Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (7)

7.
Тед

Когато казах на Миранда, че възнамерявам да прекарам в Кенеуик една седмица в началото на октомври, на лицето й се изписа искрено удоволствие. Седяхме един срещу друг в кухнята на първия етаж на градската къща, ядяхме лингуини с миди (едно от ястията, които мога да приготвям) и допивахме бутилка пино гри.

— Изумително — каза тя. — Ще те имам само за себе си цяла седмица.

Наблюдавах я внимателно за някакъв признак за лъжа, но не видях нищо. Тъмнокафявите й очи бяха блеснали от вълнение, което ми изглеждаше съвсем искрено. Не след дълго й повярвах и изпитах топлотата и увереността, които човек изпитва, когато някой друг иска да прекара време с него. След секунда чувството отмина и отново се изумих от актьорския талант на жена ми и от лицемерието й. Нима не изпитваше никаква вина за онова, което правеше с Брад Дагет?

— Искаш ли да наемем пак онзи апартамент? — попита тя.

— Кой?

— Уф. Ама че бързо забравяш. Онзи, в който отседнахме първия път. С джакузито.

— О, да бе. Разбира се.

След като разчистихме, се качихме горе да гледаме телевизия и се спряхме на римейк на „Копой“, който течеше по един от петстотинте канала. Миранда бе облякла късата нощница, която носеше напоследък вечер, и се бе излегнала на канапето с крака в скута ми. Загледах се в пръстите на краката й, в безупречно боядисаните в тъмнорозово нокти. Хванах единия й крак и притиснах палец в меката като бебешко дупе пета. Тя не каза нищо, но тялото й реагира, като се плъзна почти незабележимо към мен, а стъпалото й се изви. Отпуснатото й присъствие ме караше остро да усещам самия себе си, схванатите си рамене, неудобната риза, начина, по който седях сковано до страничната облегалка, подпрял лакътя си под неестествен ъгъл. Отдръпнах ръка от крака на жена ми, но тя сякаш не забеляза. Знаех, че ще заспи преди филмът да е свършил.

Отиването в Мейн за една седмица беше идея на Лили, предложена в края на срещата ни в „Конкорд Ривър Ин“. Тя каза, че било важно да знам какво става там, какъв е работният график на Брад, как Миранда прекарва дните си.

— Щом отида там, всичко ще се промени — възразих аз. — Миранда и Брад ще се държат различно.

— Няма значение. Интересувам се най-вече от начина на работа на бригадата в къщата ти. Колко души са там постоянно? Колко често Брад остава сам? Само наблюдавай. Колкото повече информация имаш, толкова по-добре за нас.

Съгласих се. Най-трудната част бе да разчистя графика си за цяла седмица. Но аз настоях и помощничката ми Джанин бе успяла да пренасрочи всичките ми ангажименти. Планът бе да отида в Кенеуик в петък вечерта и да се върна в Бостън след девет дни, в неделя следобед. По един странен начин бях започнал да очаквам с нетърпение дългата ваканция и тайно се наслаждавах на идеята, че ще попреча временно на връзката на Брад и Миранда. Чудех се как ли ще реагира Брад, когато тя му каже. Дори докато седях на канапето, след като бях съобщил новината на Миранда, чувствах как силата преминава на моя страна.

Миранда трепна и се обърнах да я погледна на трептящата светлина на осемдесет и четири инчовия екран на телевизора. Очите й бяха затворени, устните й — леко разтворени. Беше заспала. Гледах известно време нея вместо филма. Дълбоките сенки подчертаваха извивките на тялото й, а лицето, осветено от телевизора, изглеждаше като черно-бяла версия на самата нея. Устата й се отвори още малко, на слепоочието й заигра мускул. Бях запленен от неподправената й красота, като в същото време си давах сметка, че не остарява добре. Лицето й, кръгло като на кукла, щеше да подпухне, а тялото й на модел щеше да се отпусне. Но тя нямаше да остарее, нали така? Щях да я убия, нали? Такъв беше планът и мисълта, че ще го направя и ще ми се размине, ме изпълваше със задоволство и сила, но също със страх и тъга. Мразех жена си, но я мразех, защото преди я бях обичал. Дали нямаше да направя грешка, за която да съжалявам до края на живота си? Когато си помислех по този начин, когато започнех да се плаша от онова, което възнамерявах да направя, ми се искаше да се свържа с Лили, да я чуя как говори за убийството по нейния небрежен начин, сякаш говори за изхвърлянето на старо канапе. Но двамата се бяхме разбрали да не се чуваме и да не се срещаме, докато не прекарам седмицата в Мейн. А имаше и друга причина да очаквам с нетърпение ваканцията в Кенеуик. Всеки ден означаваше един ден по-близо до нова среща с Лили.

* * *

Джон, портиерът на хотела, който често стоеше на рецепцията, ми каза, че Миранда е в „Ливъри“, и предложи да се погрижи да качат багажа ми в апартамента. Благодарих му и отидох да намеря Миранда, като слязох по тясното стълбище в колониален стил, което се спускаше стръмно към долните нива на хотела. Таверната, навремето конюшня, имаше каменен под, каменна камина и дълъг дъбов бар, който се извиваше като борд на яхта. Миранда беше сама на бара, но разговаряше оживено с татуираната барманка, която се казваше Сид или Синди. Така и не успях да запомня името й.

Прекъснах ги, целунах жена си, забелязах, че не ме лъха на цигари, и си поръчах мартини „Хендрикс“. Свалих сакото си, което се бе измокрило от вървенето от колата до хотела. В Бостън ръмеше, но в Мейн дъждът приличаше на библейски порой. Бях пуснал чистачките на пълна скорост, но те едва успяваха да почистят предното стъкло.

— Вир-вода си — каза Миранда.

— Навън е истински потоп.

— Нямах представа. Цял ден не съм излизала.

Сид/Синди донесе питието ми.

— Живот си живее жена ви — каза и се изсмя дрезгаво.

— Знам. — Обърнах се към Миранда. — Какво прави цял ден?

— Не го пропилях съвсем. Реших какво ще е обзавеждането за всички стаи за гости, получих есемес и чаках със затаен дъх съпруга си. О, едва не забравих. — Тя вдигна почти празната си бира. — За цялата седмица.

Чукнахме се и отпих дълга глътка от студения джин. Питието незабавно ме стопли.

— Ял ли си? — попита Миранда.

Казах й, че не съм, и отворих менюто да видя какво се предлага.

Останахме докато затвориха и се напих толкова, че когато се прибрах със залитане в апартамента в задната част на хотела и се проснах гол напреки на огромното легло, изобщо не мислех за причината, поради която съм дошъл в Мейн за цяла седмица, нито пък за Брад Дагет, нито дори за Лили.

На сутринта дъждът беше минало, облаците бяха отнесени в морето и бе един от онези октомврийски дни, които можеш да видиш на снимки от календар. Небето бе ярко, металносиньо, дърветата се бяха превърнали в букети от червено и жълто. След като обядвахме, отидохме пеша до къщата. Засякох времето — двайсет и пет минути по Микмак Роуд, не повече, отколкото по пътеката през скалите. Шосе 1А бе най-натовареното в района, но тази част от Микмак беше живописна, с редуващи се изгледи от носа над Атлантика, така че докато вървяхме, ни подминаха доста коли. Микмак Роуд се отделя от 1А при Кенеуик Сентър, после минава Кенеуик Харбър и Кенеуик Бийч, трите основни части на града. Кенеуик Бийч е по-евтината част от крайбрежието на Кенеуик и представлява дълга пясъчна ивица, застроена с давани под наем къщи, а от другата страна на пътя има къмпинг, който през лятото се пълни с каравани. Не го знаех със сигурност, но май си спомнях, че Миранда ми бе казала, че Брад притежавал една от онези полукръгли групи къщички и че след развода живеел в една от тях през цялата година. Тогава не бях обърнал внимание на думите й, защото не знаех, че спи с жена ми. Но сега обръщах внимание. На всичко.

На алеята имаше паркирана само една кола, пикап „Тойота“ със стикер на бронята: АКО БОГ НЕ Е ИСКАЛ ДА ЯДЕМ ЖИВОТНИ, НЯМАШЕ ДА ГИ НАПРАВИ ОТ МЕСО.

— Това е Джим — каза Миранда. — Брад го нае за сухата зидария в мазето.

Заобиколихме къщата и влязохме през вратата на задния двор. Невъзможно бе да не си помисля за последния път, когато бях тук, когато видях как Брад и Миранда си делят цигара в кухнята, както и по-късно, докато клечах в храсталаците покрай пътеката и ги гледах как се чукат в бъдещата ни дневна.

— Чакай само да видиш бара долу. — Миранда ме поведе по завършения паркет на фоайето; стъпките й отекваха рязко в празното пространство. Джим беше долу, слушаше класически рок по едно прашно радио и ядеше обяда си, кацнал на преобърнат наопаки пластмасов бидон. Изглеждаше смутен от появата ни, сякаш сме го хванали да спи на работното си място, вместо просто да похапва.

Изключи музиката и каза:

— Брад ще дойде по-късно. Него ли търсите?

— Просто разглеждаме. Тед не е идвал тук долу от… от…

Тя се обърна към мен и аз свих рамене. Май изобщо не бях стъпвал в тази част на къщата след грубия строеж. Знаех, че Миранда настоява да ми направи голяма бърлога, макар никога да не бях искал подобно нещо. Представяше си кожени мебели, билярдна маса, голям бар и тъмночервени стени. Когато го спомена за първи път, го възприех като знак за щедростта й, че иска да отдели специално място в къщата, което да е само за мен. А сега като се замислех, направо се вбесявах, че харчи спечелените ми с труд пари за нещо, което не бях дори сигурен, че ще използвам някога.

Тя ме разведе, показа ми завършените лавици с барплота и мястото, където ще е билярдната маса, след което извади мостри с цветове, които бе избрала за стените. Когато си тръгнахме, Джим бе приключил с обяда и работеше. От радиото се лееше песен на „Стийли Дан“.

Видяхме Брад едва след като приключихме обиколката и вървяхме по алеята обратно към пътя. Той се появи с рев с пикапа си, рязко наби спирачки и изпод гумите се разхвърча чакъл. Изключи двигателя и изскочи навън. Беше по тъмносин памучен панталон и загащена фланела и се движеше с лека и атлетична походка. Стисна ръката ми, както правеше винаги, и ме погледна спокойно в очите, докато ме питаше какво мисля за свършеното дотук. Докато разговаряхме, Миранда сякаш не проявяваше интерес и зяпаше към къщата и океана, който бе спокоен и безметежен в тихия следобед.

— Чух, че ще останеш цялата седмица — каза Брад.

— Реших да си взема малко отпуска. И да държа Миранда под око.

Брад се разсмя. Може би преувеличавах, но ми се стори, че го направи прекалено сърдечно. Чак успях да видя пломбите му. С периферното си зрение забелязах, че Миранда обръща глава и го поглежда.

— Тя е истинският главен контрактор в този проект. Мисля, че е сбъркала призванието си — каза Брад.

— И тя все ми повтаря същото.

— Хей, тук съм, ако не сте забелязали — обади се Миранда. — Може да ме включите в разговора.

Преди да тръгнем към хотела предложих на Брад да мине привечер през таверната и да пийне с нас. Той каза, че ще опита.

— Ама че си дружески настроен — каза Миранда, когато излязохме на пътя.

— Той ти е дружка. Просто се опитвам да се държа приятелски, за да не се чувства така, сякаш трябва да се държи настрани, докато съм тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си, че сте приятели. Никога ли не сте се срещали в хотела на питие?

— Господи, не. Той живее тук. Няма да плаща пет долара за един „Будвайзер“.

— Къде пият хората, които живеят тук?

— Има едно заведение, „Куули“, в Кенеуик Бийч, където аз самата още не съм била канена. Трябва да отскочим някой път през седмицата. Не можем да вечеряме все в хотела.

— С най-голямо удоволствие — отвърнах аз.

Тук тротоарът се стесняваше и Миранда ме хвана под ръка и ме придърпа към себе си. Въпреки яркото слънце по местата, където имаше сянка, беше студено.

— Мислиш ли, че Брад ще дойде довечера? — попитах.

— Нямам представа. Може да се почувства задължен, тъй като ти подписваш чековете и го покани. Но няма да се изненадам, ако не дойде.

— Вие двамата наистина ли никога не сте сядали на питие заедно? Мислех си, че сте го правили, тъй като делите цигари и тъй нататък.

— Господи, това наистина те тормози, нали? Не, с Брад не сме приятели, но се държим приятелски. Той е наемен работник, върши си страхотно работата и го уважавам, но това не означава, че съм му другар по чашка. Пък и доколкото чувам, той и без това си има предостатъчно другарчета по чашка.

— Какво искаш да кажеш? Какво си чула?

— Чух работниците да разправят, че пие много и чука много. Затова жена му го зарязала. Не че това ни засяга, стига да си върши работата. Откъде се появи този внезапен интерес?

— Тук съм за цяла седмица. Реших, че няма да е зле да опозная някои от хората, с които си прекарваш времето.

— Създадох само едно приятелство тук, със Сид. Тя ми каза за „Куули“ и за репутацията на Брад. Хайде да се приберем в стаята, да подремнем и после да пийнем нещо. Как ти се струва?

Вечерта Брад не се появи. С Миранда седяхме в извития край на бара, пиехме вино и разговаряхме със Сид, макар че тя бе натоварена покрай съботната тълпа. Сид имаше стърчаща във всички посоки руса коса и засукани татуировки, които покриваха цялата й ръка. Докато говореше с нас, нито за миг не откъсваше поглед от Миранда — нещо, което ми беше познато и понякога, в други периоди, всъщност ми харесваше. Може би Миранда и Сид също бяха правили секс. Може би Миранда се бе чукала с целия Кенеуик.

През цялата вечер всеки път, когато някой минаваше през тежката врата на таверната, се обръщах да видя дали не е Брад. Миранда не погледна нито веднъж. Или знаеше, че няма да дойде, или не й пукаше — и тъй като се съмнявах, че не й пука, приех, че сигурно знае нещо, което аз не знам, че са намерили начин да поддържат връзка или че тя вече е знаела, че той има други планове.

Видях отново Брад чак в понеделник следобед, когато от океана прииждаше мъгла и реших да се разходя по скалната пътека. Миранда остана да дремне. Сутринта бяхме отишли нагоре по брега да разгледаме един фар, който явно си заслужаваше да бъде разгледан по една или друга причина. Издигаше се в края на нос, където мъглата бе особено гъста. Направихме снимки, на които фарът едва се виждаше, после продължихме още нагоре и обядвахме в малко заведение за миди, което след няколко дни щеше да затвори с края на сезона. След като се върнахме в хотела, Миранда предложи да дремнем, както правеше всеки следобед, и аз й направих компания. Странно, но сексът, който правехме, откакто знаех, че Миранда ми изневерява, беше по-добър от предишния. Гневът към жена ми ме беше направил егоист, проявявах по-малко интерес към нейните нужди и ме бе грижа единствено за моите, а тя реагираше по начини, по които не го бе правила никога. Този следобед я бях метнал по корем и бях проникнал в нея отзад, като продължих да я държа в тази поза дори след като тя ми каза, че иска да е с лице към мен. Проснах се отгоре й и притиснах лице в разрошените й коси, като държах китките й. Изненадах се, когато тя свърши малко преди мен и издаде странен кратък вик. След това промърмори: „Ама че животно беше днес. Хареса ми“. После се сви като зародиш и я гледах как заспива. Броях прешлените на гръбнака й, изучавах двете трапчинки над задника й, зачудих се откъде се е появила синината колкото монета високо на бедрото й. Когато тя тихо захърка, отново ме налегна параноя. Дали се отпускаше така и след като правеше секс с Брад? Дали смяташе, че й се полага доживотно мъже да се грижат за всичките й нужди? Цялото напрежение, което сексът бе прогонил временно, изведнъж се завърна. Запитах се какво ли ще е да я ударя с всички сили по тила.

Облякох се и тихо излязох, без да оставя бележка. Когато тръгнах по пътеката, се почувствах по-добре, обгърнат в студената мъгла и загледан към матовия океан. Вървях бързо, съсредоточен върху хлъзгавата земя, като се мъчех да не мисля за последния път, когато бях минал по този маршрут към къщата. Когато стигнах края на пътеката, си погледнах часовника и отбелязах, че са ми трябвали малко повече от трийсет минути да стигна новия си дом от „Кенеуик Ин“. Застанах на носа и се загледах към задната част на къщата. Този път не се страхувах, че ще ме видят. Бях господарят, който оглежда имението си. Прекосих влажната трева, след което заобиколих към предната част на къщата през групичката ели. Докато приближавах алеята, видях как един пикап потегля и реших, че за малко съм изпуснал Брад. Но когато заобиколих къщата, видях неговия. Брад стоеше до него с цигара в уста. Набираше номер на телефона си, но спря, когато ме забеляза. Усмихна се и цигарата заигра в устата му. Отвърнах му с усмивка и тръгнах към него с протегната ръка.

Време беше да опозная Брад Дагет.