Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (21)

21.
Миранда

Напуснах Ороно по пътя, по който бях дошла, обратно през Бангор. Преди да изляза на I-95 спрях да заредя на една бензиностанция, където ме обслужи пъпчив младеж. Седях в колата и се тревожех за Брад. Дали този идиот наистина е бил забелязан? Молех се направеният от полицията портрет да е на някой съвсем друг човек или изобщо да не прилича на Брад, защото ако приличаше на него, дори съвсем малко, трябваше да кажа нещо. А ако това станеше, Брад Дагет щеше да бъде разпитан от полицията и не мислех, че ще успее да издържи на подобно изпитание. Представих си потното му лице и стрелкащите се насам-натам очи; полицаите от пръв поглед щяха да разберат, че това е техният човек. И той щеше да се пречупи, със сигурност. Достатъчно беше да прекара в стаята за разпит не повече от час. И тогава единствената ми възможност бе да заявя, че Брад не е наред с главата, че очевидно е бил обсебен от мен и е убил Тед на своя глава. Можех дори да кажа, че с Брад сме правили секс два пъти в къщата, която строя, но че никога не съм го подтиквала да убива съпруга ми. Щеше да е моята дума срещу неговата и никога нямаше да могат да докажат, че имам нещо общо с убийството. Но хората щяха да се досетят. Разбира се, че щяха да се досетят. Усетих, че съм стиснала зъби, и си заповядах да се отпусна.

Вдишвах през носа и се наслаждавах на миризмата на бензин, докато чаках служителят да свърши с кредитната ми карта. Заваля — равномерно, на едри капки, които трополяха по покрива на колата, докато излизах от бензиностанцията към междущатската магистрала.

Продължих да се тревожа за Брад през по-голямата част от пътя до Бостън. Може би щеше да се представи добре, когато полицията отиде при него. Може би алибито му щеше да издържи. И може би — да се надяваме — портретът на детектива нямаше да има нищо общо с Брад. Това бе най-добрият възможен сценарий, но дълбоко в себе си знаех, че ще видя точно неговото лице, че се е издънил и е позволил някой да го види. Накрая се заставих да мисля за нещо друго и се замислих за Лили Кинтнър, която живееше в Уинслоу; и през ум не би ми минало, че Тед е отишъл именно при нея миналия петък, когато е получил фиша за глоба. Навремето Лили беше постоянно и досадно присъствие в живота ми. Беше две години след мен в „Мадър“. Запознах се с нея през предпоследната ми година, когато приятелят ми Ерик Уошбърн я беше поканил в „Сейнт Дън“.

— Коя е тя? — Самата аз бях поканена за първи път на парти в „Сейнт Дън“ през втората ми година, и то след като чуках Ерик Уошбърн от три седмици.

— Чувала ли си за писателя Дейвид Кинтнър? — попита той.

— Не — казах аз.

— Тя му е дъщеря.

Тя дойде на онова първо парти и отначало почти не я забелязах. Приличаше на някакво бездомно дете от викториански роман — кльощава и бледа, с дълга червена коса. Гледах я и отначало си помислих, че е нервна, че се мъчи да се слее със стената, на която се бе облегнала с питие в ръка, прекалено уплашена да завърже разговор с някого. Но после се вгледах отново в нея и реших, че всъщност изобщо не й пука, че е на това място. Изглеждаше едва ли не отегчена, като момиче на последния ред на скучна лекция. Дали изобщо осъзнаваше какво означава да получи картичка с череп през първата си година? Мислех си, че никога няма да дойде пак, но тя идваше всеки четвъртък и беше ясно, че Ерик проявява интерес към нея. Намерих една от книгите на баща й в библиотеката и прочетох малко от нея, докато бях на смяна. Би трябвало да е комедия, но се разказваше предимно за жестокостта, с която се отнасяха едно към друго някакви момчета от английски пансион. Тогава вече не ми пукаше особено, тъй като бях започнала да спя с Матю Форд, в сравнение с когото Ерик изглеждаше на практика средна класа.

През последната година Ерик и Лили станаха двойка. Нямах нищо против. Пасвах си много по-добре с Матю, отколкото си бях пасвала с Ерик. Матю беше достатъчно неуверен в себе си и ми купуваше всичко, което поисках. Разказвах му завързани истории, че произхождам от богат френско-канадски род, но баща ми бил лишен от наследство заради това, че се преместил със семейството си в Мейн и учел дъщеря си само на английски. Преди коледната ваканция казах на Матю, че ми трябват хиляда долара, за да отскоча до Монреал и да видя баба ми, която била на смъртно легло. Даде ми парите в брой. Връзката ни беше добра, но не хранех никакви илюзии, че ще продължи и след колежа. Смятах, че същото ще се отнася за Ерик и Лили, особено като се имаше предвид, че тя бе едва втора година, но колкото повече ги виждах заедно, толкова повече осъзнавах, че връзката им е сериозна. Или поне Лили я приемаше сериозно — личеше си. Не бях сигурна дали Ерик е способен да обича. В това отношение той бе като мен — човек, който може да включва и изключва чувствата си. Веднъж, докато още бяхме заедно, ми каза, че имал чувството, че с лекота може да поддържа еднакво добри връзки и с две жени едновременно. Не забравих думите му и му ги припомних последната седмица, когато изпитите ни бяха отминали, а долните курсове още четяха усърдно.

— Намекваш ли нещо? — попита той. Седяхме на стълбите на „Сейнт Дън“, деляхме цигара и слушахме звуците от затихващото парти долу. Бяха пуснали „Рейдиохед“ и някой крещеше да сменят музиката.

— Не знам — казах аз. — Всички си мислят, че с Лили ходите сериозно.

— Ами ти и Матю?

— Всичко ще приключи в деня на дипломирането.

— Да бе.

— Виж — казах и докоснах четината на бузата му. — Последна седмица е. Какво ще кажеш?

Изчукахме се онази нощ и продължихме да се чукаме през лятото. Ерик гостуваше на Лили през уикендите в къщата на родителите й и прекарваше седмиците с мен. Лили изобщо не идваше в града, а той бе казал на приятелите си, че посещава баща си. На шега боядисах косата си червена и казах на Ерик да се преструва, че има само една приятелка. Обичах самотните уикенди през онова лято в Ню Йорк. Бях наела едностаен апартамент във Вилидж, така че събота и неделя бяха изцяло мои. Представях си влюбените Ерик и Лили извън града и това изобщо не ме тормозеше. Напротив, беше ми смешно.

Ерик умря същата есен в Лондон. Беше отишъл на гости на Лили и бе забравил да си вземе лекарството против алергия. Пукнал от фъстъци. Преди се чудех как ли го е преживяла Лили. Чух, че умрял в нейния апартамент, пред очите й. Представях си как трескаво търси епипена му и се мъчи да го задържи жив. Винаги съм смятала, че Лили е просто късметлийка. Тя познаваше Ерик Уошбърн като верен приятел. Така и не научи истината за него.

Натъкнах се на Лили няколко години по-късно. Нямаше страница във Фейсбук, но бях чувала за нея — че била нещо като библиотекарка в колежа в Уинслоу и че баща й попаднал в автомобилна катастрофа, при която загинала втората му жена. Познах я веднага. Изобщо не се беше променила, все така бледа и с вид на бездомно дете, с коса като на Пипи Дългото чорапче, подстригана по абсолютно същия начин, с невъзмутимо лице. Казах й, че съжалявам за случилото се с Ерик Уошбърн, и тя ме изгледа за момент с онзи неин безизразен поглед. С това срещата ни се изчерпа. Мъчех се да си спомня дали я бях запознала с Тед и май го бях направила, но не бях сигурна. Помнех обаче студения й поглед, зелените, почти прозрачни очи. Дали знаеше за Ерик и мен през онова лято? И ако знаеше, възможно ли бе смъртта на Ерик да не е нещастен случай? Съмнявах се, но въпреки това бях изнервена, че отново се е появила в мислите ми. Имаше много причини Тед да отиде в Уинслоу онзи петък; вероятността да е нещо свързано с Лили бе нищожно малка.

Пристигнах в Бостън в четири следобед. Паркирах на улицата на три пресечки от къщата и отидох в бара на един бутиков хотел, където изпих една водка с лед и си поръчах омар орекиете. Бях прегладняла. След като приключих с пастата, се върнах при колата и се обадих на детектив Кимбъл. Той вдигна веднага.

— В Бостън съм.

— Чудесно — каза той. — Къде сте? Ако искате, мога да ви взема и да ви откарам до участъка.

Казах му, че съм паркирала недалеч от къщата и не знам нито какво да правя, нито къде да отида. Постарах се гласът ми да прозвучи малко несигурно.

— Напълно ви разбирам. Изчакайте ме, идвам да ви взема. После, ако искате, можете да използвате телефона в участъка. Сигурно предпочитате да отседнете при приятел или в хотел…

Детективът пристигна след десет минути с бял „Мъркюри Гранд Маркиз“ и ме откара до участъка. Купето на колата миришеше на свити на ръка цигари и ментова дъвка. Той беше по джинси и сако от рипсено кадифе. Вратовръзката му изглеждаше старомодна и бе малко оръфана по ръбовете.

— Много ви благодаря, че се върнахте в Бостън — каза той, докато лъкатушеше между колите; с едната ръка държеше волана, а другата беше на коляното му, показалецът потропваше в такт с музика, която чуваше само той. — Имаме големи надежди в тази насока. Смятаме, че имаме подробно описание на човека, убил съпруга ви.

— В какъв смисъл?

— Една жена, отишла на гости на ваш съсед, седяла в колата си и пращала есемес. Видяла някакъв мъж да излиза от обраната къща — на семейство Бенет от номер триста и седемнайсет, познавате ли ги? — и после продължил към вашата къща. Каза, че го загледала, защото й се сторил скован и нервен. Минал под една улична лампа и успяла да разгледа добре лицето му. Седнаха заедно с художника и мисля, че се е получил доста добър портрет.

Детективът ме погледна. Усмихваше се малко стеснително, сякаш не бе сигурен как трябва да се държи. Но ме оглеждаше внимателно.

— Искате да погледна портрета ли? Мислите, че го познавам?

— Смятаме, че е възможно. Жената каза, че заподозреният е позвънил на вратата ви. Съпругът ви отворил и известно време разговарял с него. Всъщност тя каза, че престанала да му обръща внимание, защото й се сторило, че двамата се познават. Когато погледнала отново, него го нямало и тя приела, че е влязъл в къщата.

— Боже мой — казах аз. — Значи Тед го е познавал?

— Просто предположение, госпожо Севърсън. Може и да е случаен крадец, който е успял да уговори съпруга ви да го пусне. Именно затова искаме да видите портрета.

— Сигурни ли сте, че човекът, който е отишъл при вратата, е същият, който е застрелял… който е застрелял съпруга ми?

Детективът небрежно завъртя волана и влезе на паркинга пред полицейския участък.

— Така смятаме — каза той, докато гасеше двигателя. — Очевидката каза, че била в колата си към шест вечерта, а според съдебния лекар смъртта е настъпила горе-долу по това време. Не чула изстрел, но двигателят на колата й работел, а доколкото разбрах, стените на къщата ви са дебели.

Наведох глава и вдишах дълбоко през носа.

— Добре ли сте? — попита детективът.

— Извинете. Трябва ми просто секунда да… Хайде да идем да видим портрета.

Не разговаряхме, докато детектив Кимбъл ме въведе в участъка и минахме през тежко укрепената рецепция в коридора с оръфан линолеум на пода и тухлени стени. Последвах го до просторно открито помещение, разделено на кабинки. Вървях бавно. От чутото беше ясно, че Брад определено е бил забелязан. Овладях яростта си и се замислих как да действам. Ако скицата приличаше дори смътно на него, трябваше да го кажа, в противен случай щеше да изглежда подозрително, когато най-сетне пипнат Брад. Отчаяно се надявах портретът да няма нищо общо с него, така че съвсем честно да кажа, че нямам представа кого ми показват.

Стигнахме бюрото на детектива в една кабинка с временни преградни стени. Той ми предложи да седна на пластмасов стол и се настани във въртящ се стол с мека седалка. Бюрото му бе затрупано с безброй неща, но купчините папки и хвърчащи листа изглеждаха организирани и върху всяка имаше самозалепваща се бележка с различен цвят. Детективът взе една папка от една от по-малките купчини и я отвори.

— Добре ли виждате тук? — попита той. Седяхме под ярка флуоресцентна лампа, вградена в ниския таван от полистиренови плоскости, и му казах, че виждам отлично. Той извади лист от картонената папка и го обърна така, че да разгледам скицата. Беше доста добро подобие на Брад — с дебелия врат, козята брадичка, близко разположените тъмни очи под гъстите вежди. Най-характерната му черта — гъстата коса и ниската линия на косата — беше покрита от бейзболната му шапка. Усещах погледа на детектив Кимбъл върху себе си. Долавях как не го свърта на едно място от нетърпение.

— Не знам — казах и издадох напред долната си устна, загледана в скицата; исках да си спечеля още няколко секунди. Но портретът беше твърде сходен с оригинала, за да не го спомена. — Знаете ли, прилича ми на някого — казах аз. — На нашия контрактор от Мейн. Брад Дагет. Но Брад почти не познаваше Тед и дори не живее в Бостън, така че… — Изправих се в стола и го погледнах. — Не знам дали това може да ви е от полза.

— Брад Дагет? — повтори детективът. — Бихте ли ми го казали буква по буква? — Записа си името. — Какво можете да ми кажете за него?

— Не много. Работи по къщата ни, но не знам нищо за личния му живот и що за човек е. Не мога да си представя някаква причина Брад да дойде до Бостън, за да се види с Тед, още по-малко да го убие. Няма никаква логика.

— Казахте, че е ваш контрактор? Възможно ли е двамата със съпруга ви да са имали някакви спорове за пари?

— Не и без да разбера. Аз съм единствената, която работи в тясно сътрудничество с Брад, и вземам повечето финансови решения. Не. Няма начин.

— Тогава вие имали ли сте спорове с него? Някакви проблеми от каквото и да било естество?

— Случвало се е да има дребни неразбирателства по едно или друго, но нищо сериозно. Например, ако е купил неподходящ гипс за таваните или нещо подобно. Той е абсолютен професионалист и му се плаща невероятно добре. Просто не мога да се сетя за никаква причина да има зъб на Тед.

— Женен ли е?

— Кой, Брад ли? Знам, че има деца, но никога не е споменавал за съпруга.

— А някога да се е държал непристойно с вас? Да е създавал впечатление, че… ъ-ъ-ъ, че ви намира за привлекателна? — Заекна леко, докато го казваше; изглеждаше смутен и за момент се запитах дали нервността му е истинска, или просто играе роля.

— Не. Може и да е проявявал интерес, но с нищо не го е показвал. Както казах, той е абсолютен професионалист. — Погледнах отново скицата. Бях впечатлена от приликата с Брад и бясна, че е бил толкова тъп, че да го забележат. — Колкото повече гледам портрета, толкова повече ми прилича на него, но само повърхностно. Човек с козя брадичка, и толкова.

— Добре. — Кимбъл постави пръст върху скицата и я обърна към себе си. — Ще го проверим. Имате ли номера му?

Извадих телефона си и дадох номера на Брад на детектива.

— Не мисля, че…

— Разбирам ви — каза той. — Но трябва да проверим, дори само за да го изключим от разследването. По мое мнение убийството на съпруга ви е точно това, което изглежда. Някой е влязъл с взлом, за да открадне бижута и други ценни неща. Възможно е убиецът да е разказал някаква история, с която да убеди съпруга ви да го пусне в къщата. Тед доверчив човек ли беше? Би ли пуснал непознат в дома си, ако историята му е достатъчно добра?

Замислих се за момент. Истинският отговор определено бе твърдо не.

— Би могъл — казах. — Той живееше, как да го кажа, малко измислен живот и никога не му се е случвало нищо лошо. Покрай парите, които направи, бихте си помислили, че… но той бе доста доверчив.

Детектив Кимбъл се облегна във въртящия се стол и ми кимна. Усещах, че вървим към края, и това ме изнервяше. Знаех, че веднага щом остане сам, детективът ще се обади на Брад, и не вярвах, че Брад ще се справи добре с обаждането, макар да бяхме говорили стотици пъти какво да каже. Помислих си дали да не му се обадя първа и да го предупредя и успокоя, но си дадох сметка, че ще прегледат обажданията и че полицията ще разбере, че съм му звъняла веднага след като съм го идентифицирала на портрета.

— Знаете ли — казах аз, осъзнавайки, че е важно да не крия никаква информация от полицията. — Вчера сутринта се видях с Брад Дагет. Трябваше да му кажа да спре работата по къщата. Направих го, докато пътувах към майка ми.

— О. — Детективът се наведе напред.

— Изглеждаше абсолютно нормално. Е, беше шокиран от случилото се с Тед, разбира се.

— Както казах, трябва просто да го изключим от разследването. Сигурен съм, че има алиби. От казаното от вас не ми се струва, че има нещо общо с това. А, и още нещо. Госпожо Севърсън, криминалистите приключиха огледа на къщата, което означава, че можете да се върнете в нея. Не знаех дали ще…

— Трябва да се върна — казах аз. — Трябва да си взема някои дрехи и после ще видя дали ще мога да остана там.

— Добре. — Той се изправи и аз последвах примера му. — Трябва да остана в участъка — каза той, — но мога да осигуря полицай да ви закара до колата ви или до дома ви.

— Не, благодаря. Ще взема такси.

— Е, тогава ще ви извикам такси. Много съм ви благодарен, че дойдохте да погледнете скицата. Оказахте ни голяма помощ и от опит знам, че щом имаме сходство, арестът не закъснява. Някой задължително ще познава този тип.

Останах така за момент. Колебаех се дали да си тръгна; знаех, че нещата могат да започнат да се разплитат бързо. Мислите ми препускаха; Брад щеше да бъде разпитан от полицията, вероятно в рамките на следващите няколко часа. Бях го тренирала, но недостатъчно. А имаше и други неща, например това, че при последното си идване в Кенеуик Тед се бе срещнал с Брад и се бе напил с него в онзи бар на плажа. Доста странна постъпка от страна на Тед. Това ме накара да се замисля върху онова, което бе казал Брад вчера — че е сигурен, че Тед е знаел за нас. Може и да беше знаел, но как бе възможно това? И ако бе знаел, би ли казал на някого? Но дори да не бе знаел, фактът, че двамата с Брад са пили заедно, само щеше да засили подозренията на полицията.

— Добре ли сте? — попита детектив Кимбъл и осъзнах, че съм се унесла в мисли и стоя неподвижно от няколко секунди. Отпуснах рамене, престорих се, че сподавям хлипане, погледнах го и оставих сълзите да потекат от очите ми. Детективът се огледа притеснено, но аз пристъпих към него и той бе принуден да ме вземе в обятията си. Разхлипах се, придърпах го към себе си и зарових лице под брадичката му. Притиснах се в него достатъчно силно, за да усети как гърдите ми се сплескват върху неговите. — Успокойте се, госпожо Севърсън — каза той и ме прегърна през раменете с една ръка, като остави другата отпусната. Отстъпих от него и започнах трескаво да се извинявам; в същия момент с плавна походка се появи висока чернокожа жена, която се оказа партньорката му детектив Джеймс, и ме попита дали имам нужда от нещо.

— Само такси — казах аз. — Съжалявам. Много съжалявам.

— Не се безпокойте. Напълно ви разбирам. — Детектив Джеймс умело пое разстроената вдовица и внимателно, но твърдо ме поведе извън кабинката на Кимбъл. Спрях и се обърнах.

— О, детектив — казах аз. — Помните ли, че вчера ме питахте дали познавам някого от Уинслоу?

Той вече бе извадил мобилния си телефон.

— Да, помня.

— Сетих се за една позната. Лили Кинтнър. Познаваме се от колежа „Мадър“. Сигурна съм, че няма нищо общо с пътуването на Тед дотам в петък, но…

— Познаваха ли се? Бяхте ли близки?

— Не. Тя всъщност ми отмъкна приятеля в колежа, така че не съм й особена почитателка… но тя и Тед не се познаваха… всъщност, като се замисля, може и да са се срещали един-два пъти. Преди няколко години се видяхме в Бостън.

— Как се пише името й?

Казах му. Ясно беше, че няма никаква връзка между Тед и Лили, но реших, че няма да е зле да подхвърля на полицията и друга следа, по която да работи. Това можеше да забави неизбежното — Брад да бъде спипан и да издаде и мен.

Казах на детектив Джеймс, че съм добре и че просто искам да си тръгна.

— Да ви дам вода? — попита ме тя с дрезгавия си глас и ме изгледа отвисоко.

Сигурно надхвърляше метър и осемдесет. Явно беше малко чувствителна на тази тема, защото носеше обувки без токове. Тъмен костюм с панталон, риза и обувки без токове. И никакви бижута. Изнервяше ме по начин, по който детектив Кимбъл не можеше. Не че си мислех, че ме подозира — нямах никаква представа какво си мисли. Гледаше ме така, както би гледала и човека от будката, който събира пътните такси.

— Да ви изпратя ли, госпожо Севърсън?

— Не. Добре съм.

Тя кимна и ми обърна гръб. Сигурна съм, че не използваше и никакъв грим.

Детектив Кимбъл явно се беше обадил, защото пред участъка вече ме чакаше такси. Смрачаваше се, започваше да вали. Имах чувството, че лошото време ме е последвало от дома на майка ми чак дотук.