Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (25)

25.
Миранда

Нужни бяха два часа и кана кафе с уиски, но Брад ми разказа всичко. Каза ми как забелязал колата на шерифа пред къщата си по-рано вечерта. Паникьосал се, минал направо покрай къщите и продължил към рибарската хижа на баща си в Лебанън. Едва не останал да нощува там, но после си помислил, че постъпката му ще изглежда странно, сякаш е гузен и крие нещо. Върнал се в Кенеуик и вместо вкъщи отишъл направо в „Куули“, където Лили Кинтнър го очаквала на паркинга. Разговаряли в пикапа; тя му казала, че знае всичко за убийството. Знаела, че ние с Брад имаме връзка и че сме замислили заедно да убием Тед. Знаела, че Брад е отишъл до Бостън, първо влязъл с взлом в една съседна къща, за да изглежда така, че убийството е извършено при обир, после почукал на вратата на Тед, помолил го да го пусне и го застрелял.

— Откъде може да знае всичко това? — попитах аз.

— Не я питах, Миранда. Просто го знаеше. Знаеше всичко. — Гласът му се бе повишил с цяла октава и ръката му трепереше, докато отпиваше от кафето.

— Ш-ш-ш. Успокой се. Вече съм тук.

— Знам. Канех се сутринта да ти се обадя и да ти разкажа всичко.

— Миличък, знам, че щеше да го направиш. Но е по-добре, че аз дойдох. Така ще имаме повече време да измислим какво да правим с нея. Тя какво иска?

Брад се поколеба.

— Би трябвало да ти кажа, че е за пари.

— Какво означава „би трябвало да ти кажа“, по дяволите?

— Само ме изслушай. Казвам ти всичко. Би трябвало да ти кажа, че иска пари от теб, по един милион на година, за да си мълчи, и че иска да се срещнете утре вечерта в къщата на Микмак. Иска да чуе лично от теб, че си съгласна.

— Утре вечер ли?

— Да. В десет. Ще те закарам и двете ще се срещнете в къщата, на четири очи.

— Господи.

— Не, Миранда, не ме слушаш. Това е само онова, което би трябвало да ти кажа. Тя иска да те убие. Планира да те убие. Тя ми го каза.

— Как? — попитах. Това бе първият въпрос, който изникна в главата ми.

— Има зашеметител и каза, че след това ще те удуши. — Брад избърса носа си с ръка.

— Не разбирам защо ти е казала всичко това.

— Тя те мрази. Каза, че те познава от колежа и че си зла.

— Сериозно?

— Изглеждаш доволна от това.

— Така ли? Не, направо откачам.

Наистина откачах, но изпитвах и друго чувство, което не можех да определя точно. Все едно съм в гимназията и откривам, че най-готиното момче в класа говори за мен с приятелите си. Бях влязла под кожата на Лили, а дори не го знаех.

— И как си мисли, че ще го направи и ще й се размине? Как мисли, че на теб ще ти се размине? Вече те подозират. В Бостън има очевидец. Някой те е видял, Брад. Видял те е как влизаш в дома ми. Затова шерифът е бил пред къщата ти вечерта. Ще те разпитват.

— Какви ги говориш? — От устните му полетя слюнка и опръска лицето ми.

— Спокойно, не е кой знае какво — излъгах аз. — Имаш алиби, забрави ли? Но точно това е причината да дойда тук. Полицията ще те разпита. Не знам кога, но ще те разпитат. Просто трябва да запомниш всичко, за което говорихме. Придържай се към историята и всичко ще е наред.

— Но сега и тя знае.

— Знам. Чакай да помисля. — Поех си дълбоко дъх, все още се мъчех да преглътна факта, че Лили знае всичко, че иска да ме убие. — Лили каза ли ти откъде познава Тед?

— Не. Мислех си, че знаеш. Но тя знаеше всичко за случилото се.

— Защо мисли, че ще може да ме убие и ще й се размине?

— Каза, че ще скрие трупа и колата ти и ще изглежда, сякаш си се махнала от града. Каза, че това е единственият начин да не ме хване полицията. Трябва да те закарам на срещата утре вечерта, а после да й помогна да отнесе тялото ти до колата. Всичко е измислила.

— И какво? Казал си й, че ще го направиш с удоволствие ли?

— Миранда, едва не получих инфаркт, по дяволите. Тя знае всичко. Казах й, че ще си помисля. Трябва да й звънна утре от „Куули“, ако всичко се нагласи. Само две позвънявания, колкото да се изпише номерът. Естествено, че щях да ти кажа всичко, но реших да й играя по свирката. Какво друго можех да направя?

— Прав си. Правилно си постъпил. Гордея се с теб. А сега нека помисля.

Брад подръпна бакенбарда си, после каза:

— Знам какво трябва да направим. Знам какво трябва да направя аз.

— Какво?

— Ще я убия, Миранда. Няма да е трудно. Ще пристигне тайно за срещата. Никой не знае, че е въвлечена в това. Тя самата ми го каза. Аз ще те откарам до къщата. Ти ще влезеш от предната врата, а аз ще заобиколя и ще вляза отзад. Разговаряй с нея, а аз ще се промъкна и ще я фрасна с нещо. Мога да я заровя в двора.

— И ще го направиш заради мен?

— Убих съпруга ти заради теб, Миранда. Обичам те. Естествено, че ще я убия тая кучка.

Беше съвсем логично. Разбирах, че това е единственият изход. Щом Лили знаеше всичко, значи трябваше да умре. Но това ме тревожеше.

— Тя няма ли да очаква това? — казах, изговаряйки мислите си на глас. — Не е ли твърде рисковано за нея да дойде и да се срещне с мен…

— Няма да дойде, за да се среща с теб. Идва, за да те убие. Тя ми го каза.

— Точно това имам предвид. Откъде може да е толкова сигурна, че може да те убеди да го направиш заради нея? Срещнала те е току-що. Току-що, нали?

— Виж. Беше много убедителна. Каза ми, че това е единственият изход, че смяташ да се отървеш от мен, че когато полицията дойде, ще бъде моята дума срещу твоята и че няма да има никакво доказателство, че си скроила план да убиеш съпруга си. Че можеш да кажеш, че съм побъркан, че съм бил луд по теб. Никой освен мен не би могъл да каже, че не е така.

Разбира се, планът ми беше точно такъв, ако арестуваха Брад за убийството на съпруга ми. Щях да кажа, че сме имали и физическа близост веднъж, в момент на слабост, но че никога не е ставало дума за убиване на Тед. „Всъщност наистина споменах на Брад Дагет, че ще замина на дълъг уикенд във Флорида. Сигурно си е помислил… сигурно си е помислил, че му го казвам, защото искам… Боже мой!“ Можеше и да ме заподозрат, но нямаше как да ме осъдят.

— И си повярвал на всички тези глупости ли? — попитах и го изгледах с отвращение.

— Не, не повярвах. Вярвам ти, но й казах, че ще й помогна. Престорих се, че й вярвам. Загазили сме, Миранда. Тя знае всичко.

— Добре, добре. Ще се срещна с нея в къщата и ти ще я убиеш. Всичко ще се получи. Трябва да го направим.

Поговорихме още малко, но Брад беше пиян и започна да дрънка безсмислици, а аз трябваше да поспя. Плащах си, задето се бях обърнала към един алкохолизиран страхливец да ми помогне да убия мъжа си. Преди да си тръгна час преди изгрев-слънце му казах, че трябва да изчезне през следващия ден. Да замине на север и да не вдига телефона си.

— Още не си във форма да те разпитва полицията — така му казах.

— Знам — отговори той.

— Всичко ще се нареди идеално. Може и да ни заподозрат, но няма да ни пипнат. Знаехме го от самото начало.

— Знам.

— Ако искаш, миличък, след утре вечер можеш да се махнеш. Да напуснеш града. Да напуснеш страната. Да идеш на южните острови, а аз ще те намеря, когато всичко това приключи.

— Ще разберат, че съм го направил аз.

— Може и да разберат, но няма да могат да те намерят. Ще ти дам пари, с които да избягаш. И ще се срещнем по-късно, с още повече пари. Ще си свободен.

— Ами децата ми? — каза той със задавен глас. Погледна ме и видях, че се е просълзил. Никога не бе споменавал децата си. Нито веднъж.

— Ш-ш-ш — казах му. — Хайде засега да не говорим за това. Трябва да идеш някъде и да се наспиш, ще го обсъдим утре вечер. Запомни, стой далеч от дома си и изключи телефона. Замини някъде с пикапа и се наспи, нали? За всеки случай, ако ченгетата решат да дойдат рано сутринта. Ще се срещнем в Портсмут пред онзи ресторант, в който бяхме с теб и Тед. Става ли? В девет вечерта.

Прибрах се в Бостън точно когато лъчите на изгряващото слънце започваха да докосват със студената си светлина покривите на града. Влязох в къщата, взех вестника и си направих кафе. Докато водата завираше, взех душ и се преоблякох. Щях да опитам да дремна по-късно през деня, но знаех, че точно сега няма да успея да заспя. Всичко се беше оплескало. Полицията не се беше вързала на версията с обира и се насочваше към Брад. А сега и това безумие с Лили. Главата ми изобщо не го побираше. Открай време имаше нещо смахнато у Лили Кинтнър. Беше наблюдателна. Помнех го. Запознах се с нея, когато тя бе може би на осемнайсет, но изглеждаше много по-голяма. Спокойна, уверена в себе си и определено различна от другите момичета първа година.

Дали бе знаела, че съм й отмъкнала Ерик онова лято преди той да умре? Всъщност не го бях отмъкнала, а го споделяхме без нейно съгласие. Дали беше научила и ме бе следяла оттогава в очакване на удобен момент да ме убие? Помислих си, че ако Ерик още бе жив… и внезапно се върнах към онази неоформена мисъл. Дали тя беше убила Ерик в Лондон? Беше умрял от алергичен пристъп, но тя би могла да го предизвика, като му даде фъстъци и му скрие лекарството. Беше безумно, но и възможно. Опитах да си спомня какво бях чула тогава. Всичките ми приятели в Ню Йорк говореха за това. Бил пиян, изял някакво пиле по индийски с фъстъци и умрял. Нещо такова. Помнех със сигурност само едно — че Лили е била с него и вероятно го е гледала как умира. Дали не бе скрила лекарството му? Вече ми се струваше напълно възможно да го е направила.

Денят напредваше бавно. Продължавах да променям решението си относно довечера. Исках Лили мъртва, но се безпокоях, че трябва да присъствам на местопрестъплението. Много бях внимавала да не ме хванат за убийството на Тед, да няма никакви улики, които да ме свързват с каквото и да било престъпление. А сега си представях предстоящата вечер и имах чувството, че влизам в капан. Наистина влизах, Брад ми го беше казал, но въпреки че знаех какво е намислила Лили, бях неспокойна, несигурна в себе си за първи път от много време. Но знаех и без никакво съмнение, че ако Лили по някакъв начин знае всичко, което твърдеше, че знае, трябва да бъде елиминирана. След отстраняването й щях да дишам малко по-леко. И щях да се съсредоточа върху справянето с Брад.

Телефонът ми се зареждаше на нощната масичка. Легнах си, прегледах пропуснатите обаждания и изслушах гласовата поща. Едно от съобщенията беше от детектив Кимбъл, който ме уведомяваше, че съдебният лекар е приключил с тялото на Тед и че мога да се обадя на погребалната агенция да го вземат, когато им е удобно. Питаше също дали знам как да се свърже с Брад Дагет. Изпитах облекчение, когато чух това — Брад правеше онова, което му бях казала, и бе изчезнал засега. Помислих дали да се обадя в погребалната агенция, но се отказах. Вместо това пуснах няколко есемеса до приятели, за да им кажа, че се справям и че просто искам да съм сама. Обадих се на майка ми и проведохме кратък разговор. Казах й колко съм затрупана от всички задачи около смъртта на съпруга ми.

— Не ми обяснявай, скъпа — каза тя. — Разводът също не е като пикник. Всички онези бумащини…

Опитах да заспя, от време на време се унасях в неспокойна дрямка, но Лили непрекъснато ме изтръгваше от нея. Опитах се да си спомня как изглеждаше, но си спомнях единствено слабата й фигура без ханш, ярката червена коса, смущаващото й спокойствие. Когато се опитах да си представя лицето й, получавах най-обща представа, но не и конкретни черти. Какъв беше носът й? Устата? Всеки път, когато си помислях, че съм се сетила, образът й ми убягваше като пеперуда, която не мога да уловя в мрежата си. Осъзнах, че гриза нокътя на палеца си, и се насилих да престана, преди да ми е потекла кръв. Носех тясно трико за йога и започнах да се докосвам през него, като си мислех за безлик мъж — някой богат, в Италия, женен съсед, дошъл в крайезерната ми вила да ме чука. Започна да действа и смъкнах трикото по бедрата си, но преди да свърша, започнах да мисля за Тед, как през първата нощ в тази къща, в това легло, той бе пръснал розови цветчета и беше приготвил скъпо неглиже и как това бе убило всякакво желание в мен.

 

 

Паркирах колата на страничната уличка зад ресторанта в Портсмут, където се бяхме уговорили да се срещнем с Брад. Беше станало студено и бях облякла дълго палто и носех шапка, под която бях прибрала косата си. Една от уличните лампи пред ресторанта не работеше и аз застанах под нея и започнах да се оглеждам за пикапа на Брад. Нощта обаче беше светла и продължавах да се чувствам изложена на показ. Брад се появи точно навреме и аз седнах до него с надеждата, че е сравнително трезвен.

— Още ли сме сигурни, че ще го направим? — попитах го, докато потегляше.

— И още как, мамка му — отвърна той и от тона му разбрах, че е поне донякъде пиян, но не и залян.

— Кажи ми отново какво ще правим.

— На Микмак ще изгася фаровете и ще продължа до къщата. Ти слизаш и влизаш през предната врата, отваряш я с ключа. Аз заобикалям отзад и влизам през задния двор. После идвам и я удрям по главата с гаечен ключ.

— Защо просто не я застреляш?

— Вече нямам пищов. Знаеш.

— Вярно. Забравих. И после какво?

— Оставил съм найлони в къщата. Помагаш ми да я увием в тях. Товарим я в пикапа и те връщам при колата ти. Аз ще се отърва от тялото.

— Кажи ми отново защо трябва да го направим.

Брад бавно завъртя глава към мен. Фаровете на насрещните коли осветяваха лицето му. За момент видях в очите му истинска омраза и неволно трепнах.

— Защото идва да се срещне с теб. Ако се появя сам, кой знае какво ще се случи? И защото ти трябва да участваш в това. Извърших първото сам, но имам нужда от теб за това. Няма да го правя отново сам.

— Добре, добре — казах аз. Знаех, че всъщност иска да видя как някой умира. Не бях забравила измъчения му поглед, когато го видях след убийството на Тед. Сигурно си мислеше, че няма да издържа, но бях подготвена. Тревожех се дали нещата ще минат добре, но не и че ще видя как смазват главата на Лили Кинтнър.

Малко бяхме подранили, така че Брад направи обиколка из пустите улици на Кенеуик. Погледнах към океана и искрящата в сребристо лунна пътека. Кенеуик наистина ми харесваше — не да живея там постоянно, а като място, където да се махна от града. Но след като къщата станеше готова и всички пари на Тед станеха мои, щях да я продам. Имаше и по-добри места за живеене. Представях си острови в Средиземно море. Палми и плажни барове, които не изглеждат като „Куули“. Достатъчно дълго бях пропилявала живота си в Нова Англия.

Наближаваше десет. Брад изгаси фаровете и отби от Микмак по чакълената алея на имота. Караше бавно и пикапът се полюшваше. Къщата се издигаше пред нас; тъмният й силует доминираше над всичко и в същото време изглеждаше малка и крехка на фона на огромния океан. Брад спря до контейнера, изгаси двигателя и каза:

— Сигурно вече е вътре. И ни наблюдава.

— Не се бави много, ясно? — казах аз. — Щом вляза в къщата, искам да си тръгнал. Нямам намерение сама да се оправям с онази побъркана кучка.

— Няма да се бавя. Искам това да приключи час по-скоро.

— Добре — казах аз. Дори на слабата светлина в купето виждах, че Брад леко трепери. Докоснах четината на бузата му и той подскочи, сякаш го е ухапала змия.

— Господи — казах. — Нервен ли си?

— Стресна ме. Нищо не виждам в този пикап. Тръгвай.

Отворих вратата и Брад закри лампата с длан.

— Ще се видим вътре — казах и затворих вратата. Двигателят тихо пукаше, докато се охлаждаше. Извадих ключа от джоба си и тръгнах към каменните стъпала. Луната беше зад къщата и когато приближих, тя бе като черна стена без нищо зад нея. Поех дълбоко дъх, малко зачудена колко студено е станало. Отключих, бутнах вратата и влязох. За момент изпитах смахнатото чувство, че просто съм минала през фасадата на къщата и още съм отвън. Погледнах нагоре за звезди, но не видях нищо.

— Насам — чух глас и Лили се материализира за момент в кръг светлина, после изчезна. — Влизай — каза тя. — Очите ти ще свикнат.

Затворих. Високият таван на фоайето започна да придобива очертание в сивата светлина.

Изпробвах гласа си.

— Не е ли прекалено драматично? — казах и гласът ми отекна под тавана.

— Брад каза ли ти какво искам? — попита Лили.

Пристъпих към гласа й, бръкнах в джоба си и хванах малкия флакон лютив спрей, който винаги носех в града. Казах на Лили, че съм изненадана, че иска пари. Попитах я дали са заради баща й с надеждата, че това е чувствителна тема и ще я изкара от равновесие.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. Гласът й прозвуча спокойно, почти небрежно.

— Убил е някого, нали? В Англия. Сигурно има сериозни разходи.

— Не — каза тя, — парите са за мен.

Казах й, че не мога да намеря парите веднага, а тя отговори, че искала само да се видим лице в лице и да чуе, че няма да има проблем. Бяхме на метър една от друга и нямах намерение да приближавам още. Очите ми бяха свикнали с тъмното, но Лили си оставаше безформено петно. Не беше помръднала, откакто бях влязла, сякаш бе пуснала корени. Тръгнеше ли към мен, смятах да побягна. Познавах всеки сантиметър в къщата и възнамерявах да се възползвам от това предимство.

— Спеше ли с Тед? — попитах. Брад щеше да се появи всеки момент, а аз наистина исках да разбера.

— Как изобщо се срещнахте?

— Пътувахме с един и същи самолет. Знаеш ли, че той знаеше всичко за теб? Знаеше, че му изневеряваш с Брад. Не си успяла да го заблудиш.

— Тогава защо просто не ме издаде, щом си толкова сигурна, че съм такава гадина?

— Ще те издам, ако не правиш всичко така, както ти кажа, Фейт.

Странно беше да чуя старото си име и то ме върна в колежа, в задимените стаи и пиянските сбирки. Изведнъж си представих лицето на Лили, студените й зелени очи.

— Заради Ерик ли го правиш? — попитах, когато видях една тъмна фигура да се движи към нас. Брад. Идваше да убие Лили. Почти ми идеше да му кажа да изчака за момент. Исках да разбера дали Лили е убила Ерик в Лондон преди толкова години. Трябваше да разбера.

— Не — малко развеселено каза Лили. — Не е заради него. А заради теб.

И тогава Брад се появи, с бледо като на призрак лице, и вдигна ключа. Гледах като омагьосана и изведнъж осъзнах, че и двамата, и Брад, и Лили, гледат мен. Ключът се спусна надолу и в главата ми избухна остра болка. Коленете ми се подгънаха и внезапно се озовах на студения покрит със стърготини под с ръка на главата. Брад стоеше над мен. Сграбчи ръката ми и я махна от главата ми. Шапката ми беше отхвърчала някъде. Всеки момент ще умра, помислих си. И чух свистенето на гаечния ключ, когато Брад замахна отново.