Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (29)

29.
Кимбъл

С детектив Джеймс едва успяхме да паркираме на алеята пред къщата на Севърсън в Кенеуик. Цареше пълна юридическа каша, както и очаквахме. Цялата полиция на Кенеуик се беше изсипала тук, но поради ограничените ресурси на следователския им отдел бяха извикани и детективи от щатската полиция. Главният съдебен лекар беше тук и чух, че са предупредили шерифите, че най-вероятно заподозреният убиец е напуснал щата. Успяхме да се доберем до къщата, като минахме през километрите жълта лента и поне седем униформени служители, всички твърдо решени да пазят местопрестъплението.

Бях видял гигантската къща отвън вчера, когато търсехме Брад Дагет, но още не бях влизал вътре. Само антрето беше с площта на апартамента ми. Миранда Севърсън лежеше по очи на недовършения под. Носеше скъпо на вид тъмнозелено палто, джинси и ботуши. Облечената й в ръкавица ръка беше повдигната към смазаната й глава. Шапката й от сива вълна с къса козирка лежеше наблизо. Черната й коса бе разпиляна около главата й. Трудно беше да се каже къде свършва косата и къде започва тъмната съсирена кръв. Заедно двете оформяха около главата й черен ореол.

— Оръжието? — попитах директор Айрланд, който беше застанал до мен. Още не бе казал нищо — даваше ми възможност да огледам тялото.

— Току-що го прибрахме. Петдесетсантиметров гаечен ключ. Оставен до нея. — Махна към едно от многото места на прашния под, които бяха отбелязани с лепенки.

— Какво друго са открили?

— Много неща, доколкото виждам. Стъпки, власинки, косми. Разминахте се с групата за събиране на улики.

— Нещо необичайно?

— Имаш предвид по-необичайно от жена със смазана глава ли?

— Имам предвид нещо, което не изглежда такова, каквото вероятно е. Тоест нещо, според което да не изглежда, че Брад Дагет се е паникьосал, домъкнал я е тук и я е пребил до смърт.

— Ами, не. Не намерихме изпуснатия портфейл на кмета на Кенеуик, ако това имаш предвид. Отпред има доста свежи следи от гуми, които не бяха заличени. Заприличаха ми на гуми на пикап и вероятно са от колата на Дагет. Така че няма нищо странно. Всъщност, ако питаш мен, всичко е странно. Вдигнала е ръката си да блокира удара — директор Айрланд вдигна собствената си ръка, за да защити главата си отстрани за демонстрация, — но това е била единствената й съпротива. Така че да, изглежда малко странно. Вкарва я тук с огромен гаечен ключ в ръка, а тя просто стои и го оставя да я блъска по главата.

— Наистина е странно — съгласих се. — Някакви следи, че не са били само двамата?

— Ами, фотографираха всичко, така че ще видим, но на пръв поглед бих казал, че няма. Странното е, че тя вероятно е влязла през предната врата, а Дагет е минал през плъзгащата се ето там. Виждаш ли големите следи? Негови са.

Всичко беше отбелязано, но аз различих калните следи по иначе прашния под, за които се смяташе, че са оставени от Брад.

— Защо му е било да го прави?

— Мога да измисля няколко обяснения. Не е задължително да са добри. Може предната врата да е била заключена и докато тя е търсела ключа, той е заобиколил да види дали тази врата е отворена. Може да я е пратил да влезе в къщата, после да се е върнал, да е взел ключа и да е влязъл отзад, за да се промъкне и да я изненада.

— Това май изглежда логично — казах аз.

— Може пък да е искал да погледа лунната пътека.

— Може би.

Един от подчинените на Айрланд му махаше от другия край на помещението. Директорът се извини и ме остави. Останах още малко, като гледах тялото и се питах за следите. Джеймс дойде при мен. Носеше дълъг сив шлифер върху черния си костюм. Стилна както винаги, ако не се брои тъмнозелената зимна шапка с ужасната емблема на малък ирландски леприкон, въртящ баскетболна топка на пръста си.

— Какво разбра? — попитах я.

— Всички следи сочат към Дагет. Смъртта е настъпила преди около дванайсет часа, което означава, че може да е стигнал доста далеч.

— Ще го хванат — казах аз.

— О, да.

Казах й за следите, които влизаха отпред и отзад в къщата. Тя се замисли.

— Има логика. Води я тук да я убие, но не може да върви с голям ключ в ръка. Затова намира някакъв повод да се върне при пикапа, взема ключа и заобикаля къщата. Плъзгащата се врата сигурно е била оставена отключена. По-нелогичното е, че изобщо е успял да я уговори да влезе в къщата. Ако й е казал, че иска да поговорят, са можели да го направят и в пикапа. Това място не е от най-топлите и удобните.

— Да, така е. Мен ме човърка същото.

Известно време помълчахме.

— Видя ли изгледа? — попитах. — От задната страна.

— Не — отвърна тя.

Двамата тръгнахме към плъзгащата се стъклена врата, водеща към каменен двор, и излязохме в прекрасния есенен ден. Гледката беше зашеметяваща. Къщата се намираше на края на нос точно над Атлантическия океан. Виждаше се на километри във всички посоки.

— Това май е трябвало да бъде басейн, а? — каза Джеймс и кимна към широкия изкоп на спускащата се надолу задна поляна.

— Така предполагам.

— Всичко ми се струва малко противно. Не мястото, а размерите на къщата. Прилича повече на хотел, отколкото на дом за двама души без деца.

Направих няколко крачки напред, обърнах се и погледнах към бежовата фасада. На втория етаж имаше редица малки балкони. Вероятно по един за всяка спалня. На каменния двор имаше камина и място за грил и хладилник. Запитах се какво ли ще стане с това място. Дали ще се намери някой, който да плати за завършването му, или просто ще остане да се руши и ще се превърне в луксозна колония за прилепи и миещи мечки.

— И още нещо — каза Джеймс. Още се взираше в океана. — Ако предположенията ни са верни, ако Миранда Севърсън е уговорила Брад Дагет да убие съпруга й, той трябва да го е направил с мисълта, че в крайна сметка ще се добере до цялото това богатство.

— Може да е бил влюбен в нея, Джеймс. Не бъди толкова цинична.

— Както и да е. Това не променя нещата. Защо е убил Миранда по-малко от седмица след убийството на мъжа й? Така де, тя е била причината да го направи. Убиването й означава сбогом на всичко. Никакви пари, никакъв секс.

— Да, странно е. Обаче може да има много причини. Например може да се е паникьосал и да е решил, че Миранда ще го натопи.

— В такъв случай защо просто не е избягал, вместо първо да я убива и после да бяга?

— Не знам — отвърнах аз. — Може да е действал сам. Може да се е влюбил в Миранда, да е решил, че смъртта на съпруга й ще я накара да падне в обятията му. Когато това не станало, я е убил, така че никой да не я има.

— Мислех си за това — каза Джеймс. — Но в такъв случай как е успял да накара Миранда да се съгласи да дойде тук с него?

— Е, ще разберем. Ще го пипнат скоро. Най-много след двайсет и четири часа. Междувременно имаме работа. Отивам да говоря с онази Поли Грийниър, алибито на Брад за петък вечер.

— Имаш ли нужда от мен?

— Винаги имам нужда от теб — казах аз. — Но ще успея да се справя с Поли. Нещо ме кара да мисля, че веднага щом й кажа, че Брад е бил разпознат в Бостън, алибито ще отиде на кино.

— Добре. Обади се, ако ти потрябвам. Щатските детективи искат да им предадем всичко, с което разполагаме по случая с убийството на Тед Севърсън, и аз казах, че ще го направя.

Взех адреса от директор Айрланд и потеглих на север към Кенеуик Бийч, като по пътя минах покрай „Куули“, където Брад уж бил заедно с Поли миналия петък вечер. От крайбрежния път завих по Сий Мист Роуд и продължих около километър и половина. Тук къщите ставаха по-малки, а дърветата по-гъсти. Поли Грийниър живееше на задънена уличка на име Йорк Корт в малка едноетажна сива къща в двор, който не беше виждал косачка цялото лято. Погледнах отново номера на пощенската кутия. Всички прозорци бяха със спуснати щори и къщата изглеждаше необитаема.

Тръгнах през високата до коляното трева към вратата. Натиснах звънеца, отвътре се чу отекващ звън и почти веднага ми отвори руса жена, затиснала телефон между ухото и рамото си. Бях извадил значката си.

— Джан, трябва да затварям — каза тя. Подритна мрежестата врата да се отвори и ми даде знак да влизам. — Да, да, ще ти се обадя. Трябва да затварям, дойдоха от полицията.

— Какво става? — попита ме тя, след като изтрих крака в изтривалката и погледнах към дневната, в която цареше пълен безпорядък.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса за последния път, когато сте видели Брад Дагет. Може ли?

— Господи, да, разбира се — каза тя. Още държеше телефона. В другата й ръка имаше незапалена цигара. Беше облечена в дълъг розов халат, доста разпасан отпред; едната й едра гърда се виждаше почти цялата. Постарах се да гледам лицето й. Тя ме покани да вляза, като прикри пазвата си с ръката с цигарата, после ми посочи дневната, в която имаше канапе и фотьойл. Един кокер шпаньол обърна към мен влажните си очи от постелката си. Поли се извини за момент и аз се настаних на кадифения фотьойл. Къщата миришеше на цигарен дим и препарат за почистване на стъкло.

Когато се върна, Поли още беше по халат, но го бе завързала по-плътно. Русата й коса бе прибрана назад и като че ли си беше сложила малко грим, но не бях сигурен.

— Да ви предложа нещо? Кафе?

— Ако имате готово, може. Ако не, не е необходимо.

Тя наля две кафета и сложи мляко и захар в моето, без да ме пита. Докато я чаках, почесах кучето зад ушите. Видях, че е старо, големите му очи бяха с пердета.

— Това е Джак — каза тя, след като ми донесе кафето. Отпих глътка, докато Поли се настаняваше срещу мен на канапето. Сложи крак върху и халатът се разтвори. Беше доста едра в кръста, коремът й издуваше дрехата, но пък за сметка на това имаше хубави крака, леко загорели и с чудесна форма. Ноктите на краката й бяха лакирани в искрящо синьо.

Преди да дойда се бях питал дали Поли вече не е чула за откритото тяло в къщата на Севърсън, но вече знаех, че е научила. Познах веднага щом отвори вратата с телефона. Сигурно говореше за това цялата сутрин.

— Чухте ли? — казах аз. — За тялото, открито тази сутрин?

— Да. Целият град знае. Наистина ли е Миранда Севърсън?

— Не е идентифицирана официално, но да, според нас е Миранда. Но аз съм тук заради Брад Дагет.

— Не знам къде е. Кълна се. Снощи казах всичко на шефа на полицията.

— Да, знам — казах аз. — Не съм дошъл, защото съм си помислил, че можете да знаете къде е. А защото искам да ми разкажете повече за последния път, когато сте се видели. От директор Айрланд научих, че е станало миналия петък вечерта.

— Точно така.

— Ще ми разкажете ли? Знам, че вече сте го разказвали, но искам и аз да го чуя.

Тя разказа, че двамата с Брад поддържали непостоянна връзка откакто се помнят, още от времето на гимназията, и че още висят в „Куули“, че понякога се събират и че за последен път това станало в петък.

— Не се гордея с това, но сме стари познайници, нали разбирате. Понякога си мисля, че ни е писано в крайна сметка да сме заедно.

— Сигурна ли сте, че е станало в петък?

— И още как — каза тя, наведе се напред и взе кутията „Марлборо Ментол“ от масата. — Нещо против да запаля?

— Разбира се, че не.

— Искате ли?

— Може — казах аз и се пресегнах да взема цигара от кутията. Обикновено пуша свити на ръка цигари, но реших, че няма да е зле да се сближа малко с Поли Грийниър. Тя запали цигарата си първа, после ми подаде запалката „Бик“. Не бях опитвал ментол от години и първото дръпване ме удари в гърлото.

— Защо сте така сигурна, че е било петък? — попитах.

— Това е единственият ден в седмицата, в който си тръгвам от работа по-рано. В петък смяната ми в старческия дом е от пет до един. След това отидох в „Куули“ да обядвам, видях Брагет… тоест, Брад… Пийнахме няколко питиета, после отидохме у тях.

— Имахте ли уговорка да се срещнете, или стана случайно?

— По-скоро петдесет на петдесет. Бях го виждала по-рано през седмицата и той спомена. Попита ме дали още си тръгвам рано в петък и ми каза, че смята да мине през „Куули“ и че можем да пийнем, да отпразнуваме идващия уикенд.

— Това необичайно ли беше? Да се уговаряте да се срещнете?

Тя издуха дима през носа си и тръсна цигарата в стъкления пепелник на масата.

— Не бих казала. Обикновено не правим планове. Просто се натъкваме един на друг. Градчето е малко, нали разбирате.

— Да сте забелязали нещо друго необичайно за онзи ден, за Брад?

— Беше малко странен, признавам. Например, настоя да плати обяда ми и бирите. Направо ми се натискаше. Тоест, случвало се е неведнъж и преди, но рядко посред бял ден. Помислих си, че е шантаво, но в същото време и ми хареса. Реших, че се чувства самотен след разпада на брака му и е решил, че си търси приятелка.

Допуших цигарата си и я угасих в пепелника.

— Поли, Брад Дагет е видян и идентифициран в Бостън в петък вечерта, около шест. Сигурна ли сте, че искате да се придържате към версията си?

— Не разбирам. Бях с него в дома му.

Замълчах за момент и отпих глътка кафе, за да разкарам вкуса на ментол от устата си.

— Искам да съм съвсем ясен, Поли. Брад е загазил здравата. Той е основен заподозрян за две убийства. Ако лъжете, че е бил с вас, това означава, че умишлено възпрепятствате правосъдието и ще идете в затвора. Бъдете сигурна.

Тя закри устата си с длан. В очите й се четеше шок, но и объркване.

— Нима Брад е убил някого?

— С него ли бяхте в петък вечерта?

— Да. Бях с него, но не знам. Не помня много. Мисля, че може да съм заспала. — Гласът й беше станал писклив. Кокер шпаньолът Джак повдигна загрижено глава, но остана на постелката си.

— Просто ми кажете точно какво помните. Ако ми кажете истината, няма да загазите, ясно?

— Бяхме доста пияни, когато си тръгнахме от бара — пихме шотове и така нататък. У тях продължихме да пием…

— По кое време беше?

— Не знам точно. Може би към три? Отидох в „Куули“ към един и прекарахме там около два часа. Не знам точния…

— Няма нищо. Към три е достатъчно. Значи и двамата сте пили? Какво пихте?

— Предимно шотове „Йегер“, а после почнахме да правим щуротии. Бяхме доста подредени. Брад не успя да го вдигне. Това поне го помня. Каза нещо от сорта „хайде да поспим и да пробваме отново“ и заспахме.

— По кое време се събудихте?

— Беше късно. Към десет или някъде там. Помня, защото погледнах часовника и не можех да разбера дали е десет вечерта или десет сутринта.

— И Брад беше в леглото с вас?

— Не, но беше в къщата. В дневната. Гледаше телевизия. Откара ме до „Куули“ и колата ми и се прибрах у дома. Чувствах се ужасно.

— Поли, благодаря. Всичко това ни е от огромна полза. Значи не сте го виждали и чували оттогава?

— Господи, не. Наистина ли го е направил? Наистина ли е убил и двамата? — Ръката отново закри устата й, халатът й зейна. Беше оставила цигарата в пепелника, без да я гаси, и тя догаряше.

— Това се опитваме да разберем. При разговорите ви ставало ли е дума за някой от двамата Севърсън?

— Никога, но Брад и мъжът се познаваха. Пиеха заедно в „Куули“. Веднъж ги засякох.

— Пили са заедно?

— Поне веднъж. Брад ме представи. Сториха ми се приятели.

— А Миранда Севърсън? Съпругата? Виждали ли сте я някога в „Куули“?

— Не, никога. Чувала съм за нея, но… Господи, не мога да повярвам… — Тя посегна към цигарата в пепелника, видя, че е догоряла до филтъра, и я смачка.

Оставих визитката си, казах й да ми се обади веднага, ако се сети още нещо, и се качих в колата си. Наближаваше дванайсет. Първоначалният ми план бе да намина през „Куули“, да поговоря с бармана и да видя дали мога да потвърдя разказа на Поли, но вече не смятах, че е необходимо. Беше ми казала истината. Брад я беше напил, погрижил се беше да изпадне в несвяст в дома му и после бе отишъл до Бостън да убие Тед. Обадих се на Джеймс и й разказах какво съм открил и че алибито на Брад няма как да издържи. Тя като че ли не се изненада. Още беше в централата на полицията в Портланд, Мейн. Казах й, че ще я взема след час или два. Имах време да хапна нещо. Потеглих на юг и минах отново покрай къщата на Севърсън, която още бе обсадена от служебни коли. Завих по алеята на „Кенеуик Ин“; знаех, че Тед и Миранда са отсядали тук, когато са идвали в Мейн. Дървеният знак с надпис СВОБОДНИ МЕСТА се полюшваше на океанския бриз. Помислих си, че когато пресата научи за историята, проблемът им със свободните места ще бъде решен.

Над входа на основната сграда на хотела имаше по-малък знак с надпис ЛИВЪРИ. Тръгнах по тясната пътека със сухи листа, които шумоляха под краката ми, и слязох по външното каменно стълбище до подземното ниво. „Ливъри“ представляваше дълго тясно помещение, миришещо на горящо дърво и пържени картофки. Седнах на бара. В заведението имаше само няколко души, но всички разговаряха трескаво — несъмнено споделяха слухове за случилото се на километър и половина нагоре по пътя. Поръчах си кафе и чийзбургер от закръгления барман. Докато чаках, извадих бележника си и погледнах какво съм написал по-рано през деня.

Поли Грийниър — защо й е да лъже за Брад? Вече знаех, че не лъже, а просто е била използвана от Брад за алиби, без да го осъзнава.

Защо Тед е имал ключ от къщата на Брад? Още не знаех, но според Поли Брад и Тед прекарали заедно известно време в „Куули“. Чия е била идеята? Възможно ли беше Брад по някаква причина да е дал ключа на Тед?

Последната бележка беше Защо Лили Кинтнър ме излъга? Още ми беше чудно, макар да не мислех, че тя има нещо общо със случилото се между Брад и Севърсън. Въпреки това извадих телефона си, проверих дали имам сигнал и заредих единствената снимка на Лили Кинтнър, която бях намерил онлайн. Снимка с ниска разделителна способност на нея и баща й отпреди десет години, но Лили не се бе променила много оттогава. Същата червена коса, същата прическа. Същата бледа кожа и напрегнати очи. Когато барманът ми донесе сандвича, обърнах телефона към него и го попитах дали момичето му изглежда познато. Той се наведе и изучава екрана в продължение на около пет секунди. Дотолкова очаквах да каже не, че останах като треснат от отговора му.

— Разбира се. Беше тук тази седмица. Остана две нощи. Красива дама.

— Защо е била тук? — попитах аз, като се мъчех да скрия изненадата и вълнението си.

— Не знам. Мисля, че пи „Сам лайт“. Винаги помня поръчките.

Остави ме, за да обслужи двама клиенти, които тъкмо се бяха настанили в другия край на бара. Погледнах снимката на Лили — малкото точки, оформящи лицето й. Възможно ли бе да е замесена в това повече, отколкото си мислех? Знаех, че ще се наложи да се срещна отново с нея, да разбера защо ме излъга и защо е идвала в Мейн след убийството на Тед. Не очаквах да открия много, но това означаваше, че ще я видя отново. При това скоро. Отхапах от чийзбургера си, който беше по-добър, отколкото се полага на един чийзбургер. Животът започваше да изглежда по-светъл.