Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (24)

24.
Лили

Пристигнах в Кенеуик в осем вечерта във вторник, двайсет и четири часа след като съставих плана с Брад. Без трафик пътуването от Масачузетс продължи малко повече от час. Паркирах колата пред чисто новия курортен хотел „Адмиралс Ин“, кацнал на носа от другата страна на плажа в Кенеуик Харбър. Паркингът не беше пълен, но не беше и съвсем пуст. Обиколих и паркирах така, че колата ми да е обърната към малкия плаж и меките светлини на „Кенеуик Ин“ зад него. Останах известно време в колата. Нощта беше безоблачна, черното небе бе изпъстрено с жълти звезди. Лунният сърп се отразяваше в, океана. Бях донесла фенерче, за да си осветявам пътя по скалната пътека до къщата на Тед и Миранда, но май нямаше да ми потрябва.

По-рано, след като си направих прост омлет със сирене за вечеря, звъннах на шефа си и му казах, че гърлото ми още е възпалено и че май състоянието ми се влошава.

— Не идвай утре. Остани си у дома. Оправяй се — каза той с нарастваща паника.

— Е, утре определено ще си бъда у дома.

— Така и трябва. Вземи си цяла седмица, ако е нужно.

След обаждането прехвърлих подробностите на плана. Беше рискован. Всичко зависеше от това дали Брад е способен да нагласи нещата по начина, по който исках, а мразех да завися от другите. Никога преди не го бях правила и нямаше да го направя и този път, ако не се налагаше да действам бързо. Детективът Хенри Кимбъл, с когото се бях срещнала, вероятно вече се насочваше към Брад и Миранда или може би само към Брад, а аз исках да го изпреваря.

Останах за момент в колата. Бях облякла най-тъмните си дрехи — черни джинси и черен пуловер с висока яка, който носех над няколко долни дрехи, защото според прогнозите температурата щеше да падне под нулата. Носех също черни туристически обувки с добри подметки и тъмнозелена вълнена зимна шапка с отрязан помпон, под която бях прибрала сплетената си на плитка коса. Носех и малка сива раница за еднодневен преход, в която бях сложила ръкавици, зашеметителя, фенерчето, термос с горещо кафе, манерка с кайсиево бренди, нож за изкормване на риба с кожена ножница, многофункционален инструмент на „Ледерман“ и найлонови торбички.

Слязох от колата; оказа се по-студено, отколкото бях предполагала — от океана духаше здраво и ми се прииска да бях взела и анорак. Пъхнах фенерчето в задния джоб на джинсите си, метнах раницата на гръб, заключих колата и заслизах към началото на пътеката. Движех се небрежно, ако случайно някой ме наблюдаваше; представях си се като онези хора, които редовно се разхождат покрай брега в лунни нощи. Доколкото можех да преценя, наоколо нямаше никого и стигнах до пътеката незабелязана.

Разполагах с предостатъчно време и вървях бавно, като включих фенерчето само веднъж, на място, където пътеката минаваше под преплетените клони на няколко дървета. Колкото и поразителна да бе гледката преди два дни в онзи бурен следобед, сега бе още по-прекрасна — океанът беше като сребро под високата бяла луна. Имах чувството, че съм попаднала в черно-бял филм от 30-те, в който океанът и небето са като фантастична проекция на съвършената вечер, романтична и в същото време потискаща. Продължих да вървя, всичките ми сетива бяха нащрек, сякаш съм някакво дребно животно, излязло от дупката си в огромния свят. Нещо изшумоля в храсталаците и аз спрях и загледах дали е някоя друга дребна животинка като мен, или просто порив на вятъра от океана. Не чух нищо и продължих напред. Когато стигнах края на пътеката, клекнах и погледнах към огромната къща. На лунната светлина изглеждаше завършена, триъгълните чела на покрива й се очертаваха на фона на небето. Ивицата земя между океана и задната част на къщата, която през деня изглеждаше като изровена пръст, бе преобразена от лунната светлина и наподобяваше на спускащата се надолу господарска поляна, каквато бе замислена да стане. Погледнах назад към небето — по него бързо се движеше един облак и скоро щеше да скрие луната. Наблюдавах движението му и когато луната изчезна зад него и светът временно стана още по-тъмен, поех дълбоко дъх и тръгнах към къщата, като внимавах да заобиколя изкопа за бъдещия плувен басейн. Изкачих двете широки стъпала на завършения каменен двор, клекнах отново, свалих раницата и я отворих. Извадих зашеметителя, ножа, ръкавиците и две найлонови торбички, затворих раницата и се изправих, като прибрах ножа в единия преден джоб на джинсите и зашеметителя в другия. Нахлузих найлоновите торбички върху обувките, пъхнах краищата им във вълнените чорапи, сложих си ръкавиците и пробвах плъзгащата се врата, за която Брад бе казал, че ще е отключена. Наистина беше и аз пристъпих в непрогледния мрак вътре.

Затворих вратата и останах за момент неподвижно, като се вслушвах напрегнато и чаках очите ми да свикнат с тъмното. Отне ми известно време, но накрая започнах да виждам неясните сиви елементи от интериора. Успях да различа завършените подове, наредените купчинки плочки и големите неотворени кутии с още плочки. Пристъпих във фоайето в предната част на къщата; найлоновите торбички шепнеха по пода. Нещо закачи главата ми и неволно подскочих. Погледнах нагоре и видях висящи жици там, където щеше да има полилей.

Тръгнах към гледащата на юг кухня, чиито широки прозорци ми помагаха да се ориентирам. Надявах се, че от тях ще мога да видя алеята отпред. Не се виждаше, така че се върнах назад, движех се сякаш на забавен кадър. Вътре в къщата беше студено като навън и миришеше на дървени стърготини и лепило. Намерих предната врата, която бе два пъти по-висока от човешки ръст, и надникнах през един от страничните й прозорци. Успях да видя единствено голям контейнер за отпадъци, от чийто ръб нещо се развяваше на вятъра, но не и кола. Прозорецът започваше от тавана и стигаше до самия под, така че седнах по турски и зачаках. Бях подранила с един час.

По време на чакането на няколко пъти си казах, че мога просто да стана и да си тръгна, да се върна по скалната пътека, да се кача в колата и да се прибера у дома в Уинслоу. Все още не бях направила нищо незаконно, не бях замесена в никакво престъпление. Бях недосегаема. Но освен това си казах, че ако го направя, ако стана и си отида, ще живея в свят, в който Миранда Хобарт е извършила убийство и й се е разминало. Тед беше мъртъв. Ерик Уошбърн беше мъртъв. А и двамата щяха още да са живи, ако не беше Миранда.

Чух пикапа на Брад преди да го видя. Караше с изгасени фарове, но чакълът на алеята хрущеше под големите гуми. Той паркира между контейнера и къщата. Небето беше безоблачно и навън бе относително светло, така че различавах Брад зад волана и Миранда на седалката до него. Според часовника ми те също бяха малко подранили и Миранда остана в пикапа около минута. Запитах се какво ли си говорят. Когато тя отвори вратата, лампата в купето светна и видях как Брад, с незапалена цигара в уста, бързо закри лампата с длан, докато Миранда скачаше от високата кабина на алеята. Тя тръгна към къщата с типичното за нея поклащане на бедра; косата й бе прибрана под кепе като онези, които носят разносвачите на вестници. Докато приближаваше вратата, аз станах и отстъпих назад в тъмното. Сърцето ми затуптя малко по-бързо, но сякаш усещах и електрически заряд по кожата си.

Чух как ключът се пъха в ключалката и резето изщрака. Вратата се отвори навътре, Миранда направи крачка в къщата и спря. Навън вятърът се беше засилил. Знаех, че изчаква очите й да свикнат с тъмното, както бях направила аз, и че в момента не може да ме види. Лицето й бе сиво на слабата светлина, очите й бяха широко отворени в опит да види. Погледнах ръката й на дръжката на вратата. Тя също носеше ръкавици.

— Насам — казах аз.

Тя се обърна и аз включих фенерчето и насочих лъча към пода, за да види къде съм. Веднага щом ме видя, изгасих светлината.

— Лили?

— Влизай. Очите ти ще свикнат.

Тя затвори вратата и направи още една крачка.

— Не е ли прекалено драматично? — попита и за миг се превърна във Фейт от колежа. Саркастична, леко пияна, говореща с мен на приглушените светлини на някое парти в „Сейнт Дън“, с питие в едната ръка и цигара в другата.

— Брад каза ли ти какво искам? — попитах аз.

Тя пристъпи напред. Носеше три четвърти палто и дясната й ръка бе пъхната в големия му джоб. Инстинктивно докоснах зашеметителя, чийто край се подаваше от джоба на джинсите ми.

— Да — каза Миранда и спря на две крачки от мен. Исках да отстъпя малко, но не исках да чува шумоленето на найлоновите торбички на краката ми. — Изненадах се.

— От какво?

— Ами, от всичко. От това, че си тук. От това, че познаваш Тед. Но най-вече от това, че искаш пари от мен. Изобщо не е в твой стил. Да не би да е свързано с баща ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Убил е някого, нали? В Англия. Сигурно има сериозни разходи.

— Не, парите са за мен.

— Добре. За мен няма значение — каза тя. — Знаеш, че не мога да ги осигуря незабавно. Наследяването трябва да се уреди. За тези неща е нужно много време.

— Знам. Просто исках да се срещна с теб, за да го чуя от твоите уста. След това нещата могат да вървят през Брад.

— Мога ли да те питам нещо? Спеше ли с Тед? Как се случи? Как изобщо се срещнахте?

— Пътувахме с един и същи самолет. Знаеш ли, че той знаеше всичко за теб? Знаеше, че му изневеряваш с Брад. Не си успяла да го заблудиш.

На слабата светлина видях как Миранда повдига рамене. Беше толкова близо, че можех да я надуша. Тютюн. Скъп парфюм.

— Тогава защо просто не ме издаде, щом си толкова сигурна, че съм такава гадина?

— Ще те издам, ако не правиш всичко така, както ти кажа, Фейт.

— Заради Ерик ли го правиш? — попита тя. Чух някъде в къщата да се затръшва врата. Вятърът навън се засилваше.

— Не — казах аз. — Не е заради него. А заради теб.

Миранда се обърна първа. Брад се беше появил от мрака и бе застанал между нас, държеше голям гаечен ключ. Явно беше влязъл през задния двор и се бе движил толкова тихо, че за миг се запитах дали не е свалил обувките си. На слабата светлина лицето му бе разкривено, челюстта му се движеше, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му. Не гледаше към мен. Видях го как вдига тежкия ключ и замахва…