Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (13)

13.
Тед

През предпоследната си година в гимназията Дартфорд-Мидълхам поканих едно момиче от втори курс, Ребека Раст, на годишния бал. Тя бе популярна блондинка, с която се запознах, докато работех по училищния вестник. Изглеждаше зарадвана от поканата, макар да знаех, че се интересува повече от спортистите на училището. Нямах нищо против — аз просто си търсех с кого да изляза.

Но една седмица преди бала се натъкнах на Ребека на едно бирено парти в изоставена военна база край съседното градче. Бях чувал за тези партита, но никога не ги бях посещавал. Имаше стотина души, колите бяха паркирани на разбития асфалт на стария паркинг на базата и всички се разхождаха по полегатия склон южно от постройките със заковани прозорци и врати. Повечето бяха донесли стекове бира, отмъкнати от домовете на родителите им или купени от по-големи братя и сестри. Бях дошъл с най-добрия си приятел Ерън, който, също като мен, не бе нито популярен, нито аутсайдер. Преди да слезем от колите едва не обърнахме обратно, стреснати от сцената и засрамени, че не сме взели никакъв алкохол. Но тогава забелязах Ребека да слиза от спрял наблизо корвет с няколко свои приятелки и реших, че трябва най-малкото да кажа здрасти на момичето, което щеше да ми бъде партньорка на бала другата седмица.

За моя изненада тя страшно се зарадва да ме види и прекарахме повечето време заедно, пихме топла бира на хълма и изследвахме изоставената база. Накрая се озовахме на нисък равен покрив, до който стигнахме по ръждива противопожарна стълба. Гледахме звездите, които от изпитата бира ту се размазваха, ту се фокусираха, а после започнахме да се целуваме. Беше топла пролетна нощ, Ребека носеше късо тясно горнище, оголващо кръста й, и къса дънкова пола и ми позволи да я докосвам навсякъде, а в един момент ми прошепна, че е по-добре да намалим темпото, освен ако нямам презерватив. Нямах, но по-късно, докато лежах в леглото, си казах, че трябва да си взема колкото се може по-скоро и определено преди бала. Мисълта беше опияняваща, но още по-опияняващ бе фактът, че за първи път си имах приятелка.

Вечерта на бала взех Ребека от скромната къща на родителите й недалеч от езерцето Мидълхам. Докато майка й снимаше, баща й стоеше облегнат на своя „Додж Дарт“, пушеше пура и ми хвърляше ледени погледи изпод козирката на бейзболната си шапка на „Пейтриътс“. Въздъхнах с облекчение, когато се озовахме в безопасност в колата ми на път към „Холидей Ин“, където щеше да се проведе балът. Ребека беше със светлосиня рокля с дълбоко деколте. Косата й бе прибрана на сплетена опашка и миришеше на ванилия.

Въпреки че бях доста изнервен, първите няколко часа от бала минаха добре. Ребека бе бъбрива и флиртуваше. Ядохме пиле кордон бльо и танцувахме няколко пъти. По време на един от бавните танци нежно я целунах по слепоочието. Тя ме придърпа към себе си и си помислих за опаковката с презерватива, скрита зад шофьорската книжка в портфейла ми.

Двайсет минути преди края на бала всичко се разпадна. Бях отишъл до тоалетната и когато се върнах, Ребека вече не беше на масата ни. Забелязах я в другия край на залата — беше се облегнала на стената и разговаряше с едно момче, Бил Джонсън, защитник в училищния отбор по футбол. Спрях като закован, краката и ръцете ми изстинаха и нещо сякаш ме сграбчи за гърлото. Вместо да пресека безкрайната зала и да се изправя пред тях, се върнах на масата и оттам гледах как Ребека и Бил се прегръщат, после се целуват и си тръгват заедно.

Видях Ребека в коридора на гимназията в понеделник следобед. Помислих си, че ще се извини, но погледът й само се плъзна по мен и тя се извърна. Същата седмица научих, че тя и Бил определено са двойка. Не знам дали беше по-леко или по-трудно, че само неколцина съученици като че ли знаеха за унижението ми на бала. Не знам и дали нещата щяха да се развият по различен начин, ако Ребека беше направила поне опит да се извини.

Планирах отмъщението си повече от година. Беше напълно логично — ако исках да си го върна на Ребека, трябваше да изчакам да мине известно време. В противен случай щях да съм естественият заподозрян. Посветих последната си година на изкарването на възможно най-високите оценки, мълчах си, стоях настрана и не си позволявах да попадам в други потенциално унизителни ситуации. Приеха ме в Харвард, което изненада дори наставника ми, и макар че това изглеждаше като някакво отмъщение, аз исках Ребека да си плати. В идеалния случай трябваше да намеря начин да я унизя по начина, по който тя бе унизила мен, но не можех да измисля как да го направя. Затова се спрях върху втория вариант — да я уплаша. Много, много лошо да я уплаша.

Един мрачен следобед седмица преди дипломирането паркирах моя „Форд Ескорт“ на задния паркинг на „Арни Ликърс“ и изминах краткия път през гората до къщата на семейство Раст. Ако някой ме видеше, щеше да ме вземе просто за хлапе с дънково яке и нахлупена бейзболна шапка — нещо, което при нормални обстоятелства никога не бих носил. Но никой не ме видя. В раницата си носех щанга, с която да разбия задната врата, но тя се оказа отворена. Знаех, че в къщата няма никого, че г-н Раст се е махнал преди месеци и че г-жа Раст работи дневна смяна в аптеката. Освен това знаех и се надявах, че Ребека ще се върне сама след края на последния час в три следобед. Скрих се в дрешника на спалнята й и зачаках.

Помня ужаса и вълнението, които изпитвах в малкото тъмно пространство. Дрехите на Ребека Раст шумоляха около мен, скиорската маска ме караше да се потя. Бях открехнал вратата на дрешника и чух как колата на Ребека спира на алеята, как тя влезе в къщата и бавно се качи по стълбите. Отиде първо в банята, където прекара сякаш цяла вечност, после се чу звукът на пуснатата вода и тя влезе в спалнята, като си тананикаше фалшиво. Сърцето ми туптеше толкова силно, че се зачудих как не го чува. Според плана трябваше да изскоча от дрешника с маската на лицето си, но не се наложи да го правя. Тя дойде направо при него и дръпна плъзгащата се врата. Пристъпих към нея с ножица в едната ръка и ролка тиксо в другата. Тя отвори уста да изпищи, но от гърлото й не излезе нищо. Гледах как цветът се оттече от лицето й и бях сигурен, че ще припадне, но вместо това тя се обърна да побегне. Подхванах я отзад и едва тогава си дадох сметка, че е само по бельо. Задържах я прикована на пода и успях да увия тиксото първо около лицето и устата й, а после около китките и глезените. Не беше лесно — получих няколко ритника, но не издадох нито звук, за да не познае кой съм. След като я обездвижих, прокарах острието на ножицата по шията й. Клепачите й бяха стиснати, между тях се процеждаха сълзи. Долових острата миризма на урина.

Изхвърлих якето, скиорската маска, щангата и раницата в контейнера зад магазина за алкохол. Потеглих към къщи разтреперан, емоциите ми се люшкаха между огромното удовлетворение, че съм си го върнал на Ребека за болката, която ми бе причинила, и отвратителния срам, че съм прекалил. Тези чувства се запазиха през цялото лято, като срамът временно се сменяше с ужас, че ще ме хванат. Щях да бъда посрамен публично, да вляза в затвора и да се сбогувам с Харвард. Но полицията така и не се появи на прага ми и с напредъка на лятото започнах да вярвам, че ми се е разминало. Чух за инцидента веднъж от една моя бъбрива приятелка, Моли. Тя ми каза, че Ребека Раст — „Нали я познаваш? Господи, та ти беше с нея на бала!“ — била нападната в собствения си дом, вързана и зарязана в дрешника и че всички си мислели, че било работа на баща й, онзи тип от бензиностанцията, от когото те побиват тръпки. Това беше всичко, което чух за случката.

Още сънувам Ребека Раст. В кошмарите ми — а те са определено кошмари — Ребека умира в нощта, когато я вързах и оставих в дрешника. В сънищата ми ме преследва от чувство за вина, изпитвам ужас, че ще ме хванат, и така и не мога да си спомня дали съм искал да я убия, или само да й изкарам акъла. Но така или иначе, аз съм убиец и това знание е станало съществена част от живота ми.

В петъка сутринта, когато Миранда щеше да лети до Маями Бийч на моминско парти, се събудих, след като бях сънувал един от онези сънища. Бях сам в леглото и останах да лежа за момент; картините от кошмара преминаваха през съзнанието ми, после изчезнаха. Отначало си помислих, че сънят е с Ребека Раст, но после осъзнах, че човекът, когото бях убил, е Миранда. Бях я затворил в дрешника на Ребека Раст и тя бе умряла там. После си спомних други картини от съня. Погребение, на което никой не ме поглеждаше. Ужасния страх, че съм забравил да скрия трупа. Баща ми, от чийто нос тече вода. Поле, което разкопавах трескаво. За един смразяващ момент си помислих, че това не са картини от сънища, а съвсем пресни спомени. Бях изпитвал това чувство и преди, на границата между съня и будуването — отвратителното чувство, че онова, което сънувам, е всъщност реално, че съм убиец и е само въпрос на време целият свят да го научи. Поклатих глава и си казах, че съм сънувал, после отметнах оплетените чаршафи, станах и взех телефона си от скрина. Минаваше осем — много по-късно, отколкото се събуждах обикновено. Колата, която щеше да откара Миранда до „Логан“, пристигаше в осем и половина. Облякох джинси и памучен пуловер и слязох долу.

— Здрасти, поспаланко — каза тя, когато я открих в официалната трапезария. Седеше на дългата маса „Стикли“ с багажа до нея. Беше облякла къса синя рокля и червени каубойски ботуши и бе погълната от телефона си.

— Не ти ли е студено с това?

Тя ме погледна.

— Да, но няма да е задълго. Ще кажа на шофьора да пусне отоплението на температури като в Маями. — Изключи телефона, прибра го в чантата си и стана. — Какво ще правиш, докато ме няма?

— Първо, теб винаги те няма, така че в това няма нищо ново. И второ, ще работя, естествено.

— Трябва да вечеряш с Мак довечера. Сигурна съм, че е тук.

— Всъщност не е. Замина за погребението на леля си. Нали ти казах? Ще извадя онова агне от фризера. Специална вечеря, само за мен.

— О, изяж го цялото! Кейси каза, че довечера сме в „Джо Стоун Краб“.

Изнесох багажа й във фоайето, като сдържах коментара си колко е тежък за тридневна почивка. Миранда надникна през дебелото стъкло на външната врата.

— Лимузината пристигна — каза и ме придърпа към себе си за необичайно силна прегръдка. — Ще ми липсваш, Теди.

— И ти на мен — казах аз, като се мъчех да внеса малко чувства в гласа си. Миранда се държеше така, че за момент се запитах дали моминското парти не е измислица. Може би имаше среща с Брад в Маями?

Тя отвори вратата и шофьорът изскочи от колата и бързо изкачи стълбите да вземе багажа. Миранда го последва, резкият вятър развя полите на роклята й. Обърна се да ми махне и си помислих, че изглежда много крехка и премръзнала в неподходящото си облекло. Преди да затворя вратата, тя извади огромните си слънчеви очила от чантата и си ги сложи, след което ми прати въздушна целувка.

Денят ме очакваше. Имах да правя обаждания и да чета проспекти, но това щеше да ми отнеме само половината сутрин. Налях си кафе и отидох при компютъра. Потърсих за стотен път в Гугъл името Лили Хауард, но не излезе нищо, което да изглежда свързано с нея, освен служебната страница от сайта на колежа Уинслоу. Потърсих информация за градчето Уинслоу и набелязах маршрут от къщата ми до един обещаващ на вид ресторант в центъра. Какво лошо имаше, ако отида да обядвам там? Очертаваше се чудесен октомврийски ден; след дългото горещо лято листата на дърветата тъкмо започваха да се обагрят в различни цветове. Можех да се разходя, да хапна, да разгледам градчето, в което живееше Лили. И дори да я видя — макар че шансовете за това бяха минимални. С какво можеше да навреди това? Не беше нужно да се поздравяваме, а и да го направим, какво толкова?

Свърших си работата, взех душ и се облякох. В гаража ми хрумна вместо аудито да взема старото „Порше 911“, модел 1976 — колата, която си бях купил след първата си голяма сделка. Подминах Пайк и продължих към реката, като излязох на Стороу Драйв. Реката бе пълна с гребци от колежите, които се готвеха за предстоящото състезание през уикенда. Денят беше идеален, небето бе абсолютно синьо, набраздено единствено от белите опашки на самолетите. Погледнах нагоре и се запитах дали виждам и следата на самолета, който отнасяше жена ми към Флорида.

От Стороу Драйв излязох на Солджърс Фийлд, после продължих през Уолтъм и Нютън до Бостън Пост Роуд и продължих на запад през предградията към Уинслоу. Докато сменях скоростите се зачудих защо изобщо си поръчах автоматична предавка за аудито. Следващата ми кола щеше да е стандартна.

Карах по главната улица и се оглеждах за място за паркиране в изненадващо оживения център. Студенти на големи групи пресичаха улицата. Предимно момичета с джинси и ботуши, с прибрани на опашка коси. Докато чаках няколко от тях да пресекат, надникнах през високата метална порта към кампуса на колежа. Видях три ниски тухлени постройки около грижливо поддържана поляна. Редица дъбове бележеше главната алея. Дали Лили беше в една от сградите, които виждах? Дали беше от онези, които си носеха скромния обяд в кабинета си, или излизаше да хапне в центъра? В края на краищата беше слънчев октомврийски петък. Колата зад мен наду клаксона си, превключих на скорост и завих по една странична уличка с платен паркинг. Намерих си място и тръгнах обратно към ресторантите, покрай които бях минал. Заведението, за което прочетох — „Карвъри“, — също бе там, но си избрах ресторант на име „Алисън“, който имаше външна маса, гледаща както към обедното слънце, така и към кампуса на колежа. Поръчах си блъди мери и салата от сервитьорката студентка и се загледах в минувачите. Студентките имаха лица на пламенни млади феминистки. Мъкнеха раници, в които можеха спокойно да поберат футболист. Другите минувачи бяха предимно домакини на средна възраст, излезли на пазар или да обядват. Носеха красиви шалове и широки дрехи, които скриваха бедрата им. Видях неколцина, които приличаха на преподаватели — мъже с неугледни прически и вълнени сака и жени, които приличаха на по-стари версии на сериозните студентки. Но не видях Лили дори когато се разходих из кампуса след обяда и второто блъди мери.

Колежът бе хубав, кампусът плавно се спускаше от центъра към малко езеро, около което минаваше пътека. Поседях малко на една пейка в ботаническата градина, до една оранжерия с висок островръх покрив. Наоколо нямаше никого и си помислих, че Лили би донесла обяда си на място като това. Дори на същата тази пейка. Останах там, докато в небето не се появиха облаци, които закриха слънцето и внезапно стана студено.

Бях забравил да сложа допълнително монети в апарата на паркинга след обяда и под чистачката намерих билет за глоба. Петнайсет долара. Прибрах го в джоба си и се качих в поршето. Изведнъж се почувствах уморен и се върнах по Пайк чак до Бостън; пристигнах у дома точно когато получих есемес от Миранда, че е кацнала благополучно в Маями и празненството е започнало. Отговорих й и отидох при компютъра да проверя имейлите си. Периодът бе муден за мен, не че имах нужда да работя. След години стагнация фондовите пазари отново бележеха ръст. Портфейлът ми беше добър и работата беше само начин да си запълвам времето.

Втори есемес от Миранда: не забравяй да извадиш агнето от фризера.

Отговорих й, че й благодаря за напомнянето.

Наистина бях забравил и слязох в кухнята в мазето, извадих парчетата месо и ги сложих под течаща вода. Есемесът на Миранда бе странен, сякаш като някакво прекалено сантиментално сбогуване. Дали се канеше да направи нещо лошо? Или може би беше скъсала с Брад и изпитваше разкаяние? Дори да беше така, това не анулираше онова, което вече ми бе причинила.

Отидох в избата и избрах сира от Стария свят, която щеше да върви идеално с агнето. Отворих бутилката и я прелях в гарафа. Парчетата месо започваха да омекват. Оставих ги с опаковките им в купа студена вода и се качих в дневната. Още не бях прегледал днешния вестник, така че седнах в коженото кресло и прочетох днешните новини, докато отпивах джин с тоник. След известно време оставих вестника и се замислих за Миранда, Брад, Лили и всичко, което се бе случило — или което предстоеше да се случи — след срещата ми с Лили на летището в Лондон. Неволно се връщах към съня, от който се бях събудил сутринта. Онова ужасно чувство, че след като убиеш някого, никога не можеш да се върнеш и да поправиш стореното. Че никога вече няма да се събуждаш от сън и да останеш да лежиш, като си казваш, че животът ти може да е каталог на грехове, но че не си убиец. И внезапно осъзнах, че планът ми да убия Миранда и Брад се е превърнал в средство за постигане на цел, начин да се сближа с Лили, и че не е нужно да извършвам убийство, за да го направя. Можех просто да кажа на Миранда, че искам развод, после да напиша имейл на Лили и да я попитам дали е свободна за вечеря. Никой освен нас нямаше да знае за плановете, които сме кроили. Миранда можеше да си получи Брад, аз щях да имам Лили и светът щеше да продължи обичайния си ход. Винаги съм бил добър в отделянето на нещата и можех да прибера цялата си ярост и срам от случилото се с Миранда в една кутия и да я затворя. Щях да оставя подробностите около развода на адвокатите си; половината от парите ми щяха да са ми предостатъчно. Заля ме облекчение. Все едно се събуждах от кошмар и осъзнавах, че е било само сън, че нищо не се е случило в действителност.

На вратата се позвъни и се стреснах.

Докато вървях към вратата, инстинктивно си погледнах часовника. Беше малко след шест. Кой можеше да е? Казах си, че сигурно е някаква доставка, и се опитах да си спомня дали не чакам пратка.

Сложих верижката и открехнах вратата. Беше Брад Дагет, с леко смутена усмивка. Трябваха ми няколко секунди да включа, че Брад от Мейн е на прага ми в Бостън. Изглеждаше неуместно, сякаш виждах човек в смокинг на селски панаир.

— Тед — каза той малко задъхано. — Радвам се, че те откривам. Можем ли да поговорим?

— Разбира се — казах аз, свалих верижката и отворих. — Влизай.

Съжалих за думите си веднага щом те излязоха от устата ми. Нямаше причина Брад да бие целия път от Мейн, за да ме види. Докато той прекрачваше прага, бутнах леко вратата и го спрях.

— Брад, какво правиш тук?

— Пусни ме да вляза, Тед. Ще обясня.

Гласът му трепереше, лъхна ме на алкохол. Погледите ни се срещнаха и изведнъж изпитах страх. Натиснах по-здраво вратата, но Брад не помръдна. Бръкна в джоба на якето си и извади револвер.

— Пусни ме, Тед — повтори той и аз отстъпих назад и Брад влезе в къщата ми.