Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (32)

32.
Лили

Една седмица след втората ми среща с детектив Кимбъл отново отидох в центъра на Конкорд. Следях внимателно хода на разследването на убийството на Севърсън по вечерните новини, макар че нямаше никакъв напредък. Знаех, че няма и да има. Брад Дагет нямаше да бъде открит. Беше приятно да знам, че съм единствената на света, която знае къде е Брад, която знае, че няма да бъде намерен да пие дайкири на някой карибски плаж. Той бавно се разлагаше на една забравена поляна. Знаех го, както го знаеха птиците и животните, които прелитаха и минаваха оттам. Те го надушваха и сигурно решаваха, че е умряло някакво едро животно, след което продължаваха по пътя си.

Беше първата неделя след края на лятното часово време. Сутринта беше студена, по изгрев-слънце имаше снежни виелици, но по обед се бе изяснило и сега небето бе пълно с ниски заплашителни сивкави облаци. Пътувах по второстепенни пътища, карах бавно и слушах класическа музика по радиото. Преди обед стигнах в Конкорд и паркирах на главната улица. Тротоарите бяха оживени — семейства на тълпи чакаха на опашка пред популярно място за хранене; жени на средна възраст в спортни екипи влизаха и излизаха от бижутерски магазини. Тръгнах бавно към Монюмънт Скуеър и пресякох широкото кръстовище при входа на Олд Хил Беринг Граунд. Продължих през надгробните камъни и по стръмната пътека до върха на хълма. В гробището нямаше никого.

Стигнах до най-високата точка, подминах пейката, на която бях седяла с Тед Севърсън при последната ни среща преди малко повече от месец, и се загледах към покривите на Конкорд. Листата на дърветата вече бяха окапали и можех да видя дори къде съм паркирала колата си. Постоях малко в яркозеленото си яке, като се наслаждавах на самотата и на хапещия студ на Нова Англия и гледах като някакъв бог бързащите долу пешеходци, тръгнали по неделните си дела и доволни от допълнителния един час. Погледнах към мястото, където се бяхме целунали с Тед, опитах се да си спомня какво беше усещането. Изненадващо меките му устни, голямата силна ръка, която се плъзгаше нагоре по пуловера ми. След минута насочих вниманието си назад по хълма с редките му надгробни камъни. Вятърът бе довял листа и ги беше натрупал на купчини до някои. Тръгнах бавно обратно по каменната пътека, избрах напосоки един гроб, наполовина скрит от едно криво голо дърво, и клекнах пред него. Гробът беше на Елизабет Мино, умряла през 1790 г. на четирийсет и пет и „посрещнала бавната смърт със спокойствие и радост“. В горния край на камъка имаше крилат череп и около него венец, на който пишеше ПОМНИ СМЪРТТА. Останах клекнала, загледана в камъка, питах се какъв ли е бил краткият и тежък живот на Елизабет Мино. Всъщност това вече нямаше значение. Тя беше мъртва, както и всички, които са я познавали. Може би съпругът й я е удушил с възглавница, за да сложи край на страданията й. Или на своите. Но и той също отдавна си беше отишъл. Децата им бяха мъртви, както и техните деца. Баща ми навремето казваше, че на всеки сто години хората са съвсем нови. Не знам точно защо го казваше, нито какво означаваше това за него — вариация на помненето на смъртта, предполагам, — но знаех какво означава за мен.

Помислих си за хората, които бях убила. Чет художника, чиято фамилия така и не научих. Ерик Уошбърн, умрял преди животът му да започне истински. И горкият Брад Дагет, който сигурно не бе имал никакъв шанс от момента, когато погледът му се е спрял върху Миранда Севърсън. Почувствах болка в гърдите — непознато усещане, но разбрах какво е. Не че се чувствах зле заради онова, което бях извършила, нито пък изпитвах вина. Имах причини — основателни причини — за всяко от убийствата. Не, болката в гърдите ми бе от самотата. На света нямаше други човешки същества, знаещи онова, което знаех аз.

Слязох от хълма. Усетих как телефонът завибрира в джоба ми. Беше майка ми.

— Скъпа, чете ли днешния „Таймс“?

— Не получавам „Таймс“ — казах аз.

— О. Има цяла статия за Марта Чан. Помниш Марта, нали? Хореографката? — Описа ми статията в най-големи подробности, дори ми прочете откъси. Седнах на една студена пейка, гледаща към главната улица.

— Как е татко? — попитах аз, след като тя приключи.

— Събуди се с писъци посред нощ. Отидох при него, мислех си, че просто се опитва да ме вкара в леглото си, но той беше в окаяно състояние. Трепереше и плачеше. Отидох да му приготвя топло мляко и уиски, а когато се върнах, беше заспал. Честно казано, скъпа, сякаш в къщата има малко дете.

Казах й, че трябва да свършваме, а тя ми разказа още няколко истории за нейни приятели, които не помнех. Когато затворих, забелязах, че тълпата пред заведението за хранене е оредяла, влязох и си взех едно голямо кафе. Повървях още малко и минах покрай „Конкорд Ривър Ин“, където с Тед бяхме изпили няколко питиета и бяхме планирали убийството на жена му. Планът ни щеше да проработи. И беше много близък до онова, което се случи в крайна сметка. Щяхме да натопим Брад за убийството на Миранда и после да се погрижим той да изчезне завинаги и тялото му никога да не бъде открито. Подробностите се различаваха. Смятахме да изхвърлим тялото му в океана, а аз да закарам пикапа му в Бостън и да го зарежа на място, където щяха да го откраднат и разфасоват, но крайният резултат щеше да е същият.

Разходих се по тихите улички с великолепните им колониални къщи. Вървях обратно към задната част на гробището, което бях посетила току-що. Неколцина градинари събираха листата от един от по-големите дворове. Малко момче хвърляше футболна топка право нагоре и после я улавяше. Не виждах никого другиго. Озовах се в задънена уличка, свършваща в гробището. Прескочих ниската ограда, облегнах се на едно дърво и зачаках. Оттук виждах върха на хълма, надгробните камъни бяха пръснати по него като гръбначни прешлени. Слънцето, което беше само ярко петно зад облаците, се бе спуснало ниско. Приближих кафето до гърдите си, за да се стопля. Косата ми беше прибрана под същата тъмна шапка, която бях носила в нощта, когато умряха Брад и Миранда. За пореден път се запитах какво ли щеше да се случи между Тед и мен, ако нещата се бяха развили според плана. Щяхме да започнем връзка, знаех го, но колко време щяхме да останем заедно? Дали щях да му разкажа всичко? Да споделя живота си с него? И дали това знание — знанието, което и двамата щяхме да имаме един за друг — щеше да ни направи по-силни? Или щеше в крайна сметка да ни убие? Сигурно щеше да ни убие, реших, макар че щеше да е приятно известно време да съм с човек, с когото да мога да споделя всичко.

Допих кафето и пъхнах празната чаша в чантата си. И продължих да чакам.