалира в обсесия. Но я имаше и тъй като имах възможност да я опозная, тя нямаше място във въображението ми.

Разбирах какво е привлякло Ерик към Фейт. Беше секси, с къса черна коса. Дрехите й сякаш бяха взети направо от модните списания, но пуловерите й винаги бяха малко по-тесни, а полите — малко по-къси от необходимото. Когато разговаряше с някого, го приближаваше и го гледаше в очите, но се смееше често и се шегуваше със самата себе си. Ако се случеше да отидем някъде заедно, Фейт ме хващаше под ръка, а ако стоеше зад мен, заравяше пръсти в косата ми. Родителите ми не ме докосваха често и затова намирах поведението на Фейт за смущаващо, но понякога и за успокояващо. Веднъж, когато беше пияна, ми каза, че иска да разгледа цвета на очите ми. Приближи лицето си до моето и кафявите й очи ми се сториха огромни.

— Като гоблен са — каза тя и топлият й дъх погали бузата ми. — Целите са на петънца. Сиви, жълти, сини, кафяви и розови.

Ерик рядко разговаряше с Фейт, но една нощ, докато лежахме в леглото, ме попита дали ми е неприятно, че непрекъснато се навърта наоколо.

— Никак даже — казах аз. — Решила е, че сме първи приятелки. Забеляза ли го?

— Тя е първа приятелка с всички. Не, забрави това. Мисля, че наистина те харесва и иска да е твоя приятелка, просто…

— Не се безпокой. Знам какво имаш предвид. Нямам намерение да ставам най-добрата й приятелка. Не съм сигурна, че имаме нещо общо помежду си. Освен теб.

— Да, нямате нищо общо. Гарантирам го. Тя не е лош човек, а и с Мат са добра двойка.

— Сигурно — казах аз.

И с това разговорите ни за Фейт се изчерпаха.

Лятото се върнах в Монкс. Майка ми си имаше нов приятел, Майкъл Биалик, брадат професор по лингвистика от университета, изненадващо улегнал човек. Имаше къща на по-малко от километър от нашата, преустроена плевня, в която живееше със сина си, пианист чудо, казваше се Санди. Майкъл обичаше да готви и поради това майка ми прекарваше много време в дома му и оставяше Монкс на мен. Работех в библиотеката на половин работен ден от понеделник до петък и прекарвах остатъка от деня в четене или в мотаене из имота. Бях влюбена и изпитвах покой. Дори се върнах на любимата си поляна, последния вечен дом на Чет. Капакът на кладенеца още си беше на мястото и изглеждаше по същия начин, както бе изглеждал преди години, когато го открих в пожълтялата от зимата трева. Съседната фермерска къща още бе необитаема.

Планът ми бе да посещавам Ерик в Ню Йорк през уикендите, но когато дойде на гости в Монкс, Ерик се влюби в мястото, или поне така твърдеше.

— Искам да прекарвам всеки уикенд тук, Кинтнър. Съвършеният живот. През седмицата в оживения град, а в петък вечер мога да взема влака и да съм с теб. Уикенд в провинцията.

— Няма ли да ти доскучае?

— Няма начин. Страшно ми харесва тук. Ами ти? Това означава да те помоля да прекарваш цялото си време тук.

— Описваш всяко мое лято, откакто се помня. Нямам нищо против. А и ще очаквам с нетърпение уикендите.

И така лятото ни се превърна в повторение на учебната година. Сами през седмицата. Заедно през уикендите. Нямах нищо против, защото никога не съм имала против да бъда сама. А самотните дни бяха дни, които ме приближаваха до уикенда, до момента, в който виждам как Ерик слиза от влака с малък сак на рамо и огромна усмивка на лицето. И тези уикенди бяха много по-наситени. Извън „Мадър“ връзката ни изглеждаше по-зряла, по-комфортна. Чувствахме се като женени. Така че не, нямах нищо против да виждам Ерик два дни седмично.

И Ерик нямаше нищо против, поради свои причини.

Сигурно никога нямаше да открия въпросните причини и есента щях да замина за Лондон с мисълта, че Ерик е все още любовта на живота ми, ако баща ми не беше дошъл в Ню Йорк през последната седмица на август и не ме беше поканил на обяд. Предстоеше излизането на новата му книга, сборник разкази, и той беше в Ню Йорк на среща с американския си агент и американския си издател, както и за да участва в публично четене в „Странд Букс“. Не ме покани на четенето, което не бе изненада за мен. Бях го помолила веднъж, май беше през първата ми година в гимназията, дали мога да отида, а той ми отговори: „Господи, Лили, ти си ми дъщеря. Не бих те изложил на подобно нещо. Достатъчно лошо е, че четеш книгите ми, какво остава да ме слушаш да ги чета на глас“.

Взех си почивен ден от библиотеката и се качих на влака за Ню Йорк. С баща ми вечеряхме в шикозен ресторант към лобито на един хотел и разговаряхме за предстоящата ми година в Лондон. Той обеща да ми прати по имейла списък на приятели и роднини, които трябва да посетя, както и на някои от любимите му лондонски забележителности, повечето от които бяха пъбове. После започна да изкопчва от мен информация за майка ми и новия й приятел. Остана много разочарован да научи, че професорът по лингвистика е като цяло свестен човек. След обяда се сбогувахме пред хотела.

— От теб излезе добър човек, Лил, въпреки майка ти и мен — за пореден път каза той.

Прегърнахме се за довиждане. Денят бе странно приятен за края на август в града, така че тръгнах към центъра и офиса на Ерик — място, което никога не бях посещавала. През целия месец беше ужасно задушно, а ето че внезапно влагата във въздуха бе изчезнала и аз с радост вървях по тихите улици. Не бях решила дали да изненадам Ерик в средата на работния му ден, но го обмислях и започнах да си представям физиономията му, когато вляза в офиса. Изведнъж някой ме извика и ме изтръгна от унеса ми. Обърнах се и видях Кати Стоун, първокурсничка, познавах я от партитата на „Сейнт Дънстан“. Пресичаше улицата и ми махаше.

— Здрасти — каза тя и стъпи на тротоара в мига, в който зад нея профуча едно жълто такси. — Не знаех, че прекарваш лятото в града.

— Не. В Кънектикът съм, но баща ми е тук и обядвах с него.

— Искаш ли да пием кафе? Излязох от работа по-рано. Господи, Ню Йорк е толкова потискащ през август!

Отидохме до едно кафене на най-близкия ъгъл и си поръчахме лате с лед. Кати дърдореше за колеги, които познавахме, както и за неколцина, за които никога не бях чувала. Тя си падаше по събирането и разпространяването на клюки и останах изненадана, че не ме подпитва за Ерик, така че я попитах:

— Често ли се виждаш с Ерик?

При споменаването на името му тя леко се опули.

— О. Нямаше да го спомена. Не, не често, но от време на време. Той работи някъде тук, нали знаеш.

— Да, знам. Защо нямаше да го споменеш?

— Просто не знаех как се чувстваш, след като вече не сте заедно. Не знаех дали искаш да чуваш за него.

Сякаш ме заляха със студена вода. Едва не казах на Кати, че все още сме заедно с Ерик, разбира се, но нещо ме спря. Вместо това попитах:

— Защо, какво става с него?

— Нямам представа. Виждам го понякога, но той никога не е тук през уикендите. Баща му е много болен.

— Не знаех — казах аз. — Какво му е?

— Мисля, че рак. Ерик го посещава всеки уикенд. Явно са близки? — Каза го като въпрос и аз успях да кимна въпреки внезапното ми желание да се махна от кафенето и Кати. За щастие телефонът й започна да звъни и докато тя ровеше в огромната си чанта, взех ключа от момичето на бара и се заключих в миниатюрната тоалетна. Отчаяно се опитвах да осъзная информацията, която бях получила току-що, и макар една част от мен да се съмняваше в казаното от Кати и да твърдеше, че става дума за някаква нелепа неразбория, по-логичната част ми казваше, че това е истина и че съм глупачка. Ерик живееше два живота и никой не знаеше, че се вижда с мен през уикендите. След като върнах ключа, видях, че Кати още говори по телефона; възползвах се от ситуацията, потупах я по рамото, посочих си часовника и бързо тръгнах към изхода. Кати свали телефона и стана, но аз оформих с уста „извинявай“ и продължих.

Излязох и тръгнах без да знам накъде. Видях една къща с каменни стъпала, тънещи в сянката на клонесто дърво. Кацнах на най-горното стъпало, без да ми пука, че собственикът може да излезе и да ми каже да се разкарам. Не зная колко време останах там, но сигурно е било поне два часа. Известно време се чувствах окаяно, но бързо започнах да се успокоявам. Анализирах положението. Ерик бе отделил живота си с мен така, че той да протича само през уикендите и никога в града. Така правеше по принцип, знаех го от колежа. Но защо лъжеше къде прекарва уикендите? Причината можеше да е само една — Ерик имаше връзка в Ню Йорк.

Малко преди пет следобед вървях към офис сградата на Ерик. Знаех адреса, но не и как изглежда. Вървях бавно и оглеждах тълпата. Знаех, че няма да се справя, ако се сблъскам с Ерик, но още не бях готова да напусна града. Исках да видя къде работи, може би дори да видя него, без той да ме забележи.

Офисът му се намираше в безлична четириетажна каменна сграда до една „Грейс Папая“. Седнах на пейката срещу входа, извадих от кошчето брой на „Ню Йорк Поуст“ и го разгънах, но погледът ми остана прикован към входа на сградата. Малко след пет се появиха неколцина мъже с костюми и една жена с пола и блуза. Ерик го нямаше. Излезе със следващата група от трима мъже. Беше със светлосив костюм. Щом стъпиха на тротоара, тримата едновременно запалиха цигари. Не се изненадах, че виждам Ерик да пуши, макар да ми беше казал, че е спрял цигарите в деня на завършването. Нито веднъж не бе пушил, докато ме посещаваше в Кънектикът през уикендите, но това бе, защото той бе двама души в едно тяло. Колегите му със запалени цигари тръгнаха към центъра, а Ерик остана, поглеждаше телефона си. Наблизо спря едно жълто такси и си помислих, че ще се качи в него, но вместо това от колата слезе червенокосо момиче в ретро минипола и го целуна в устата, докато той хвърляше цигарата.

Заговориха се, ръката на Ерик бе върху извивката на бедрото й.

Гърдите ми пламнаха, светът затрептя пред очите ми и за момент си помислих, че получавам сърдечен пристъп. После най-лошото мина. Изправих гръб и поех дълбоко дъх, като се взирах в момичето. Изглеждаше ми позната, но още не бях видяла лицето й. Фактът, че също бе червенокоса, беше като удар с нож, макар че дори от разстояние си личеше, че цветът на косата й се дължи на фризьорския салон, а не на гените.

Ерик и червенокосата се обърнаха и за един ужасен момент си помислих, че ще пресекат улицата към мен, но те тръгнаха по тротоара, хванати под ръка. Наблюдавах ги над вестника и накрая успях да видя лицето на градската приятелка на Ерик. Беше Фейт — червенокоса Фейт. Всъщност изобщо не бе изненадващо, че е тя — разбира се, че ще е тя, — но си спомням, че останах шокирана от начина, по който бе променила външния си вид, с червена коса като моята.

Бях гневна. По-гневна не се бях чувствала от години.