Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (4)

4.
Лили

Година преди пристигането на Чет, когато прекрасната ми оранжева котка Бес бе все още жива, една сутрин я намерих при оградата на зеленчуковата градина, притисната от огромен черен уличен котарак. Бес съскаше, козината й бе настръхнала, но бе ясно, че отстъпва. Гледах как котаракът скочи на гърба й и заби нокти в бедрата й. Зная, че котките не пищят, но това е единственият начин, по който бих могла да опиша звука, издаден от Бес. Почти човешки писък на ужас. Втурнах се напред, заплясках с ръце и котаракът избяга. Отнесох Бес в къщата и проверих козината й за кръв. Нямаше, но аз знаех, че ужасният котарак ще се върне.

— Просто дръж Бес вътре — каза майка ми.

Опитах се, но Бес плачеше при вратата, а точно през този семестър баща ми провеждаше семинар вкъщи; във вторник и четвъртък вечер идваха студенти, които излизаха отвън да пушат на стъпалата и Бес лесно можеше да се измъкне.

Беше пролет, времето започваше да се стопля и спях на открехнат прозорец. Една сутрин, точно преди изгрев, чух Бес да мяука ужасено отвън. Нахлузих маратонките си и тичешком излязох в задната градина. Видях ги веднага в сивата светлина на утрото. Бес отново беше притисната към оградата, ужасният черен котарак бе приклекнал и готов за атака. Двамата бяха замръзнали в ужасния момент като някаква диорама от Националния исторически музей. Заплясках с ръце и завиках, но бездомникът просто обърна грозната си муцуна към мен, изгледа ме с безразличие и отново насочи вниманието си към Бес. Веднага разбрах, че ще убие Бес, ако му се удаде възможност — може би не тази сутрин, но все някога, и че аз не мога да направя нищо, за да му попреча.

В края на недовършения заден двор имаше купчина камъни за настилка. Бяха там от толкова време, че някои бяха покрити с мъх. Взех най-големия, който можех да вдигна; ръбовете му бяха остри и бе хлъзгав от росата. Тръгнах тихо и бързо, за да застана зад котарака. Нямаше нужда да стъпвам тихо. Той не се страхуваше от мен и цялото му внимание бе насочено да тероризира Бес. Без да се замислям, вдигнах камъка над главата си и го стоварих отгоре му с всички сили. Котаракът обърна глава в последния миг и измяука, когато острият ръб удари черепа му, а останалата част на камъка го затисна. Бес побягна с такава скорост, с каквато не я бях виждала да се движи. Тялото на котарака потръпна и замря. Обърнах се към къщата; очаквах да видя как някой пали лампата, събуден от звука на убийството, но всичко беше притихнало.

Оказа се лесно.

Капакът към мазето беше отключен. Слязох предпазливо по хлъзгавите от мъртви листа стълби, затърсих пипнешком и намерих една от пластмасовите лопати за сняг, оставени до стената. С ръба й махнах камъка от котарака, после я подпъхнах под безжизненото тяло. Не видях никакви поражения по грозната му глава; ужасявах се, че не е мъртъв, а само зашеметен и че всеки момент ще скочи със съскане и ще ми се нахвърли, за да си отмъсти. Но когато вдигнах котарака, той се отпусна като парцал и внезапно ме лъхна воня на изпражнения — беше изпразнил червата си в момента на смъртта. Бях очаквала кръв, но не и лайна. От миризмата ми призля, но бях доволна, че съм убила противния котарак.

Не се оказа толкова тежък, колкото си мислех — сплъстената му козина създаваше впечатлението, че е по-едър, отколкото бе в действителност, — но въпреки това тежеше. Успях да го отнеса на десетина стъпки до края на гората и изхвърлих тялото му върху някакви гниещи листа. Около пет минути разравях пръст и шума и го засипвах, докато не го покрих напълно. Беше достатъчно. Родителите ми и без това никога не идваха тук.

Върнах се в леглото, разтреперана от студ. Не мислех, че ще успея да заспя отново, но успях, при това лесно.

През следващите няколко дни проверявах трупа на бездомния котарак. Лежеше си там, без никой да го е открил, наоколо бръмчаха мухи, а една сутрин просто изчезна. Сигурно го беше отмъкнал койот или лисица.

Бес се върна към котешкия си живот, влизаше и излизаше от къщата, а понякога, когато се търкаше в глезените ми или мъркаше в скута ми, си представях, че ми благодари за онова, което бях направила. Беше си върнала царството и всичко на света беше наред.

След преживяването с Чет в нощта на партито веднага си помислих за случката с бездомния котарак. Тя ме караше да си представям, че мога да го убия и да ми се размине. Изглежда, най-важното бе тялото му никога да не бъде открито. И ако наистина беше така, то трябваше да науча някои неща за Чет.

След партито той изчезна за известно време, не излизаше от апартамента и не идваше в къщата. Все пак го видях една вечер. Беше на поляната и гледаше нагоре към прозореца на стаята ми. Тъкмо бях изгасила лампата и се канех да си легна, когато го забелязах — стоеше долу и леко се олюляваше, като дърво на вятъра. Не гледаше мен. Бях оставила прозореца открехнат и щората леко вдигната, за да влиза свеж въздух. Почувствах се глупаво и се уплаших, в очите ми напираха сълзи, но си казах, че Чет няма да ме накара отново да се разплача. Вече знаех със сигурност, че той просто изчаква удобен момент да ме изнасили и да ме убие. Бях обмислила дали да не кажа на майка ми за станалото, но реших, че тя ще застане на негова страна, че ще се зачуди защо се връзвам толкова много. А баща ми още беше някъде с поетесата Роуз и ако се съдеше по начина, по който майка ми говореше за това късно вечер, оставах с впечатлението, че няма да се върне. Попитах я веднъж, докато приготвяше огромно количество хумус в кухнята.

— Татко обаждал ли се е?

— Татко ти не се е обаждал — отвърна тя, като наблягаше върху всяка дума за максимален ефект. — Татко ти, както чух, се направил на пълен глупак в Ню Йорк, така че очаквам да го видим в най-скоро време. Нали не си се разтревожила, скъпа?

— Не. Просто се чудех. Ами Чет? Той тръгна ли си?

— Чет ли? Не, още е тук. Защо питаш?

— Просто не съм го виждала. Реших, че може да се е изнесъл от апартамента и ще мога да се върна отново там.

Обичах малкия апартамент над ателието на майка ми, с неговите варосани стени и огромни прозорци. Имаше един стар червен безформен стол, който навремето беше в къщата и после го пренесоха в апартамента. Беше малко скъсан по дъното и пълнежът му непрекъснато се ръсеше, но въпреки това ми липсваше. Когато апартаментът пустееше, отивах там да чета.

— Пак можеш да идеш. Чет няма да те ухапе.

— Той има ли кола?

— Кола ли? Господи, не ми се вярва. Не мисля, че в момента изобщо има къде да живее, освен тук.

— Тогава как е дошъл тук, щом няма кола?

Тя се разсмя и облиза хумуса от пръстите си.

— Моята буржоазно възпитана дъщеря. Скъпа, не всички имат коли. Взел е влака от града. Защо питаш толкова много за Чет? Не го ли харесваш?

— Не, гаден е.

— Ха, сега наистина говориш като баща си. Е, каквото и да си мислите вие двамата, Чет е истински художник и всички ние правим огромна услуга на света на изкуството, като му осигуряваме място, където да се съсредоточи това лято. Не всичко се върти единствено около теб, Лили, не го забравяй.

Бях измъкнала от майка ми онова, което ми трябваше. Чет нямаше кола и беше пристигнал с влак, което означаваше, че нищо не му пречи да си събере багажа и да се махне. Това правеше работата ми много по-лесна. Започнах да се подготвям, да прекарвам повече време на поляната до старата ферма, където събирах най-големите камъни, които можех да нося. Освен това се постарах Чет да ме вижда — изнесох един стар шезлонг на слънчево място в двора между къщата и ателието. Не исках да продължава да ме избягва, тъй като беше особено важно да ми се доверява до известна степен, да установи някаква връзка с мен. Първите няколко дни, докато лежах на слънце и четях със слушалки на ушите, Чет не се появи. Веднъж или два пъти ми се стори, че виждам силуета му в стъклената врата на апартамента и че ме гледа. Но един ден той излезе навън да изпуши цигара и застана на горната площадка в омацания си с бои комбинезон, под който нямаше риза. Надникнах над романа на Агата Кристи, който четях, и той ми кимна и вдигна ръка за поздрав. Инстинктивната ми реакция бе да не му обърна внимание, да не му доставя удоволствие с отговора си, но се насилих също да вдигна ръка и да му махна.

Когато излязох да чета на следващия ден, беше горещо и задушно — от онези дни, когато се будиш плувнала в пот, вземаш студен душ и започваш да се потиш веднага щом излезеш от банята. Сложих си зелените бикини. Имах ги от две години, но тялото ми не се беше развило особено. Горнището ми ставаше, макар че долу, при бедрата, малко ме стягаха. Отгоре обух шортите, които измолих от майка си в началото на лятото. Бяха на разноцветни карета и тя каза, че с тях приличам на някой Кенеди, но въпреки това ми ги купи. Отнесох книгата и крема против слънце при шезлонга, който беше обърнат към апартамента на Чет. Мразя слънцето и горещината. Червенокоса съм и луничава и от слънцето луничките ми само потъмняват. Омазах се с крем против слънце, като се мъчех да си спомня дали голямото число, отбелязано на бутилката, е добро или лошо. Поглеждах към апартамента и скоро забелязах Чет да наднича през прозореца. Можех да видя как оранжевото огънче на цигарата му светва и угасва. Минаха петнайсет минути, слушах музика и четях „Стаена смърт“, когато Чет се появи с чаша кафе, слезе по стълбите на ателието и небрежно тръгна към шезлонга ми.

— Здрасти, Лили — каза той, след като спря почти до мен. Вече вдигналото се високо слънце осветяваше косъмчетата по голите му ръце и раменете му, така че той направо блещукаше. Миришеше така, сякаш не се е къпал от дни.

Отвърнах на поздрава му.

— Какво четеш?

Понечих да вдигна пренебрежително книгата към него, но си спомних, че трябва да съм малко по-мила, за да не заподозре нищо, когато по-късно отида в апартамента.

— Агата Кристи. От поредицата с мис Марпъл.

— Супер — каза той и сръбна шумно от кафето си. Като всичките му неща, чашата беше оплескана с бои. — Как е? — попита ме.

Знаех, че пита дали нещата са добре помежду ни след онова, което стана в нощта, когато дойде в стаята ми. Искаше да разбере дали помня, че е бил там.

— Нормално — казах аз.

Той закима.

— Ужас, тук е адска жега.

Свих рамене и отново насочих вниманието си към книгата. Бях направила достатъчно, а и не ми се искаше да говоря повече с него. Преструвах се, че чета, но усещах, че той продължава да ме оглежда. Потта се беше събрала там, където двата триъгълника на бикините ми се срещаха, и една капка се стичаше бавно надолу по гръдния ми кош. Насилих се да не я избърша пред Чет, макар че усещането бе непоносимо, сякаш очите на Чет ме разрязваха като скалпел. Накрая той отново отпи дълга глътка кафе и се махна.

Баща ми се върна. Имаше много викане и малко сълзи. Руснакът си замина и за известно време родителите ми бяха постоянно заедно, пиеха както винаги в задния двор и слушаха джаз. Имаше няколко причини да се радвам, че баща ми се е върнал; едната бе, че тъй като вниманието на родителите ми е обърнато един към друг, можех да се съсредоточа върху задачата си да се отърва от Чет. Бях нагласила всичко идеално на поляната, купчината камъни растеше всеки ден, а въжето бе на мястото си при старата стена. Оставаше само да избера идеалния ден, когато никой няма да забележи как пресичам предния двор до апартамента на Чет, нито ще види как двамата отиваме заедно в гората. Денят се оказа един спокоен четвъртък три дни след завръщането на баща ми. Прекарах следобеда в стаята си, препрочитах „Чудноватият дом“ и слушах приглушените звуци на пиещите ми родители. Бяха започнали с бутилка вино на обед, после излязоха на двора и продължиха с джин и музика. Когато свърши последният албум, не пуснаха нов и чух как вратата на спалнята им се затваря, а после смях. Погледнах през прозореца; тъкмо започваше да се смрачава, сенките от близката гора се издължаваха по обраслия с бурени двор. Моментът беше идеален. Нямаше други гости, а родителите ми едва ли щяха да напуснат спалнята си до сутринта.

Сложих си джинси, чорапи и маратонки. Щеше да има комари и не исках да ме хапят по глезените. Намерих къс бял потник, който имах от няколко години. Имаше избродирана пеперуда и ми бе малко тесен. Исках да съм сигурна, че Чет ще ме последва до поляната. Пъхнах в джоба си малкото ножче, което ми беше подарил дядо Хендърсън. Не смятах да го използвам, но се чувствах добре от допира му върху бедрото ми. Чет беше непредсказуем и не исках да се опита да прави секс с мен, преди да стигнем до кладенеца. Освен това взех малко фенерче от горното чекмедже на бюрото до стълбата. В гората бе винаги тъмно, особено привечер.

Излязох от предната врата и слязох по дървените стъпала до асфалтираната алея. Прекосих двора, внезапно разтревожена, че се стъмва прекалено бързо. Зад ателието небето беше покрито с розови облаци, които приличаха на нарисувани с акварел. Докато минавах покрай шезлонга, надуших цигарен дим и погледнах нагоре точно когато Чет излизаше на площадката. Идеално. Нямаше да ми се налага да чукам на вратата и да се безпокоя, че ще ме замъкне в апартамента.

— Здрасти, малка Лил — каза той завалено.

Спрях и го погледнах.

— Чет, ще ми направиш ли една услуга? — Не знам дали се бях обръщала към него по име досега и думата прозвуча странно в устата ми, като ругатня, която не би трябвало да изричам.

— Услуга? Всичко за теб, моя Жулиета, моя роза с всевъзможни имена. — Той скръсти ръце на гърдите си. Знаех, че се мъчи да имитира Шекспир, но не му се получаваше. Жулиета е на балкона, а Ромео е долу, нали така.

— Благодаря. Ще слезеш ли?

— Заради теб отивам навсякъде, моя Жулиета — каза той и метна цигарата в широка дъга. Тя падна на алеята, разхвърчаха се искри. Той влезе в апартамента и го зачаках. Мислех си, че ще съм нервна, но не бях.