Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (17)

17.
Миранда

Беше малко след десет сутринта и от него лъхаше на алкохол. По челото му бяха избили капчици пот, а кожата под очите му бе подпухнала и изглеждаше като насинена.

— Сам ли си?

— Да — каза Брад.

Стояхме на чакълената алея на наполовина завършената къща в Мейн. Беше неделя. Брад бе убил съпруга ми в петък вечерта и беше достатъчно само да го погледна, за да разбера, че съм преценила погрешно способностите му. Изглеждаше трескав, очите му горяха.

— Мина добре — казах аз. — Полицията смята, че е станало по време на обир. Точно както планирахме.

— Да — отново каза той.

— Как се чувстваш? Изглеждаш ми зле.

— Не се чувствам особено добре. Беше по-трудно, отколкото си мислех.

— Миличък, съжалявам — казах аз. — Няма да се чувстваш така дълго. Обещавам. Ще се оженим. Ще бъдеш богат. Повярвай, това чувство не продължава дълго.

— Да, знам.

— Трябва да се стегнеш. Ако от полицията дойдат да разговарят с теб, не можеш да изглеждаш като някакво зомби. Нали? Вече е свършено. Тед е мъртъв и няма връщане.

По Микмак мина кола и Брад завъртя глава да я проследи. Аз пък наблюдавах него. Утрото беше студено и дъхът му излизаше на пара. Той се обърна към мен.

— Не знам дали е добре да се срещаме така — каза той и извади червено „Марлборо“ от горния джоб на якето си. Запали с кибрит, като прикри пламъчето в шепи, макар че нямаше никакъв вятър.

— Ти си моят строителен контрактор. Съпругът ми току-що беше убит и трябва да ти кажа да прекратиш работа за няколко дни, докато реша как да действам занапред. Не е кой знае какво. Отивам да видя майка си. Никой не знае за нас. Никой. Трябва да се стегнеш, Брад.

— Знам. Ще се стегна. Просто… Ти не беше там. Той беше уплашен.

— Разбира се, че е бил уплашен, миличък.

— Имаше и още нещо.

— Какво?

— Мисля, че знаеше за нас.

— Какво означава това?

— Каза някои неща. Каза, че никога няма да бъдеш с мен и че ме използваш.

— Сигурно просто е събрал две и две. Щом те е видял да прекрачваш прага с оръжие, се е досетил, че между нас двамата има нещо. Няма начин да е знаел преди.

— Мисля, че е знаел. Не изглеждаше изненадан. Държеше се така, сякаш е знаел през цялото време.

Замислих се за момент дали подобно нещо е възможно, но реших, че не е.

— Откъде би могъл да знае? — казах.

— Нямам никаква шибана представа, Миранда, но ти казвам. Знаеше. — Гласът му беше станал писклив и цигарата подскачаше между устните му, докато говореше.

— Ш-ш-ш, всичко е наред. Може и да е знаел, но вече е мъртъв и това няма значение, нали така?

— Може да е казал на някого.

— На кого? Познавам го. Той нямаше близки приятели. Може просто да ни е подозирал, но не би казал на никого. Гарантирам ти.

— Добре. — Той дръпна дълго от цигарата.

— Миличък, чуй ме. Трябва да си готов с твоята история. Ти си строителен контрактор и работиш за Тед и за мен. Тед никога не се е вясвал насам, но аз съм идвала. Изглеждала съм малко отегчена, пъхала съм си носа във всяка подробност, но иначе всичко е било наред. Никога не съм правила опити да те свалям. Нито ти мен. Защо ти е да проваляш добрата сделка, която ти е паднала? Работодателите ти са червиви с пари. Нямаш никаква представа кой би могъл да убие Тед. Нямаш никаква представа дали двамата с него сме били щастливи. Изглеждали сме така, когато си ни виждал заедно, но честно казано, не си обръщал особено внимание. Това е всичко. Само това знаеш.

— Добре.

— Повтори го.

— Господи, Миранда, схванах.

— Добре. Е, разкажи ми за вечерта с Поли. Как мина?

— Чудесно. Обядвахме в „Куули“, продължихме да пием и си тръгнахме към три. Отидохме у нас. Тя беше кьоркютук пияна и заспа преди да изляза.

— Изчука ли я?

— Господи, Миранда!…

— Не ревнувам. Не ми пука. Сигурно е по-добре да си я изчукал, ако решат да разпитат и нея.

— Защо да я разпитват? Нали каза…

— Няма да я разпитват, но просто искам да съм сигурна. Тя е твоето алиби. Искам да знам какво ще каже, ако случайно от полицията решат да проверят алибито ти.

— При нея всичко ще е наред. Сигурно ще каже, че съм й приятел, че сме пийнали и сме правили секс у нас. Ще каже, че съм бил с нея цялата нощ. Няма да признае, че й се губят часове. Познавам я.

— Още ли беше там, когато се върна?

— Да, не беше помръднала.

— Ти ли я събуди?

— Да, направих точно както ми каза. Събудих я. Беше към десет и я изпратих до колата й.

По пътя мина още една кола и Брад отново се обърна да я погледне. Хвърли цигарата си и с другата ръка подръпна бакенбарда си.

— Добре — казах аз. — Ще тръгвам. Кажи на работниците, че са свободни за няколко дни, докато не реша какво ще правя. Ще ти се обадя, но само по работа, ясно?

— Да, знам.

— Нищо лошо няма да се случи, Брад. Обещавам. Не мисля, че полицията изобщо ще тръгне да те разпитва.

— Знам.

Пристъпих към него, огледах се към пътя, за да се уверя, че е пуст, хванах кокалестата му ръка и я насочих надолу към тесния ми клин. Не носех бельо и в петък, през няколкото часа, които прекарах в Маями, отидох с приятелките ми на спа и изтърпях пълна кола маска. Пъхнах пръстите на Брад дълбоко между краката си.

— И когато всичко приключи — прошепнах, — двамата с теб ще си подарим дълга ваканция на някой тропически остров, където никой не ни познава. И ще те чукам до побъркване.

— Добре. Господи! — каза той, дръпна ръката си и отстъпи назад. — Ще ни видят.

— Твърде много се безпокоиш — казах му. — Това ти е проблемът.

— Добре — отново каза той и извади нова цигара. Хвърли поглед назад към пикапа, може би си мислеше за бутилката, която държеше в жабката.

— Трябва да тръгвам, миличък — казах и се качих в колата си. — Запази спокойствие, нали?

Той кимна и аз направих обратен завой към изхода. Брад се оказа огромна грешка. Това беше съвсем ясно и ми оставаше единствено да се надявам, че от полицията ще ограничат разследването си в рамките на Бостън и никога няма да го разпитват.

Излязох на I-95 и се настроих за дългия път до Ороно. След като се омъжих за Тед се бях опитала да уговоря майка си да се премести някъде по-близо до Бостън, но тя настоя да си остане в Мейн. Дадох й малко пари и в крайна сметка тя си купи градска къща с площ 150 квадрата, в която се влюби заради огромния хладилник и гранитните плотове в кухнята. Казах й, че да притежаваш хубава къща в Ороно е като да притежаваш половин място на паркинг в Бостън, но тя въпреки това не поиска да се премести. Мисля, че причината да остане в Мейн беше желанието й да натика новопоявилите се пари в лицата на приятелките си. Наред с къщата се обзаведе и с нов гардероб и мерцедес.

— Каза ли на баща ти, че карам мерцедес? Навремето имахме един, за около пет минути — каза ми тя, след като бе купила колата.

— На татко не му пука какво караш, мамо.

— Мислиш си така само защото е интелектуалец и не се интересува от подобни неща.

— Не, просто не му пука каква кола караш ти, мамо.

Това стана преди няколко седмици. След това не бяхме разговаряли до вчера, когато й се обадих да й съобщя, че зетят й Тед е убит при домашен обир. Казах й, че идвам при нея за два-три дни и че не искам да оставам в Бостън.

— Разбира се, че не искаш, Фейт. — Майка ми още ме наричаше Фейт — името, с което бях позната от шестгодишна до завършването на колежа. Настоях да го променя, когато първата година в училище се оказа, че в класа ми има друго момиче на име Миранда. Когато казах на майка ми, че отново ставам Миранда, тя отказа да го приеме. „Свикнала съм да те наричам така, Фейти, и нямам намерение да променям нещата“.

Личеше си, че детектив Кимбъл не остана особено доволен от решението ми да замина за Мейн при майка ми.

— Можем да ви уредим хотелска стая в града — каза той. — Майка ви може да дойде тук.

— Важно ли е да остана в Бостън?

— Би било добре да сте на разположение, за да отговорите на евентуални въпроси, ако възникнат. — Детектив Хенри Кимбъл говореше тихо и изглеждаше твърде нервен, за да е достигнал до някакъв висок пост в полицейското управление. Имаше кафява коса, малко по-дълга от нужното, и кафяви очи. Носеше вълнено палто и джинси. Помислих си, че изглежда като една от онези изгубени души, които работеха навремето в литературното списание в колежа. Запитах се колко ли време ще ми е нужно да го накарам да се влюби в мен. Почти никакво.

— Отивам само до Мейн. Имате номера на телефона ми. Не мога да остана… Не мога да остана в дома си, точно сега. Нали ме разбирате…

— Естествено, че ви разбирам, госпожо Севърсън. Напълно ви разбирам. Е, в такъв случай ще поддържаме връзка. Ще ви се обадя веднага, ако попаднем на нещо.

Проведохме този разговор след като бях идентифицирала тялото на Тед. Взех такси от полицейския участък до къщата и си събрах багажа. Брад смяташе, че заминаването за Мейн толкова скоро след убийството ще изглежда подозрително, но аз си мислех, че ще го приемат като напълно естествено.

След загубата на съпруга ми щеше да е съвсем логично да прекарам известно време с майка си. Тоест, ако не познавате майка ми. Но пътуването до Мейн ми даваше възможност да се отбия до Кенеуик, за да проверя Брад и да видя доколко трябва да се тревожа, че може да си изпусне нервите. И както се оказа, определено трябваше да се тревожа.

След Портланд започнах да губя свестните радиостанции и пуснах сборен диск, който ми беше направил Тед. Започваше с песен, която според него вървяла на партито, на което се запознахме. „Мансарда“ на „Вемпайър Уикенд“. Не я помнех от партито, но ми харесваше и запях текста. Когато се омъжих за Тед, нямах планове да го убивам. Не го обичах, но го харесвах достатъчно. И той беше щедър. Оставяше ме да харча парите му, без да се оплаква. Не че имаше за какво да се оплаква — ако питате мен, парите никога нямаше да свършат. И ето че една сутрин се събудих в Бостън, слънчевите лъчи влизаха през прозореца на спалнята ни. Погледнах Тед, който още спеше дълбоко, със следи от гънките на възглавницата по лицето. Загледах се в малкото петънце тъмна четина под брадичката, която беше пропуснал при бръсненето вчера. Хъркаше леко, но всяко неравно поемане на въздух започваше носово, сякаш затаяваше дъх на ръба на нещо. Звукът беше вбесяващ и осъзнах, че през целия си живот ще се будя и ще виждам същото това лице как остарява и остарява и хърка все повече и повече. Това бе достатъчно лошо, но знаех също, че веднага щом се събуди, Тед ще погледне към мен, на лицето му ще се изпише огромно удоволствие и ще каже нещо от сорта на: „Здравей, красавице“. Това бе най-лошото. Трябваше да се усмихвам, докато всъщност ми се искаше да размажа тъпата му ухилена физиономия. Тед леко се размърда и разбрах, че всеки момент ще се събуди. Колкото се може по-тихо отметнах завивката и спуснах крака на пода. Не бях достатъчно бърза. Тед се събуди, прокара пръст по гърба ми и каза сънено: „Къде отиваш, секси?“ И точно тогава разбрах, че не мога да го направя. Исках парите, но не можех да прекарам цял живот с Тед. В никакъв случай. Тъкмо бяхме направили първа копка за къщата в Кенеуик. Помислих си за контрактора ни Брад Дагет и се зачудих дали няма да се окаже полезен и за нещо друго освен за изграждането на къщата.

Когато стигнах покрайнините на Бангор, дискът се беше превъртял два пъти, но продължих да го слушам. Отбих от магистралата, продължих покрай Томас Хил Стендпайп и излязох на Кендъскийг Авеню, което ме отведе чак до града. Той бе мрачен, листата на дърветата вече бяха пожълтели и почти окапали. Повечето бяха прибрани в чували и извозени и градът се беше върнал към обичайната си цветна палитра от керемиди и тухли, ниски постройки под ниско сиво небе.

Завих по Стейт Стрийт и продължих покрай река Пенобскот на север към Ороно. На по-малко от километър от дома на майка ми телефонът ми иззвъня. Изключих музиката и вдигнах.

— Госпожо Севърсън, обажда се детектив Кимбъл.

— Здравейте — казах аз и макар че той можеше да ми каже какво ли не, сърцето ми прескочи.

— Извинете, че ви досаждам, но имаме един въпрос. Случайно да знаете какво е правил съпругът ви в деня на… в петък, през деня?

— Хм. Доколкото знам, останал е у дома през целия ден. Видях го сутринта преди да отлетя за Флорида. Каза ми, че има работа и че вечерта смята да вечеря сам вкъщи. Щеше да си приготви агнешко. Пратих му есемес да му напомня да го извади от фризера. — Нарочно се постарах гласът ми леко да трепери.

— Аха. Съпругът ви познаваше ли някого в Уинслоу, Масачузетс?

Намалих скоростта и се заоглеждах за къщата на майка ми.

— Уинслоу? Не мисля. Защо?

— Намерихме талон за неправомерно паркиране в Уинслоу. Издаден в 14:33 в петък. Просто се питахме дали знаете защо му е трябвало да ходи там.

Забелязах алеята на майка ми с белия мерцедес и паркирах до него.

— Нямам представа. Къде по-точно е Уинслоу? Там има колеж, нали така?

— Да. Съпругът ви да е имал делови контакти там?

— Може и да е имал. Нямам представа. Защо? Мислите, че може да има връзка със случая ли?

— Не, не. Просто проверяваме всяка следа. Значи, доколкото знаете, съпругът ви не се е виждал с никой познат в петък през деня.

— Доколкото знам, да, но ме нямаше…

— Разбира се. Много ви благодаря, госпожо Севърсън. Ако ви хрумне още нещо или се сетите дали съпругът ви е познавал някой от Уинслоу, моля да се свържете с мен. Имате номера ми, нали?

— Току-що ми се обадихте. Имам го.

— Вярно. Благодаря.

Останах известно време в колата, макар да виждах тъмната фигура на майка ми да наднича от прозореца на дневната на втория етаж. Бях малко загрижена, че полицията смята за нужно да разследва къде е ходил Тед в деня на убийството. Залагах, че просто ще приемат, че е оказал съпротива на крадец. Поех дълбоко дъх, зачудих се за момент дали майка ми още пуши и дали в къщата има цигари, после се успокоих. Разбира се, че ще искат да знаят къде е бил Тед в деня на смъртта си. Това бе рутинна проверка. Но защо е ходил в Уинслоу и защо не ми беше казал? Не бях излъгала детектива, че Тед не познава никой от Уинслоу, поне доколкото знаех. Името на градчето ми говореше нещо, но не можех да се сетя какво. Някой познат живееше там, или може би бърках Уинслоу с Уинчестър. И защо му е било на Тед да ходи там? Възможно ли е и той да е имал тайни? Вече имах да се тревожа за още нещо освен това, че Брад може да се разпори по шевовете. Историята на живота ми.

Излязох в студения въздух на Ороно. Вятърът гонеше окапали листа по алеята. Взех багажа си от задната седалка и тръгнах към вратата на къщата на майка ми.