Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The kind worth killing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Питър Суонсън

Заглавие: От онези, които заслужават да бъдат убити

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 28.03.2016

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-669-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3795

История

  1. — Добавяне

18.
Лили

По пътя от Уинслоу до Кенеуик непрекъснато мислех за онова, което бе направила Миранда на Тед. Той беше невинен. Макар да бе планирал смъртта й, както и смъртта на Брад, дълбоко в себе си знаех, че не е роден убиец, не е истински хищник. И сега осъзнавах, че през цялото време е бил жертвата. Запитах се дали подсъзнателно не е усещал, че Миранда го е взела на прицел. Затова ли бе склонен да я убие? Защото е усещал, че го дебне зад гърба, както мишката долавя присъствието на котка, готова за скок и напълно неподвижна във високата трева?

Денят беше студен и сив, но бях оставила прозореца леко отворен и докато излизах от магистралата на колелото северно от Портсмут, усетих соления морски въздух. Не познавах добре Мейн. Тъй като живеех в Масачузетс, бях посещавала няколко пъти Кейп Код, бях гостувала в дома на колега и приятелка в Уелфлийт, но бях пътувала на север от щата ми само няколко пъти. Поех по Шосе 1, минах пред Китъри с магазинчетата му и видях мястото, от което Тед беше купил бинокъла, с който шпионирал Миранда. Можех да си го представя на същия този път, само преди седмици. Можех да си представя как се е чувствал, онази ужасна пустота в корема, когато си предаден от човек, когото обичаш.

След като подминах магазинчетата, отново се озовах на открито и тук-там можех да видя крайбрежните блата и Атлантическия океан в далечината, почти със същия сив цвят като ниското спокойно небе.

Отне ми известно време да открия „Кенеуик Ин“. Излязох от Шосе 1 при Кенеуик Бийч, после трябваше да се върна на юг до Кенеуик Харбър. Минах покрай няколко малки групи избледнели от солта къщички под наем и се запитах коя от тях принадлежи на Брад и семейството му. Минах и покрай „Куули“, чийто неонов знак не светеше в ранния неделен следобед. На паркинга имаше пикап с включен двигател и се зачудих дали Брад вече не е тук. След Кенеуик Бийч Микмак Роуд се виеше между скъпи недвижими имоти. Огледах се за къщата, която строяха Тед и Миранда, и я забелязах почти моментално — бежово чудовище, кацнало далеч на един нос, с ширналия се под него тъмен океан. Пред къщата имаше два големи контейнера за отпадъци, но не виждах никакви автомобили.

Продължих, докато стигнах хотела, и завих по почти празната чакълена алея. Под дървения знак с името на хотела, изписано с претенциозен шрифт, имаше табела СВОБОДНИ МЕСТА. Знаех, че ще има. Беше неделя през октомври и по това време на годината туристите ходят по планините да се любуват на есенните листа и оставят крайбрежието за постоянните му жители.

Загледах се в хотела. Представляваше сграда с дървена конструкция до пътя, с голямо разширение отзад, направено така, че да изглежда като оригиналната постройка. Цялата външна облицовка бе наскоро боядисана в бяло и дори на сивата светлина на деня сякаш светеше с обещание за лукс и комфорт. Не бях сигурна дали е разумно да си вземам стая — имаше вероятност, макар и малка, Миранда също да е отседнала тук. Все пак това бе малко вероятно — съпругът й току-що беше убит и предполагах, че е в Бостън и се грижи за належащите неща. Но не можех да съм сигурна. Натъкването на нея не беше най-лошото, което можеше да се случи. Нямаше причина тя да подозира, че имам нещо общо със съпруга й. Помежду ни нямаше абсолютно никаква връзка. Въпреки това срещата можеше да я накара да застане нащрек, а ако исках планът ми да проработи, тя трябваше да е спокойна.

Реших да остана. Истината бе, че исках да видя мястото, където Миранда бе живяла през по-голямата част от последната година. Тук несъмнено я познаваха. Може би имаше някакви клюки около нея. А всичко това можеше да ми е от полза.

Докато вървях от колата към рецепцията, долових миризмата на горящи дърва. Един работник в изцапан с боя комбинезон тъкмо излизаше от страничната врата на хотела и я задържа, за да мина с багажа си. Тръгнах по неравния, покрит с широки дъски под до пустеещата рецепция. Изчаках цяла минута и накрая позвъних. От страничния офис излезе сивокос мъж с дълги засукани мустаци. На табелката с името му пишеше Джон Корнинг, портиер.

— Освобождавате стаята ли?

— Всъщност искам да взема стая. Ако има свободни. Нямам резервация.

Джон започна да ми описва безкрайно свободните стаи. Спрях се на една в старата част на хотела. Той ме предупреди, че таваните са ниски, но че има хубав изглед към океана.

— Просто на гости ли? — поинтересува се накрая.

— Имам два свободни дни, никога не съм идвала тук и реших да се поглезя.

— Е, избрали сте идеалното място. Предлагаме спа услуги, но трябва да направите предварителна заявка. Ресторантът не работи вечерта, но „Ливъри“ долу е отворен и храната е също толкова добра, ако питате мен. Задължително опитайте омара. Освен това с радост ще ви препоръчам и околните ресторанти. Искате ли някой да ви придружи до стаята?

Отговорих, че няма нужда, и се качих по стълбището на втория етаж. От прозореца се виждаше тясна ивица от океана зад група скупчени дървета на носа от другата страна на пътя, но самата стая беше хубава, с тъмносини стени, прости дървени мебели и голямо легло с покривка в червено, бяло и синьо. Разбира се, запитах се дали Тед и Миранда не са отсядали в същата тази стая. Дали бяха спали заедно в това легло?

Разопаковах багажа си. Бях казала на Джон от рецепцията, че ще остана за две нощи, но имах дрехи за повече време. Щях да импровизирам. В стаята бе прекалено горещо, радиаторът тракаше и съскаше, затова отворих прозореца и застанах до него, така че да ме лъхне студеният въздух. С напредването на следобеда ниските облаци оредяваха, издължената сянка на хотела вече падаше върху пътя. След по-малко от час щеше да се стъмни. Смятах да се разходя по скалната пътека, но реших, че мога да го направя и на следващия ден. Оставих прозореца притворен и легнах на мекото легло. По тавана се кръстосваха тъмни греди и си представих как Миранда лежи в тази стая и се взира в същата гледка. Представях си я сама, гола под завивките, мислеща за двамата мъже в живота й — съпруга и любовника й — и крояща убийство. Опитах се да мисля за Тед, но умът ми непрекъснато се връщаше към Миранда. Възможно ли бе да греша за нея и Тед наистина да е бил убит от изненадан крадец? Не мислех така, но знаех, че не е невъзможно. Това бе първото, което трябваше да разбера, и именно затова трябваше да се срещна с Брад колкото се може по-скоро.

Миранда изпълваше мислите ми. Спомних си я от миналите години, как се взираше в очите ми в онази пиянска вечер в „Сейнт Дънстан“. Каза, че искала да ги разгледа, и аз й позволих. Долавях сладникавия вкус на водка в дъха й, едната й ръка докосваше китката ми. Каза ми всички цветове, които можела да види в очите ми. Тогава се запитах какво ли е намислила. Реших, че трябва да е нещо свързано с Ерик, че се опитва да ме уплаши, тъй като излизах с бившия й приятел, но сега се запитах дали това е имало нещо общо с мен. Какво беше видяла в очите ми? Дали бе видяла Чет на дъното на онзи кладенец? Някакво сходство, отиващо отвъд Ерик Уошбърн?

Някой, чието име съм забравила, беше извикал: „Хайде, целунете се най-после!“ от другия край на помещението и ние прекъснахме контакта, но аз така и не забравих този момент. Запитах се дали и тя го помни.

Останах в стаята до малко след пет, след което обух най-тесните си джинси. Прибрах косата си на опашка и си сложих повече грим от обичайното, включително черна очна линия. След вечеря в „Ливъри“ смятах да намина през „Куули“ на плажа и исках да изглеждам подобаващо.

В „Ливъри“ беше тихо и спокойно. Настаних се на бара. Барманът, кисел на вид гигант с тиранти и вратовръзка, режеше лимони и лайм, а една сервитьорка бършеше масите. Районът на бара беше дълъг и тесен. В единия край имаше незапалена камина, а в другия един мъж с дълга сива коса извади акустична китара от калъфа й и взе да нагласява усилвател. Окачих чантата си на закачалката зад дъбовия бар и си поръчах бутилка светла бира. На монтирания над бутилките телевизор вървяха футболни новини и се престорих, че гледам с интерес. Запитах се дали някой изобщо ще се появи в заведението в неделя вечер, но в шест часа, докато пиех втората си бира, бяха пристигнали най-малко петнайсет клиенти, повечето от които се настаниха на бара, а мъжът с китарата вече беше изпял две песни на „Игълс“. Не бях хапвала от закуска и си поръчах сандвич с пуешко и пържени сладки картофи. Поръчката ми тъкмо пристигна, когато портиерът Джон, който ме бе регистрирал, седна през два стола от мен и си поръча мартини „Грей Гууз“.

— Здравейте — казах аз и леко се завъртях на стола си към него.

Видях как погледът му изучава лицето ми. Знаех, че изглеждам доста по-различно, отколкото при пристигането ми. След дълъг момент той каза:

— Здравейте, гостенко без резервация. Харесва ли ви стаята?

— Чудесна е. Прав бяхте.

— Ударихте ли си главата при минаване през вратата?

— Почти.

Питието му пристигна — водката образуваше треперещ менискус по ръба на чашата.

— И как очакваш да изпия това? — каза той на бармана и той взе една малка черна сламка и я пусна в мартинито му, без да каже нито дума. Джон смъкна нивото на водката с половин сантиметър, после метна сламката обратно към бармана, който я остави да отскочи от гърдите му и да падне на пода.

— Хубаво е да приключиш работа и да не ти се налага да ходиш повече от стотина метра, за да пийнеш мартини — отбелязах аз.

— Не се майтапех, когато ви казах колко добро е това място. Виждате ли какъв чудесен рекламен агент съм, щом пия там, където работя. — Смехът му беше почти кикот, раменете му заподскачаха.

Побъбрихме, докато ядях сандвича си, а той се справяше с мартинито, като междувременно му добави лед. Вече започвах да се прощавам с надеждата, че ще се натъкна на някаква клюка за Тед и Миранда, но когато пристигна второто мартини на Джон, той ме попита:

— Казахте, че сте от Бостън, нали?

— Не, но съм от Масачузетс. Живея в Уинслоу, на трийсетина километра на запад.

— Четохте ли за убийството в Саут Енд? На Тед Севърсън.

— Да. Ставаше дума за някакво проникване с взлом, нали така?

— Точно. Той строеше къща тук, на около километър и половина нагоре по пътя. — Джон посочи на север с голямата си месеста ръка. — Винаги отсядат… по-скоро отсядаха тук.

— Боже мой! Познавахте ли го?

— Познавах го много добре, както и Миранда, жена му. Тя на практика живя тук през последната година.

— Наистина живееше тук — наруши мълчанието си барманът. — Почти всеки ден слизаше да вечеря тук.

— Сидни научила ли е вече? — обърна се Джон към бармана и забелязах, че две млади жени по-нататък на бара спряха да си бъбрят и се заслушаха в разговора ни.

— Не знам, но съм сигурен, че знае. Говори се из целия град.

— Къщата готова ли е? — попитах аз, за да остана в разговора.

— Още не — отвърна Джон. — Ако се разходите до края на скалната пътека, ще я видите. Огромна е. Пада си малко грозотия, ако трябва да съм честен, но ще ви помоля да не ме цитирате.

— Какво според вас ще стане с нея?

— Нямам представа. Като едното нищо Миранда ще я завърши и ще се премести тук.

— О, определено ще се премести тук. — Думите бяха на едно от подслушващите момичета. Двете бяха на по двайсет и няколко, едната облечена в спортен суичър на Университета на Ню Хампшър, а другата с дълго яке и шапка на „Пейтриътс“. Обади се онази със суичъра; гласът й вече бе дрезгав, сякаш беше пушила през целия си млад живот.

— Така ли? — попита Джон.

— Да. Така де, тя и без това на практика живееше тук и все разправяше колко много обича това място, каква страхотна къща ще се получи и тъй нататък. Тя е от Мейн, между другото. От Ороно. Е, може и да не иска да се мести в такава голяма къща след като мъжът й е мъртъв, но няма да се изненадам и ако дойде. Може да живее където й скимне с толкова пари.

— Защо е била тук през цялото време, щом къщата още не е завършена? — попитах аз.

— Наглеждаше строителството — отвърна Джон. — Твърдеше, че на практика тя е проектирала къщата. Съпругът й обикновено идваше през уикендите. Всички го познавахме много добре.

— Що за човек беше?

— Що за човек ли? Приятен, но малко дръпнат, бих казал. Всички имат чувството, че са опознали Миранда много добре, но не и Тед. Може би просто защото тя прекарваше тук много повече време.

— Освен това Миранда винаги черпеше целия бар, а Тед никога не го правеше. — Този път се обади онази с шапката на „Пейтриътс“ и веднага щом го каза лицето й пребледня, понеже се сети, че Тед е убит. Закри устата си с длан. — Не че… — Гласът й замря.

— Значи са били богати? — попитах.

Всички в малкия ни клюкарски кръг реагираха незабавно — двете момичета казаха в един глас: „И още как“, Джон въздъхна шумно, а барманът кимна бавно и подчертано.

— Направо червиви с пари — каза Джон. — Най-добре утре се разходете по пътеката да видите къщата. Няма как да я пропуснете. Има поне десет спални. Не преувеличавам.

Китаристът подхвана „Мунлайт Майл“ на „Стоунс“, а новите ми приятели започнаха да разказват колко богати били Тед и Миранда Севърсън. Момичето със суичъра употреби думата „газилионер“, а Джон каза, че били „много състоятелни“. Отидох до тоалетната и когато се върнах, двете жени слагаха подложките върху гърлата на бутилките си, преди да излязат да пушат, а Джон ми беше поръчал нова бира.

— Така и така си клюкарстваме — казах аз, докато се настанявах на стола си, — изглежда ми странно, че е прекарала толкова много време в хотел без съпруга си. Как мислите, да не би случайно да се е виждала с някого?

Джон се заигра със засукания си мустак.

— Не мисля. Винаги изглеждаше много радостна, когато идваше Тед. — В гласа му вече се долавяше лек хлад, сякаш съм прекалила с въпросите.

— Просто попитах — казах аз. — Ама че тъжна история.

Останах за още няколко бири. Джон си тръгна след второто мартини, а аз се преместих при двете жени и се представих. Те се казваха Лори и Никол и бяха сервитьорки, едната в рибен ресторант в Портсмут, а другата в ресторанта на друг крайморски хотел на три километра оттук. Неделя беше почивният им ден. Не спираха да говорят за Тед и Миранда, тонът на разговора варираше от изпълнен с уважение до пикантен. Към осем вечерта „Ливъри“ беше почти пълен и към нас се присъедини още една двойка, приятели на Лори и Никол. Марк и Кали бяха на по трийсет и няколко, също работеха в ресторантския бизнес и много от казаното за убийството на Тед Севърсън беше повторено след пристигането им. Аз предимно слушах. Вече бях решила, че няма да ходя в „Куули“ преди утре вечер. Макар да пиех светла бира, бях поела доста, повечето поръчани от новите ми приятели, и се чувствах твърде пияна, за да разговарям с Брад Дагет.

Времето за затваряне наближаваше, разговорът ставаше все по-оживен и аз отново попитах дали е възможно Миранда да е кръшкала в Мейн.

— Не мисля — каза Лори, която се беше определила като най-близката до Миранда от групата. — Ако го е правила, не знам кога е намирала време, защото идваше чак привечер и винаги се прибираше оттук направо в стаята си. Не, едва ли е кръшкала тук. Така де, уловът тук е рехав.

— Да, така си е — обади се Никол.

— Не се обиждай, Марк, но си е така. Съмнявам се.

— Ама въпреки това е страхотно парче. И те кара да се замислиш — рече Марк и приятелката му Кали закима енергично в знак на съгласие. Никол и Лори също.

— Така ли? — попитах аз.

— И още как. Господи! Прелестна е като модел. Страхотна е.

— И сигурно са се опитвали да я свалят?

— Ако е посещавала други места, със сигурност. Като „Куули“. Но не и тук. Това не е бар за свалки.

— Сидни би се опитала да я свали — каза Кали.

Отново всички закимаха.

— Да, Сидни си е Сидни — каза Лори. — Нали разбираш, Лили, Сидни работи на бара повечето вечери. Беше лудо влюбена в Миранда, но чувствата бяха еднопосочни, нали разбираш.

Не научих нищо повече и когато барът затвори в десет, се прибрах в стаята си, облякох шортите и тениската, с които спях, и се пъхнах под завивките. Не мога да заспя, ако краката ми не са напълно завити. Изгасих нощната лампа и стаята потъна в дълбок мрак, с какъвто не съм свикнала. Жилището ми в Уинслоу е на тихо място, но улицата е осветена и спалнята ми никога не е съвсем тъмна. Опитах се да мисля за Тед, но мракът ме караше да се сещам къде съм и докато се унасях, в съзнанието ми непрекъснато се напъхваше Миранда, очите й бяха на сантиметри от моите, докосването по китката ставаше стискане, а острите й нокти се впиваха хищно в ръката ми.