Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (11)

11.
Тед

Преди да се разделим пред „Конкорд Ривър Ин“, след като бяхме решили, че е разумно да прекарам известно време в Мейн с Брад и Миранда, с Лили бяхме уговорили следващата ни среща. Трябваше да се състои две съботи след първата, по същото време, но в Олд Хил Беринг Граунд — гробище на хълма, издигащ се над Монюмънт Скуеър в Конкорд Сентър. Там имаше пейки и можехме да седим един до друг и да разговаряме, без да се набиваме толкова на очи, колкото в ресторанта на хотела.

Отидох по-рано от уреченото. В града имаше туристи, но не се мотаеха на хълма. Седях сам на една студена пейка от ковано желязо и гледах над керемидите на покривите към главната улица. Небето сякаш се бе спуснало ниско и имаше гранитен цвят. Упорит вятър гонеше разноцветните листа във въздуха. Оглеждах се за Лили и се взирах в автомобилите, обикалящи Монюмънт Скуеър, макар да нямах представа каква кола кара тя. Опитах да позная. Може би нещо класическо, но с някаква особеност. Може би стар модел БМВ или оригинален „Остин Мини“. Но когато видях Лили, тя не слизаше от кола, а вървеше забързано по главната улица, облечена в дълго до коленете зелено палто. Червената й коса подскачаше на всяка крачка.

Гледах я как върви към гробището и я изгубих от поглед, когато се скри под покривите. Изпитах възбуда, че ще я видя отново. Част от възбудата ми се дължеше на напъпващите ми романтични фантазии, но също така изгарях от нетърпение да й разкажа за пътуването си и за ключа за вратата на Брад, който бях откраднал. В известен смисъл се чувствах като дете, донасящо на майка си отлична оценка.

Лили се появи на каменната пътека на гробището. Усмихна ми се и седна на другия край на пейката.

— Чудесен изглед — каза, леко задъхана от стръмното изкачване.

— Видях те да идваш по главната улица. Усети ли, че те наблюдават?

— Не, дори не се замислих за това. Тревожех се, че закъснявам и че си си отишъл.

— Не бих го направил. Имам много неща за разказване.

Тя се обърна към мен. На сивата октомврийска светлина лицето й изглеждаше безцветно, докато косата й сякаш бе по-червена, отколкото я помнех, тревожно жив цвят сред монохромните гробове. Идеше ми да протегна ръка и да я докосна, да се уверя, че е истинска, но се сдържах.

— Ходи ли в Мейн? — попита тя.

— Да — отвърнах аз и й разказах за седмицата ми там, как прекарах една вечер с Брад, как посетих дома му и отмъкнах ключа.

— Мислиш ли, че ще забележи? — попита тя.

— Не. Имаше цяла купчина ключове в чекмеджето. Върти бизнес с къщи под наем, така че явно му трябват много ключове. Нищо чудно това да са ключове, отварящи всички врати.

— Е, това може само да ни е от полза. Само не забравяй след като всичко приключи да се отървеш от ключа или да го оставиш в къщата му. В никакъв случай не бива да те хващат с някаква материална улика. Знаеш го.

Кимнах.

— Какво друго научи за къщата си? — попита Лили. — Има ли краен срок, когато трябва да бъде завършена?

Казах й, че Брад очаква да приключи работата си в началото на декември, най-късно в началото на януари.

— Това означава, че трябва да действаме сравнително бързо. Мисля, че е важно да се случи преди завършването на къщата.

Съставихме план къде и кога трябва да бъда и какво ще правим. Лили обсъждаше нещата така, сякаш бяхме гимназисти от последния клас, които обсъждат кой какво ще прави по последния им общ научен проект. Аз съм човек, който обръща внимание на детайлите — трябва да го правя заради работата и парите, които печеля, — и естествената ми склонност е да си водя бележки, но знаех, че не бива да записвам нищо. И никога. Както бе казала Лили, може би се виждахме за последен път преди да овдовея; после щяхме да се срещнем уж случайно, сякаш не сме се виждали никога преди. Докато разговаряхме и запомнях наизуст какво трябва да се направи, започнах да усещам някакво стягане в гърдите, в гърлото и челюстта. Наклоних глава настрани. Вратът ми изпука.

— Добре ли си? — попита Лили.

— Чудесно. Просто става реалност. Едно е да планираме разузнавателното ми пътуване до Мейн, но това е малко по-различно.

Лили се поизправи и леко прехапа долната си устна. В очите й се четеше загриженост.

— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш — каза ми. — То засяга теб, а не мен, и последното, което искам, е да направиш нещо, което ще те преследва до края на живота ти.

— Не се страхувам от това. Може би се тревожа, че нещо може да се оплеска.

— Ако го направим според плана, нищо няма да се оплеска. Нека те попитам нещо. Ако днес в Мейн стане земетресение и Миранда и Брад загинат, как ще се почувстваш?

— Щастлив — отвърнах, без изобщо да се замислям. — Това би решило всичките ми проблеми, а те ще си получат заслуженото.

— В такъв случай ние правим само това. Предизвикваме земетресение, което ще погребе и двамата. И ако го направим правилно, всички, включително детективите от полицията, разследващи случая, ще приемат, че Миранда е била убита от Брад, който след това е избягал от града. Всичките им усилия ще бъдат хвърлени за издирването му, но напразно. Може за момент да заподозрат теб. Би било странно да не го направят, но няма да открият нищо, което да ги насочва към теб, а алибито ти ще е желязно.

— Добре, доверявам ти се.

— Виж, ако в един или друг момент решиш, че не искаш да го правиш, просто ми кажи. Но ако се тревожиш, че нещо може да се провали, не мисля, че е необходимо. Ако бъдем нащрек и действаме точно по план, дори няма да бъдеш заподозрян. Миранда и Брад ще си получат заслуженото. И това не е всичко — помисли за съчувствието, което ще изпитат към теб. Прекрасната ти млада жена, убита от брутален любовник. Ще се наложи да гониш обожателките си с пръчка.

Усмихваше се. Махна непослушен кичур от челото си.

— Само за протокола — казах аз. — Мотивът ми не е такъв.

— Не е?

— Не, освен ако… ъ-ъ-ъ, освен ако не си склонна да заемеш мястото.

Лили продължаваше да се усмихва.

— А, интригата се задълбочава.

— Или става по-плитка.

Тя се разсмя.

— Точно. Или става по-плитка.

Останахме загледани един в друг за момент и усмивката на Лили изчезна. Тя отпусна рамене и закопча още едно копче на палтото си.

— Студено ли ти е? — попитах.

— Малко. Какво ще кажеш да се поразходим? Никога не съм идвала тук.

Съгласих се и тръгнахме, хванати под ръка, сред килнатите, изронени от времето надгробни камъни. Вървяхме с лекота заедно, без да е нужно да разговаряме, сякаш бяхме някаква стара двойка, споделила не една и две години и спомени. Четяхме надписите, повечето от които бяха посветени на хора, живели през осемнайсети век, мнозина отишли си от този свят на възраст, която днес би се възприела като трагично ранна. Но те бяха живели. И независимо колко млади или стари са били в деня на смъртта си, днес така или иначе отдавна нямаше да ги има.

Някои надписи бяха така изронени от времето, че се бяха превърнали в неразгадаеми йероглифи; на много камъни можеха да се видят черепи с криле и думите Memento Mori. „Помни смъртта“. Прокарах пръст по една от гравюрите — череп с формата на електрическа крушка, кръгли като на бухал очи и два реда зъби. Между черепа и надписа имаше кръстосани кости.

— Чудно ми е защо са престанали да поставят такива изображения върху надгробните камъни — казах. — Толкова подходящо изглежда.

— Да, така е — каза Лили и се прилепи по-плътно до мен.

Гробището леко се спускаше в другия край и се озовахме под най-високата му част и под едно дърво, по което още имаше пожълтели листа. Обърнахме се почти едновременно, аз я прегърнах и се целунахме. Разкопчах палтото й и пъхнах ръце под него, около кръста й. Пуловерът й май беше от кашмир. Тя потръпна.

— Още ли ти е студено? — попитах.

— Не — отвърна тя и отново се целунахме, целувката стана по-влажна, притискахме се един в друг. Прокарах длан по предната част на пуловера й, усетих ребрата й, после леката издутина на гърдите, втвърдено зърно. Изпука клонка и двамата се обърнахме. На върха на гробището клечеше самотна фигура, насочила фотоапарат към надгробен камък. Отдръпнахме се един от друг, но продължихме да се гледаме.

— По-добре е да приключваме — каза тя.

— Добре. — Гласът ми бе леко дрезгав.

— Запомни ли плана? Искаш ли да го повторим?

— Не. Всичко е тук. — Почуках се с пръст по челото.

— Е, добре тогава.

Никой от двама ни не си тръгна веднага.

— А след това — казах аз, можем ли да продължим?

— С удоволствие.

— И ще ми кажеш всичките си тайни?

— Да. Ще ти кажа всичко. Очаквам го с нетърпение.

Помнех полушегата, която бях пуснал в „Конкорд Ривър Ин“, когато я попитах колко души е убила. Отново се запитах с какъв точно човек се забърквам. И отново си казах, че не ми пука.

— Най-добре е да си тръгнем поотделно.

— Знам. Преди да сме се оказали в някоя от снимките на онзи.

Погледнах нагоре към върха. Мъжът вече се беше изправил и бе насочил обектива към редица наклонени камъни.

— Ще тръгна първа — каза Лили.

— Добре. До следващия път…

— Да. Дотогава… и успех.

Тя тръгна нагоре. Мъжът с фотоапарата изобщо не се обърна да я погледне. Останах на място; все още усещах вкуса на устните й върху моите. Вдигнах ципа на якето си и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си. Небето си оставаше с цвета на гранит, но бе станало малко по-светло, така че присвих очи, докато я гледах как се отдалечава. За първи път, откакто реших да убия жена си, исках това да се случи още сега. Чувствах се като хлапе през седмицата преди Коледа — дните се точеха, всеки един е миниатюрна версия на вечността. Исках Миранда да е мъртва. Тя бе взела любовта ни и я бе превърнала в подигравка. Беше се подиграла с мен. Продължавах да мисля за начина, по който ме гледаше, по който продължаваше да ме гледа понякога, сякаш съм центърът на вселената й. А после беше изтръгнала сърцето ми. Как можех да споделя спечелените си пари с жена, която бе направила това, която бе изтръгнала сърцето ми, сякаш то не означаваше нищо за нея? Това беше причината да го направя и си казах, че вярвам в нея.

Но сега имах нова причина. Лили. Правех го заради нея. Щях да убия жена си, за да мога да бъда с нея. И тази причина изглеждаше по-смислена от всяка друга.