Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (5)

5.
Тед

След като взехме багажа си в „Логан“, минахме покрай чакащите таксита пред Терминал Е и продължихме към централния паркинг. Лили ме спря веднага щом останахме сами на тъмната площадка. Пилотът ни беше казал, че температурата в Бостън е дванайсет градуса, но заради шепнещия гонещ сухите листа вятър изглеждаше много по-студено.

— Да се видим след седмица — каза тя. — Ще си изберем място. Ако размисля, няма да дойда. Или ако ти размислиш, не идвай и сякаш този разговор никога не се е състоял.

— Добре. Къде да се срещнем?

— Избери място, където не познаваш никого — каза тя.

Замислих се за момент.

— Добре. Какво ще кажеш за Конкорд?

— Конкорд, Масачузетс или Конкорд, Ню Хампшър?

— Масачузетс.

Разбрахме се да се срещнем следващата събота в три следобед в бара на „Конкорд Ривър Ин“.

— Няма да остана шокирана, ако не се появиш — каза тя. — Нито пък разстроена.

— Същото — казах аз и си стиснахме ръцете.

Стори ми се странно официално да се ръкуваш с човек, който ти е предложил помощ да убиеш жена си. Лили се разсмя неловко, сякаш се чувстваше по същия начин. Ръката й се губеше в моята и имах чувството, че държа крехък порцелан. Устоях на желанието да я придърпам към себе си. Вместо това попитах:

— Сериозна ли си?

Тя издърпа ръката си.

— Ще разбереш след седмица.

 

 

В събота пристигнах рано в „Конкорд Ривър Ин“. Когато Лили ми каза да избера място, където никой не ме познава, се спрях на Конкорд и макар да бе вярно, че не познавах никого там, също така вярно бе, че градът бе изиграл важна роля в детството ми. Израснах в Мидълхам, на петнайсетина километра западно от Конкорд и на около четирийсет и пет от Бостън. Мидълхам е стара фермерска общност, плъзнала по открити поля и новозасадени гори. През 70-те градчето бе преживяло две мащабни разраствания — задънени улици с имена на дървета, които вече не растяха там, и парцели от по четири декара със сглобяеми къщи, които да приютят служители от близката „Лекстроникс“ — компанията, в която работеше баща ми.

Баща ми Бари беше завършил МТИ и бе компютърен програмист по времето, когато повечето хора нямаха представа какво е компютърен програмист. Запознал се с Илейн Харис, майка ми, в „Лекстроникс“, където тя била рецепционистка и несъмнено най-красивата жена, която бил виждал. Не знам дали баща ми е излизал с някое момиче преди да срещне майка ми на трийсетгодишна възраст, но бих останал шокиран, ако е имал други приятелки. Майка ми пък, след като навършила двайсет, имала разпадаща се и подновяваща се връзка с друг възпитаник на Бостънския университет, който играл две години професионален хокей, преди травма в коляното да сложи край на кариерата му. Веднъж ми каза, че след като връзката им приключила — и когато осъзнала, че е пропиляла осем години с „плейбой“, — се заклела, че ще си намери обикновен, скучен и надежден съпруг. И този съпруг се оказал Бари Севърсън. Излизали два месеца, били сгодени още два, след което се оженили на скромна церемония в Уест Хартфорд, Кънектикът, където живеела майка ми.

Причината Конкорд да стане важно място за мен бе, че майка ми мечтаеше да се преместим там. В началото на брака решила, че мрази изолацията на Мидълхам, и станала луда по това богато предградие с неговите къщи с фронтони, добре облечени домакини и скъпи бижутерски магазини. На баща ми му призляваше само като чуе за Конкорд, така че майка ми ме обличаше и ме завеждаше, понякога с по-голямата ми сестра, на обяд в Конкорд, често в „Конкорд Ривър Ин“, след което обикаляхме магазините; тя си купуваше нови костюми, бижута, рокфор и пино гри от „Конкорд Чийс Шоп“. Нито баща ми, нито аз се изненадахме, когато през втората ми година в гимназията „Дартфорд-Мидълхам“ майка ми напусна баща ми и се премести в апартамент под наем на главната улица в центъра на Конкорд. Остана да живее там една година, след което замина за Калифорния с някакъв разведен адвокат.

Баща ми, вече пенсионер, още живее в Мидълхам и се е посветил на създаването на диорами за Войната за независимост. Посещавам го в четвъртък вечер. Ако температурата е над петнайсет градуса, той ми прави стек на грил. Ако е по-студено, готви чили. Сестра ми идва веднъж на две години за Деня на благодарността. Виждам я само тогава, тъй като тя живее на Хаваите с втория си съпруг и четирите му деца. Вижда майка ми много по-често, защото тя още живее в Калифорния и защото майка ми и сестра ми са си лика-прилика. Понякога си мисля, че с развода семейството ни се раздели по полов и географски признак — баща ми и аз останахме на изток, а майка ми и сестра ми заминаха на запад.

Докато изкачвах стъпалата на „Конкорд Ривър Ин“, нямаше как да не се сетя как с майка ми сядахме в облепената с тапети зала и си поръчвахме морски дарове, как майка ми отпиваше „Пинк Лейди“, а аз „Пепси“ с резен лимон. С Лили се бяхме разбрали да се срещнем не в ресторанта, а в бара. Бях забравил обаче, че в подобния на заешка бърлога хотел има два бара — уютно Г-образно заведение точно срещу ресторанта и по-голям бар в задната част. Избрах по-малкия, защото бе празен и защото от мястото си можех да следя коридора, водещ към бара в дъното. Поръчах си „Гинес“ и си заповядах да отпивам бавно. Нямах намерение да се напивам този следобед.

Бях прекарал много време с жена си през седмицата след завръщането ми от Лондон. Миранда бе пълна с идеи за обзавеждане на къщата в Мейн. Имахме антикварна маса за карти в библиотеката и тя я бе покрила с изрезки от каталози и разпечатки от интернет. Мъчех се да не мисля за нея и Брад Дагет, докато тя ми показваше едно по едно нещата, които задължително трябвало да има в къщата. Съгласих се с всичко — с подовото отопление във всички бани, с готварската печка „Вайкинг“ за двайсет хиляди долара, с вътрешния басейн. И докато се съгласявах, онова, което ме крепеше, бе знанието, че тя ще умре и аз ще съм онзи, който го е направил. Мислех си за това през цялото време, въртях идеята в ума си, сякаш разглеждах диамант от всеки възможен ъгъл, търсех несъвършенства или пукнатини, чувство за вина и колебания, но не виждах такива. Открих единствено потвърждение на убеждението си, че Миранда е чудовище, което трябва да поразя.

Тя замина за Мейн в четвъртък, като ме накара да обещая, че ще отида за уикенда. Преди да тръгне, ме замъкна в библиотеката да ми покаже още няколко неща, които искаше да поръча от купчината си каталози. После зареди на мобилния си телефон картина, за която смяташе, че ще подхожда идеално за трапезарията.

— Два седемдесет и пет на метър и осемдесет — каза тя. — Ще стои чудесно на южната стена.

Погледнах малкото изображение. Оказа се глава на мъж, чиито уши горяха.

— Това е автопортрет на Мат Кристи — каза тя. — Гарантирано добра инвестиция. Проучи го, ако не ми вярваш. — И после каза някаква нелепа сума в изречение, включващо и израза „добра сделка“.

— Ще си помисля — казах аз.

Тя леко подскочи, без всъщност да отделя краката си от пода, и ме целуна.

— Благодаря, благодаря. — Постави ръка на чатала ми и прокара пръст по ципа на джинсите ми. Въпреки неприязънта ми към нея се възбудих. — Когато дойдеш в Мейн, ще ти се отблагодаря подобаващо, става ли? — каза тя гърлено.

Изпитах внезапно желание да я обърна и да я наведа над масата за карти по начина, по който видях да я чука Брад Дагет, но нямах доверие на самия себе си. Не бях сигурен дали няма да размажа лицето й в каталозите и дали няма да я нарека мръсна кучка. Вместо това й казах, че вероятно ще съм в Мейн най-рано в събота вечерта. Тя не изглеждаше особено разочарована.

Тя си събра нещата за дългия уикенд и аз я изпратих до гаража. Натоварих багажа й в миникупъра и казах:

— Надявам се Брад да не ти създава неприятности. Толкова време прекарвате заедно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти се е пробвал, нали?

Тя се обърна и ме погледна замислено.

— Брад ли? Не, той е абсолютен професионалист. Защо, да не би да ревнуваш?

Каза го съвършено, със смес от изненада, замисленост и небрежност. Ако не ги бях видял през бинокъла, никога нямаше да повярвам, че между жена ми и контрактора ми има нещо. През първите години с Миранда мислех за нея като за човек, при когото всяка емоция е видима и открита, човек, който не е способен да лъже. Как беше възможно да съм се лъгал толкова?

Тя се настани зад волана, прати ми въздушна целувка и изкара колата от гаража. Заля ме вълна на увереност. Няколкото й прости думи, отричащи връзката й с Брад, заличиха всички съмнения в мен.

 

 

Лили закъсняваше и докато отпивах бавно от бирата, започнах да се убеждавам, че няма да дойде. Изпитвах странна комбинация от облекчение и разочарование. Ако не я видех никога повече, животът ми щеше да се върне в нормалното си течение. Можех ли честно да кажа, че бих могъл да убия жена си без нейната помощ и окуражаване? Бих ли се съгласил дори да опитам? И ако го направех, какво би попречило на Лили да иде в полицията и да каже, че съм споделил плановете за престъплението си в момент на пиянско откровение по време на трансатлантически полет? Не, ако Лили не дойдеше, щях да се изправя срещу жена си, да й кажа, че знам за изневярата й, и да поискам развод. Щеше да последва цяла вечност на правни схватки и ритуални унижения, но щях да ги преживея. Миранда щеше да вземе много от парите ми, дори с предбрачния договор, но аз можех да направя още. А Брад щеше да получи онова, което заслужаваше. Жена ми.

Но част от разочарованието, което изпитвах, докато седях сам в бара, вече убеден, че никога повече няма да видя Лили, се дължеше на факта, че тайно се надявах причината за тази среща да е и романтична. Не можех да престана да мисля за бледото й прекрасно лице, за усещането на малката й ръка в моята. Може би една връзка с Лили щеше да е начинът, по който наистина да си отмъстя на Миранда и Брад. Око за око. И не ми убягваше фактът, че мястото, което бях избрал за среща, е хотел. Буквално усещах десетките празни легла точно над гредите на тавана на бара.

Както бях правил през цялата седмица, започнах трескаво да реконструирам нощния полет до Бостън, внезапната поява на жената, която искаше да ми помогне да убия съпругата си. Помнех вечерта много добре, въпреки джина. Всъщност я помнех идеално, дума по дума, макар че всичко ми изглеждаше като някакъв нереален сън. Не бях сигурен, че всичките ми спомени са ясни и дали не съм започнал да проектирам собствените си желания и въжделения. Разбира се, след прибирането ми у дома се опитах да намеря някаква информация за Лили. Посетих сайта на колежа Уинслоу и попаднах на суха страница, която обобщаваше целите и постиженията на архива. Имаше само две имена. Ото Лемке, архивар на колежа, и Лили Хейуърд, архивар. И двамата имаха телефонни номера, но електронната им поща бе обща — [email protected]. Претърсих мрежата за допълнителна информация за Лили Хейуърд, но не намерих нищо свързано с нея. Нямаше страница във Фейсбук, нито в друга социална мрежа. Нямаше снимки. Не останах изненадан. Тя не изглеждаше от хората със значително присъствие в интернет. А дори да имаше такова, то едва ли щеше да хвърли някаква светлина върху онова, което наистина исках да науча. Защо една непозната се съгласява да помогне на някой да убие жена си? Каква й е ползата от това?

Тъкмо приключих бирата си, когато я видях. Вървеше бавно по извития коридор и надничаше през вратите. Завъртях се със стола си и й махнах.

— Тук си — каза тя леко изненадано.

— Ти също — отвърнах. — Да идем на някоя от онези маси. Какво да ти взема?

Тя поиска чаша бяло вино. Поръчах совиньон бланк и втора бира за мен и занесох чашите до масата в ъгъла, която бе избрала. Изглеждаше точно така, както я помнех, само че този път дългата й червена коса беше прибрана в семпъл кок. Докато поставях виното пред нея, тя събличаше сивото си сако. Бузите й бяха зачервени от вятъра навън.

Последва неловък момент, през който отпивахме от питиетата си, без да кажем нищо.

— Прилича ми на лоша втора среща — отбелязах, за да разчупя леда.

Тя се разсмя.

— Май и двамата не сме очаквали другият да дойде.

— Не знам. Мислех, че ще дойдеш.

— Май не очаквах ти да дойдеш. Реших, че на сутринта си се събудил с ужасен махмурлук и смътен спомен, че си замислял убийството на жена си.

— Наистина имах ужасен махмурлук, но си спомням всичко, за което си говорихме.

— Още ли искаш да я убиеш? — Каза го така, сякаш ме пита дали още искам да си поръчам пържени картофи. Но в очите й проблясваха весели искри, или може би предизвикателство. Дразнеше ме.

— Повече от всякога — казах аз.

— Тогава мога да ти помогна. Ако още искаш помощта ми.

— Затова съм дошъл.

Загледах я как се обляга леко назад и как насочва вниманието си към малкия бар. Проследих погледа й по грубия дървен под и тавана, който не бе по-висок от два и десет. В заведението имаше само един друг клиент, мъж с костюм, който бе заел освободения ми стол на бара и пиеше ирландско кафе с бита сметана.

— Мястото подходящо ли е? — попитах.

— Никой не знае, че си тук, нали?

— Идвал съм тук и преди, но не, не познавам никого в Конкорд.

Помислих си за майка ми, за годината, през която тя бе живяла тук. Запитах се дали е посещавала този бар. Дали не беше идвала тук, за да си търси втори съпруг? Дали не се бе запознала в този бар с разведения Кийт Доналдсън, който я бе уговорил да се премести в Калифорния? Не бяха женени, но тя още беше в Калифорния, вече с друг мъж. Виждах я по-рядко от веднъж годишно.

— Изглеждаш ми нервен — каза Лили.

— Да, нервен съм. Не мислиш ли, че щеше да е странно, ако не съм нервен?

— Защо си нервен? Заради това, което смятаме да направим, или заради мен?

— И двете. Точно сега се чудя защо си тук. Част от мен си мисли, че си от някоя служба и ще ме запишеш как споделям, че искам да убия жена си.

Лили се разсмя.

— Не нося микрофони. Ако не бяхме на такова публично място, щях да ти позволя да ме обискираш. Но дори да носех микрофон, как бих могла да те арестувам само защото възнамеряваш да убиеш жена си? Това няма ли да е вкарване в капан?

— Сигурно. Бих могъл да кажа, че се опитвам да те прелъстя с приказки, че искам да убия жена си.

— Първокласно обяснение. Така ли е?

— Кое? Това, че се опитвам да те прелъстя ли?

— Да.

— Да не би още да играем играта от самолета? За пълната истина? Тогава няма да излъжа и ще ти кажа, че не съм го мислил по този начин, но не, всичко, което казах за жена си и как приемам ситуацията, е вярно. Бях напълно честен с теб по време на полета.

— И аз с теб. Искам да ти помогна.

— Вярвам ти — казах аз. — Просто не разбирам напълно мотивите ти. Наясно съм какво аз ще получа от онова, което замисляме…

— Бърз развод — каза Лили и отпи малка глътка вино.

— Да, много бърз развод…

— Но се питаш аз какво ще получа, така ли?

— Да. И бих искал да разбера.

— Помислих си, че ще се зачудиш — рече тя. — Щях малко да се разтревожа, ако не беше. — Фиксира ме с поглед. — Помниш ли как ти казах какво е мнението ми за убийството? Че смятам, че не е така неморално, както го приемат всички. Наистина го вярвам. Хората много говорят колко свещен е животът, но на този свят има толкова много живот и когато някой злоупотреби с властта си, или с любовта, както е злоупотребила Миранда с твоята любов, този човек заслужава да умре. Изглежда като много крайно наказание, но аз не мисля така. Всеки разполага с цял живот, дори той да приключва рано. Всеки живот е завършен. Нали знаеш онзи цитат от Т. С. Елиот?

— Кой по-точно?

— „Мигът на розата и мигът на тисовото дърво са еднакво продължителни“. Знам, че не е оправдание за убийство, но си мисля, че цитатът подчертава колко много хора смятат, че всички човешки същества заслужават дълъг живот, докато всъщност какъвто и да било живот е може би повече, отколкото заслужава всеки от нас. Мисля, че за повечето хора животът е фетиш до такава степен, че позволяват на другите да се възползват от тях. Съжалявам, отклоних се. Когато те срещнах в чакалнята на летището и когато разговаряхме в самолета, ти реши да ми кажеш, че кроиш планове да убиеш жена си, и ми позволи да споделя с теб моята гледна точка за убийството. Това е. Харесва ми да разговарям с теб и ако възнамеряваш сериозно да убиеш Миранда, ще ти помогна по всякакъв начин, по който мога.

Бях забелязал как по време на кратката си реч се бе разгорещила, как лицето й се обръщаше към мен като някакъв слънцепоклонник, обърнат към слънцето, за да поеме колкото се може повече от лъчите му. После се отдръпна в себе си, сякаш бе разкрила твърде много. Започна да върти чашата между пръстите си, държеше я за столчето. Запитах се за момент дали не е побъркана и веднага щом ми мина тази мисъл, реших въпреки това да продължа с главата напред. Познавах добре това чувство. По същия начин бях направил страхотно много пари — като поемах необмислени рискове.

— Искам да го направя — казах аз. — И искам да ми помогнеш.

— Ще ти помогна.

Тя отпи отново от виното, чашата й заблестя от светлината на месинговия аплик над нея и отраженията заиграха по бледото й лице. Помислих си, че изглежда още по-прекрасна с прибраната назад коса, но също и по-сурова. Напомняше ми за модел от някой от каталозите на жена ми. Каталози, пълни с високи, богати на вид момичета с джинси и вълнени костюми, позиращи до коне или пред провинциални къщи от камък. Моделите от нейните каталози никога не се усмихваха.

— Имам един въпрос — казах аз. — Колко точно хора си убила? — Исках да прозвучи като шега, да й дам начин да се измъкне от въпроса, но също исках да знам дали е практикувала онова, което проповядва.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза тя. — Но само защото все още не се познаваме достатъчно добре. Обещавам ти обаче, че след като жена ти умре, ще ти кажа всичко, което поискаш. Няма да имаме никакви тайни. Очаквам го с нетърпение.

Лицето й омекна, докато го казваше, и изпитах чувството, че притихналото помещение се изпълва с намек за обещан секс. Чашата ми беше празна.

— Мислила ли си за това как трябва да стане? — попитах аз.

— Да, и то много — каза тя и побутна чашата си напред, докато не се изравни с моята. — Имаме едно огромно предимство и това предимство съм аз. Мога да ти помогна и никой не знае, че изобщо сме се срещали. Аз съм невидим съучастник. Мога да ти осигуря алиби и тъй като никой не знае, че се познаваме, полицията ще ми повярва. Двамата с теб нямаме никакви общи връзки. А освен това има и други начини, по които да ти помогна.

— Не очаквам ти да извършиш убийството вместо мен.

— Знам, че не очакваш. Просто като ти помагам, можем много да намалим шансовете да бъдем хванати. Това е най-трудната част. Самото извършване на престъплението е лесно. Хората го правят непрекъснато. Но на повечето не им се разминава.

— И как ще се размине на нас?

— Номерът да извършиш убийство и да не те хванат е да скриеш тялото толкова добре, че никой да не го намери. Щом не е имало убийство, не може да има и убиец. И има много начини да скриеш труп. Можеш да го оставиш на видно място, но да направиш така, че да изглежда обратното на онова, което се е случило в действителност. Точно така трябва да стане с Миранда, защото ако изчезне, полицията ще я търси, докато не я открие. Когато полицаите огледат тялото й, то трябва да им разкаже история, която няма нищо общо с теб. Трябва да ги поведе в посока, в която никога не си тръгвал. Имам въпрос към теб. Какво е отношението ти към Брад Дагет?

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш ли мнение дали трябва да живее, или да умре?

— Определено имам. Искам да умре.

— Добре — каза тя. — Така нещата стават много по-лесни.