Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (20)

20.
Лили

Тед ми бе казал, че „Куули“ е пълна дупка, и се оказа прав. Барът бе получил вида и атмосферата си от натрупания кич до такава степен, че изглеждаше фалшив. Ако заведението беше някъде в Ню Йорк или Бостън, човек би си помислил, че е отворено миналата година от някакъв предприемчив хипстър. Но тук аплиците бяха покрити със слой истинска мръсотия и начумереният барман наистина беше в лошо настроение, а не някакъв актьор, опитващ се да играе роля. Седнах в далечния ъгъл на бара, откъдето можех да следя входната врата. Запитах се дали ще позная Брад Дагет, когато дойде. Мислех си, че ще успея. Тед го беше описал като едър хубав кретен, на когото започват да му личат годините. Това описание подхождаше за половината мъже, посещаващи барове като този в понеделник вечер, но аз разчитах и на знанието, че Брад наскоро е убил човек. Знаех, че мога да разпозная убиец.

Бях пристигнала малко след пет; карах от „Кенеуик Ин“ през дъжда под сумрачното небе. На паркинга имаше три коли, но аз бях първият клиент. Настаних се на стола си, свалих мокрото си яке и си поръчах „Милър Лайт“. Барманът, който беше двойник на Икабод Крейн на Дисни, отвори бутилката и ми я поднесе, после постави на бара пред мен ламинирано меню с оръфани краища. Прегледах го — специалитетът на заведението се казваше „Миден пай на Куули“.

Вечерта се точеше бавно. Бях останала изненадана от сравнително оживената тълпа в „Ливъри“ от снощи, но не се изненадах от малцината посетители, осмелили се да посетят „Куули“ в тази студена и мокра вечер в началото на седмицата. Към седем единствените други клиенти на заведението бяха един мъж, най-малко на седемдесет, който беше настанил масивното си туловище на един стол и си бе поръчал бърбън, две застаряващи блондинки, седнали в другия край на бара, и двойка туристи на средна възраст, които се поколебаха на прага, решиха, че нямат куража да се обърнат и да излязат, и седнаха в едно сепаре. През двата часа в „Куули“ изпих две бири и опитах резен от прочутия миден пай, поднесен ми на очукана чиния с малка купчинка магданоз. Представляваше тесто за пай, омесено с кълцани миди и хлебни трохи с цвета на мокър пясък. Имаше вкус на рибна версия на ужасния пълнеж, който остъргваш от печени пълнени стриди. Хапнах две хапки и си поръчах пържени картофи. Барманът изглеждаше развеселен.

Бях прекарала по-голямата част от деня в хотела. Четох вестник във фоайето до камината и обядвах в „Ливъри“, където бях обслужена от Сидни, стройната хубава барманка, която уж си падала по Миранда. Докато си ядях салатата, тя делово отиде зад бара, за да се увери, че всички чаши са чисти и всяка повърхност е излъскана до блясък. Беше облечена в оксфордска риза с навити догоре ръкави, разкриващи бицепсите й. Едната й ръка беше изцяло татуирана с цветя и красиви момичета. Не изглеждаше особено приказлива, така че реших да не я разпитвам за Тед и Миранда. Но точно преди да си тръгна дойде една служителка от хотела да си налее диетична кола и дочух разговора им.

— Разговаря ли с Миранда? — попита служителката, едра брюнетка с черен костюм.

— Оставих й съобщение да изразя съболезнования от името на всички ни. Не очаквам да ми се обади.

— Господи…

— Да, ужасно. Непрекъснато мисля за нея… за станалото… За Тед.

— Какво ще прави тя според теб? — Жената с костюма, която имаше вид на уредничка, смукна дълга глътка кола през сламката.

— Всички ме питат това. Честно казано, нямам представа. Може да се каже, че ми е приятелка, но не я познавам чак толкова добре. Нищо чудно никога повече да не я видим.

Оставих няколко банкноти на бара и си тръгнах. Бях чула онова, което ми трябваше. Освен ако двете не се опитваха да си пестят думите, явно служителите и редовните клиенти на „Ливъри“ нямаха представа, че Миранда кръшка с Брад. Не бях изненадана. Тя очевидно бе положила големи усилия да скрие връзката си и ако Тед не ги беше видял да делят цигара и после да се чукат, никой освен Брад и Миранда нямаше да знае, че са минали отвъд отношенията възложител-изпълнител. Осъзнах, че Миранда вероятно от самото начало е възнамерявала да използва Брад, за да се отърве от Тед. Никога не е стъпвала в „Куули“. Брад никога не е ходил в „Ливъри“. Предположих, че единственото място, където са имали физическа връзка, е строящата се къща, и то само тогава, когато наоколо няма други работници.

След обяда се върнах в стаята да си обуя маратонките и да взема дъждобрана за разходката по скалната пътека. Изгарях от нетърпение да тръгна. Времето бе свежо и ветровито, океанът бе сив и набразден от вятъра. Направих справка за времето с приложението на телефона — изглежда, щеше да има буря, но късно следобед. Излязох от хотела и пресякох Микмак, вятърът ме блъскаше с пълна сила. Слязох по ниските стъпала, водещи към малкия отрязък от брега, където започваха скалите. Единствените други наоколо бяха един мъж и един лабрадор, който гонеше на големи подскоци топката за тенис, която мъжът хвърляше. Тръгнах направо към пътеката; беше прилив и първите стотина метра тя бе хлъзгава от солената вода по плоския камък, но по-нататък започна изкачване, така че една ивица закърнели дървета и храсталаци — предимно къпини и кучешко грозде, чиито жълти плодове се бяха сцепили, разкривайки червената вътрешност — ме защитаваше от вятъра. Вървях бавно, не толкова защото исках да съм внимателна, колкото от желание да се насладя на красотите и разходката. Никога не съм си падала по морето — не мога да понасям всички онези мудни намазани с масло тела, проснати по плажа като парчета месо на скара. Може и да съм пристрастна, тъй като бялата ми луничава кожа изгаря ужасно, вместо да придобие тен. Обичам да плувам, но предпочитам езерата пред солената вода на океана и така и не успях да свикна по стъпалата и краката ми да има полепнал пясък. Но точно тази част от крайбрежието на Мейн ми се струваше различна. Може би заради времето и облаците, но докато вървях по пътеката, се почувствах обгърната от красотата на мястото, от първобитната сила на природата. Големите сиви скални плочи бяха много по-привлекателни от плажовете, за които жадуват повечето хора. Гълтах въздуха на големи глътки, сякаш умирах от жажда.

По пътеката нямаше други хора. Не бях изненадана. Когато стигнах края й, откъдето се откриваше изглед към къщата на Тед и Миранда, вятърът се беше засилил и започна да ръми; дъждът падаше косо и барабанеше по дъждобрана ми.

Огледах се за мястото, от което Тед би могъл да следи къщата с бинокъла. Имаше няколко удобни позиции, но тревистата могилка зад едно ниско чепато дърво, изглежда, предлагаше най-добро прикритие. Бинокълът на Тед явно е бил добър, тъй като къщата изглеждаше доста далеч, от другата страна на грозна ивица разкопана земя. Помислих дали да не вляза в имота и да огледам къщата по-добре, но се тревожех, че Брад и работниците може да са още там. Затова тръгнах обратно. Вълните се разбиваха в скалите и запращаха нагоре пръски вода и пяна. Извърнах лице от дъжда, вече без да се безпокоя, че ще се измокря цялата, и внимателно закрачих назад по пътеката.

В хотела отидох при малкия бар до камината във фоайето, поръчах си греяно уиски — зимното питие на баща ми — и отнесох питието в стаята си, където му се насладих, докато се изтягах във ваната. Чувствах се добре и трябваше да си напомня, че съм дошла в Кенеуик с конкретна задача, че имам да отмъщавам за приятел. След ваната дремнах, после отново обух тесните джинси от снощи, оправих си грима и потеглих към „Куули“.

Прекарах там три часа, изпих четири светли бири и накрая реших, че Брад сигурно няма да се появи. Туристите си бяха тръгнали, така че на бара седяха само двете дами. През това време в заведението влязоха трима мъже и всеки път, когато вратата се отваряше и някой изтръскваше дъжда от дрехите си, очаквах да видя Брад. Но единият от тях бе на двайсет и малко, вторият беше дебелак с голяма брада, а третият беше облечен в син блейзър, бяла риза и изгладени джинси. Реших, че подхожда — на около четирийсет, но гладко избръснат. Въпреки това го наблюдавах внимателно. Възможно бе Брад да е махнал козята брадичка, за която бе споменал Тед; възможно бе и да се е облякъл така поради някаква причина. Може би имаше среща с клиент. Или с жена. Той забеляза, че го гледам, повдигна вежда и вдигна халбата си към мен. Загледах се в телефона, за да не му дам повод да дойде при мен. Вече бях почти сигурна, че не е Брад. Мъжът беше достатъчно близо, за да видя, че ръцете му не са груби и че вече побелява, и затова се съмнявах, че е Брад — освен ако Брад не беше изпечен престъпник, решил да се преобрази напълно. Платих сметката в брой и тръгнах към изхода на високите токчета, с които не бях свикнала.

— Не си тръгвайте заради мен — каза синият блейзър, докато минавах покрай него.

Обърнах се, огледах го преценяващо и попитах:

— Как се казвате?

— Крис.

— Къде работите, Крис?

Той като че ли се смути от неочаквания разпит, но въпреки това отговори.

— Управител съм на „Бананова република“ в Китъри. Познаваме ли се?

— Не — казах аз. — Просто ми беше любопитно. Приятна вечер, Крис. — И продължих към изхода.

Навън вече ръмеше постоянно, а не на пориви. Вятърът беше сменил посоката си и макар че океанът бе от другата страна на пътя, миришеше на борове и пръст. На паркинга имаше пикап с работещ двигател, спрян между две места за паркиране. Прозорецът на шофьора беше отворен и докато минавах, долових цигарен дим във влажния въздух. Стигнах до колата си и започнах да ровя в чантата си с надежда, че онзи в пикапа ще допуши цигарата си и ще слезе, за да мога да го разгледам. Тъкмо вадех ключовете, когато двигателят замлъкна. Обърнах се и видях как фасът описва грациозна дъга през паркинга и пада със съскане в една локва. От пикапа слезе висок мъж, осветен от външните светлини на ъгъла на заведението. Имаше тъмна коса и широки рамене и когато се обърна да затвори вратата на колата си, ясно видях тъмната му козя брадичка. Трябваше да е Брад.

Нямах намерение да влизам след него в бара.

— Брад — казах и той извърна глава да ме погледне. Дори на слабата светлина на паркинга видях, че очите му са подпухнали от недоспиване и че има измъчения вид на човек, извършил нещо много лошо.

— Мен ли викате? — каза той.

— Вие сте Брад, нали?

— Ъхъ.

— Брад Дагет?

— Да. — Той се огледа крадешком, сякаш очакваше специален отряд, който го дебне да направи внезапно движение.

— Можем ли да поговорим за момент? Тук? Важно е.

— Добре, бива. Познаваме ли се?

— Не — казах аз. — Но имаме общи приятели. Познавам много добре Тед и Миранда Севърсън. Вижте, тук е мокро и студено. Можем да седнем и да поговорим в колата ми или във вашия пикап, ако ще се чувствате по-удобно.

Той отново се огледа. Знаех, че умът му работи трескаво и че се чуди коя съм и какво искам от него.

— Няма от какво да се безпокоите — казах аз, като се мъчех да говоря колкото се може по-успокояващо. — Какво ще кажете да седнем в пикапа?

— Добре, бива — отново каза той и отвори вратата. Направих три крачки по мокрия паркинг и отворих другата врата. Преди да вляза, отворих ципа на чантата си. Отгоре имаше петнайсетсантиметров зашеметител, направен да прилича на фенерче. Едва ли щеше да ми се наложи да го използвам, но исках да съм подготвена. Нямах представа как е реагирал Брад на факта, че е убил хладнокръвно човек само преди броени дни, но трябваше да приема, че е нервен, обхванат от параноя и вероятно опасен.

— Значи познавате семейство Севърсън? — каза той, след като се настанихме в пикапа. Говореше пресилено небрежно. Кабината бе безупречно чиста и подредена, миришеше на цигари и препарат за почистване.

— Да — отвърнах. — Е, познавах Тед Севърсън и познавам Миранда.

— Ужасно е какво…

— Какво се случи с Тед, да. Точно затова съм тук. Брад, ще ме изслушате ли за момент? Онова, което ще кажа, няма да ви хареса, но трябва да ме чуете. Мислите ли, че можете да го направите?

Погледнах го открито. Очите му бяха зачервени и въпреки силния кафяв тен кожата му изглеждаше опъната, като на човек, който не е добре. Дъхът му миришеше и се запитах колко ли е изпил. Той кимна.

— Разбира се.

— Брад, искам да ми направиш услуга. Голяма услуга. И ако я направиш, няма да кажа на никого, че миналия петък си отишъл в Бостън и си убил Тед Севърсън.

Напрегнах се, поставила ръка върху зашеметителя в отворената ми чанта. Мислех си, че може да се нахвърли върху мен или най-малкото рязко да заяви, че няма представа какви ги говоря. Вместо това пълната му долна устна леко увисна, челюстта му се стегна и за момент си помислих, че ще избухне в сълзи. Вместо това гласът му прозвуча сухо и отчаяно.

— Коя си ти? Какво искаш от мен?

— Точно сега — отвърнах — аз съм най-добрият ти приятел на света.