Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (3)

3.
Тед

Беше почти полунощ, червените стопове на таксито се отдалечаваха по улицата, а аз стоях на предните стъпала на къщата, която притежавах с Миранда, и се мъчех да си спомня къде съм пъхнал ключовете, когато потеглях за Лондон преди седмица.

Тъкмо отварях външния джоб на сака си и вратата се отвори. Миранда се прозяваше. Беше по къса нощница и вълнени чорапи.

— Как беше в Лондон? — попита тя, след като ме целуна по устата. Дъхът й бе леко кисел и си помислих, че сигурно е заспала пред телевизора.

— Влажно.

— А доходоносно?

— Да, влажно и доходоносно. — Затворих вратата и пуснах багажа върху паркета. Къщата миришеше на поръчана по телефона тайландска храна. — Изненадан съм, че си тук — казах. — Мислех, че ще си в Мейн.

— Исках да те видя, Теди. Мина цяла седмица. Пиян ли си?

— Полетът имаше закъснение и изпих няколко мартинита. Воня ли?

— Да. Измий си зъбите и да си лягаме. Уморена съм.

Гледах я как се изкачва по стръмните стъпала към спалнята ни на втория етаж, гледах как мускулите на стройните й прасци се стягат и отпускат, гледах как нощницата се полюшва напред-назад с движението на бедрата й, после си помислих за Брад Дагет, как я навежда над дърводелската маса, вдига полата й…

Слязох в мазето, където бяха кухнята и трапезарията ни. Намерих в хладилника картонена кутия червени стриди с къри и ги изядох студени, седнал на плота за рязане на месо.

Главата започваше да ме боли и бях жаден. Осъзнах, че и без да съм спал, започва да ме хваща махмурлук от целия джин, който бях изпил в чакалнята на летището, а после и в самолета.

Червенокосата от бара също пътуваше в бизнес класа, от другата страна на пътеката и един ред зад мен. След като се качихме, продължихме да разговаряме, макар че временно бяхме прекратили обсъждането на невярната ми жена. Възрастната жена до мен забеляза, че си говорим, и каза:

— Искате ли да седнете заедно със съпругата си?

— Благодаря — отвърнах аз. — Много мило от ваша страна.

След като си смениха местата и след като поръчах джин и тоник от стюардесата, отново я попитах за името й.

— Лили — каза тя.

— Лили коя?

— Ще ти кажа, но нека първо изиграем една игра.

— Добре.

— Много е лесна. Тъй като сме на самолета и полетът е дълъг, и тъй като няма да се видим отново, нека си казваме пълната истина. За всичко.

— Ти не искаш да ми кажеш дори фамилното си име — посочих аз.

Тя се разсмя.

— Така е. Но именно това ни помага да играем по тези правила. Ако се познаваме, играта не се получава.

— Дай ми пример.

— Добре. Мразя джин. Поръчах си мартини, защото ти пиеше мартини и изглеждаше изтънчено.

— Сериозно? — попитах аз.

— Никакви оценки — каза тя. — Твой ред е.

— Добре. — Замислих се за момент. — Толкова обичам джин, че понякога се тревожа, че съм алкохолик. Ако зависеше от мен, щях да пия по шест мартинита всяка вечер.

— Добро начало — каза тя. — Може и да имаш проблем с пиенето. Жена ти ти изневерява. Ами ти? Изневерявал ли си й някога?

— Не, не съм. Аз… как го казва Джими Картър? Имал съм похотливи желания в сърцето си, разбира се. Например вече си представих как правя секс с теб.

— Нима? — Тя повдигна вежди и ме погледна леко шокирано.

— Пълната истина, нали така? — отвърнах аз. — Не се изненадвай. Повечето мъже, с които се срещаш, сигурно си мислят отвратителни неща за теб пет минути след като сте се запознали.

— Наистина ли е така?

— Да.

— Колко отвратителни?

— Не би искала да знаеш.

— Може пък да искам — рече тя и се премести към мен на седалката си. Отпих глътка джин с тоник, ледът изтрака в зъбите ми. — Интересно — каза тя. — Аз просто не мога да си представя какво е да се запозная с някого и веднага да разбера, че искам да правя секс с него.

— Не е точно това — казах. — А по-скоро вкоренена реакция, при която просто си го представяш. Например, когато стояхме на опашката пред изхода, аз те погледнах и си те представих гола. Просто се случва. Никога ли не се случва при жените?

— Внезапно да си представят секс с мъж? Не бих казала. При жените е различно. Ние се питаме дали мъжът, с когото току-що сме се запознали, иска да прави секс с нас.

Разсмях се.

— Е, определено иска. Просто го приемете. Повярвай ми обаче, повече от това не ти е нужно да знаеш.

— Виждаш ли, че играта е забавна? А сега защо не ми кажеш как смяташ да убиеш жена си?

— Ха — казах аз. — Не знам дали го казах сериозно.

— Сигурен ли си? Не можах да преценя от начина, по който разказа историята.

— Признавам, че когато ги видях заедно в къщата, ако имах оръжие, като едното нищо щях да ги застрелям и двамата направо през прозореца.

— Значи наистина мислиш да я убиеш — каза тя, а двигателите на самолета вдигнаха обороти преди излитането. Закопчахме се и отпих дълга глътка. — Виж — продължи тя, — не се опитвам да те насиля да кажеш нещо, което не искаш да казваш. Просто ми е интересно. Това е само част от играта. Пълната истина.

— Тогава ти си наред. Досега сподели единствено, че не обичаш джин.

— Добре — рече тя и се замисли. — Честно казано, не мисля, че убийството е задължително толкова лошо нещо, колкото го смятат хората. Всички умираме. Какво значение има, ако няколко гнили ябълки бъдат наказани по-скоро, отколкото е възнамерявал да го направи Бог? А жена ти например изглежда от онези, които си заслужават да бъдат убити.

Бръмченето на самолета премина във вой и командирът каза на стюардесите да заемат местата си. Бях благодарен за момента, в който не беше необходимо да отговоря веднага на жената до мен. Думите й отекваха в настоятелните мисли, които ме мъчеха цялата седмица, през която бях зает да си фантазирам как убивам жена си. Казвах си, че убийството на Миранда ще е услуга за целия свят, а ето че се появи тази непозната, която изневиделица ми даваше моралното право да действам според желанията си. И макар да бях шокиран от думите й, в същото време бях в онова състояние на опиянение — джинът бръмчеше през цялото ми тяло, — което кара човек да се чуди защо му е изобщо да изтрезнява. Чувствах главата си бистра и същевременно нямах задръжки и ако бяхме на някое по-усамотено място, сигурно щях да прегърна Лили на момента и да се опитам да я целуна. Вместо това, след като самолетът излетя, продължих да говоря.

— Признавам, че мисълта наистина да убия жена си ми допада. Имаме предбрачен договор, според който Миранда няма да получи и половината от онова, което имам, но въпреки това ще получи много, достатъчно да й осигури комфортен живот до края на дните й. А в договора няма клауза за изневяра. Бих могъл да наема адвокат, да го накарам да наеме детектив и да повдигна обвинение, но ще излезе скъпо и в крайна сметка само ще пропилея време и пари и ще се опозоря.

— Ако беше дошла при мен и ми бе казала за връзката си, дори да ми бе казала, че е влюбена в Дагет и иска да ме напусне, бих й дал развод — продължих. — Щях да я мразя, но щях да продължа напред. Това, което не мога… не мога да преодолея… е начинът, по който се държаха двамата с Брад в деня, когато ги видях да се чукат в къщата ми. Когато разговарях с тях преди това, бяха толкова спокойни и убедителни. Миранда излъга с такава лекота. Не знам как се е научила да се държи така. Но после се замислих, започнах да сумирам всичко, което знаех за нея, различните начини, по които се държи пред различни хора, и си дадох сметка, че тя е точно такава — плитка, долна лъжкиня. Може би дори социопат. Не знам как не съм го видял преди.

— Сигурно се е държала по начина, по който си е мислела, че искаш да я видиш. Как се запознахте?

Разказах й как се запознахме — една лятна нощ на парти по случай новия дом на общ приятел в Ню Есекс. Веднага ми се наби на очи. Другите гости носеха летни рокли и закопчани догоре ризи, а Миранда бе по отрязани джинси, толкова къси, че белите джобове стърчаха от разръфаните ръбове, и тесен потник с мишената на Джаспър Джоунс отпред. Държеше кутия „Пабст Блу Рибон“ и говореше с Чад Павоне, мой колега и приятел, който бе купил къщата, в която празнувахме. Беше отметнала глава и се смееше. Веднага си помислих две неща — че е най-сексапилната жена, която съм виждал, и че Чад Павоне никога през живота си не е казвал нещо смешно, така че на какво се смееше? Побързах да се извърна и затърсих познато лице сред останалите гости. Истината бе, че когато видях Миранда, се почувствах като блъснат в гърдите от внезапното осъзнаване, че жени като нея наистина съществуват извън страниците на мръсните списания и холивудските филми и че тя най-вероятно е тук с някой друг.

Научих името й от жената на Чад. Миранда Хобарт. Гостувала в Ню Есекс за една година. Била нещо като художник и си намерила работа на касата на местен летен театър.

— Има ли си приятел?

— Ако искаш вярвай, няма. Трябва да я заговориш.

— Съмнявам се, че съм неин тип.

— Няма как да разбереш, ако не я попиташ.

Когато в крайна сметка се заговорихме, инициативата беше на Миранда. Партито беше напреднало и аз седях сам на полегатата морава зад къщата на Чад и Шери. През скупчените покриви различавах отблясъка на океана, осветяван периодично от въртящия се лъч на морския фар. Миранда седна до мен.

— Чувам, че си много богат — каза с дълбок глас без никакъв акцент. Думите й излизаха леко завалено. — Всички говорят за това.

Наскоро бях уредил продажбата на малка компания, създала програма за качване на снимки в интернет, с голяма социална медия — за сума, която дори аз смятах за нелепо огромна.

— Така е — казах.

— Само за твое сведение, няма да спя с теб, защото си богат.

Усмихваше се — предизвикателно.

— Радвам се да го чуя — казах аз. Думите прозвучаха тромаво в собствената ми уста, линията на покривите в далечината леко се килна. — Но се обзалагам, че ще се омъжиш за мен.

Тя отметна глава и се разсмя гърлено. По същия начин я бях видял първия път, когато се смееше на нещо казано от Чад, но отблизо смехът й не изглеждаше престорен. Гледах линията на челюстта й, представях си какво ли е да притисна устни върху мекото на шията й.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — каза тя. — Предлагаш ли ми?

— Защо не? — отвърнах аз.

— И кога ще се женим?

— Може би следващия уикенд. Не мисля, че трябва да действаме прибързано при подобни неща.

— Така е. Това е сериозен ангажимент.

— Просто ми е любопитно — казах аз. — Знам какво внасям в отношенията си, но какво точно внасяш ти? Можеш ли да готвиш?

— Не мога да готвя. Не мога да шия. Мога да бърша прах. Сигурен ли си, че искаш да се оженим?

— За мен ще е чест.

Поговорихме още малко и после се целунахме, направо на моравата. Получи се неловко, зъбите ни изтракаха, брадичките ни се чукнаха една в друга. Тя се изсмя отново, а аз й казах, че сватбата се отменя.

Но не се отмени. Оженихме се. Не седмица, а година по-късно.

— Мислиш ли, че ме е разигравала от самото начало? — попитах Лили. Самолетът бе излетял и се намирахме в онзи особен мехур, известен като пътуване по въздуха, между различни страни, носещи се с ужасяваща скорост на височината на облаците, но в същото време унесени от изкуствено поддържаното въздушно налягане, меките седалки и равномерното мъркане на двигателите.

— По всяка вероятност.

— Но начинът, по който подходи към мен… начинът, по който повдигна темата за богатството ми от самото начало… Изглеждаше като шега, като нещо, което никога не би казала, ако се опитва наистина да си хване съпруг.

— Реверсивна психология. Повдигаш въпроса от самото начало и по някакъв начин всичко изглежда невинно.

Умълчах се, замислен над думите й.

— Хей — продължи тя. — Това, че те е използвала, не означава, че не изпитва чувства към теб, че не сте си прекарвали добре заедно.

— Определено си прекарвахме добре заедно. А сега тя си прекарва добре с друг.

— Как мислиш, какво намира тя у Брад?

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Каква е причината? Тя рискува брака си. Дори да получи половината, сигурно няма да получи онази мечтана крайбрежна къща, която строи. Връзката с Брад може да се окаже катастрофа за нея.

— Много мислих за това. Отначало реших, че е влюбена в него, но сега не мисля, че обича когото и да било. По-скоро е отегчена. Очевидно е приключила с мен, освен като с източник на доходи. Няма да се промени, още е млада и достатъчно красива, за да нарани безброй хора. Може би трябва наистина да я убия, просто да я премахна от този свят.

Обърнах се към съседката си, но не я погледнах в очите. Тя беше отпуснала ръце в скута си и видях, че кожата й е настръхнала. От самолета ли я побиваха тръпки, или причината бях аз?

— Наистина би направил услуга на света — каза тя толкова тихо, че трябваше да се наведа леко към нея, докато вдигах очи. — Говоря сериозно. Както вече казах, всеки рано или късно умира. Ако убиеш жена си, ще направиш само онова, което така и така ще й се случи. И ще спасиш други хора от нея. Тя е зло. Тя прави света по-лошо място. А онова, което е направила на теб, е по-лошо и от смъртта. Всички умираме, но не всеки трябва да види любимия си с някой друг. Тя е нанесла първия удар.

В кръга жълта светлина от лампичката за четене виждах множество пъстроцветни петънца в светлозелените й очи. Тя примигна, белите й като хартия клепачи бяха изпъстрени с розово. Близостта на лицата ни беше по-интимна от секса и така се изненадах от внезапния ни контакт очи в очи, колкото бих се изненадал, ако открия ръката й върху чатала си.

— Как да го направя? — попитах и усетих, че и аз настръхвам.

— Така, че да не те хванат.

Разсмях се и временната магия се развали.

— Толкова лесно?

— Толкова лесно.

— Още едно питие, сър? — Стюардесата, висока брюнетка със стройни бедра и яркорозово червило, сочеше празната ми чаша.

Исках още едно, но обръщането на главата ми към нея предизвика внезапно замайване и отказах. Помолих я за вода. Когато се обърнах обратно, съседката ми се прозяваше, разперила ръце, пръстите й докосваха меката облегалка на седалката пред нея.

— Уморена си — казах аз.

— Малко. Но нека да продължим. Това е най-интересният разговор, който съм водила в самолет.

За момент изпитах колебание. Наистина ли това беше просто интересен разговор? Направо я чувах как разказва на приятелка на следващия ден: „Няма да повярваш какъв тип срещнах на летището… Ненормалникът ми разказа най-подробно как смята да убие жена си“. Сякаш прочела мислите ми, тя докосна ръката ми.

— Извинявай. Прозвуча лекомислено. Приемам това сериозно, или толкова сериозно, колкото на теб ти се иска да го приема. Играем на пълна истина, нали така? А истината е, че нямам морален проблем, че ще убиеш жена си. Тя те е излъгала. Използвала те е, омъжила се е за теб. Харчила е спечелените от теб пари, а сега ти изневерява с мъж, който също взема парите ти. Напълно си го заслужава, ако питаш мен.

— Господи. Ти наистина не се майтапиш.

— Така е. Но аз съм само една непозната, която седи до теб в самолет. Сам трябва да решиш. Има голяма разлика между това да искаш да убиеш жена си и наистина да го направиш. И още по-голяма между това да убиеш някого и да ти се размине.

— От личен опит ли го казваш?

— По този въпрос се позовавам на Петата поправка^[1] — каза тя с нова прозявка. — Май ще подремна малко. Ако нямаш нищо против. Ти продължавай да мислиш за жена си.

Отпусна облегалката си назад и затвори очи. Помислих дали и аз да не направя опит да поспя, но не ме свърташе. Вярно беше, че обмислях съвсем реалната възможност да убия жена си, но сега го бях казал на глас. При това на човек, който май смяташе идеята за добра. Сериозно ли говореше тази жена? Обърнах се и я погледнах. Тя вече дишаше дълбоко. Загледах се в профила й, в деликатния й нос с лека чупка на върха, затворените устни, горната съвсем леко издадена над долната. Дългата й леко вълниста коса беше прибрана зад малко ухо, което не беше продупчено. Най-тъмните лунички бяха по носа, но когато се вгледах по-внимателно, видях, че по-голямата част от лицето й е покрита с малки лунички, същинска галактика от едва видими петънца. Тя внезапно си пое дъх така дълбоко, че гърдите й се повдигнаха, и се обърна към мен. Извърнах се, когато главата й легна на рамото ми.

Останахме в тази поза доста време, поне час. Ръката ми, която не исках да помръдна, започна да ме боли, после изтръпна, сякаш изобщо я нямаше. Поръчах си още един джин с тоник и се замислих за онова, което бе казала за убийството. Имаше смисъл. Защо отнемането на живот трябва да се смята за толкова ужасно деяние? След съвсем кратко време тази планета ще бъде населена изцяло от нови хора, а всички, които я обитават сега, ще са умрели, някои ужасно, а други за един миг, сякаш някой е натиснал копче. Истинската причина убийството да се смята за такова престъпление е заради онези, които са останали. Близките, обичаните. Но ако някой не е бил истински обичан? Миранда имаше роднини и приятели, но през трите ни години брак бях започнал да разбирам, че всички те дълбоко в себе си знаят какво представлява тя. Евтина използвачка, задоволяваща се да постига своето благодарение на външния си вид и свикнала да й се угажда. Щяха да скърбят за нея, но ми бе трудно да си представя, че наистина ще липсва на някого.

Самолетът започна леко да се подрусва и дълбокият глас на пилота се разнесе по високоговорителите:

— Драги пътници, попаднахме в лека турбулентност. Ще ви помоля да се върнете на местата си и да се закопчаете, докато не минем през зоната.

Довърших питието си и в същия миг самолетът рязко пропадна, подобно на кола, която бързо се спуска от хълм. Някаква жена зад мен възкликна уплашена, а новата ми съучастничка се събуди със стряскане и погледна нагоре към мен със зелените си очи. Не знам дали бе по-изненадана от пропадането на самолета, или от това, че се е сгушила в мен.

— Просто турбулентност — казах аз, макар че стомахът ми, който се беше преобърнал от рязкото движение, се бе свил на топка от страх.

— О. — Тя се протегна и разтърка очи с длани. — Сънувах.

— Какво сънува?

— Вече не помня.

Самолетът се раздруса още няколко пъти, след което продължи гладко.

— А аз си мислех за разговора ни — казах аз.

— И какво?