Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (6)

6.
Лили

Когато Чет излезе от апартамента си и слезе на двора при мен, изпитах облекчение, че е облякъл риза под комбинезона си. Въпреки това продължаваше да вони като вкиснат ябълков сайдер. Казах му, че съм намерила нещо на поляната от другата страна на гората и че искам да ми помогне. Казах му, че бих помолила баща си, но той е зает. Чет изсумтя солидарно, сякаш знаеше, че родителите ми са се уединили в спалнята си.

Влязохме в тясната ивица борова гора, която отделяше нашия имот от запустелия съседен парцел.

— Ходил ли си на поляната? — попитах. Той вървеше зад мен и леко се препъваше, вдигнал свита ръка, сякаш се страхуваше някой клон да не го перне през лицето.

— Разходих се до старата железопътна линия, когато дойдох тук — отвърна той.

Релсите бяха в противоположната посока на тази, в която се движехме.

— Поляната е страхотна — казах аз. — Намира се зад една стара ферма, в която не живее никой. Много често ходя там.

— Далеч ли е?

— Точно след гората.

Прескочихме порутената каменна стена, която минаваше покрай дърветата. На призрачната светлина на спусналото се над хоризонта слънце цветовете на пръснатите по поляната цветя изглеждаха като електрически. Небето над нас преливаше от розово в тъмнолилаво.

— Прекрасно — каза Чет и изпитах кратко ирационално раздразнение, че се възхищава на моята поляна.

— Ето там. — Закрачих към кладенеца.

— Ти също. И ти си прекрасна.

Насилих се да се обърна и да го погледна.

— Извинявай — каза той. — Помислих си… Господи, виж се само. Изобщо си нямаш представа колко си красива, нали, малка Лил? Нали нямаш нищо против? Само да погледам. — Олюляваше се леко, едната му ръка търкаше рошавата му брада.

— Може. Но първо искам да ми помогнеш. Там има стар кладенец и долу има нещо завързано за въже, а не мога да го издърпам.

— Страхотно. Да идем да видим. Как си успяла да намериш кладенец тук?

Подминах въпроса му и го поведох през поляната. Знаех за кладенеца от години. Не беше много дълбок. С фенерче можех да видя дъното, където се търкаляха само камънаци и се събираше застояла вода, когато валеше. Дори не бях сигурна дали е кладенец, или просто дълбока яма; можеше да са започнали да копаят кладенец, но да са се отказали. Натъкнах се на него, когато бях на девет и тичах из поляната. Под крака ми се чу кух звук и когато разчистих сухите пожълтели бурени, открих капака на кладенеца, прогнил дървен правоъгълник, който изглеждаше така, сякаш са го сложили, за да не падне някой. Стените на кладенеца бяха иззидани с камък. Тогава нямах фенерче, така че пуснах няколко камъка, за да преценя дълбочината му. Те падаха върху нещо твърдо след около секунда, така че знаех, че не е много дълбок. Помислих си, че сигурно в кладенеца е скрито съкровище или той е врата към някаква по-голяма загадка. Втурнах се обратно за фенерче, но останах разочарована. Кладенецът беше просто дупка в земята.

— Брей, виж ти! — каза Чет, щом му показах кладенеца. — Кога го откри?

— Преди седмица — излъгах аз. — Първо видях въжето и после вдигнах капака. Май не е дълбок, но не мога сама да издърпам въжето. Завързано е за нещо тежко.

Пускането на въжето в кладенеца бе част от приготовленията ми. Изглеждаше старо и износено; бях го намерила в мазето, намерих и един стар метален прът и ги отнесох до поляната преди дни. Овързах здраво единия край на въжето около един от големите камъни, които бях донесла, и го спуснах в кладенеца, след което забих пръта с другия край на въжето дълбоко в пръстта. Не изглеждаше особено истинско, но нямаше значение. Важното беше Чет да поиска да разбере какво има на другия край на въжето. Сутринта бях влязла в банята на родителите си и бях открила нещо в шкафчето — малка туба с надпис ПОМАДА. Бях я донесла и бях намазала въжето, за да е хлъзгаво. Тревожех се, че въжето лесно може да бъде изтеглено и че Чет ще се справи от изправено положение. Исках да коленичи до дупката. Оказа се, че тревогите ми са напразни. Чет, също като развълнувано момченце, коленичи до кладенеца и хвана въжето.

— Уф, какво е това?

— Не знам — казах аз. — Някаква слуз.

Той доближи пръсти до носа си и помириса.

— Не ми мирише на нещо естествено. Прилича ми на шампоан.

— Може би някой не иска въжето да бъде изтеглено. — Бях се преместила така, че бях точно зад него. Той изви глава, за да ме погледне. Видях как влажното му подпухнало око се взира в гърдите ми. Настръхнах, по кожата ми полазиха мравки.

— Харесваш ли пеперуди? — попита той, без да откъсва поглед от потника ми.

— Ами да — казах и неволно отстъпих назад. Изпитах внезапно отвращение и в същото време се ядосах на себе си, че съм довела този мъж на тайната си поляна. Разбира се, че нямаше да му пука какво има на дъното на кладенеца. Единственото, което го вълнуваше, беше сексът. Искаше да напъха пениса си в мен преди да издърпа въжето. Бях постъпила глупаво. Опитах се да измисля какво да кажа, но умът ми бе празен, а устата ми беше пресъхнала.

И тогава Чет попита:

— Не си казала на родителите си за това, нали?

— Не — отвърнах аз. — Само ще ми се ядосат, а ако открият нещо интересно в кладенеца, сигурно няма да ми позволят да го задържа.

— Е, какво пък, да проверим — каза той и отново погледна в кладенеца. — Така, какво ще получа аз, ако долу има сандък със съкровище?

Правеше точно онова, което са надявах — спускаше ръце надолу по въжето, за да го хване по-добре. Почти напъха глава в кладенеца.

— Гледай да не паднеш — казах аз. Предварително бях намислила да го кажа, за да се почувства по-сигурен.

— Колко е дълбоко?

— Мисля, че не много.

Чет извика два пъти в кладенеца и звукът отекна обратно към него.

— Я да те държа. — Бях намислила да кажа и това и исках да свикне да усеща ръцете ми на гърба си. Нямах намерение да се опитам да го бутна, а той внезапно да се дръпне назад и да ми окаже отпор.

Сграбчих здраво комбинезона му с две ръце и точно тогава той каза:

— Напипах го. Излиза.

Събрах всичките си сили и го блъснах. Той се опита да вдигне глава, но я беше напъхал в кладенеца и си удари тила в един от големите камъни на стената. Цялото му тяло се килна напред и за момент си помислих, че ще падна в кладенеца с него — нещо, което не ми беше минавало през ума. Той обаче успя някак да се запъне с крака и да спре политането си напред. Претърколих се настрани и чух изненадания му писък. Кракът му се бе заклещил между два плоски камъка при отвора на кладенеца.

— Господи — извика той. После: — Помогни ми. — Чух как нещо изтрака на дъното на кладенеца. Вероятно бяха очилата му.

Изправих се. Един нокът се беше закачил за комбинезона му и се бе счупил. Забелязах го само защото инстинктивно тръснах ръка и капчиците кръв опръскаха лицето ми.

— Лили! Господи, помогни ми!

Клекнах там, където стъпалото му се беше заклещило между камъните. Повече от ясно бе, че няма да го удържи дълго и рано или късно той ще падне, но все пак хванах ръба на разкъсаната подметка и забутах напред. Чет изпъшка, после чух драскане, последвано от силен трясък, когато той се стовари на дъното на кладенеца. Очаквах да извика нещо, но той мълчеше. Чуваше се единствено звукът на падаща пръст и боклуци, които още се сипеха в кладенеца, както и гракът на два гарвана в другия край на поляната.

Извадих фенерчето от джоба си и го завъртях, за да го включа. Лъчът му не бе особено силен, но щеше да е достатъчен, за да виждам в тъмния кладенец. Мислех си, че ръцете ми ще треперят, но те бяха спокойни. Бях съсредоточена, вглъбена в мислите си — точно така, както се чувствах, когато чета интересна книга и не усещам как е минал следобедът. Надникнах над ръба и насочих лъча на фенерчето към дъното. Бях толкова сигурна, че Чет ще оцелее при падането и ще ме умолява да му помогна. Бях подготвена за това. Вместо това той лежеше неподвижен на дъното, по гръб, с крака до стената и с извит под странен ъгъл врат. Взирах се в него известно време. Фенерчето бе слабо и кладенецът още бе пълен с прашинки, но той като че ли не помръдваше. После видях едва доловимо движение и чух тиха въздишка, която можеше да е дошла от Чет или от нещо друго, падащо леко на дъното.

Изправих се и изминах няколкото крачки до малката купчина тежки камъни, която бях събрала. Избрах най-големия — назъбено парче сив камък с кварцова жила, минаваща през него. Наложи се да го мъкна с две ръце, така че стиснах фенерчето със зъби. Клатушкайки се като пингвин, се върнах при кладенеца, разкрачих се и се наведох. Насочих лъча в мрака, прицелих се възможно най-добре и пуснах камъка право надолу към главата на Чет. Не гледах камъка след като той полетя, но чух звука, когато улучи главата. Все едно се пукна зряла диня. Ако Чет беше останал жив при падането, вече със сигурност не беше.

Един гарван ме наблюдаваше от клонката на изсъхнал клен в края на поляната. Запитах се дали надушва смъртта и си помислих, че сигурно е така. Той наклони глава и размърда черните си криле. Сякаш ме посрещаше с добре дошла в някакъв специален свят.

Изключих фенерчето, прибрах го в джоба си, измъкнах пръта от земята и го пуснах заедно с намазаното въже в кладенеца. После направих няколко прехода между купчината и кладенеца и хвърлих върху Чет още шест-седем камъка. Щях да го затрупам по-късно, но реших, че няма да е зле да започна отсега. Щях да продължа работата си, но небето притъмняваше, облаците вече бяха тъмнолилави, поляната и гората губеха цветовете си и преливаха в нюанси на сивото. Първоначалният ми план бе да се върна в апартамента над ателието и да започна да събирам вещите на Чет, да ги отнеса през гората до кладенеца и да ги хвърля в него. После щях да затрупам всичко с камъни и да върна капака на мястото му. Но докато вървях през тъмната гора, като едва осветявах с фенерчето земята пред себе си, реших да събера нещата на Чет сега и да ги отнеса при кладенеца рано сутринта. Знаех, че родителите ми ще спят до късно.

Познавах добре малкия апартамент над ателието. Той бе едно от любимите ми места, когато пустееше, но не го бях виждала, откакто Чет се беше нанесъл там в началото на лятото. Безпокоях се, че е домъкнал много неща и ще изгубя доста време в прибирането им, но се оказа, че греша. Целият му багаж се събираше в голяма брезентова мешка, сгъната до единичното легло. Започнах да претърсвам апартамента с фенерчето, после си дадох сметка, че мога просто да запаля лампата. Ако някой от родителите ми погледнеше от прозореца на спалнята към ателието, което бе малко вероятно, едва ли щеше да се изненада да види светлина в апартамента на Чет. Всъщност щяха да се изненадат повече, ако не светеше.

Лампата хвърляше мътна жълта светлина по варосаните стени и широките голи дъски на пода. В апартамента имаше съвсем малко мебели, само моя любим стол, който изглеждаше съвсем смачкан, и два тапицирани стола с прокъсан плат, от който стърчеше дунапрен. Столът с украсата от клонки в пастелни цветове също бе едно от любимите ми места за четене. Със задоволство видях, че Чет е натрупал отгоре му купчина книги. Това означаваше, че не е седял на него.

Около леглото имаше малко разхвърляни дрехи, две тениски и едни бели долни гащи. Използвах едната тениска да взема долните гащи и напъхах всичко в мешката. От дрехите лъхаше застояла, остра миризма на немито тяло, но самият апартамент не вонеше толкова зле, колкото бях очаквала. Предимно на терпентин и пепел. В ъгъла имаше кана за кафе, почти пълна с фасове. Взех я и се опитах да измисля къде да я сложа, после осъзнах, че спокойно мога да я изсипя в мешката. Чет така и така нямаше да облича тези дрехи.

Отидох в банята и взех четката за зъби на Чет, почти празна паста за зъби, бял кристал в опаковка, на която пишеше, че бил дезодорант, както и яркозелена бутилка шампоан „Перт“. Оставих сапуна с полепнали по него косми в чинийката. От кухнята (която всъщност бе ъгъл с мивка, няколко шкафчета и електрически котлон) взех два пакета юфка и голяма пластмасова бутилка водка „Попов“. Излях водката в умивалника и оставих бутилката в едното шкафче. Внезапно се разтревожих, че оставям отпечатъците си из целия апартамент и че трябваше да се сетя да си сложа ръкавици. Утре обаче щях да имам време да избърша. Пък и ако нещата се развиеха по планирания начин, никой не би заподозрял, че Чет е убит. Всичко щеше да изглежда така, сякаш си е тръгнал. Трудно беше да си помисли човек, че ще липсва на някого.

След като напълних мешката, я вдигнах, за да се уверя, че мога да я нося на сутринта. Беше тежка, но щях да се справя. Единственото, което оставаше от Чет в апартамента, бяха пособията му за рисуване. Имаше четири платна, три от които бяха опрени на стената и обърнати така, че не можех да видя какво е нарисувано на тях. Четвъртото още беше на статива. Картината беше на ранен етап от създаването си и представляваше само няколко цветни петна върху контури с молив, но си личеше, че показва плувния басейн зад къщата и че в ъгъла му е скицирана фигура. Нямаше детайли, но знаех, че това съм аз. Картината бе съвсем малка, горе-долу колкото екрана на нормален телевизор. Свалих я от статива и я извих така, че крехката дървена рамка се счупи, после я пуснах на пода и натрупах другите платна отгоре й. Почти не ги погледнах, но изглеждаха завършени картини. Абстрактни цветни петна, които тук-там приличаха на фигури. И аз бих могла да нарисувам подобно нещо.

Стативът беше на Чет, тъй като бях сигурна, че никога не съм виждала подобно нещо в апартамента. Беше малък, с три телескопични крака. Прибрах го и го сгънах, докато не стана с размерите на куфарче — блокче омазано с боя дърво с дръжка за носене. Добавих го към купчината картини.

Огледах се и реших, че съм прибрала всичко. Дори да бях оставила нещо, щеше да изглежда така, сякаш го е оставил Чет.

Пръстът ми с отчупения нокът туптеше. Огледах го внимателно. Кръвта се беше съсирила и бе станала кафява и лепкава; едва ли бях изцапала нещо в апартамента. Изведнъж ми се прииска да се махна оттук и да съм в стаята си. Освен това бях гладна. В хладилника имаше остатъци от овчарски пай, освен ако родителите ми не му бяха видели сметката.

 

 

Нагласих будилника за шест, но когато часовникът с форма на бухал започна да буха, вече бях будна и се обличах. Бях поспала, но сънят ми бе от онези, в които чуваш всяко поскърцване, щракане и пукане, всички онези звуци, които издават старите къщи, от онези, в които си мислиш, че не си мигнала, а после осъзнаваш, че странните мисли, въртящи се в главата ти, са всъщност сънища и че дръпнатите завеси са леко осветени, което означава, че утрото настъпва.

Наложи се да направя три прехода до кладенеца. Първо отнесох мешката, която ми създаде най-много грижи. Беше толкова тежка, че известно време се наложи да я влача. Поляната бе покрита с хладна роса, която измокри крачолите на джинсите ми. Надникнах в кладенеца, преди да пусна мешката в него. Чет още бе там, заровен под камъните, които бях хвърлила отгоре му. Няколко тромави черни мухи бръмчаха около тялото му. На следващия курс донесох трите по-големи картини. Бяха леки, но неудобни за носене и се наложи да счупя едната, за да влезе в кладенеца. На последния курс взех малкия статив и започнатата картина, онази с мен в басейна. След като пуснах в кладенеца и тях, хвърлих и останалите натрупани камъни. Изпитвах задоволство, особено докато гледах как всички свидетелства за съществуването на Чет изчезват под камъните. Бях използвала една стара ръждясала градинска лопатка, за да изровя някои от камъните. Тя още бе на поляната и изкопах с нея няколко буци пръст и хвърлих и тях долу, докато накрая не изглеждаше, че на дъното има само пръст и камъни. Знаех, че не е перфектно, но бях доволна.

Последното, което направих преди да се махна от поляната, бе да пусна ръждивата лопатка в кладенеца и да сложа капака. С вече мръсните си ръце наскубах изсъхнала трева и я натрупах върху капака, за да го маскирам. Накрая обиколих района, като оглеждах внимателно земята, за да се уверя, че не съм забравила нещо. Нямаше нищо, дори фас. Чет беше изчезнал от този свят. Утрото бе тихо, чуваше се само засилващото се бръмчене на насекомите и граченето на гарваните, които бяха истинските собственици на поляната. Изграчих им в отговор, както правех понякога, и се запитах за какво ли ме вземат.

Върнах се в къщата и стоях дълго под душа, като старателно изтърках цялата мръсотия от пръстите си. Горещата вода по тялото ми ме караше да се чувствам едновременно силна и в безопасност. Когато майка ми отвори вратата на банята и ме повика, подскочих и едва не паднах, кракът ми се подхлъзна по мокрия под.

— Какво има? — попитах.

— Нищо, скъпа. С татко ти се питахме дали имаш нещо против да закусим в „Шейди“?

— Добре — казах. — Кога?

— Веднага щом излезеш от душа.

Преди ходехме в „Шейди“ по-често. Това бе любимият ресторант на баща ми, а може би и моят, особено на закуска. Поръчах си пържена филия с препечен бекон. Родителите ми седяха срещу мен в сепарето и раменете им се докосваха, дори си деляха купа плодове наред с пушеното телешко на татко ми и омлета на майка ми. Докато закусвахме, в главата ми се промъкваха мисли за Чет и изчезваха, когато някой от родителите ми казваше нещо, което ме разсмиваше, или когато си мислех колко хубава е храната. Чувствах стомаха си като празна купа, която мога да пълня цяла вечност.

— Гладна си, Лили — отбеляза майка ми.

— Тя расте, вече е почти жена — каза баща ми.

Закуската мина чудесно, макар че родителите ми едва не я съсипаха, като ме попитаха отново дали искам да пропусна поредния клас. Някои от учителите ми го бяха препоръчали в края на учебната година и аз вече бях отказала в началото на лятото. Майка ми обаче продължаваше да повдига въпроса и аз я наказах, като отказах да ходя на художествен лагер през юли. Знаех, че с нетърпение очаква да се махна за две седмици. Изненадах се, че отново повдигат темата, но това не продължи дълго и не съсипа напълно закуската.

Цяла седмица не чух нищо за Чет и започнах да се тревожа и да се чудя дали не е неестествено, че не съм казала нито дума за него. Затова един ден по време на обед, когато баща ми се беше запилял някъде, а майка ми бе умълчана, попитах какво е станало с Чет.

— Тръгна си. Не знаеше ли?

— Къде е отишъл?

— Господи, Лили, не знам. Сигурно на нечий друг диван. Така и не се сбогува, неблагодарник проклет.

Същия следобед отидох до апартамента. Изглеждаше така, сякаш майка ми или баща ми са го пооправили. Походното легло беше без чаршафи, а кофата за боклук в кухнята бе празна. Поседях малко в стола си, макар да не си бях взела книга. Прозорците бяха отворени и за първи път от доста време подухваше прохладен ветрец. Откакто бях убила Чет, очаквах две неща. Да ме хванат и да се почувствам виновна. Не се бе случило нито едното, нито другото и знаех, че няма и да се случи.