Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (22)

22.
Лили

Освободих стаята в „Кенеуик Ин“ рано сутринта във вторник с мисълта, че мога да отида направо в колежа. Нямаше смисъл да губя още един работен ден и да привличам внимание. Бях изпила две кафета в хотела, но спрях в „Дънкин Донътс“ в Китъри за още едно. Бях изтощена. Предишната нощ бях разговаряла няколко часа с Брад, първо в пикапа му, после в къщичката, в която живееше. Въпреки че беше убил Тед ми беше малко чоглаво за него. Той бе пълна развалина и щом разбра, че няма да го издам, се хвана за мен като удавник за спасителен пояс. Каза ми, че ще уреди среща с Миранда довечера в десет. Ако се съгласяла, щял да ми се обади от телефона в „Куули“. Щял да изчака телефонът да звънне само два пъти, но номерът щял да се появи на екрана на моя.

Влязох в кабинета си преди всички. Влязох в служебната си поща и не се изненадах, че шефът ми Ото си е тръгнал рано в понеделник, тъй като усетил, че го хваща грип. Вероятно щял да отсъства и във вторник. Ото Лемке сто на сто бе най-податливият на внушение човек на света, особено когато става дума за болести. Достатъчно бе да му кажа в неделя, че не ми е добре, за да попадне в спиралата на психосоматичното заболяване. Прекарах първата половина от работния ден в писане на кратки описания на архивните сбирки за вътрешния сайт за студенти и преподаватели. Когато реших, че съм свършила достатъчно работа за сутринта, отидох до държаното от студенти кафене, за да хапна нещо. След вчерашната буря светът изглеждаше светъл и чист като кола, излизаща от автомивка. Безоблачното небе имаше металически тъмносин цвят. Въздухът бе свеж и изпълнен с ухание на ябълки. Взех си сандвич с пушена риба тон и салата и отидох на една от каменните пейки с изглед към дъбовете около централния двор на кампуса, които бяха яркочервени и шумоляха на лекия ветрец. Животът ми бе добър и за момент се запитах защо се бях въвлякла в гадните афери на Миранда, Тед и Брад. Онова, което възнамерявах да направя в Кенеуик утре вечер, беше огромен риск. Зависеше от Брад, който бе толкова чуплив, че почти можех да видя пукнатините в него, а също и от Миранда, която не биваше да заподозре нищо, когато Брад й предложи да се срещнат. Чувствах се изложена на показ и неуверена, но знаех, че щом съм стигнала дотук, ще продължа до самия край. Тед заслужаваше да бъде отмъстен, а Миранда си заслужаваше наказанието.

За следобеда имах уговорена среща извън кампуса с бивша възпитаничка на колежа, вече на осемдесет и няколко, която предлагаше да дари някои неща от студентските си години на архива. Тези посещения често бяха най-добрата част от работата ми, а понякога и най-лошата. Всичко зависеше от състоянието на бившия студент или преподавател и от очакванията им. Понякога предлагаха само няколко оръфани учебника и записки; често това бяха самотни хора, които търсеха да поговорят с човек, който ще изслуша дългите им разкази за студентските години. Понякога обаче бившите студенти се оказваха истинска съкровищница. Те бяха от онези момичета, които пазят всичко. Отпечатаните менюта от зимния официален обяд от 1935 г. Фотографии от мартенската виелица през 1960 г., когато преспите стигнали до два метра височина. Написано на ръка стихотворение от времето, когато Мей Гилис била гостуваща поетеса. Никога не знаех какво да очаквам при тези посещения и ги уговарях само когато човекът се намираше достатъчно близо, за да се стигне до него с кола. В противен случай молехме дарителите да пратят материалите по пощата.

Едва не отмених следобедната среща. Още бях уморена от недоспиването и не бях сигурна, че имам сили да правя компания на някоя непозната, отдала се на личните си спомени. Но все пак си казах, че трябва да поддържам графика си колкото се може по-нормален, така че се качих в колата и потеглих през няколко градчета на запад до Грийнфийлд, където живееше Прудънс Уокър, завършила през 1958 г. Когато пристигнах, тя почистваше есенните листа и беше напълнила няколко чувала, които вече бяха подредени на тротоара, за да ги извозят. Къщата й бе спретната и подредена, в стил Кейп Код в квартал с къщи в колониален стил. Паркирах зад нов модел „Тойота Камри“ и Прудънс Уокър остави греблото и дойде да ме посрещне.

— Здравейте. Много ви благодаря, че дойдохте. Правите огромна услуга на една стара жена. — Носеше избеляла дочена пола и зелен дъждобран. Сивата й коса беше прибрана на кок.

— Няма проблем — казах, докато слизах от колата.

— Всичко е прибрано в кашона и чака на стъпалата. Щях да ви донеса нещата сама, но едва ми стигнаха силите да ги сваля от тавана. Явно навремето съм решила, че трябва да пазя всичко. По-голямата част са албуми с изрезки, но събрах също и всичките си записки, както и куп въпросници от изпитите. Казахте, че търсите подобни неща, нали?

— Ще взема всичко. Още веднъж ви благодаря.

Отидох до предните стъпала и вдигнах тежкия кашон. Прудънс Уокър дойде с мен. Накуцваше с десния крак.

— Хич не ми се искаше да ви карам да биете път чак дотук и после да ви отпращам просто така, но се опитвам да събера листата преди да се стъмни. Да ви предложа вода или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърнах, докато прибирах кашона в багажника.

Докато излизах на задна от алеята, я гледах как тръгва с куцукане обратно към греблото, което беше подпряла на един клен. Изпитах прилив на обич към тази жена, така готова да се освободи от стария си живот, да не поглежда назад, но в действителност бях и благодарна, че не ми се наложи да остана тук през целия следобед и да преглеждам изрезките й.

Оставих кашона в Уинслоу, отговорих на още няколко имейла и потеглих към дома си, малка къща с две спални, построена през 1915 г. Къщата гледаше към живописно езерце, което не ставаше за плуване (през лятото в него се въдеха много комари), но беше доста добро за пързаляне през студените зимни месеци. Проверих стационарния телефон, но още нямаше позвънявания от „Куули“. От кабинета на домашния ми лекар ме бяха търсили да ми напомнят, че имам записан час; майка ми също се беше обаждала, но без да остави съобщение. Още нямаше пет и реших да подремна преди да си направя вечеря. Легнах на канапето в дневната и тъкмо се унасях в дрямка, когато на вратата се позвъни. Стреснах се и за момент не бях сигурна къде се намирам. Прокарах пръсти през косата си, станах и отидох в антрето. Надникнах през дебелото стъкло отстрани на входната врата. Отвън стоеше малко раздърпан мъж на трийсет и няколко. Открехнах вратата, без да свалям веригата, и казах:

— Да?

— Вие ли сте Лили Кинтнър? — попита мъжът, докато вадеше портфейл от сакото си от туид. Преди да успея да отговоря, отвори портфейла и ми показа значка на Бостънската полиция. — Аз съм детектив Кимбъл. Нещо против един кратък разговор?

Свалих верижката и отворих. Той избърса краката си в изтривалката и влезе.

— Хубава къща имате — каза, докато се оглеждаше.

— Благодаря. С какво мога да ви помогна? Събудихте любопитството ми. — Направих две бавни крачки към дневната и той ме последва.

— Ами, името ви се появи в хода на едно разследване и имам няколко въпроса. Разполагате ли с минутка?

Предложих му да седне в червеното кожено кресло и той кацна на ръба му. Самата аз се настаних на канапето. Страхувах се да чуя какво ще каже, но в същото време изгарях от нетърпение.

— Какво можете да ми кажете за Тед Севърсън?

— Онзи, който беше убит в Бостън преди уикенда ли?

— Именно.

— Мога да ви кажа онова, което прочетох във вестника, но това е горе-долу всичко. В известен смисъл имам някаква връзка с него, но не го познавам. Беше женен за момиче, с което учихме заедно.

— Учили сте с Миранда Севърсън? — Детективът извади от джоба си бележник, отвори го и извади молив от спиралата.

— Да, в „Мадър“. Тогава тя беше Миранда Хобарт. Всъщност Фейт Хобарт.

— Подвизавала се е с друго име ли?

— Фейт е презимето й, ако не се лъжа. С него беше известна в колежа.

— Поддържахте ли връзка с нея и след това? Как разбрахте, че се е омъжила за Тед Севърсън? — Той леко се надигна в креслото. Косата му бе малко по-дълга от нужното, особено за детектив от полицията. Имаше кръгли кафяви очи под гъсти вежди, внушителен нос и уста, която можеше да мине за момичешка с пълната долна устна.

— Видяхме се в Бостън преди няколко години, съвсем случайно.

— Тя тогава със съпруга си ли беше?

— Знаете ли, питам се същото, откакто научих за убийството. Беше с някакъв мъж. Запозна ни, но не помня много. Не можах да повярвам, когато прочетох за случилото се в Бостън. Детектив… Кимбъл, нали? Тъкмо се канех да правя кафе. Да направя ли и за вас?

Станах. Давах си сметка, че вероятно се държа подозрително, но имах нужда от време да помисля.

— Ъ-ъ-ъ, разбира се. Щом ще правите и за вас.

— Освен ако не смятате, че ще приключим бързо. Наистина ми е любопитно защо сте тук — казах аз, докато вървях към кухнята.

— Не. Направете кафе, ще пия с удоволствие.

Щом влязох в кухнята, поех дълбоко дъх, сложих водата да заври и сипах смляно кафе във френската кафеварка. Трябваше да мисля ясно. Нещо се бе случило, за да ме свържат с Тед Севърсън, и трябваше да съм изключително внимателна да не ме хванат в лъжа, да не си противореча. Бяха научили нещо, но не знаех какво и колко. Когато водата завря, я излях върху кафето. Сложих на подноса двете чаши, картонена кутия мляко и купичка захар на кубчета и го отнесох в дневната. Сепнах се, когато видях, че детективът е станал и се взира в гръбчетата на книгите във вградената библиотека.

— Извинете — каза той и отново седна на ръба на креслото. — Интересни книги имате. Надявам се, че нямате против да ви попитам… вие сте дъщеря на Дейвид Кинтнър, нали?

Оставих подноса на масичката и седнах на канапето.

— Да. Чели ли сте го? Заповядайте.

— Да. Чел съм няколко негови книги и веднъж присъствах на публично четене. В Дърам, Ню Хампшър.

— Сериозно?

— Голямо шоу направи.

— И аз съм чувала същото. Никога не съм присъствала на негово четене.

— Сериозно? Изненадан съм.

— Не се изненадвайте. Той ми е баща и книгите му не ме впечатляват особено. Поне докато бях малка.

Гледах как детективът слага в кафето си мляко и захар. Имаше красиви ръце с дълги тънки пръсти. Изведнъж ме порази мисълта, че много прилича на Ерик Уошбърн. Слаб и мъжествен, но с почти момичешки черти. Хубави устни. Гъсти мигли. Той отпи глътка кафе, остави чашата на масата и каза:

— Знаете ли, не беше лесно да ви открия. Още ли сте Кинтнър, или официално сте променили името си на Лили Хейуърд?

— Не, още съм Кинтнър. Хората тук ме познават като Лили Хейуърд. Това е моминската фамилия на майка ми. Нали разбирате, работя в колеж, хората знаят за баща ми и всичко около него, така че когато започнах тук, реших да се представя с друго име.

— Разбираемо.

— Значи знаете какво стана с баща ми?

— Катастрофата в Англия.

— Именно.

— Да, чух за станалото. Съжалявам. Наистина съм голям почитател на баща ви. Всъщност съм чел всичките му книги. Последната е посветена на вас, нали?

— Да. Жалко, че не е по-добра.

Детективът се усмихна.

— Не е толкова лоша. Макар че отзивите бяха малко груби. — Отново отпи глътка кафе и се умълча.

— Така — казах аз. — Да се върнем на Тед Севърсън. Още недоумявам защо сте тук.

— Ами, може и да е съвпадение, разбира се, но Тед Севърсън е идвал в Уинслоу в деня, в който е бил убит. Знаем го, защото е получил фиш за неправомерно паркиране. Случайно да е идвал при вас?

За миг изпитах гняв от глупостта на Тед, последвана от тъга. Дошъл е да ме търси! Дошъл е в града ми! Поклатих глава.

— Както казах, не го познавам и той не ме познава. Може да сме се срещали веднъж или два пъти…

— Били сте в Англия през септември, нали?

— Да. Отидох да видя баща си, след като излезе от затвора. Всъщност той смяташе да се връща в Америка и отидох да се видим.

— Помните ли с кой полет се върнахте?

— Мога да проверя, ако искате.

— Не е нужно. Аз знам с кой. Същият, с който се е върнал и Тед Севърсън от служебно пътуване до Великобритания. Помните ли да сте го виждали по време на полета?

Бях подготвена за това. Значи знаеха, че с Тед сме пътували заедно. Още беше много съмнително, че знаят, че сме се срещали и по-късно в „Конкорд Ривър Ин“. А дали знаеха, че вчера съм била в Кенеуик? Сигурно не, но нямаше да е трудно да разберат.

— Имате ли негова снимка? — попитах.

— Не, но ако имате интернет…

— Вярно. Ще проверя, но наистина разговарях с един мъж по пътя и сега като се замисля, може да е бил и Тед Севърсън. Всъщност, срещнахме се в бара на летището. Помня, че ми се стори, че той сякаш ме познава. Начинът, по който ме поздрави. Но после се запознахме и поговорихме. Не ми изглеждаше познат.

— Представихте ли се с имената си?

— Да, но не чух неговото. А и да съм го чула, не го помня.

— Но вие сте му казали своето?

— Да. И че работя в Уинслоу.

— Значи, ако е искал, е можел да дойде тук и да се опита да ви открие, така ли?

— На теория — казах аз. — Макар че ако наистина е искал да поддържа връзка с мен, спокойно би могъл да ме потърси по телефона.

— Значи сте му дали номера си?

— Не, не съм.

— В такъв случай е възможно да се е опитал да намери номера ви, но не е успял и затова е дошъл тук.

— Да, възможно е. Но не ми изглежда вероятно. Проведохме приятен разговор, но нямаше никакъв флирт, той беше женен и…

Детективът се усмихна и сви рамене.

— Може просто да не сте забелязали. Случва се непрекъснато. Мъж среща жена, жената не подозира нищо, а в следващия момент се оказва, че той я следи. Случва се и обратното, но не толкова често.

— Мислите, че ме е следил ли?

— Нямам представа. Просто ни е любопитно защо е идвал тук в деня на убийството му. Смъртта му е подозрителна, затова проверяваме всичко случило се напоследък, което изглежда необичайно. Но дори да е дошъл тук с надеждата да се натъкне на вас, не виждам как това може да е свързано със смъртта му.

— Да. Аз също не виждам.

— Нещо против да ви попитам дали имате връзка, госпожице Кинтнър?

— Не, нищо против. И не, не се срещам с никого. И освен това можете да ме наричате Лили.

— Просто проверявам, Лили. В живота ви няма ревниви бивши приятели, нали?

— Доколкото знам, не.

Детективът погледна в тефтерчето си и помълча за момент. Вече се чувствах спокойна. Доколкото можех да преценя, бях успяла да се покрия възможно най-добре. Не можех да отрека, че съм срещнала Тед в самолета. Имаше свидетели. Но нямаше никаква причина да признавам каквото и да било друго. Ако полицията откриеше, че съм прекарала две нощи в Кенеуик непосредствено след убийството, щях просто да твърдя, че е чиста случайност. Може и да изглеждаше странно, но какво толкова? А и нямах нищо общо с убийството в петък вечерта.

— Извинете, Лили, но трябва да ви питам и още нещо. Можете ли да ми кажете къде бяхте в петък вечерта?

— Тук. Сама. Направих си вечеря и после гледах филм.

— Някой да се е отбивал? Или да ви е звънял?

— Мисля, че не.

— Добре. — Той допи кафето си и стана. — Може ли да погледнем снимка на Тед Севърсън в интернет, за да ми дадете точна идентификация?

— Разбира се — отвърнах и донесох лаптопа си. Заедно намерихме снимка от новинарски материал за Тед и аз казах: да, сигурна съм, че разговарях точно с този човек в самолета.

— Толкова е странно — добавих. — Прочетох статията и осъзнах, че познавам този човек или че най-малкото определено познавам жена му, а се оказва, че съм го срещала съвсем неотдавна и съм говорила с него.

На излизане детектив Кимбъл бръкна в джоба си и каза:

— О, още нещо. Едва не забравих. — Извади ключ. Беше чисто нов, още лъскав. — Нещо против да проверя дали отключва вратата ви?

Разсмях се.

— Колко драматично! Да не мислите, че има ключ от къщата ми?

— Не, не мисля, но го намерихме сред вещите му и трябва да проверя всяка възможност. Просто изключвам вашата къща, това е.

— Естествено, че можете да проверите. Разбирам ви. — Това несъмнено беше ключът, който Тед беше откраднал от къщата на Брад и който вероятно отключваше всички врати на другите къщички. Ако подозираха Брад, беше само въпрос на време да открият, че ключът е негов.

Гледах как детективът пъха ключа в ключалката. Той влезе съвсем лесно и за един изпълнен със смут и ужас момент си помислих, че може да се завърти, че може би поради някаква причина Тед наистина е имал ключ от дома ми. Но той не се завъртя. Детективът направи няколко опита и го извади.

— Не — каза той. — Но все пак трябваше да проверя. Много ни помогнахте. Ако се сетите за още нещо… — Подаде ми визитка и аз я взех. Погледнах я и едва сега видях, че малкото му име е Хенри. Останах на прага и го гледах как се отдалечава с колата си. Почти се беше стъмнило, тук-там в небето имаше розови облаци. Зад мен телефонът иззвъня два пъти и млъкна. Тръгнах към него, но знаех какво ще видя. Вдигнах слушалката и погледнах екрана. Пишеше ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ, отдолу беше номерът на обаждащия се. Кодът беше 207. Щях да сверя номера с номера на телефона в „Куули“, който си бях записала върху салфетка, но бях сигурна, че е същият. Позвъняването означаваше, че Брад е уредил среща с Миранда за по-късно. Всичко вървеше по план. Посещението на детектива малко ме беше изнервило, но както бе казал самият той, полицията просто ме изключваше от разследването.

Отворих хладилника и надникнах вътре. Трябваше да реша какво да си направя за вечеря.