Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (2)

2.
Лили

През лятото, когато навърших четиринайсет, майка ми покани един художник, Чет, да ни гостува. Не помня фамилията му — всъщност не съм сигурна, че някога съм я знаела. Той дойде и остана в малкия апартамент над ателието на майка ми. Имаше очила с дебели стъкла в тъмни рамки, гъста, винаги изпоцапана с боя брада и миришеше като презрял плод. Помня как очите му се стрелкаха към гърдите ми, когато ни запознаваха. Лятото вече беше горещо и аз носех срязани джинси и късо тясно горнище без ръкави. Гърдите ми бяха като пъпки от ухапано от комар, но въпреки това привличаха вниманието му.

— Здрасти, Лили — каза той. — Наричай ме чичо Чет.

— Защо? Да не би да сте ми чичо?

Той пусна ръката ми и се разсмя; смехът му звучеше като задавен двигател.

— Е, от начина, по който се отнасят родителите ти с мен, вече се чувствам роднина. Цяло лято свобода да рисувам. Направо не е за вярване.

Дръпнах се, без да кажа нищо.

Той не беше единственият гост онова лято. Всъщност в Монкс Хаус^[1] никога нямаше само един гост, особено през лятото, когато учебните ангажименти на родителите ми се стопяваха и те можеха да се съсредоточат върху онова, което обичаха истински — пиенето и разврата. Не го казвам, за да изкарам детството си трагично. А защото е самата истина. И през онова лято, лятото на Чет, имаше постоянна върволица от хрантутници, специализанти, бивши и настоящи любовници, които идваха и си отиваха като нощни пеперуди, привлечени от мигащата лампа на верандата. И това бяха само гостите. Както винаги, родителите ми организираха безкрайни купони — чувах бученето и рева им през стените на стаята си, докато лежах в леглото. Бяха познати симфонии, които започваха с изблици смях, нестроен джаз и тряскане на мрежестите врати и завършваха в ранните утринни часове с викове, понякога с плач и винаги със затръшване на врати на спални.

Чет беше от малко по-различна порода от обичайните гости. Майка ми говореше за него като за аутсайдер, с което сигурно имаше предвид, че не е свързан с колежа й и не е нито студент, нито гостуващ художник. Помня, че баща ми го наричаше „дегенератът бездомник, когото майка ти приюти за лятото. Стой по-далеч от него, Лили, мисля, че е прокажен. И един Бог знае какво има в брадата му“. Не мисля, че съветът му беше истински — майка ми беше съвсем наблизо и той говореше заради нея, но думите му се оказаха пророчески.

Прекарвах цялото време в Монкс — така баща ми бе кръстил разпълзялото се прогнило стогодишно викторианско имение на един час път от Ню Йорк в горите на Кънектикът. Дейвид Кинтнър (баща ми) беше английски писател, направил повечето си пари от филмовата адаптация на първата му и най-успешна книга — пансионен секс фарс, който станал кратка сензация в края на 60-те. Дошъл в Америка като гостуващ писател на университета Шепог и останал като сътрудник, след като се запознал с майка ми, абстрактен експресионист с постоянно преподавателско място в художествения департамент. Купили къщата. Тогава, през годината, когато съм била зачената, тя нямала име, но баща ми, който имал планове да запълни шестте спални с творчески и интелигентни (освен това млади и от женски пол) гости, решил да я кръсти на къщата на Вирджиния и Ленард Улф. Освен това името беше препратка и към любимия музикант на баща ми, Телониъс Монк.

Къщата имаше много чудатости, сред които неизползвани слънчеви панели, покрити изцяло с бръшлян, кинозала със стар прожекционен апарат, изба с под от отъпкана пръст и малък бъбрековиден басейн в задния двор, който рядко се почистваше. През годините той се бе превърнал отново в заблатено езерце, дъното и стените му бяха покрити с водорасли, повърхността му беше застлана с гниещи листа, а неработещият филтър бе задръстен с подутите трупове на мишки и катерици. В началото на онова лято се бях опитала да почистя сама задръстения басейн — махнах почернялото от плесен защитно платнище, намерих мрежа за пеперуди, с която да събера листата, и един прохладен юнски ден се заех да пълня басейна с маркуч. Помолих поотделно родителите си да вземат химикали за почистване при следващото пазаруване. Отговорът на майка ми бе: „Не искам скъпата ми дъщеря да плува цяло лято сред отрови“. Баща ми обеща да отскочи специално до магазина, но видях как споменът за обещанието му избледняваше от очите му още преди да сме приключили разговора.

Както и да е, плувах в басейна през първата половина на лятото, като си казвах, че поне целият е за мен. Водата стана зелена, а дъното и стените бяха хлъзгави от тъмните водорасли. Въобразявах си, че басейнът наистина е езерце някъде дълбоко в гората, на специално място, познато единствено на мен, че приятелите ми са костенурките, рибите и водните кончета. Плувах привечер, когато щурците пееха най-силно и почти заглушаваха звуците на купоните, започващи на покритата предна веранда на къщата. И при едно от тези вечерни плувания за първи път видях Чет, с бутилка бира в ръката, да ме гледа от края на гората.

— Как е водата? — попита той, когато разбра, че съм го забелязала.

— Става — казах аз.

— Дори не знаех, че отзад има басейн. — Той излезе от гората на гаснещата светлина на деня. Беше облечен в бял, изпоцапан с боя комбинезон. Отпи от бирата и по брадата му потече пяна.

— Никой не го използва освен мен. Родителите ми не обичат да плуват. — Преместих се в дълбокия край, доволна, че водата е зелена и мътна и не може да вижда банските ми.

— Може някой път да дойда да поплувам. Нещо против?

— Все ми е тая. Можеш да правиш каквото си искаш.

Той допи бирата си на една дълга глътка и гърлото й изпльока, когато го отдели от устните си.

— Леле, как ми се иска да нарисувам този басейн! И може би ще ми позволиш да те нарисувам в него. Би ли се съгласила?

— Не знам — казах. — Какво имаш предвид?

Той се разсмя.

— Просто така, ти в басейна, на тази светлина. Много ми се иска да създам живопис. Рисувам предимно абстрактни неща, но за това… — Гласът му замря и той се почеса от вътрешната страна на бедрото. След кратко мълчание каза: — Знаеш ли, че си адски красива?

— Не.

— Така е. Ти си прекрасно момиче. Не би трябвало да ти го казвам, защото си малка, но аз съм художник, така че бива. Разбирам красотата, или поне се преструвам, че я разбирам. — Разсмя се. — Ще си помислиш ли?

— Не знам колко още ще плувам. Водата е доста мръсна.

— Добре. — Той погледна към гората зад мен, като бавно клатеше глава. — Имам нужда от още една бира. Да ти донеса ли нещо? — Държеше празната бутилка обърната и капки бира падаха върху неокосената трева. — Може и бира, ако искаш.

— Не пия бира. На тринайсет съм.

— Добре — каза той и остана да ме гледа още известно време, явно чакаше дали няма да изляза от водата. Ченето му леко увисна и той се почеса отново от вътрешната страна на бедрото. Останах нащрек, продължих да плувам и се обърнах така, че да не съм с лице към него.

— Офелия — тихо каза той, сякаш говореше на себе си. После се оживи. — Добре. Още една бира.

Когато излязох от басейна, знаех, че съм приключила с плуването за това лято, и мразех Чет заради това, че е поругал тайното ми езерце. Увих се в голямата плажна кърпа, която бях оставила до басейна, и изтичах през къщата към най-близката до стаята ми баня на втория етаж. Гърдите ми горяха, сякаш гневът в мен беше като балон, който бавно се издуваше, но никога няма да се спука. Влязох в банята, пуснах раздрънкания вентилатор и душа и закрещях най-гадните думи, които знаех. Крещях, защото бях бясна, но и в отчаян опит да не се разплача. Не се получи. Седнах на плочките и плаках, докато не ме заболя гърлото. Мислех си за Чет, за плашещия начин, по който ме гледаше, но мислех също и за родителите си. Защо пълнеха дома ни с непознати? Защо познаваха само сексуални маниаци? След като се изкъпах, отидох в стаята си и застанах гола пред голямото огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Знаех за секса едва ли не от раждането си. Един от първите ми спомени бе как родителите ми го правят на голяма кърпа в дюните по време на някаква почивка на море. Бях на три стъпки от тях и копаех пясъка с пластмасова лопатка. Помня, че биберонът ми бе пълен с топъл портокалов сок.

Обърнах се и огледах тялото си от всички страни, отвратена от червените косми, пръкнали се между краката ми. Поне гърдите ми едва се забелязваха, за разлика от тези на приятелката ми Джина, която живееше по-надолу по пътя. Дръпнах рамене назад и гърдите ми напълно изчезнаха. Ако поставех длан между краката си, изглеждах същата, каквато бях и на десет. Кльощава, с рижа коса и лунички, покриващи ръцете и шията ми над ключиците.

Облякох джинси и фланела, макар че вечерта още беше ужасно гореща, и слязох долу да си направя сандвич с фъстъчено масло.

Престанах да плувам в басейна. Не знам дали Чет е продължил да ме търси там. Понякога го виждах на горното стъпало на стълбата, водеща до апартамента над ателието на майка ми — пушеше и гледаше към къщата. Идваше понякога и в кухнята и разговаряше с майка ми, обикновено за изкуство. Погледът му ме намираше, отместваше се, после ме намираше отново.

Онова лято баща ми работи около три седмици. Случи се веднага след гостуване на няколко негови приятели от Англия, сред които една млада поетеса, Роуз. Представи ни така: „Роуз, запознай се с Лили. Лили, запознай се с Роуз. Не се конкурирайте. И двете сте прекрасни цветя“. Роуз, която бе слаба и с големи гърди, миришеше на карамфилови цигари и докато стискаше ръката ми, се загледа в темето ми. Тревожех се, че след като баща ми замине, Чет ще започне да се навърта по-често в къщата. Вместо това се появи друг мъж, с руско име. Харесвах го, но само защото имаше чудесен късокосмест пес, казваше се Горки. Нямахме животни в къщата, откакто котката ми Бес беше умряла преди три месеца. Покрай руснака Чет изчезна от полезрението ни за известно време и започнах да се чувствам в безопасност. Докато една късна съботна вечер той не дойде в стаята ми.

Знам, че беше събота, защото това беше нощта на важното парти, за което майка ми говореше от цяла седмица. „Лили, скъпа, изкъпи се в събота заради партито“. „Лили, ще помогнеш на майка си да приготви спанаколита за партито, нали? Ще те оставя да я направиш така, както ти харесва“. Странно беше, че така я е грижа точно за тази вечер. Тя организираше купони по всяко време, но обикновено с преподаватели и студенти от колежа. А за това парти хора идваха чак от Ню Йорк, за да се срещнат с руснака. Баща ми още го нямаше и майка ми беше нервна, късата й коса стърчеше на тила, защото често прокарваше пръсти през нея. През по-голямата част от деня стоях далеч от къщата, разходих се през боровете до любимото ми място — поляна, в единия край на която имаше каменни стени на отдавна изоставена ферма. Хвърлях камъни по дърветата, докато ръката не ме заболя, после полежах по гръб на мекия тревен килим недалеч от върбата. Мечтаех си за другото ми семейство, въображаемото семейство със скучни родители и братя и сестри, четири момчета и три момичета. Денят беше горещ. Усещах солената пот по устните си и докато лежах, гледах как тъмните облаци се натрупват в небето. Когато чух първия глух грохот на гръмотевица, станах, махнах полепналата по краката ми трева и се върнах в къщата.

Дъждът пердаши безмилостно къщата цял час, през който навън се смрачи. Майка ми пиеше джин и вадеше неща от фурната, като обясняваше на руснака колко идеална била бурята, как не можела да мечтае за по-добро звуково оформление за партито, макар да си личеше, че е разстроена. Когато гостите започнаха да пристигат, небето отново бе синьо и единственият спомен от бурята бе по-чистият въздух и ромонът на пълните канавки. Поднесох мезета на хора, които не бях виждала никога, след което се измъкнах в стаята си с две студени поп-тартс за вечеря.

Ядох в стаята си и се опитах да почета. Бях взела книга с меки корици от купчината на майка ми от нейната страна на леглото. Беше „Поражения“ от Джозефин Харт и бях чувала майка ми да казва как не й харесва, че е просто боклук, поднесен като някакво подобие на литература. Това ме накара да я прочета, но и на мен не ми хареса. Разказваше се за англичанин като баща ми, който правеше секс с приятелката на сина си. Намразих всички герои от книгата. Накрая се отказах и взех Нанси Дрю от библиотеката. Десета книга — „Паролата за Ларкспър Лейн“. Знаех, че съм голяма, за да чета Нанси Дрю, но книгата беше от любимите ми. Заспах, докато я четях.

Събудих се от скърцането на вратата. От коридора проникна светлина, отдолу се чуваха гърмящите звуци на рок. Лежах свита на една страна, завита с чаршаф до кръста, с лице към вратата. Леко отворих очи и видях на прага Чет. Светлината идваше зад него, но лесно можех да го позная заради брадата и тъмните рамки на очилата, чийто край улавяше жълтата светлина от коридора. Леко се олюляваше, като дърво на силен вятър. Не помръднах с надеждата, че ще се махне. Може би не търсеше мен, макар да знаех, че не е така. Помислих дали да не запищя или да опитам да избягам от стаята, но басът и барабаните кънтяха из цялата къща и едва ли някой щеше да ме чуе. И тогава Чет щеше да ме убие със сигурност. Така че затворих очи с надеждата, че ще си иде, и го чух как влиза в стаята и тихо затваря вратата.

Реших да не отварям очи и да се преструвам на спяща. Сърцето ми подскачаше в гърдите ми като лудо, но въпреки това се стараех да дишам равномерно. Вдишване през носа, издишване през устата.

Чух как Чет пристъпи напред. Знаех, че е застанал точно над мен. Чувах дъха му, накъсан и влажен. И го надушвах — онази плодова, мухлясала миризма, примесена с миризмата на цигари и алкохол.

— Лили — високо прошепна той.

Не помръднах.

Той се наведе над мен. Каза името ми отново, този път по-тихо.

Преструвах се, че спя дълбоко и не чувам нищо. Свих коленете си още малко към тялото си, като се движех по начина, по който си мислех, че го прави спящ човек. Знаех какво прави в стаята ми, знаех какво иска. Смяташе да прави секс с мен. Но доколкото знаех, можеше да го направи само ако съм будна, затова смятах да си остана заспала, каквото и да става.

Чух изпукването на коленете му, шумоленето на джинсите, после усетих киселия му бирен дъх. Беше клекнал до мен. Песента долу — гърмящият й бас — спря и започна друга, която звучеше досущ като предишната. Чух бавното сваляне на цип, последвано от ритмичен звук, сякаш нечия ръка търка енергично пуловер. Правеше го на себе си, а не на мен. Планът ми бе проработил. Звукът стана по-бърз и по-силен и той каза името ми още няколко пъти, с тих, дрезгав шепот. Помислих си, че ще ме докосне, но усетих как въздухът се раздвижва малко пред мен, после един пръст докосна пижамата над гърдите ми. В стаята беше топло, но въпреки това ме полазиха мравки. Заповядах си да не отварям очи. Чет притисна пръсти в гърдите ми, острите му нокти ме ощипаха, после издаде звук, който беше нещо между пъшкане и поемане на дъх, и отдръпна ръка от зърното ми. Чух го как вдига ципа си и бързо отстъпва към изхода. Блъсна се в рамката на излизане, после затвори вратата, без да си прави труда да пази тишина.

Останах още минута в свита позиция, после станах, взех стола от бюрото си и се опитах да залостя вратата с него. Нанси Дрю би направила подобно нещо. Столът не вършеше кой знае каква работа — беше нисък и не стигаше до дръжката, но все пак беше по-добре от нищо. Ако Чет се върнеше, нямаше да му е лесно да отвори, пък и столът щеше да падне и да вдигне шум.

Не ми се вярваше, че ще мигна през тази нощ, но въпреки това заспах и когато дойде утрото, останах да лежа в леглото, замислена какво да правя.

Най-големият ми страх бе, че ако кажа на майка ми за случилото се, тя ще ми каже да правя секс с Чет. Или пък ще побеснее, че съм го оставила да влезе в стаята ми или че съм му позволила да ме гледа в басейна. Знаех, че това е нещо, за което трябва да се погрижа сама.

И знаех какво да правя.