Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (27)

27.
Кимбъл

Не можех да заспя.

Това не бе нищо ново за мен, особено когато работя по случай. Погледнах часовника на нощната масичка. Минаваше три сутринта. Котаракът Пайуакет спеше върху захвърлените ми на пода дрехи. Изглежда, му беше студено, беше се свил на кълбо като някаква мъхната гъсеница, която се преструва на умряла. Сигурно се чудеше защо металните ивици по пода на апартамента му не са започнали да гъргорят и да се стоплят. Краят на октомври се оказа студен, но предпочитах да изчакам най-малкото до ноември, преди да включа отоплението.

Помислих дали да не стана и да видя какво дават по „Търнър Класик Мувис“, но знаех, че ако го направя, няма да заспя отново. През деня трябваше да съм поне малко бодър. Тед Севърсън беше убит в петък вечерта, а ето че вече беше сряда. Почти цяла седмица. Имахме основен заподозрян, онзи тип Брад Дагет, но той беше духнал и никой не можеше да го намери. Бях прекарал деня в Мейн в компанията на изключително отзивчивата полиция на Кенеуик, държах под око къщата на Дагет и проверявах евентуални следи, които да ни насочат къде е. Сигурно бе, че той е нашият човек. След като Миранда Севърсън идентифицира скицата, направих справка със системата и Дагет беше в нея. Беше арестуван два пъти. Преди пет години по подозрение за домашно насилие и преди две за шофиране в нетрезво състояние. Позвъних на номера, който ми бе дала Миранда, но той не вдигна. После звъннах на местната полиция и ги помолих да наминат да видят дали Брад Дагет е в дома си, евентуално да проведат първоначален разпит, да го попитат дали има някаква информация за смъртта на Тед Севърсън. Те изпълниха молбата ми, но не го открили в къщата му. Казах им, че това може да изчака до следващия ден, че сутринта ще разпитам основния очевидец и тогава ще знаем повече. Разпечатах най-новата снимка на Дагет и на сутринта отидох с нея до апартамента на Рейчъл Прайс в Съмървил. Щом погледна снимката, тя възкликна:

— О, той е. Определено е той.

— Мъжът, когото видяхте да влиза в къщата в шест вечерта в петък ли?

— Да, той е. Сигурна съм.

Това стана във вторник сутринта. Обадих се на шерифа и тръгнах натам. Дагет още го нямаше никакъв. Нито на строежа, който надзираваше, нито в дома му — една от даваните под наем къщички по Кенеуик Бийч, която притежаваше. Бяла боя и зелени корнизи. Караха ме да си спомня за детството и ваканциите в Уелс Бийч малко по-нагоре. Когато стана ясно, че не си е вкъщи и че няма изгледи да се появи скоро, опитах ключа, който бях открил скрит в чекмедже в спалнята на Тед Севърсън. Ключът беше от вратата на Брад. Защо Тед е имал ключ от дома на главния си контрактор? Нима двамата са имали връзка? Надникнах в мъничката безупречно подредена къщичка, но засега не влязох. Местен съдия издаде разрешително веднага след обедната си почивка; претърсихме мястото, но не открихме нищо.

Ругаех се през целия ден, че не съм действал по-бързо след като Миранда ми каза името. Трябваше да покажа незабавно снимката на Рейчъл Прайс, но колебливата идентификация на Миранда не ми вдъхна особена надежда. Разбира се, сега изглеждаше повече от ясно, че Миранда го е идентифицирала само защото е смятала, че трябва да го направи, и че е прикривала себе си. Вероятно след това бе предупредила Брад да стои далеч от дома си и да си изключи телефона. Съпругата беше накарала любовника си да убие съпруга й. Спънката бе скритият ключ в чекмеджето на Тед, ключът от къщата на Брад в Мейн. Може би е бил на Миранда и тя го е скрила в чекмеджето на мъжа си? Нищо чудно.

През ранния следобед обявихме Брад и колата му за издирване. Бившата му жена беше разпитана, наред с неколцина работници и колеги. Никой не го беше виждал от предишния ден по обед, когато си купил голям сандвич с кюфте от една пицария в Йорк, която посещавал често. После бе изчезнал.

Тръгнах си от Мейн късно следобед по магистралата. По пътя ми се обади Били Елкинс, когото бях натоварил да проучи Лили Кинтнър, за която Миранда Севърсън бе казала, че живее в Уинслоу, Масачузетс. Беше открил доста неща. Лили Кинтнър работеше в библиотеката на местния колеж под името Лили Хейуърд, но притежаваше къща на Поплар Роуд в Уинслоу под истинското си име. Най-важното бе, че Тед и Лили са летели заедно от Лондон на двайсети септември. Блъснах таблото с юмрук и си записах адреса.

Бях казал на Били да провери пътните манифести съвсем интуитивно, макар и професионално, и не можех да повярвам, че дава резултат. Веднага щом Миранда посочи Лили Кинтнър като единствения човек, за когото знае, че живее в Уинслоу, се бях запитал дали Лили Кинтнър не е дъщерята на Дейвид Кинтнър, когото спокойно мога да посоча като мой любим жив писател. Не знаех много за дъщеря му; знаех само, че се казва Лили и че е родена в Америка, докато Дейвид живял в Кънектикът с тогавашната си съпруга, американската художничка Шарън Хендърсън. Колежът „Мадър“ беше в Кънектикът и щом Лили и Миранда бяха горе-долу на една възраст, то тя би трябвало да е връстница и на дъщерята на Кинтнър.

Особеното при Дейвид Кинтнър бе, че той бе прочут не само като писател — сдоби се с лоша слава, когато случайно уби втората си жена в Англия, докато шофирал пиян. Шумът в Европа беше огромен, макар и не толкова в Америка. Следях случая, защото харесвам книгите му. Той си бе излежал присъдата и току-що бе пуснат, преди не повече от месец. Изглеждаше напълно логично дъщеря му да е отлетяла за Лондон да го види. От Миранда Севърсън научих също, че Тед е летял наскоро до Лондон по работа; хрумна ми, че е възможно той и Лили Кинтнър да са се срещнали на летището или в самолет. Казах на Били да провери за всеки случай манифестите и улучихме в десетката. След цял ден безплодни опити да намерим Брад Дагет бе хубаво, че поне част от детективската работа е дала резултат. Тя трябваше да е причината той да е ходил до Уинслоу в деня на убийството, макар че сигурно нямаше нищо общо със смъртта му.

Когато стигнах разклонението I-95/I-93 не отбих към Бостън, а останах на I-95 и продължих на запад към Уинслоу. Не очаквах много от разговора с Лили Кинтнър, но трябваше да я проверя.

Тя си бе у дома и наистина се оказа, че е дъщеря на Дейвид Кинтнър, точно както подозирах. Живееше в пълна с книги къща край езерце, само с няколко други къщи покрай покрития с есенни листа бряг. Позвъних и тя отвори. Изглеждаше малко разчорлена, трябваше й момент, за да разбере защо съм дошъл. Може би я бях събудил от дрямка. Покани ме да вляза. Попитах я за Тед Севърсън и тя ми каза, че го познава, но само от новините за смъртта му и заради това, че е бил женен за позната от колежа. Предложи ми кафе и аз приех. Докато го правеше, погледнах библиотеката й и открих цяла редица с всички романи на Дейвид Кинтнър. Прокарах пръст по гръбчетата им и си спомних снимките му, които бях виждал. Висок и ъгловат, с рошава бяла коса. Лице на пияч, отпуснато и с хлътнали бузи. Лили се върна с кафето; беше прибрала косата си назад и сънените й очи вече гледаха ясно и внимателно. Казах й, че познавам книгите на баща й и че всъщност съм му почитател; тя като че ли не се впечатли, сякаш се беше наслушала на приказки за гения на баща си. Казах й, че знам за станалото в Англия, и това ми позволи да повдигна темата за полета, на който е била с Тед Севърсън. Нещо проблесна в изумрудените й очи и тя каза, че наистина се е запознала с мъж в самолета и че той й се е сторил познат и че вероятно е бил той. Разговаряли дълго и било възможно да му е казала коя е и къде живее. Намерихме снимка в интернет и тя потвърди, че наистина е разговаряла с Тед Севърсън, но заяви, че нямала представа защо е идвал в Уинслоу.

Повярвах на част от казаното. Вярвах, че не е знаела, че Тед Севърсън е дошъл в градчето да я търси, както и че се е изненадала, че се появявам на прага й, но не повярвах, че не се е сетила, че мъжът от самолета е съпруг на нейна приятелка. Просто нямаше логика. Но защо й беше да лъже за подобно нещо?

На излизане бръкнах в джоба си и пръстите ми докоснаха ключа, за който вече знаехме, че е от къщата на Брад Дагет в Мейн. Въпреки това я попитах дали има нещо против да проверя дали става на вратата й. Просто исках да видя реакцията й. Изглеждаше озадачена, но не и разтревожена. Тръгнах си, без да знам какво всъщност да мисля. Знаех обаче защо Тед Севърсън е ходил до Уинслоу. Срещнал е Лили Кинтнър в самолета и се е влюбил в нея. Това беше сигурно. Влизах му в положението. Всъщност самият аз мислех за Лили Кинтнър почти непрекъснато от срещата ни вчера. Беше прекрасна, това го помнех, но имах проблем да възстановя в ума си чертите й. Представях си дългата червена коса и зелените очи, толкова подобни на котешки, но лицето й все ми се изплъзваше. Но не беше само физическото й присъствие; бях поразен от почти неземното й самообладание и от начина, по който обитаваше пълния си с книги дом в горите на Уинслоу. Самотна ли беше? Или бе една от онези редки птици, които нямат нужда от себеподобни в живота си? Това бе нещо, което възнамерявах да разбера.

По-малката ми сестра Емили, която ме познава по-добре от всеки друг на света, неотдавна ми бе казала, че проблемът ми с връзките е в това, че се влюбвам във всяка жена, която ме привлича.

— Това не важи ли за повечето мъже? — попитах аз.

— Не — каза тя. — Повечето мъже просто ще искат да преспят с жените, които ги привличат. Последното им желание е да се влюбват. Как изобщо можеш да се наричаш детектив, щом не знаеш това?

— Повярвай ми, аз също искам да преспя с тези жени.

— Да, но после хлътваш по тях и те или ти разбиват сърцето, или…

— А сега може ли да поговорим за твоя живот? — прекъснах я аз. Така карах Емили да сменя темата, когато се захване да анализира нещастните ми любови.

Пайуакет се размърда, което означаваше, че е към пет сутринта. Скочи на леглото, готов да духне по очите ми, за да ме събуди, но аз го изпреварих и отметнах завивките. Пуснах го да излезе от страничната врата, която водеше към пожарния изход. Той побърза да се измъкне и заслиза по металните стъпала към малкия заден двор, където работата му бе да защитава нашето кралство от падащи листа и пакостливи катерици.

Легнах си отново, вече сигурен, че няма никакви шансове да заспя. Върху купчините книги до леглото държах бележник и химикалка. Би трябвало да е бележник за идеи, в който да записвам среднощните си хрумвания върху случаите, върху които работех, но също оставях и по малко поезия на страниците му. Още се смятах за поет (нещо, за което никой в полицията дори не подозираше), макар напоследък да бях изгубил способността да пиша друго освен хумористични петостишия. Казвах си, че поне пиша нещо и че може би това ми помага да мисля върху случаите. По-рано през деня бях написал следните две неща:

Имаше съпруг на име Тед,

но с олово натъпкан, той гушна букет.

Вярно, че беше богат,

а жена му бе кучка —

и нищо чудно за тъжната случка.

Имаше момиче на име Миранда,

по-тъпа дори и от футболна банда.

Но под цялата й тъпота

имаше задник с неземна красота —

и всички богати момчета се редяха за нея.

Към същата страница добавих:

Имаше момиче с очи изумрудени,

с червена коса, дъщеря на писател.

Признавам, не съм въздържател —

парцалките й исках да смъкна, за да докажа,

че гола е още по-сладка, дори не на плажа.

Запитах се за пореден път защо стихчетата ми все се получават мръсни. Опитах да измисля нещо за Брад Дагет, но не успях. Накрая станах, направих си цяла кафеварка и започнах да се приготвям за работа.

Стигнах до бюрото си малко след седем, обадих се на шефа на полицията в Кенеуик и научих, че Брад Дагет изобщо не се е прибирал в дома си.

— Защо ли не съм изненадан — казах по-скоро на себе си. — Все пак оставете една патрулна кола да наглежда за всеки случай мястото.

— Разпитахме приятелката му къде е бил снощи — каза директор Айрланд. Гласът му бе дрезгав, сякаш се бореше с настинка. — Поли Грийниър. Тя е нещо като забележителност в „Куули“, бара, в който виси Брад Дагет. Двамата все се събират и разделят. От години е така. Били са съученици.

— Тя знае ли нещо?

— Нямаше представа къде може да е. Попитах я кога го е видяла за последен път и тя ми каза, че е била с него в петък вечерта.

— В петък?

— Да. Пили в „Куули“ и накрая се озовали у тях. Казва, че останала цялата нощ там.

— Сигурен ли сте, че е посочила точно този ден?

— Не, но можем да проверим. Ако са били в „Куули“ и са си тръгнали заедно, посетителите ще си спомнят. Градчето е малко и хората забелязват подобни неща.

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

— И още нещо — казах аз. — Пратете патрул да намине покрай новата къща на Севърсън. И покрай другите къщи, за които може да е имал ключове. Ако още е в района, напълно логично е да се крие в някоя от тях. Проверете и къщичките под наем, които притежава на плажа.

— Проверихме ги.

— Добре. Благодаря, директор Айрланд.

— Наричай ме Джим, а?

— Дадено — казах аз.

Останах да седя на бюрото си известно време след разговора, разтревожен от алибито на Дагет и колко солидно може да е то. Не можеше да е вярно, това беше ясно. Сигурно беше накарал онази негова приятелка да каже, че са били заедно в петък вечерта. В такъв случай алибито му щеше да гръмне като балон. Записах името й в бележника и го оградих няколко пъти. После се появи партньорката ми Робърта Джеймс и остави на бюрото ми поничка („Две на цената на една, така че си помислих за теб“) и й разказах какво съм научил дотук. След като тя си тръгна, написах още няколко реда под името на Поли Грийниър. Защо й е да лъже за Брад? Защо Тед е имал ключ от къщата на Брад? Защо Лили Кинтнър ме излъга?

Тъкмо се канех отново да звънна на директор Джим Айрланд и да му кажа, че искам да дойда и да поговоря с Поли Грийниър, но той ме изпревари.

— По-добре ела — каза ми. — Открили са труп. В къщата, която строеше Дагет.

— Неговият ли е? — попитах. Вече навличах сакото си и опипвах джобовете за ключовете от колата.

— Не, изобщо не е неговият. На жена е. Още не съм видял трупа, но хората ми са сигурни, че е на Миранда Севърсън. Главата й е на каша.

— Идвам веднага — казах аз и затворих. Насметох Джеймс, която тъкмо се бе настанила зад бюрото си, и й казах, че отиваме отново в Мейн.