Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (12)

12.
Лили

Оставаше цял уикенд преди да отлетя за Лондон за учебната ми година в чужбина и казах на Ерик, че съм пипнала ужасен летен грип и че е по-добре да не идва. Той се съгласи, при условие че ще му позволя да ме закара до летище „Кенеди“ във вторник. Мислех си, че двата часа с него в колата ще са трудни, но се оказаха лесни. Просто си казах да се държа така, сякаш не се е случило нищо.

През лятото с Ерик на няколко пъти бяхме обсъждали годината ми в Лондон. Бях му дала възможност да изрази някакви резерви, но той бе настоял да останем заедно, да продължим да бъдем изключително посветени един на друг. Първото му посещение бе планирано за октомври, шест седмици след пристигането ми. Вече си беше купил билет. Така че когато се сбогувахме на летището, той каза:

— Шест седмици изглеждат много време, но всъщност не са. Скоро ще се видим.

— Виж — казах. — Ще прозвучи странно, но искам да знаеш, че ако тази раздяла ти се струва твърде дълга, ще те разбера. Ако искаш да приключим, да бъдеш с някоя друга, няма да ми хареса, но и няма да ти се сърдя. Сега е времето да ми кажеш. Не по-нататък.

Той изглеждаше загрижен. Погледна ме право в очите.

— Това ли искаш?

— Не, ни най-малко. Но искам да ми кажеш истината. Не бих реагирала добре, ако ме лъжеш.

— Не бива да се тревожиш за това. Никога.

Затърсих в лицето му някакъв признак за лъжа.

Това бе нещо, което бях правила неведнъж през годините живот с родителите ми, и се смятах за човек, който познава кога го лъжат. Но на лицето на Ерик не видях нищо освен любов и искреност.

— С нетърпение очаквам да те видя през октомври — казах и го прегърнах за момент, докато спрелият зад нас джип не наду клаксона си. В известен смисъл не лъжех. Наистина чаках с нетърпение Ерик да дойде да ме види. Изражението му, невинното му, изпълнено с обич лице, бе решило съдбата му. Още не знаех как ще го направя, но знаех, че ще намеря начин да го накажа, когато дойде при мен в Лондон.

 

 

Художественият институт „Фоунс“ приемаше само неколцина чуждестранни студенти всяка година, така че през седмицата ми за ориентация отседнах в един хотел на Ръсел Скуеър заедно с четирийсетина други американски студенти, учещи в нещо на име Задгранична академия за чуждестранни изследвания — колеж, който се грижеше изключително за американски студенти по време на годината им в чужбина. През тази седмица, наред с посрещането и първоначалното ориентиране, от нас се очакваше да се разделим на групи и да си потърсим квартири. Дадоха ни списък на агенти на недвижими имоти, специализирани във временното настаняване, и ни казаха, че най-добрите ни шансове да си намерим нещо е като се разделим на групи по четирима или шестима. Оказа се, че много от студентите са дошли на групи от колежите си. Чудех се дали няма да успея да си намеря ателие само за мен, когато към мен се обърна хубава студентка, стиснала в ръка списъка си с агенти, и ме попита:

— Намери ли си група?

— Още не. Ти?

— Не, но по-голямата ми сестра мина по тази програма и ми каза, че приказките, че е най-лесно с голяма група, са лъжа и че просто си имат някакви свои причини да сме накуп. Много по-лесно било да се намери апартамент само за двама, така че се огледах и те видях. — Каза всичко това на един дъх, със силен тексаски акцент.

— Нямам нищо против да си поделим квартира, ако искаш — казах аз, зарадвана, че съм срещнала човек, който, изглежда, знае това-онова за наемането на апартамент.

Тя леко подскочи и дългата й кафява коса също подскочи на раменете й.

— О, чудесно. Всички групи са смесени, момчета и момичета. Не ме разбирай погрешно, харесвам момчетата, но засега предпочитам да не деля апартамент с момче. Аз съм Адисън Логан. Цялото ми семейство ме нарича Ади, но реших да опитам цялото си име, Адисън, докато съм в Лондон. Ти обаче можеш да ме наричаш както ти се харесва.

— Аз съм Лили Кинтнър — казах аз и си стиснахме ръцете.

Търсенето ни отне два дни, но накрая намерихме едностаен сутеренен апартамент в жилищна сграда от епохата на Едуард в Мейда Вейл. Очертаваше се дълго пътуване с метрото от института и от лекциите на Адисън, но това бе най-приятният квартал, който ни показаха. Адисън сподели, че това е единственото място, което сме видели и което не е събудило веднага желанието й да си вземе душ, така че се съгласих. Обадих се на баща си, който този семестър беше гостуващ писател някъде в Калифорния, да му кажа, че съм наела квартира в Мейда Вейл, и той ме нарече снобка, спомена някакъв пъб на име „Принц Алфред“ и накрая ми довери, че „единственото лошо нещо в Лондон са проклетите американски студенти“.

С Адисън се оказахме добри съквартирантки, най-вече защото графиците ни бяха такива, че рядко се виждахме. Около три седмици след пристигането ни започнах да я виждам още по-рядко, защото започна да излиза с един тексасец от нейната програма, който имаше апартамент в Камдън Таун.

— Знам, че е тъпо, че дойдох чак в Лондон и в крайна сметка тръгнах с момче от Лъбок на име Нолан, но е готин.

— Не ми се извинявай — казах й.

— Кога щеше да идва приятелят ти? Ерик беше, нали?

Казах й и тя ми обеща да не ми се пречка по време на гостуването му. Настоях, че това няма значение, макар че наистина исках Адисън да е по-далеч, докато Ерик е тук. Наред с ученето в института и изследването на лондонските книжарници и музеи посвещавах доста време в търсене на начин да убия Ерик и да ми се размине. И бях почти сигурна, че съм измислила как да го направя.

Първата част от плана ми разчиташе на състезателната натура на Ерик. Бях прекарала достатъчно време в гледане как играе билярд в „Сейнт Дън“ и знаех колко мрази да губи. Мъчеше се да го крие, но когато губеше, особено от човек, когото не харесваше, погледът му ставаше пуст и намираше начин да играе отново с този човек и да победи. А през лятото, по време на едно от посещенията си в Монкс, Ерик ме попита за огромния дъб в задния двор. Беше видял двете избелели знаменца, които бяха забити на ствола му, едното на около три четвърти от височината му, а другото при върха. Обясних, че едно лято най-добрият приятел на баща ми от детството му ни гостува цял месец и как двамата се катереха по дървото, като всеки се мъчеше да качи знаменцето си по-високо от това на другия. Състезанието продължи седмици и приключи, когато една вечер пияният ми баща падна от първия клон и си счупи китката. След като разказах историята на Ерик, знаех, че той ще се опита да се изкатери по дървото. И той го направи. Нужни му бяха няколко опита, но стигна по-високо и от баща ми, и от приятеля му.

— Как мислиш, как ще се почувства баща ти, ако сложа мое знаменце там?

Разсмях се.

— Изобщо няма да му пука. Само ще се развесели.

— Не е нужно да го правя, но ако мислиш, че ще го намери за забавно…

— Винаги ли си толкова нахъсан за победа?

Той ме погледна неразбиращо.

— Не мисля, че съм чак толкова нахъсан. Да беше видяла брат ми.

Тогава си обясних поведението му с желанието да се самоизтъкне, но сега виждах реакцията му като част от измамническата му природа. Той наистина не искаше хората да знаят за неутолимото му желание да победи на всяка цена. Това издаваше твърде много неща за него. Включително и една част, която не можеше да се промени. Така че когато чух за биреното предизвикателство в старомодния пъб „Ботъл енд Глас“ в края на моята улица, знаех, че ще мога да накарам Ерик да се включи в него. Не беше необходимо да е пиян за онова, което планирах, но определено щеше да ми е от помощ.

Той пристигна в Лондон в една студена мокра събота. Вярна на думата си, Адисън си събра малко багаж в петък вечерта и отиде да прекара няколко дни с Нолан.

— Скъпа, сигурно си много развълнувана — каза тя.

— Да — отвърнах.

— Е, опитай се и да изглеждаш такава.

— Просто съм нервна — казах аз. — Не знам защо, но е факт.

— Ще ти мине пет минути след като той пристигне. Просто трябва да се изчукате. — Разсмя се и закри устата си с длан.

Ерик беше излетял от Ню Йорк предишната вечер и по разписание трябваше да кацне към осем сутринта. Бях му пратила по имейла описание как да стигне до апартамента. Не излъгах Адисън, когато й казах, че съм нервна, но не бях нервна заради онова, което смятах да направя с него, а заради времето, което трябваше да прекараме заедно преди да задействам плана си. Знаех, че той сигурно ще поиска да правим секс веднага щом пристигне, и събирах сили да го преживея. Знаех, че сексът никога не би променил чувствата ми за начина, по който ме беше предал, но се питах дали няма да промени плановете ми да сложа край на живота му. Съмнявах се, но имаше начин да разбера. И ако всичко минеше според плана, Ерик щеше да е около мен за не повече от дванайсет часа. Можех да го преживея.

Звънецът иззвъня в девет и половина и изкачих няколкото стъпала до мраморната площадка, за да му отворя. Изглеждаше уморен от полета, косата му беше разрошена назад. Прегърнахме се и се целунахме, след което го въведох в сутеренния апартамент и му показах кое къде е.

— Сигурно си много уморен — казах.

— Да. Но не искам да проспивам деня. Може да подремна, а после да идем някъде.

— Наблизо има добър пъб. „Ботъл енд Глас“.

— Добре. Само да дремна малко. Максимум един час, и то само ако ми правиш компания.

Казах му да си ляга и че ще отида при него след малко, с надеждата, че ще заспи. Но след като той влезе в спалнята и след като убих петнайсет минути в бавно приготвяне на чаша чай, реших, че всъщност ми се иска да си легна с него. Не беше просто изпитание — а начин да му кажа сбогом. Влязох в малката тъмна спалня; Ерик се размърда под завивките и чух равномерното му дишане. Съблякох се и се пъхнах зад него. Той се размърда, но не се събуди. Също беше гол и допирът на топлото му тяло не ме накара да потръпна така, както си мислех. Прокарах длан по твърдите му гърди, надолу по плоския му корем и хванах пениса му. Той моментално се втвърди и Ерик измърмори във възглавницата нещо, което не разбрах, след което бавно се обърна към мен. Разтворих крака и го наместих между тях. Той понечи да каже нещо, но придърпах главата му надолу до моята. Косата му не беше мита, но миришеше хубаво. Насочих го в мен, после метнах чаршафа и одеялото през главите ни и се любихме в онази топла тъмна пещера, без да кажем нито дума, движехме се в бавен, сънен ритъм.

След като свърши, той заспа отново и аз се дръпнах от него и отметнах завивките до кръста си. Хладният въздух галеше приятно голото ми тяло, кожата ми бе влажна от потта. Помислих си за онова, което смятах да направя с Ерик по-късно вечерта, и се опитах да се почувствам зле. Сравних го с Чет, който искаше да прави секс с дете, но Чет поне не се преструваше, че обича когото и да било. Ерик беше гаден и гаден, човек, който щеше да мине през живота, вземайки само онова, което иска, и наранявайки онези, които го обичат. Бях му дала любовта си, живота си всъщност, а той се бе отнесъл към нея с такова презрение.

Ерик се събуди малко след пладне, объркан и прегладнял. Изкъпа се и се преоблече, след което излязохме да се разходим из квартала. Заведох го до една закусвалня, взехме си сандвичи и напитки и отидохме в близкия парк Рембранд Гардънс, покрай който минаваше канал. Беше спряло да вали, но небето още бе тъмно, облаците се стелеха ниско, от дърветата капеше вода и навсякъде имаше локви. Постлах якето си на една дървена пейка и седнахме да изядем сандвичите. Тъкмо приключихме, когато отново започна да ръми и капките затропаха по листата над нас.

— Извинявай за времето — казах аз.

— Точно време за пъб — отвърна той.

— Готов ли си за питие? „Ботъл“ е съвсем наблизо. Имам обаче само една молба. Не се включвай в биреното предизвикателство.

— Какво е това?

Не беше нужно да правя повече. Когато стигнахме в „Ботъл енд Глас“, който бе съвсем прост и забутан според лондонските стандарти, с дървени пейки и гол под, Ерик прочете за биреното предизвикателство и изучи имената на досегашните победители. За да бъдеш увековечен на стените на пъба трябваше в рамките на пет часа да изпиеш по една пинта от всяка от десетте запазени марки бира на заведението в реда, в който са подредени зад бара. Посещенията ти в тоалетната се наблюдават, за да е сигурно, че не повръщаш. Ерик заяви, че предизвикателството не изглеждало особено трудно. Аз си бях помислила същото и го бях споделила предишната седмица с бармана Стюарт. Той каза, че комбинацията бири, като се започне от различните сайдери, мине се през тъмната бира и се стигне до обикновеното светло, е доста грубо изпитание и е много по-тежко, отколкото изглежда. Бил виждал много здравеняци да се отказват или да повръщат преди края.

— Включвам се — каза Ерик на мен и на барманката, която беше на смяна този ден — възрастна жена, която не бях виждала досега.

— Сериозно? Ерик?! — възкликнах аз.

— Готово, скъпи — рече барманката и извади формуляр. — Напиши името си там, където пише „начало“, отбележи часа и обявявам началото. Когато приключиш десетата пинта, трябва просто да дойдеш до бара и да се подпишеш в края. Останалото зависи от теб. Повечето участници губят последните няколко пинти в тоалетната.

Продължих да недоволствам, но само за шоуто — познавах Ерик и знаех, че няма да се откаже. Първата бира беше „Фулърс ЕСБ“ и аз му направих компания. Отнесохме пинтите си на една маса в ъгъла.

— Все пак съм на ваканция — каза той и отпи дълга глътка.

— Не искам да ти е лошо през цялото време, докато си тук.

— Няма. Десет пинти за пет часа. Никакъв проблем.

Останах около три и половина часа. Ясно беше, че Ерик е твърдо решен да изпълни предизвикателството, но беше на седмата си пинта — портер — и пиеше доста бавно.

— Направо ще прелея — каза той, но думите му излязоха завалено от часовата разлика и изпитата бира.

— Хайде да приключваме — казах аз. — Писна ми да кисна в този пъб.

— Стигнал съм дотук, така че никакво отказване. — Той се огледа. Някои от местните, които бяха дошли в края, следяха внимателно опита на Ерик да си спечели място на стената. Знаех, че той няма да се откаже, каквото и да става.

— Тогава си тръгвам. Умирам от глад и нямам намерение да продължа с чипс. Ще си взема индийска храна за вкъщи.

— Съжалявам, Лили.

— Няма за какво. Забавлявай се. Не драйфай на бара и ще се видим след два часа. Знаеш ли как да се прибереш?

— Направо по улицата, нали?

Тръгнах си. Свечеряваше се, раздутото небе бе станало тъмнолилаво и във въздуха имаше фина мъгла. Отидох направо до индийския ресторант на ъгъла, който бях посещавала многократно. Поръчах си роган джош и пиле корма, както и една кока-кола, докато чакам да стане храната.

— Нали в роган джоша няма фъстъци? — попитах, докато собственикът ми опаковаше поръчката. Знаех отговора, но исках да попитам за протокола.

— В роган джоша няма, но има кашу в пилето.

— Да, това го знам. Благодаря.

Отнесох торбичките в апартамента. Оставих ги на малката маса в кухнята и отидох в спалнята да прегледам куфара на Ерик. Беше си взел дрехи, книга на Питър Линч и екип за джогинг. Двете му епинефринови писалки ЕПИПЕН бяха в отделна чантичка във вътрешния джоб на куфара. Трябваше да вземе едната със себе си, бях му го казвала стотици пъти, но знаех, че не би го направил. Алергията му към фъстъци беше смъртоносна, но суетата не му позволяваше да ги мъкне със себе си. „Какво да правя според теб, Кинтнър, да ги мъкна в чантичка-колан ли?“ Беше убедил себе си, че никога няма да хапне навън нищо, за което има и съвсем малък шанс да включва фъстъци. Взех писалките и ги хвърлих на леглото, след което се върнах в кухнята. Бях гладна и изядох част от храната направо от опаковката, после изсипах пилето в широка купа. Разстлах пилето и жълтия му сос и методично извадих всяко кашу, като ги събирах в каменното хаванче, което бях намерила в един от претъпканите шкафове. Когато се уверих, че съм намерила всяка ядка, взех чукалото и стрих кашуто на фина паста, смесих я с кормата и прибрах всичко обратно в опаковката. Взех останалите ядки, поставих ги върху сгъната хартиена салфетка и ги скрих зад подправките в хладилника. Измих хаванчето, чукалото и купата и ги върнах по местата им. Сложих индийската храна в големия хладилник. Пилето корма беше едно от любимите ястия на Ерик и ресторантът, от който го купувахме в Ню Честър, никога не слагаше фъстъци в него. Всичко беше нагласено. Оставаше ми само да чакам.

Опитах се да чета Дороти Сейърс, но ми беше трудно да се съсредоточа. Не бях точно нервна, но исках всичко това да приключи час по-скоро. Ерик беше започнал предизвикателството към един и половина, така че би трябвало да приключи по един или друг начин в шест и половина. Към шест и петнайсет се разнесе резкият звън на звънеца. Подскочих. Запитах се дали не се е отказал, но когато отидох при вратата и отворих, видях Адисън. Плачеше, раменете й се тресяха и ровеше в чантата си за ключ.