Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (6) (Гибелта на „Титаник“)

Шансът

На следната вечер Едуард Хаксли тръгна за срещата, уговорена с Кежбърн. Той вървеше пеша, тъй като от неговия дом до Бонд стрийт, където се намираше магазинът на Кежбърн, не беше далече.

Стъпките му кънтяха по паважа на празнично утихналата улица, над която беше надвиснала студена мъгла. От време на време тласъците на вятъра разклащаха пламъка на фенерите, разтърсваха прозорците и оградите.

Хаксли вдигна яката на балтона си и още по-здраво нахлупи шапката си. Той крачеше бавно, като че ли по такъв начин искаше да забави решението, което щеше да бъде съдбоносно за него. Защо ли Кежбърн беше изявил желание да говори с него именно в бюрото си, и то в такъв необичаен час? Вероятно той трябваше да свърши много неща, преди да замине. Хаксли още веднъж прехвърли през паметта си всичко, което се беше случило през този ден.

Бети беше прескочила за малко по обяд, за да му разкаже за направените от нея усилия. Както винаги тя беше оптимистично настроена. След това той отиде да обядва при леля Синтия. Сър Жул Карнит също беше пристигнал. Надълго и нашироко обсъждаха неговия въпрос. Кредитът, който Карнит в края на краищата се съгласи да му отпусне, се оказа дори по-малък, отколкото се очакваше. Все пак може би банкерът в Ню Йорк сам щеше да увеличи този кредит. Но тази история с Кежбърн…

Той зави по Бонд стрийт. По това време улицата беше почти безлюдна. Посивелите от старост търговски къщи се издигаха мрачни и запустели.

Хаксли спря за миг на ъгъла и погледна към другата страна на улицата, където в светлината на лампите блестеше фирмата на един магазин. Златисти букви върху черно стъкло: Кежбърн & Пейн. Бижутери. А под нея широката витрина с предпазна ролетка и вратата, на която беше поставена решетка.

Хаксли колебливо прекоси улицата и влезе в къщата през портала до самия магазин. Ръката му потърси бутона. Звънецът безмилостно раздра тишината. Зад обкованата с желязо врата се приближиха стъпки.

— Кой е?

— Хаксли.

Затракаха ключалки. В слабо осветения хол стоеше Кежбърн. Той се взря в посетителя, след това кимна с глава.

— Влезте!

Той заведе Хаксли в едно помещение, което, сравнено с елегантно обзаведения магазин, оказваше твърде отрезвяващо въздействие. То беше кантора както много други: каса, маса и столове, пред прозореца към двора пулт, върху който бяха натрупани папки и други книжа.

По стените висяха няколко пожълтели дипломи и гравюри.

Кежбърн посочи един от столовете. Сам той седна зад пулта и запрелиства някакви книжа, като не удостои с никакво внимание посетителя.

Най-сетне обърна въртящия се стол към него и изгледа Хаксли с преценяващ поглед. Ръцете му посегнаха към верижката на часовника.

— Какво има да ми кажете, милорд? — дребният мъж говореше тихо, почти предпазливо и търпеливо зачака отговора.

Хаксли търсеше думи. С парфюмираната носна кърпа леко изтри лицето си и преглътна.

— Мистър Кежбърн, аз имам… затруднения.

— Искате да кажете, дългове.

— Е да, дългове. Баща ми…

— Ще се нагърби ли със задълженията ви?

— Непременно.

— С всичките ли?

Това беше въпросът, от който Хаксли се страхуваше. Пред очите му причерня.

— Нали менителницата е все още у вас?

— Разбира се, там! — Кежбърн посочи касата. — Утре срокът изтича. Милият татко ще плати ли и тази сума?

— Моля, върнете ми менителницата, господин Кежбърн — изстена Хаксли. — Ще наредя да ви издадат нова.

По устните на Кежбърн мина блага усмивка.

— Защо? Би могло да се отсрочи старата.

— Дайте ми менителницата! — Хаксли скочи, побледнял като платно. — Или ми нямате доверие, сър?

— Доверие ли казахте? Слушайте, млади човече! Вие купувахте при мен като някой крез. Скъпи, много скъпи подаръци за вашите… Е, това не е моя работа. Само че не се погрижихте за плащането.

— Какво си позволявате!

— Вие ми връчихте менителницата на вашия баща за цялата сума. Аз я взех, без да се двоумя, а вие се съмнявате в доверието ми! И още нещо: дори ако баща ви би бил съгласен да погаси менителницата, той не би имал тази възможност, защото вие с вашето лекомислие го тласнахте към края на пропастта. Така че менителницата няма стойност за мен. А вие говорите за доверие!

— Господин Кежбърн, поставете нов срок! — Хаксли премина към молба. — Вие ще получите парите си, кой можеше да предвиди…

Кежбърн се наведе напред.

— Не можеше да се предвиди ли? Разбира се, милорд, разбира се. Но и поради друга една причина документът няма стойност за мен. Подписът на вашия баща под текста е фалшифициран!

Панически страх завладя Хаксли. Първата му мисъл беше: „Да се махам от тук! Да бягам!“ Той беше разобличен. Лорд Едуард Хаксли — фалшификатор на менителници! Дали зад вратата не чакат вече полицаите, за да го арестуват, не, никакви гласове, никакви стъпки; свистеше само газената лампа. Той беше сам с Кежбърн!

Натискът в главата му намаля, хаосът на мислите се разпръсна. Той отново започна ясно да вижда нещата. На няколко крачки от него стоеше касата. В нея се намираше менителницата, това утежняващо веществено доказателство. Ами ако сега пречука Кежбърн? Никой не го беше видял да идва, никой нямаше да го види, че си отива. А след няколко дни щеше да е на път за Америка.

Погледът му се премести от касата към Кежбърн.

Бижутерът го наблюдаваше така, като че ли изчакваше да види въздействието на някакво упойващо средство. В ръцете му блестеше ножът за писма. Устните му се разтвориха в усмивка.

За Хаксли тя беше злораден кикот. Дали Кежбърн е отгатнал мислите му? Удоволствие ли му доставяше да измъчва жертвата си.

Хаксли все още втренчено се взираше в това лице. Вълна от омраза, страх и отчаяние го връхлетя. Пръстите му трепереха.

Внезапно Кежбърн каза:

— Благодарете на бога, мое момче, че попаднахте на мен. Но първо изпийте чашка уиски. — Без ни най-малко да бърза, той взе от едно бюфетче шише и чаши. — Отдавна следя вашия живот и вашето поведение. Предвиждах всичко, което се случи. Ще запитате, защо тогава се съгласих на тази история с менителницата? Ще ви го кажа: бях любопитен дали и този път ще се измъкнете от примката. За да узная това, реших да направя риск. Аз съм достатъчно заможен, за да си позволя такива експерименти.

Той наля чашите със сигурна ръка.

— Започнах като часовникар, а и днес още часовниците са моя страст. Знаете ли, хората са като часовници. Ако човек ги познава добре, може да ги застави да „вървят“ по негово желание. Така те винаги ще му бъдат полезни.

Хаксли два пъти изпразни чашата.

Кежбърн кимна с глава, като се смееше безгласно.

— Така! Сега поне придобихте пак цвят.

Досега Хаксли беше мълчал смаян. Но ето че се осмели да попита недоверчиво:

— Вие няма да направите донесение?

— Само една дума би била достатъчна, за да ви тикна в затвора. Простете ми суровия израз. Исках само да ви напомня това. Далеч съм от мисълта да търся отмъщение. Кому би било от полза? А в края на краищата бих искал да се добера и до парите си. Смятам, че това ще ми се отдаде по-лесно без съдилищата.

Хаксли беше накрая на силите си. Грохнал, той се отпусна в креслото си.

— Ще понеса последствията.

— Искате да отнемете живота си? Бог да ни пази от това! Та вие обичате живота, вашия живот! Не, вие доброволно никога не бихте сложили край на живота си, никога.

— Какво мога да очаквам от него? — пошепна Хаксли.

— Имайте само търпение, всичко ще тръгне по реда си. Опомнете се, имайте доверие във всемогъщия!

— А менителницата?

— За сега остава на мястото си. — Кежбърн посочи касата. — Успокоява ли ви това?

Не, това не успокояваше Хаксли, макар че мислите му отново затекоха нормално. Какво ли не би дал, за да се унищожи тази хартия. Но какво ли би могъл да предложи за нея? Дълъг му към Кежбърн оставаше. Той безусловно се намираше в ръцете на бижутера, докато той желаеше това. Отсега нататък над главата му щеше да виси Дамоклев меч. Може би Кежбърн искаше точно това, за да му даде урок и да го накара да изостави досегашния си живот? Това не би било изключено за такъв чудак като него.

Вероятно известна роля играеше и загрижеността на Кежбърн към Бети. Днес тя се беше изказала много обнадеждаващо: брат й щял да му помогне да намери изход да разреши дилемата. Дали знаеше за историята с менителницата? Едва ли. Каквато си беше пряма, тя веднага би му го казала. И въпреки че опасността не беше окончателно премахната, то все пак беше постигнато известно отсрочване. Животът продължаваше!

Кежбърн като че ли отново отгатна мислите му.

— Случаят остава между нас — каза той. — Ще ви дам един шанс. Разбирате ли? Искам да видя дали ще го използвате. И как ще постъпите.

— Дълго време ще остана ваш длъжник, мистър Кежбърн.

— Това зависи от вас.

— Наистина не зная как да ви се отблагодаря.

— Благодарете на щастливата си звезда.

— Бети ли?

Въпросът остана без отговор.

— Кога имахте намерение да заминете за Америка?

— На двадесети, с кораба „Сент Пол“, ако не се случи нещо непредвидено.

— На този ден корабът „Сент Пол“ въобще няма да вдигне котва. Заради стачката на миньорите. Не знаехте ли това?

— Нищо не бях чувал!

— Следващата възможност за прекосяване на океана е с кораба „Титаник“, който ще тръгне от Саутхемптън в сряда. Аз също ще пътувам с него. Навярно Бети ви е осведомила, че поради важни сделки заминавам за Щатите. Тя ще ме придружава.

— Вие предлагате да взема същия кораб.

— Защо не? Кой знае докога още ще продължават стачките? Презаверете билета си. Ако желаете, аз ще се заема с това.

Хаксли се колебаеше. Намерението му беше да напусне Англия без всякакъв шум с пощенския кораб. А сега да пътува с „Титаник“? Тъкмо с този колос, чието първо пътешествие обещаваше да се превърне в обществено събитие от първа величина? Щеше да срещне много, прекалено много познати на борда. Дали да се откаже от предложението на Кежбърн? Но защо всъщност? За сега кошмарът за грозящата го катастрофа се беше разпръснал. Това, което го очакваше в далечно бъдеще, не го тревожеше.

— Имате право, мистър Кежбърн. Би било глупаво да седна върху пълните си куфари и да чакам, докато…

— Добре! — Кежбърн любезно му подаде ръка. — Значи ще се видим на борда на „Титаник“.