Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The kind worth killing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Питър Суонсън

Заглавие: От онези, които заслужават да бъдат убити

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 28.03.2016

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-669-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3795

История

  1. — Добавяне

28.
Лили

След като се уверих, че Брад е мъртъв, махнах телта от врата му. Хванах го за дънковото яке, успях да го преместя от мястото на шофьора до съседната седалка и го закопчах с предпазния колан. Свалих малко облегалката, за да не се килне напред, после закопчах якето му догоре и вдигнах яката от овча кожа така, че да скрива белега от телта на шията му. Ако някой го видеше в колата, щеше да го вземе за задрямал пътник. Поне се надявах да е така.

Запалих и изкарах пикапа на пътя, като запалих фаровете едва след като излязох на Микмак. Проверих резервоара — стрелката на уреда сочеше, че е пълен около три четвърти — и реших, че има достатъчно гориво да стигнем до Кънектикът. Бях готова да заредя на бензиностанция на самообслужване и да платя в брой, но се радвах, че няма да ми се наложи. Засега никой не ме беше виждал в Мейн и смятах да си остане така.

Поех на север към I-95. Излязох от Микмак преди да стигна до Кенеуик Бийч — ако полицията търсеше Брад, вероятно чакаха пред къщата му. Много бих искала да ида там и да взема някои от нещата му, за да изглежда, че наистина е избягал, но рискът не си заслужаваше. Преди да се кача на магистралата спрях при затворен автосервиз — казваше се „Майк“, — един от онези забутани гаражи, заобиколени от стари коли. С изгасени фарове спрях пикапа в една редица таратайки и слязох. Намерих кола, която изглеждаше така, сякаш не е помръдвала поне от две зими, и с помощта на многофункционалния инструмент свалих номера й и го смених с този на пикапа на Брад. Отне ми около пет минути; не се чу никакъв звук освен постоянния шум на вятъра в останалите по дърветата листа. След смяната на номерата се качих обратно и светлината в кабината за момент освети Брад, чиято глава бе клюмнала неестествено настрани. Извърнах се от него и погледът ми спря върху пластмасовия корпус на предавателя за пътни такси, закрепен от вътрешната страна на предното стъкло. На магистралата имаше пунктове за събиране на такси, два в Мейн и още един там, където пътят минаваше за малко през Ню Хампшър. Помислих си дали не е по-добре да мина през пунктовете с предавателя и евентуално да бъда проследена, или да го махна и да плащам в брой. Реших, че вторият вариант е по-добър, махнах предавателя от стъклото и го изхвърлих в гората до гаража. Брад наистина приличаше просто на потънал в пиянски сън съпруг и трябваше да поема риска някой да ме разпознае. Косата ми беше най-характерната ми черта, но я бях скрила под шапката си.

Оказа се, че тревогите ми са били напразни. Операторите на пунктовете почти не ни обърнаха внимание през целия четиричасов път до някогашния ми дом в Кънектикът. Пътищата пустееха и сигурно можех да взема разстоянието за три часа и половина, но внимавах да не превишавам скоростта и се движех в най-дясното платно, когато товарните камиони ме задминаваха по съседните. Не бях пуснала радиото, но някъде около Уорчестър тялото на Брад се измести и се чу пръдня. Бях подготвена за това, казвах си, че труповете издават звуци, но въпреки това подскочих, когато се случи. След това пуснах радиото и се заех да прехвърлям боклучавите станции, докато някъде в Кънектикът попаднах на среднощна джазова програма по канал без реклами в левия край на обхвата. Не си падам особено по джаз, тъй като ми напомня за родителите ми, но успях да позная доста от парчетата. „На зелената Долфин Стрийт“ на Майлс Дейвис беше последвана от „Есенни листа“ на Нат Кинг Коул. Вслушвах се в думите и се мъчех да отвлека вниманието си от факта, че карам през нощта с мъртвец на съседната седалка. Макар че радиото беше надуто, чух още две пръдни и кабината се напълни с миризмата на урина и изпражнения. Помислих си за черния котарак, който бях убила преди години като момиче и как останах шокирана от лайната. Спомних си как отвращението от мъртвото животно ме беше накарало да се почувствам още по-щастлива, че съм го убила. Същото беше и с Брад Дагет сега. Беше си получил заслуженото, а може би и повече от заслуженото. Вече бе мъртъв и не можеше да нарани никого, но въпреки това трябваше да се погрижа за отвратителното му тяло. И да оцелея през останалата част от пътя. Реших, че нищо не пречи да превиша донякъде разрешената скорост, и настъпих газта. Километрите се изнизваха на фона на „Малък хотел“ и „Почти синьо“ на Чет Бейкър, а Дайна Уошингтън изпя „Тази горчива земя“. С приближаването до дома ми песните започнаха да заглъхват, но не изгубих напълно станцията, само музиката се прекъсваше от време на време от реклами на мебели и безвкусни дрънканици.

Когато стигнах Шепог, изключих радиото и се заслушах в тишината, докато карах по познатите улици с дървета от двете страни. Подминах алеята на Монкс Хаус, инстинктивно обърнах глава и видях самотна светлина на втория етаж. Предположих, че майка ми е заспала, докато е чела, както правеше всяка нощ — с книга на гърдите и запалена лампа. На следващата пряка завих надясно и продължих по обраслата с бурени алея, водеща към пустеещата фермерска къща. Изгасих фаровете и намалих скоростта до пълзене. Също като в Мейн, нощта в Кънектикът беше безоблачна и черното небе бе отрупано с ярки звезди. Къщата, безлична и безцветна, се издигаше насред двор, който се бе превърнал в пасище. Едно-единствено дърво, засадено твърде близко до стената, сякаш обгръщаше сградата и един от клоните му бе пробил покрива. Слязох от пикапа и ме заля познатият аромат на борове. Извадих фенерчето и навлязох в съседната поляна, изсъхналата трева шумолеше под краката ми. Бях идвала на това място много пъти като малка, но се връщах тук за първи път от онази лятна вечер, в която убих Чет. Тръгнах натам, където беше кладенецът, и включих фенерчето едва когато реших, че съм наближила, като държах лъча насочен към земята. Нужни ми бяха пет минути, но накрая намерих капака. Подпрях фенерчето на дървения ръб, като го насочих така, че да виждам слабия му лъч, после се върнах при пикапа.

Почвата бе мека, но не кална. Подкарах пикапа от алеята на поляната, като не изпусках от поглед лъча на фенерчето. Колата подскочи на няколко пъти от малкото камъни, останали от старата стена. Брад Дагет се раздруса и изпусна още една доза газове. Прозорецът ми беше свален и бях подала главата си наполовина навън. Спрях пикапа от лявата страна на кладенеца и слязох, като оставих двигателя запален. Без да свалям ръкавиците, повдигнах капака внимателно, за да не счупя изгнилото дърво, и го оставих до дупката. Взех фенерчето; лъчът му освети червеи, които се гърчеха по земята там, където беше лежал краят на капака. Насочих го надолу и видях единствено камъните и пръстта, покриващи Чет. Представих си какво ли е останало от него — изгнил труп, изцапани с бои парцали, няколко изгнили рамки за картини, очила с тъмни рамки. Светът внезапно притъмня и изведнъж ме обзе страх. Погледнах нагоре и видях, че едно облаче е скрило луната. Изчаках го да отмине и лунната светлина отново заля поляната.

Отворих вратата на пикапа, разкопчах колана на Брад и той се строполи сам, с лице към земята. Едната му тежка работна кубинка се беше закачила за ръба на вратата. Освободих я и кракът последва тялото на земята. Лежеше на около метър от кладенеца, но въпреки това не беше лесно да преместя туловището му. Накрая го претърколих няколко пъти, докато главата и торсът му не увиснаха в кладенеца, после вдигнах тежките му крака и той се плъзна през ръба. Падна на дъното със силно тупване и отдолу ме лъхна остра воня.

Брад, запознай се с Чет. Чет, това е Брад.

Нагласих капака върху отвора, наместих го добре и пак нахвърлях трева, сякаш закривах с коса плешиво теме. Погледнах си часовника. Наближаваше три сутринта. Всичко вървеше точно по плана. Преди да се кача в пикапа и да потегля към Ню Йорк, си позволих момент за себе си. Постоях под звездното небе, заобиколена единствено от мрак и природа. Веднъж баща ми ме беше нарекъл „рядка птица“ и сега се чувствах точно такава. Абсолютно жива и абсолютно сама. Единственият ми спътник в момента бе по-младото ми аз, момичето, което бутна Чет в кладенеца. Представих си, че е до мен. Погледите ни се срещнаха; нямахме нужда от думи. Разбирахме, че оцеляването е всичко. Че то е смисълът на живота. И че в много отношения отнемането на друг живот е най-големият израз на това какво означава да си жив. Примигнах и момичето изчезна. Върна се в мен и двете заедно потеглихме за Ню Йорк.

 

 

Върнах се в Шепог в десет сутринта. Бях откарала пикапа в града и обиколих Долен Ийст Сайд, докато намерих място за паркиране недалеч от спирка на метрото — задръстена с боклуци уличка, пълна със затворени магазини. Беше почти изгрев-слънце, но от една кола на съседната пряка гърмеше музика. Спрях под примигваща улична лампа. През цялата нощ бях носила ръкавици, така че нямаше нужда да бърша отпечатъците си, но въпреки това го направих с малка кърпа, която намерих в жабката. След като приключих, покрих с нея изцапаната седалка и събрах всички бумаги, на които фигурираше името на Брад. Недалеч имаше кофа за боклук и набутах документите под купчината картонени кутии от пица и чашки за кафе. После пуснах ключовете на паважа до вратата на шофьора, където щяха да блестят на светлина. Надявах се, че виделият ги пръв няма да се окаже някой съвестен гражданин, който ще сигнализира на властите. Разчитах на вероятността по изгрев-слънце пикапът да е на части в някоя автокъща за стари коли.

Взех метрото до Гранд Сентръл и си купих билет до Шепог. Влакът тръгваше след час, така че си взех кафе, изядох една мазна поничка и гледах как гарата бавно се пълни с хора, тръгнали рано на работа. По пътя успях да подремна и се събудих трепереща от студа, натрупал се в костите ми през дългата безсънна нощ. От гарата в Шепог изминах пеша петте километра до къщата, като вървях по пътеката, която минаваше покрай неизползвана железопътна линия. Не живеех в Шепог от близо десет години, но въпреки това не исках да ме забележи някой познат.

Майка ми отвори вратата с голяма чаша кафе в ръка и каза: „Ето те и теб, скъпа“, и за момент се зачудих дали не съм я предупредила, че ще идвам, но после се сетих, че се прикрива, в случай че е забравила, че ще й гостувам.

— Очакваше ли ме? — попитах, докато влизах.

— Аз ли? Не. Той не пристига днес, нали?

„Той“ се отнасяше за баща ми, който се връщаше в Америка. Бях го уредила при пътуването ми до Лондон. Казано с две думи, баща ми имаше нужда от някой, който да се грижи за него в крехкото му психично състояние, а майка ми се нуждаеше от пари, за да си плаща сметките. Сключих сделка и нямах представа дали ще се получи, но опитът си заслужаваше, или поне аз си казвах така.

— Идва този уикенд, мамо — казах и тръгнах към каната кафе в кухнята.

— Какво правиш тук и защо си се облякла така? Приличаш на крадец на коли.

Докато пиехме кафе й разказах, че съм пътувала по работа да събирам архивни материали за колежа — първо в Мейн, после в Ню Йорк. Казах, че съм оставила колата си в Мейн и съм взела самолета от Портланд до Ню Йорк, но после съм изпуснала обратния полет и съм решила да мина през Шепог да я видя, евентуално да я помоля да ме закара до Мейн, за да си взема колата. Историята беше нелепа, но майка ми с нейните инстинкти, които би трябвало да има, беше невероятно доверчива, поради простата причина че не се интересуваше от историите на другите, за да вниква в тях.

— Не знам, Лили, днес имам работа с групата по керамика…

— До Мейн са само три часа — излъгах аз. — След това може да дойдеш с мен до Уинслоу. Ще вечеряме. Може да преспиш при мен.

Тя се замисли, но знаех, че ще се съгласи. Поради някаква необяснима причина майка ми все се мъчеше да си издейства покана в дома ми в Уинслоу. Харесваше университетската обстановка и моята „малка къщичка“ (думите са нейни), освен това й харесваше да й готвя. Знаех, че ще ме закара до Мейн, ако това означава, че ще може да дойде до Уинслоу.

— Добре, скъпа — каза тя. — Колко вълнуващо. Спонтанна екскурзия до Мейн, само ние двете.

Трябваха й няколко часа да се приготви, но по обед вече бяхме на път. Аз карах старото й волво. Не бях спала нормално от трийсет часа и мисълта за още часове зад волана никак не ми беше приятна, но всичко беше минало идеално. И вече бе почти свършило.

През повечето път разговаряхме за баща ми.

— Надявам се, че не очаква съпружески отношения — за пореден път каза тя.

— Дори не сте женени, така че едва ли ще са съпружески — отговорих аз.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не бих се безпокоила на твое място. Дори няма да го познаеш. Не е същият, какъвто беше преди да влезе в затвора.

— Надявам се да не е.

— Не може да остава сам в къщата. Поне през нощта. Има пристъпи на паника. Не е нужно да си до него непрекъснато, но трябва да знае къде си.

— Да, каза ми го.

Бях й го казала няколко пъти. Въпреки това знаех, че не е подготвена за онова, което бе станало с бившия й съпруг. Той открай време си имаше особености и фобии. Страхуваше се от тъмното, от пресичането на улици, от седенето на задната седалка в колата. Трудно беше да се разбере, защото в същото време не изпитваше абсолютно никакъв страх от говорене пред голяма аудитория, беше човек, който ще се измъкне от спалнята на жена си след като е заспала, ще пусне любовницата си в къщата и ще прави секс с нея на канапето в дневната, човек, който беше изкатерил наполовина Пилгрим Монумент от външната страна заради облог. Но тази страна на баща ми, безразсъдната, беше изчезнала след случилото се с втората му жена, Джема. Беше се запознал с нея след уреждането на развода с майка ми; по това време живееше в хотел на Олд Бромптън Роуд в Лондон. Джема Даниълс беше амбициозна писателка, една година по-млада от мен, и вероятно бе отишла в любимия пъб на баща ми с единствената цел да се запознае с него. Един от недостатъците на живота в Лондон за баща ми беше, че английските вестници обръщаха огромно внимание на лошото поведение не само на футболистите и на попзвездите, но и на писателите. Баща ми и Джема бяха снимани как си крещят на улицата; наричаха ги с укор „Мръсния Дейви и невръстната му съпруга“. Всичко това бе преди катастрофата, преди баща ми да забие своя „Ягуар“ модел 1986-а в едно дърво, след като си тръгнал пиян от нощно неделно парти. Джема седяла до него и си счупила врата, когато излетяла през стъклото. Баща ми, който винаги си слагаше колан, не пострадал. Успял да извика линейка, но не и да излезе от колата да провери как е Джема. Не че щяло да има някаква разлика. Тя загинала моментално. Въпреки това се разчу, че останал свит като страхливец в колата, докато жена му лежала просната на пътя. Инцидентът бе определен като убийство по непредпазливост и баща ми бе осъден на две години затвор. Присъдата бе намалена на една година след обжалване и го пуснаха в началото на септември. Посетих го в Котсуолдс, където живееше в дома на приятел, и го помолих да се върне в Америка и да живее при майка ми. Дейвид още имаше доста пари, а майка ми имаше проблем да си плаща сметките, след като беше напуснала преподавателското си място поради несъгласия с декана. Монкс Хаус беше ипотекиран. Със сълзи на очи баща ми се беше съгласил да се върне в Кънектикът. „И ти не си далеч, Лили. Ще идваш често да ме виждаш, нали?“ Баща ми, който беше на шейсет и осем, приличаше на малко момче, говорещо на майка си преди да го изпратят в пансион.

— Красиво място — каза майка ми, когато насочих волвото към Кенеуик Коув. Още беше светло, но слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и хвърляше дълги сенки през пътя. Небето бе тъмносиньо, с електрически оттенък.

Влязох на паркинга на „Адмиралс Ин“, където бях оставила колата си преди по-малко от двайсет и четири часа. Още беше там. Преди да потеглим обратно за Уинслоу, с майка ми се разтъпкахме — разходихме се до плажа и погледахме сивия океан.

— Винаги съм обичала океана, а баща ти го ненавижда.

— Да, така е — разсмях се аз. — Казва, че било като да гледаш смъртта.

— Като да гледаш смъртта и всеки да те увещава колко е прелестна — каза майка ми с английски акцент, имитирайки баща ми.

— Точно. Все това казваше. А какво беше другото? „Обичам плажовете с изключение на шибания пясък, шибаното слънце и шибаната вода“.

— Да, помня и това. Иначе казано, единственото, което харесва на плажа, са момичетата по бански.

Разсмяхме се, после майка ми потръпна от студа и се върнахме в колите си да продължим към Уинслоу. Изкушавах се да продължа на север по Микмак, за да видя дали няма някаква активност около къщата на Тед и Миранда, но реших да не рискувам. Скоро щях да разбера колко време е нужно на полицията да открие тялото на Миранда. Затова завих на юг и поех по най-краткия път към I-95. Малко преди шест вкарах колата в алеята в Уинслоу, следвана от майка ми. Не ме чакаха полицаи, от гората не изскочиха специални части. Бях си у дома и ми се беше разминало. Изпитах кратко главозамайване, подобно на онова, което бях почувствала на поляната преди петнайсет години. Бях променила света и никой никога нямаше да разбере. И дори да откриеха пикапа на Брад в Ню Йорк, щяха да си помислят, че просто го е зарязал там. Никога нямаше да го намерят и никога нямаше да ме свържат с това. Миранда щеше да бъде открита мъртва и всички улики щяха да сочат, че убиецът е Брад Дагет. А Брад щеше да изчезне завинаги. Полицията щеше да приеме, че е избягал, и никога нямаше да го открие. Случаят е приключен.

Помня, че казах на Тед, че има два начина да скриеш труп. Единият е в буквалния смисъл, а другият е да скриеш истината, да направиш така, сякаш се е случило нещо друго. „Успяхме“ — прошепнах, докато слизах от колата, и си позволих за момент да вярвам, че има някой, с когото да споделя това. Майка ми ме последва в къщата. Запалих лампата в антрето и взех сака й.

— О, колко мило — каза тя, както казваше винаги, когато идваше на гости.