Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (33)

33.
Кимбъл

Бях открил, че ако паркирам колата си при „Дънкин Донътс“ на петолъчката до центъра на Уинслоу, мога да забележа Лили Кинтнър по Лейтън Роуд, когато пътува от дома си нанякъде. Много малко коли минават по Лейтън Роуд и тъмночервената й хонда се набиваше на очи. Чаках там всеки ден от втория ни разговор и я проследих общо седем пъти. Следвах я до и от местоработата й в колежа. Следвах я до бакалницата и до един фермерски пазар в съседно градче. Веднъж излезе на междущатската магистрала и продължи на юг; реших, че сигурно отива в Кънектикът при родителите си, и се върнах. Няколкото пъти, когато отиваше до центъра на Уинслоу по задачи, я следвах и пеша, от голямо разстояние. Не видях нищо интересно.

Правех всичко това на своя глава и сам, като използвах безличната си сребриста „Соната“. Не знаех какво се надявам да постигна. Просто знаех в сърцето си, че Лили Кинтнър е замесена по някакъв начин и че ако продължа да я следя, може би ще се издъни някак.

В неделя следобед бях паркирал при „Дънкин Донътс“ и тъкмо щях да се откажа, когато забелязах хондата на Лили. Зави наляво по Брукс и продължи на изток, като се отдалечаваше от центъра. Потеглих от паркинга и заех позиция три коли след нейната. Колата й бе по-стар модел, по-четвъртита от обичайно срещаните хонди по пътя, и се открояваше. Последвах я през Стоу и Мейнард до западната част на Конкорд. Опитвах се през цялото време между нас да има най-малко две коли. Изгубих я само веднъж, докато минавахме през центъра на Мейнард, където останах зад един пощенски камион, но предположих правилно, че ще остане на Шосе 62, и я настигнах отново. Тя стигна до центъра на Конкорд, паркира на главната улица и слезе от колата. Беше с яркозеленото си яке, беше го закопчала до яката. Гледах я как върви към някакъв голям площад с кръгово движение, обикалящо около малък парк.

Единственият, който знаеше, че следя Лили Кинтнър, беше партньорката ми Робърта Джеймс, само че тя не знаеше колко често го правя. И определено не знаеше, че на два пъти бях спирал след смрачаване на Лейтън Роуд и минавах пеша през гората, за да шпионирам къщата на Лили от границата на имота й. Една нощ я гледах цял час как седи в червеното кожено кресло със свити под себе си крака и чете книга с твърда корица. Докато четеше, разсеяно навиваше дълъг кичур коса на пръста си. До нея имаше вдигаща пара чаша чай. Все си казвах да се махам, но сякаш бях залепнал на това място и ако тя случайно излезеше и ме забележеше, не знам дали бих се махнал и тогава. Никога не бих казал на Джеймс за това — тя вече беше подозрителна относно мотивите ми.

— Как изглежда Лили, Хен? — попита ме предишната вечер. Бях я извел на спагети карбонара и скоч.

Реших да не лъжа.

— Прекрасна е.

— Аха — каза тя. Нямаше нужда да добавя каквото и да било.

— Виж — казах аз. — Ерик Уошбъри е бил неин приятел от колежа. Освен това е бил приятел и на Миранда Севърсън, тогава известна като Фейт Хобарт. Миранда ми каза, че Лили й е отмъкнала Ерик, а после Лили ми каза, че Миранда си го е отмъкнала отново. Ерик умрял от алергия към фъстъци в годината, в която завършил колежа. Бил е с Лили в Лондон.

— И мислиш, че тя го е убила с фъстъци ли?

— Ако го е направила, изпълнението е било майсторско. Невъзможно е да се докаже, че не е нещастна случайност.

— Добре. И какво?

— А години по-късно се сприятелява със съпруга на Миранда. Може и да са били повече от приятели. И после той е убит…

— От Брад Дагет. Знаем го. Мислиш ли, че Лили е познавала и него?

— Не, не мисля. Знам само, че ме излъга и че е прекалено съвпадение, че е замесена по някакъв начин както със смъртта на Ерик Уошбърн, така и на Миранда.

— Можем да я извикаме и да я разпитаме допълнително. Попита ли я дали има алиби за нощта на убийството на Миранда?

— Не, не съм я питал. Все пак знаем, че Брад е извършил и това убийство. Възможно ли е да е познавала Брад през цялото време, да го е накарала да извърши двете убийства и сега да знае къде е той?

— Разбира се, че е възможно, но защо й е да го прави? Хората не убиват момичето, откраднало приятеля им в колежа.

— Всъщност да — казах.

— Само това ли ще отговориш — „всъщност да“?

— Да, само това.

Джеймс се усмихна. Не го правеше често и усмивката променяше лицето й — от малко сурово то започваше да излъчва прелест. Бяхме партньори от малко повече от година. Излизанията на скоч и паста бяха започнали преди около три месеца. Засега партньорството ни беше най-страхотното несексуално партньорство в живота ми. Още от първия ден си паснахме и започнахме да си говорим така, сякаш сме приятели от години. Едва неотдавна си дадох сметка колко малко знам за Робърта Джеймс, освен къде е израснала (на крайбрежието на Мериленд), къде е учила (в университета на Делауеър) и къде живее (на третия етаж на триетажна сграда в Уотъртаун). Бях приел, че е хомосексуална, но никога не бяхме разговаряли за това. Когато най-сетне повдигнах темата по време на едно угощение с паста, тя отговори:

— Харесвам мъже, но само на теория.

— Иначе казано, на практика харесваш жени ли?

— Не. Иначе казано, аз съм доброволно целомъдрена, но ако някога реша да престана да бъда целомъдрена, ще го направя с мъж.

— Разбрах, Джеймс — казах аз и не поисках повече разяснения. Твърдият й обикновено поглед малко потрепна по време на краткия разговор.

Прекарвахме повечето вечери със скоч и паста у нас, сигурно защото винаги прекалявах със скоча, а когато се събирахме у Джеймс, тя винаги ме караше да преспя на канапето й. Една от онези нощи станах да си налея вода и когато минах по коридора покрай спалнята на Джеймс, забелязах, че вратата й е отворена и отвътре се лее жълта светлина. Побутнах малко вратата и казах „Чук-чук“. Тя лежеше и четеше книжка с меки корици. Нощта беше топла и отметнатият чаршаф оголваше дългите й крака. Тя носеше очила и ме погледна въпросително над тях.

— Не мога да заспя — казах аз. — Помислих си, че няма да откажеш малко компания.

Не съм сигурен как очаквах да реагира на предложението ми, но не очаквах експлозията дълбок смях, която ме посрещна. Вдигнах ръце и отстъпих назад.

— Добре, добре.

Тя се опита да ме спре, но аз бързо се оттеглих на канапето. На сутринта Джеймс беше станала рано и ми донесе кафе.

— Извинявай за смеха снощи — каза, докато ми подаваше чашата.

— Не — отвърнах аз. — Аз съжалявам за среднощното посещение в спалнята ти. Беше абсолютно неуместно. — Тонът ми беше сериозен и имах чувството, че някой е стиснал главата ми в менгеме.

— Свари ме абсолютно неподготвена. Последните три пъти, когато ме сваляха, бяха все жени. Както и да е, кофти ми е.

— А не трябва. Аз бях онзи, който се опита да пресече линията. Пък и двамата сме добри партньори в работата. Защо да преебаваме това?

— Правилно. Защо да го преебаваме?

Повече не говорихме по темата. Известно време беше неловко в работата, но това мина. И сега отново се бяхме върнали към сбирките ни и обсъждането на любовния ми живот.

— Е, смяташ ли да я следиш и утре? — попита Джеймс, докато сипваше още скоч и на двамата.

— Не знам — казах аз. — Може да си взема почивен ден.

— Може би трябва да го направиш. Знам, че си много добър в следенето, но е само въпрос на време тя да те забележи и да подаде оплакване.

— Права си — казах със съзнанието, че няма да я послушам.

Когато Лили стигна края на главната улица при колелото, слязох от колата и тръгнах след нея. Гледах я как пресича широкото кръстовище и продължава към една бяла четвъртита църква, чиято камбанария беше скрита от скеле, след което зави надясно и влезе в някакво гробище на хълма. Седнах на ниската каменна стена и започнах да си свивам цигара. Тя беше на двеста метра нагоре по склона, но зеленото й яке се виждаше лесно. Гледах я как бавно върви по пътеката. Помота се известно време, като за момент изчезна зад покрития с плочи покрив на стара каменна къща с пергола. Запалих цигарата и една жена на средна възраст, облечена в ликра и със спортни обувки, ме изгледа така, сякаш току-що съм убил децата й. Продължих да наблюдавам гробището. Накрая видях отново Лили да върви по върха на хълма. Явно беше намерила гроба, който търсеше — надгробен камък под едно криво дърво. Клекна да прочете надписа и остана в това положение известно време, после се изправи и се спусна надолу. Запитах се чий ли гроб е това и дали означава нещо за нея.

Когато Лили стигна тротоара пред гробището и започна да пресича Монюмънт Скуеър към мен, се оттеглих: пресякох главната улица и влязох в един скъп магазин за дамско облекло. Престорих се, че разглеждам шаловете — всички на цената на сносна кола — и продължих да държа под око Лили, която бе стигнала до една каменна пейка и сега разговаряше по мобилния си. Бях съвсем близо и видях, че един червен кичур от косата й се е измъкнал изпод тъмната й шапка.

— Всички са от кашмир — каза продавачката, която внезапно се бе материализирала на пет сантиметра зад мен.

Леко подскочих.

— Прекрасни са. Толкова меки.

— Нали?

Махнах се от шаловете и се помотах още малко в магазинчето. Лили като че ли нямаше намерение да става в скоро време. След няколко минути благодарих на жената и излязох на тротоара. Лили беше изчезнала. Разтревожих се, че може да е пресякла улицата да купи нещо от магазина и ще се натъкне на мен, така че побързах да се отдалеча и се върнах при ниската стена, на която бях седял по-рано. Искаше ми се да се изкача на хълма и да разгледам надгробния камък, към който бе проявила такъв интерес. Гробът се намираше под едно чепато дърво, стърчащо над линията на хълма, и бях сигурен, че мога да го намеря. Но щеше да е по-добре да дойда тук, когато съм сигурен, че Лили няма да ме забележи. Реших да изчакам.

Огледах се от позицията си. Лили беше изчезнала и започнах да се безпокоя, че внезапно ще се появи и ще ме види. Реших, че не е нужно да я търся. Станах и си тръгнах от централната част на Конкорд. Минах покрай стар хотел със сиви покривни плочки, казваше се „Конкорд Ривър Ин“. От комина му излизаше пушек и приличаше на място с бар. Влязох. Отпред имаше ресторант с бели покривки на масите и пищни тапети, но откъм дъното на помещението се чуваха гласове. Минах през ниския вестибюл и открих малък бар, набутан на площ колкото място на паркинг. Бързо огледах заведението, за да съм сигурен, че Лили не е там — имаше две двойки, довършващи късния си обяд, и един мъж, който четеше вестник и пиеше „Гролш“. Настаних се на неудобния дървен стол на късия бар и си поръчах наливен „Бодингтънс“. Планът ми беше да изпия бавно бирата и да ида да видя гроба, при който беше спряла Лили. Не очаквах да науча нищо от него. Гробището бе старо и камъкът сигурно беше на някой, умрял преди повече от двеста години, но въпреки това исках да го видя. Помислих си за вечерята с Джеймс снощи и неизказаното й предупреждение, че ставам обсебен от Лили Кинтнър по доста непрофесионален начин. Сигурно беше така.

Отпих глътка бира, изядох една солета от купичката на бара и извадих химикалката си. Надрасках стихче на една салфетка.

Имаше един Кимбъл, ченге,

с по-малко мозък и от ренде.

Следеше момиче по целия свят

с надеждата, че ще му пусне,

и че сексът с нея ще бъде най-як.

Смачках салфетката и я пъхнах в джоба си. Взех друга от купчината и опитах отново.

Имаше момиче с червена коса,

чийто задник гол исках да видя.

Шансът ми бе едно на милион,

но щях да се радвам

на бельо от дантела.

Смачках и тази, напъхах я в джоба при другата и продължих да си пия бирата. Изведнъж се почувствах нелепо — не толкова заради ужасните стихчета, колкото поради факта че съм заприличал на маниак, преследващ жена, косвено свързана със случай, при това без знанието на управлението. Джеймс беше права. Ако смятах, че Лили Кинтнър крие нещо, трябваше просто да я привикам и да я разпитам. Най-вероятно единствената й съпричастност към случая бе, че Тед Севърсън се е влюбил в нея малко преди да бъде убит. Беше ме излъгала заради напрежението около баща й, който бе публична фигура, също забъркана в убийство. Тя нямаше нищо общо с Брад Дагет, който бе убил Тед и Миранда на своя глава и бе изчезнал от лицето на земята. Последната теория бе, че след убийството на Тед Брад най-вероятно е започнал да изнудва Миранда и е настоял предаването на парите да стане в недовършената къща. Това обясняваше защо са се срещнали там късно през нощта, както и защо Брад е успял да изчезне — голяма сума пари в брой прави подобно нещо доста лесно. Довърших бирата си и платих. Щях да изляза от хотела, да се кача в колата си и да се върна в Бостън. Утре щях да говоря с началника и да го попитам дали идеята да привикаме Лили Кинтнър за разпит е добра. Ако се съгласеше, че си заслужава, щях да я разпитам с Джеймс. Ако сметнеше, че само си губим времето, може би щях да изчакам една седмица и после да се обадя на Лили и да видя дали няма да се съгласи да изпием по питие.

Излязох през ниската врата на хотела. През половинчасовия ми престой вътре се беше смрачило. Спомних си, че лятното часово време е приключило и се стъмва по-рано. Докато вървях към колата, погледнах към гробището на хълма. Беше пусто. На отслабващата светлина можех да различа дървото и камъка; нищо не пречеше да погледна. Пресякох голямото кръстовище и намерих малкия вход. Нова гранитна плоча на входа ме уведоми, че мястото се нарича Олд Хил Беринг Граунд. Тръгнах нагоре по стръмната пътека към дървото, чиито черни голи клони се открояваха на фона на тъмносивото небе. Открих надгробния камък, който Лили бе изучавала с такъв интерес, и прочетох надписа. Г-жа Елизабет Мино, умряла през 1790 г. Изведнъж се зачудих какво ли съм се надявал да открия с идването си тук. Прокарах пръст по стария надпис. Надгробният камък беше чудесен, с изображение на душата в горната част и предупреждението ПОМНИ СМЪРТТА. Потръпнах и се изправих, при което коленете ми изпукаха. Чувствах се леко замаян в безцветния здрач. Задуха вятър и подгони окапалите листа по хълма. Време беше да се прибирам у дома.

Чух изпукването на клонка от другата страна на хълма. Обърнах се. Лили Кинтнър бе съвсем наблизо и вървеше целенасочено към мен, пъхнала ръце в джобовете си. Изглеждаше нереално, сякаш беше привидение, и аз се усмихнах, тъй като не знаех какво друго да направя. Дали да призная, че съм я следил? Или да се престоря, че е чиста случайност?

Тя продължаваше да приближава, докато не се озова на сантиметри от мен. За момент си помислих дали няма да ме целуне, но вместо това тя тихо прошепна:

— Съжалявам.

Нещо ме ужили в ребрата и когато погледнах надолу, видях как облечената й в ръкавица ръка забива ножа в мен и го тласка нагоре към сърцето ми.