Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (31)

31.
Кимбъл

В неделя, след като обядвах, отидох отново до Уинслоу да говоря с Лили Кинтнър. Не си беше вкъщи, но свежият есенен ден не беше студен и реших да я изчакам. Предположих, че сигурно е излязла да хапне и скоро ще се прибере. Облегнах се на колата си така, че да имам изглед към езерцето зад къщата й, и внимателно си свих цигара — една от двете, които ми се полагаха за деня.

Брад Дагет не беше открит. Единствената сигурна следа беше сигнал от един автосервиз в Кенеуик, че една от колите, по които работели, е със сменени номера. Техникът Майк Комо го забелязал само заради това, че новата табела била много по-чиста от колата като цяло. Оказа се, че това е номерът на пикапа на Дагет. Значи Брад Дагет бе достатъчно умен да смени табелите преди да се махне от Мейн. Новият номер бе пуснат за издирване, но засега нямаше резултати. Започвах да се съмнявам, че изобщо ще има.

Запалих цигарата и отметнах глава към топлите лъчи на слънцето. Над мен прелетя ято гъски. Тъкмо приключвах с цигарата си, когато Лили вкара своята „Хонда Акорд“ в алеята. Опитах се да разчета изражението й през стъклото, но тя като че ли ме гледаше само с леко любопитство. След като паркира и слезе, тръгнах към нея и се представих отново.

— Помня ви — каза тя. — Срещнахме се само преди няколко дни.

Носеше малък сак, тъмносин на сиви точки. Попитах я дали е била извън града.

— При родителите ми в Кънектикът. Баща ми току-що се върна от Лондон.

— О, за да живее тук ли?

— Засега планът е такъв. С какво мога да ви помогна, детектив? Научих за Миранда. Шокиращо е.

— Имам още няколко въпроса. Надявах се, че… че можем да седнем и да поговорим отново.

— Нищо против. Само да си оставя нещата. Искате ли да седнем на задната веранда? Не е толкова студено.

Последвах я в къщата, минахме през дневната и излязохме през вратата в кухнята на малка веранда, цялата в листа.

— Ще ви дам парцал, за да избършете столовете — каза тя.

Изпълних заръката и почистих двата дървени стола от яркожълтите, подобни на ветрило листа от гинково дърво. Седнах и след пет минути Лили дойде. Още беше по джинси, но бе свалила палтото си и носеше бял шпиц пуловер, вероятно от кашмир. Косата й беше разпусната, а лицето й изглеждаше свежо измито и без грим.

— Та какво искате да ме питате?

Вече бях решил да започна направо по същество.

— Искам да разбера защо ме излъгахте.

Тя не изглеждаше изненадана, а само бавно премигна с бледите си клепачи.

— За кое по-точно?

— За връзката ви с Тед Севърсън и за факта, че сте ходили в Кенеуик в неделя и понеделник тази седмица. Не мислите ли, че трябваше да го споменете предишния път, когато дойдох тук?

— Мога да обясня — каза тя. — И се извинявам за лъжата. Бях доста стресирана покрай баща ми. Когато се появихте миналия път, бях ужасена да не бъда замесена в разследване на убийство. Това щеше да му дойде в повече. Затова се престорих, че не познавам Тед. Надявам се, че знаете, че не бих излъгала, ако смятах, че връзката ни има нещо общо с убийството му.

— Каква точно беше връзката ви?

— Срещнахме се на летището в Лондон. Отначало дори не го познах, но се разприказвахме и накрая открихме, че сме се срещали и преди покрай Миранда. Пътувахме в бизнес класа и седяхме един до друг. Той сподели, че жена му изневерява със строителя на къщата.

— Това е доста важна информация — казах аз. — Нямаше да е зле да я знаем преди седмица.

— Знам, знам. Съжалявам. Не че знаеше със сигурност. Просто подозираше, че е така. Познавах Миранда от колежа и си помислих, че сигурно е прав. Както и да е, разприказвахме се. Той ми се разкри, както се случва понякога по време на полет.

— И сте започнали връзка.

— Не бих казала. Срещнахме се веднъж да пийнем в един бар в Конкорд, но не сме задълбавали. Той беше женен.

— Но вие го харесвахте?

Тя отново примигна бавно.

— Да. Беше приятен човек.

— Кога научихте, че е убит?

— Прочетох в неделния „Глоуб“. От материала излизаше, че е бил убит от крадец, но се запитах…

— Запитали сте се дали не е бил убит от Брад Дагет ли?

— Това е името на контрактора, нали? И вие смятате, че той е убил и Тед, и Миранда.

— Кажете ми защо решихте да идете в Мейн.

— Не знам точно. Поради много причини. Тед ми разказа колко му харесвало там и реших да отида. Може би за да го оплача. Бяхме се срещали само два пъти, но и двете срещи бяха доста наситени. И предполагам също, че целта ми беше да видя дали няма да науча нещо. Въобразявах си, че съм Нанси Дрю. Тъпо е, знам.

— Какво правихте, докато бяхте там?

— Разхождах се. Вечерях в бара на хотела. Всички говореха за убийството и аз слушах, но не чух дори намек за това, че Миранда е имала връзка. Мислех си, че ще чуя, че всички ще говорят за това. Според Тед Миранда буквално живеела в „Кенеуик Ин“. Може да се очаква, че ако е спяла с някой местен, всички ще знаят. Поне аз така си помислих. Но никой не каза нито думичка. Дори ходих в „Куули“, един бар надолу, където се събират повече местни. Изпих няколко питиета там с надеждата, че ще подочуя нещо или че дори ще видя Брад. Но не се получи.

— Какво точно щяхте да направите, ако бяхте открили, че Брад и Миранда имат връзка?

— Да ги хвана натясно, естествено — каза тя. — Да ги накарам да признаят. Да извърша граждански арест. — Изражението й не се беше променило и ми отне известно време да осъзная, че се шегува. Подсмихнах се и тя се усмихна в отговор. Между горната й устна и носа при усмивката се появи бръчица. — Честно казано — продължи тя, — не знам какво щях да направя. Нямах план. А и това, че Брад и Миранда имат връзка, не означава задължително, че тя е свързана със смъртта му.

— Ние сме почти сигурни, че Брад Дагет е убил и двамата Севърсън.

— И е изчезнал ли?

— Да.

Умълчахме се за момент. Гледах как Лили докосва последователно дръжката на стола си с пръстите на лявата си ръка. Това бе първият външен израз на нервност, който виждах у нея.

— Прецакала съм нещата — каза тя най-сетне. — Трябваше да ви кажа всичко още първия път, когато дойдохте. Трябваше да ви кажа, че Тед подозираше, че жена му има връзка с Брад. Съжалявам. Наистина, когато дойдохте, приех, че Тед наистина е бил убит от крадец. Почти се срамувах, че съм отишла до Мейн и съм се опитала да проведа свое разследване. Изглеждаше тъпо.

— Като Нанси Дрю — казах аз.

— Ъ-ъ-ъ, да не би да наричате героинята от детството ми тъпа?

— Не, разбира се. И аз обожавах Нанси Дрю. Защо според вас съм станал детектив?

На верандата се появи опърпана котка и измяука към Лили.

— Имате котка — казах аз.

— Не точно — отвърна тя, докато ставаше. — Казва се Мог, но живее предимно навън. Идва, когато е гладен. Ще му донеса храна. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. — Докато я нямаше, опитах да примамя Мог, но той си остана на мястото. Очите му бяха разноцветни, или едното беше наранено. Лили се върна с котешка храна в купа и я остави в края на верандата. Мог започна да яде.

Исках да остана, но нямаше какво повече да питам. Още не вярвах, че Лили ми казва цялата истина, но отговорите й бяха достатъчно смислени.

— Баща ви — казах аз. — Как е той?

— О, той… почти същият си е. Мисля, че махането му от Англия е най-доброто за него. Пресата го съсипваше.

— Още ли пише?

— Каза, че според него има идеи за още една книга, но не знам. Ще видим. Може пък да му дойде вдъхновението, след като се върна и живее с майка ми.

— Мислех си, че родителите ви са разведени.

— Така е. И слава богу. Това е просто уговорка. Странно е, знам. Но майка ми се нуждае от пари, а и баща ми ще й помага в къщата. Освен това той не може да остава сам. Изстрел напосоки е, но ако се получи, ще реши проблемите и на двамата. Ако ли не, баща ми може да дойде тук и да живее при мен.

Исках да я разпитам повече за баща й, отчасти защото се интересувах от него, но най-вече защото исках да остана още на задната веранда на Лили Кинтнър. Исках да продължа да я гледам. Слънцето беше зад нея и превръщаше косата й в пожар. Беше скръстила ръце, от което пуловерът се беше опънал и виждах високите изпъкналости на гърдите и лекото очертание на розов сутиен под тънкия бял кашмир. Помислих си как да удължа визитата си. Можех да й задам още въпроси за баща й, за Нанси Дрю, за работата й в Уинслоу, но знаех, че не бива да го правя. Не бях дошъл на светско посещение. Станах, Лили също стана. Мог приключи с яденето, дойде и се отърка в глезена на Лили, после изчезна натам, откъдето беше дошъл.

— О, още нещо. — Сетих се за последния въпрос, който исках да задам. — Казахте, че с Миранда се познавате от колежа.

— Да. От „Мадър“ в Ню Честър, Кънектикът.

— Миранда ми каза, че сте отмъкнали приятеля й.

— Така ли каза? Е, излизахме с едно и също момче. Миранда ходеше първа с него, после аз, после той се върна при нея. Голяма каша, но беше преди години.

— И когато се запознахте с Тед и разбрахте, че е женен за Миранда и е нещастен, не помислихте ли, че това е шансът ви да си отмъстите?

— Разбира се. Мина ми през ума. Харесвах Тед, не харесвах Миранда, но не, онова между Тед и мен не беше такова. Нямаше романтична връзка. За него бях просто човек, с когото да поговори.

Лили ме изпрати през къщата до колата. Протегна ръка и я стиснах; дланта й бе суха и топла. Когато се пуснахме, пръстите й леко минаха по дланта ми и се запитах дали го прави нарочно, или си въобразявам нещо, което не съществува. Лицето й не ми казваше нищо.

Преди да се кача в колата спрях и се обърнах.

— Как се казваше приятелят ви?

— Моля? — не разбра тя.

— Приятелят от колежа, когото сте делили с Миранда?

— О, той ли — рече тя и лицето й леко се изчерви. Поколеба се. — Ерик Уошбърн. Но той… той е мъртъв.

— О — казах аз. — Как е станало?

— Беше точно след колежа. Умря от анафилактичен шок. Имаше алергия към фъстъци.

— О — повторих, защото не знаех какво друго да кажа. — Съжалявам.

— Не е нужно — каза тя. — Беше преди много време.

Тръгнах си. Докато пътувах към Бостън, върволица ниски облаци започна да скрива слънцето. Беше ранен следобед, а имах чувството, че е привечер. Прехвърлях в ума си разговора с Лили. Вярвах в повечето неща, които бе казала, но пак имах чувството, че ме е излъгала. Знаех, че е спестила нещо, както беше направила и при първата среща. Но защо? И защо се поколеба накрая, когато я попитах за името на приятеля й от колежа? Сякаш не искаше да ми разкаже. Каза, че било преди много време, но всъщност не беше така. Тя все пак беше някъде на трийсет. Ерик Уошбърн. Повторих името на глас, за да се уверя, че съм го запомнил.