Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (33) (Гибелта на „Титаник“)

Каюта сто и пет

Пътниците не подозираха какво ставаше в машинното отделение. Малцина обръщаха внимание на обстоятелството, че лампите горяха по-слабо и че носът на кораба бавно се наклонява на една страна.

Мнозина се усмихваха на паниката, обхванала хората от междинната палуба. Говореха за масова психоза, за освобождаване от комплекси, тъй както това беше описано от току-що прочулия се Зигмунд Фройд, и ругаеха учебната тревога, която по безобразен начин беше прекъснала бордовия бал. Имаше и такива, които отхвърляха дори и най-подробните описания на изселниците, окачествявайки ги като „съновидения“, не обръщаха никакво внимание на бъркотията при лодките и продължаваха веселбата.

Хаксли вървеше бързо по коридорите. На пътя му се изпречваха безгрижни бъбрещи групички; те се подиграваха с прекалено старателните, които едва се справяха със спасителните ризи.

Хаксли се спря пред вратата с номер сто и три. Това беше каютата на Бети. Дали е отишла вече при лодките, се запита той. Вратата беше полуотворена. Той влезе.

Бети очевидно беше напуснала каютата набързо. Той огледа помещението в светлината на нощната лампичка. Нежни нарциси лежаха стъпкани в локва вода. Гардеробът зееше. Навсякъде бяха пръснати дрехи, бельо и тоалетни принадлежности.

Едва доловим шум на отваряща се врата накара Хаксли да се огледа. Кежбърн стоеше на съединителната врата към съседната каюта.

— Ето ви най-после! — каза той невъздържано. — Влизайте по-скоро!

Хаксли изненадано се озова на нелюбезната покана.

— Мистър Кежбърн, известно ли ви е, че…

— Затворете вратата! — изсъска бижутерът. Той закриваше с ръцете си масата, по която лежаха сандъчета и уреди с всевъзможни златарски инструменти.

— Къде е Бети? — попита Хаксли. — Тя веднага трябва да иде при лодките.

— Заради учебната тревога ли? Смешно! Носите ли накита?

— Може би не е никаква учебна тревога, мистър Кежбърн!

— Изглежда, че тази вечер не ви понася шампанското, лорде. Дайте ми накита.

— Не чувате ли сирената? Тя предава сигнала SOS. Корабът е в опасност!

— Не се отклонявайте непрекъснато от въпроса. Веднага дайте огърлицата!

Хаксли присви очи.

— Каквото и да стане, аз искам да си разчистя сметките с вас. Така че, първо, дайте полицата, а след това ще получите огърлицата!

— Охо, вие ми нямате доверие — констатира подигравателно бижутерът. — Това не е добра база за сътрудничеството ни, драги приятелю.

— Не го усуквайте, Кежбърн! Уговорката ни беше именно такава: огърлицата на мисис Хотклиф за полицата.

Преди Кежбърн да отговори нещо, вратата се отвори с трясък. Влязоха Конър и двама други господа.

Кежбърн скочи и застана пред масата.

— Сбъркали сте вратата, мистър Конър. Веднага напуснете каютата ми!

— Този път сбъркахте вие. Казвам се инспектор Конър от Скотланд Ярд — Той направи знак на двамата си придружители, след което те внимателно отместиха смаяния бижутер, за да видят какво има на масата.

Междувременно Конър се обърна към Хаксли, който беше отстъпил назад.

— Дадохте ли вече огърлицата на мисис Хотклиф на този… — той кимна по посока на Кежбърн — на този господин, лорд Хаксли?

— Не, аз… аз исках… — Хаксли заекваше и не можеше да каже повече нищо.

Конър клатеше глава.

— Разбирам ви.

Единият от придружителите вдигна голямо, облечено в черно кадифе сандъче, в което — добре подредени — блестяха брилянти с различни размери.

— Господин инспекторе, ето ви и веществените доказателства! Богата колекция от изкуствени камъни и то от най-добро качество. А ето и необходимите инструменти. Смятам, че това е достатъчно.

— Е, Кежбърн? — Конър разглеждаше колекцията. — Глътнахте си езика, нали?

Кежбърн изкриви устните си в тънка усмивка.

— Не разбирам какво всъщност искате от мен. Разбира се, че това е колекция от изкуствени камъни. Аз пътувам за Америка, за да правя оферти с тази стока. Това забранено ли е? А що се отнася до инструментите… В края на краищата аз съм бижутер. Нямам ли право в свободните си часове да се занимавам с това, което е свързано с професията ми? Уважавам старанието ви, мистър Конър, но бих ви посъветвал, когато се занимавате с тънки историйки, които може би се разиграват тук, да бъдете по-внимателен. Името Франк Кежбърн се ползува в Лондон с добра репутация, дори и в най-висшите сфери, сър!

— Името Хаксли също се цени — каза Конър и косо погледна младия мъж, който, останал без дъх, следеше сцената, която се разиграваше пред него, сякаш беше театрално представление. Дори не му идваше на ум, че сам той играе злощастна роля в него.

— Вие ще съжалявате за прибързаните си обвинения, мистър Конър! — извика Кежбърн.

Инспекторът остана непоколебим.

— Откраднатите брилянти трябва да са някъде тук. Претърсете каютата!

— Нямате право за това, сър!

— Имам право да постъпвам на този кораб, както намеря за добре. Оплачете се на капитана, ако искате. Той е информиран за всичко.

Кежбърн удари с юмрук по масата и извика:

— Стига празни приказки! Искам незабавно да ида на палубата! Корабът потъва… Ето, вижте! — Той посочи към коридора. Чуваха се възбудени гласове, тичаха хора.

Конър ядосано махна с ръка.

— Оставете тези глупости, Кежбърн! — След това заповяда на подчинените си: — Време е да започвате обиска!

В този момент Хаксли застана пред Конър и извади огърлицата от джоба си.

— Ето ви накита! — Той произнасяше думите с огромно напрежение, като че ли трябваше да отмества големи тежести. — Даде ми го мисис Хотклиф… доброволно, без моя намеса.

Конър не беше изненадан.

— Това беше преди около един час. Защо ви даде огърлицата?

— Вероятно се е опасявала, че може да бъде открадната. Помоли ме да я предам на съхранение в корабния сейф.

— Но вие не направихте това.

— Нямах възможност поради тревогата.

Конър замислено наблюдаваше Хаксли.

— Хм… След като си тръгнахте от мисис Хотклиф вие говорихте с Модли. Тогава не му казахте нито дума за желанието на мисис Хотклиф. Така ли беше?

— Да.

— Вие тъкмо се бяхте запътили към Кежбърн, за да му предадете накита… съгласно уговорката ви.

Хаксли наведе глава и замълча.

— Внезапно вие променихте намерението си, защо?

— Не знаех какво да правя.

Хаксли смутено разтърка челото си.

— Потърсих Модли в бара.

— Вие не го намерихте там и в края на краищата отново се запътихте насам, за да предадете на Кежбърн баснословно скъпия накит, който от своя страна щеше да открадне най-големите камъни — по същия начин, както това е станало с гривната на мис Саливън и диадемата на мисис Гарднър!

— Но аз въобще не съм му дал накита! — отчаяно извика Хаксли.

— За какво дойдохте тогава?

— Заради… мис Флин.

— Вие влязохте в каютата й, това е вярно. А след това?

— Мис Флин не беше там. Внезапно пред мен застана мистър Кежбърн и ме повика при себе си.

— Защо искахте да видите мис Флин?

— Исках да я помоля веднага да отиде на палубата с лодките.

— Не можахте ли да измислите нещо по-убедително?

— Корабът е в опасност, разберете го най-сетне!

— И вие ли започвате с тези приказки? Нима сте по-осведомен от капитана?

— А сирената?

— Необходим елемент от учебната тревога. Но да се върнем на въпроса!

Напрегнатото, непроницаемо лице на Кежбърн трепна няколко пъти едва забележимо, докато Хаксли даваше показанията си. Той скръсти ръце като за молитва.

— Бог е милостив и ще ни предпази от всички неправди! Господин инспекторе, аз съм разтърсен от дъното на душата си. — Той направи малка пауза и с въздишка вдигна отново глава. — Да, разтърсен от поквареността на този млад мъж, на който се доверих изцяло. Ами че това е един Хаксли!

— Сега пък какво ли ще измислите? — попита ядосано инспекторът. — За мен случаят е съвсем ясен.

— Недоразумение, уважаеми мистър Конър! Страшно недоразумение, което едва сега осъзнавам. С ужас констатирах, че страшно подозрение пада върху плещите ми. Аз да съм фалшифицирал чужди накити!

Работата се състои в следното: лорд Хаксли разбра, че имам колекция изкуствени камъни. Веднъж ми донесе брилянтената гривна и ме помоли дали бих могъл да сменя камъните. Обясни ми, че имал парични затруднения, но не искал да продаде накита, а в Ню Йорк да продаде само най-големите брилянти.

Аз му направих тази услуга, тъй като на кораба имам достатъчно време, а и работата ме интересува. След два дни ми донесе диадема и ме помоли за същата услуга. И този път изпълних желанието му.

Конър изненадано погледна Хаксли. Но той смаяно гледаше Кежбърн.

— Затворете прозореца! — заповяда Конър на един от подчинените си. — Воят на сирената ще ме подлуди… Продължавайте, Кежбърн, какво стана след това? Каква е работата с огърлицата на мисис Хотклиф?

— Огърлицата виждам за първи път. Може би лорд Хаксли имаше намерение и нея да обяви за своя собственост и само тревогата му е попречила да ми я предаде. Ако преди малко добре съм разбрал смисъла на думите ви, то лорд Хаксли е ухажвал някои дами с предварително скроения план да се добере до накитите им, за да ги фалшифицира след това. За тази цел той е злоупотребил с добрината и доверието ми. А вие, мистър Конър, очевидно сте повярвали, че съм способен да извърша престъпление. Твърде неприятно наистина, извънредна неприятно! Но човешко е да грешиш. Това се отнася и до инспекторите на Скотланд Ярд, да, да!

Хаксли изслуша Кежбърн, без да мигне; със стиснати челюсти той го изчака да свърши с подлите си обвинения. Сега искаше да се нахвърли върху него.

Инспекторът протегна ръка и го спря.

— Стоп! Успяхте ли да накарате мис Саливън и мис Гарднър да ви предадат за известно време накитите си? Да речем под формата на залог?

— Да.

— Същата цел ли преследвахте с огърлицата на мисис Хотклиф, чиято огромна стойност е известна на всички?

— Да! Но не го направих по собствена инициатива. Кежбърн ме изнудваше!

— Не викайте така! Достатъчно шум има на кораба. И така… С какво ви изнудваше?

— С подправената полица.

— Подправена полица ли?

Хаксли се заудря с юмруци по главата.

— Да, да! Аз я подправих. Не знаех вече какво да правя. Най-много задължения имах към Кежбърн, на него дадох полицата. Той откри измамата и използва това. Бях принуден да се подчинявам на заповедите му. В началото говореше за обзалагане. След това ме заплашваше с полицата, ако не изпълнявам желанията му.

Кежбърн остана спокоен, ръката му потърси верижката на часовника.

— За първи път чувам за тази полица. Никога не съм се занимавал с подобни неща. Бог ми е свидетел! Цялата историйка е лъжа. Приличам ли на човек, който трябва да се обогатява по такъв начин? Мистър Конър, искате ли да ви покажа банковата си сметка.

— Благодаря ви, не е нужно. Разполагаме с по-нови сведения!

— Какво искате да кажете! — Кежбърн бавно вдигна глава.

— Да, мотивът ми причини доста главоболия. В началото мислех, че се касае за някакъв вид шизофрения. Има случаи, когато почтени хора биват подтиквани от болезнени представи към престъпни деяния, без сами да осъзнават това.

— За побъркан ли ме смятате, сър? — започна да крещи Кежбърн.

— Ни най-малко. За щастие имаме на борда радиостанция. Помолих Лондон за някои справки.

— И естествено получихте задоволителен отговор.

— Наистина. Радиовръзките са прекрасно нещо. Отговорът дойде незабавно. Вие, Франк Кежбърн, сте разорен. Благородната клиентела на вашия магазин не е плащала добре, били сте принуден да давате дългосрочни кредити. Това ви е тласнало към края на пропастта. Вие сте измамили съдружника си мистър Пейн посредством разни манипулации и сте избягали, за да изчезнете някъде в Америка. Необходимите ви средства за нов живот искахте да си присвоите на борда на „Титаник“. Вашият план е бил отлично замислен и старателно подготвен. Нуждаели сте се естествено от помощник и сте го намерили в лицето на лорд Хаксли.

Единият от помощниците на Конър му подаде някакъв документ.

Конър одобрително поклати глава.

— Ето и полицата на Хаксли. Тя е последното от цялата поредица веществени доказателства. Вие сте…

Мощен удар разтърси целия кораб. Подът се залюля и се наклони застрашително. Една кана за вода се пръсна шумно на хиляди парчета. Всички смаяно погледнаха счупеното стъкло.

Конър изтича към вратата. Тя беше открехната. Когато погледна в коридора, забеляза Бети. Тя стоеше облегната на рамката на вратата.

— Мис Флин! Какво правите тук?

Без да обърне внимание на Конър, Бети олюлявайки се влезе в каютата. Погледът й се спираше ту на Хаксли, ту на Кежбърн. Той изразяваше ужас и безумно отчаяние.

— Бети! — извика Хаксли. — Веднага трябва да отидеш горе! Може ли да я заведа при лодките, господин инспектор? Давам ви честната си дума, заклевам ви се…

— Еди, аз чух всичко — гласът й едва се чуваше. — Всичко! Вярно ли е? Ти си…

Хаксли й обърна гръб.

Тя с насълзени очи се обърна към брат си.

— Франк, аз толкова ти вярвах.

— Направих го за теб, Бети. Бога ми, само за теб!

Тя отстъпваше крачка по крачка. Разтърсваха я чувства на погнуса. Закри лицето си с ръце. Нейният свят се срути. Останаха развалини, само развалини!

Тя се спря пред отворената врата. Още веднъж погледна Хаксли. Стори й се, че изчезва зад облаци мъгла. Тя едва долови неговия отчаян зов.

— Бети!

Той прозвуча като вик за помощ на давещ се човек.

По коридора тичаха като подгонени хора по ризи и с блестящи вечерни тоалети, във фракове и с омаслени панталони.

— Водата идва… водата! — ехтяха тревожни викове от всички страни.

Бети попадна в потока на бягащите хора. Той я повлече със себе си.

— Отведете и двамата на палубата с лодките — каза Конър на помощниците си.

В същия момент Кежбърн се наведе и блъсна мъжете в страни. С няколко скока той изчезна в коридора.

Инспекторът направи знак на хората си и преследването започна. Конър беше човек на дълга, който искаше и трябваше да изпълни задачата си докрай. Кежбърн не би могъл да му се изплъзне, разбира се. Но ако корабът наистина се намираше в опасност и пристигнеше помощ, тогава престъпникът евентуално би успял незабелязан от никого да се спаси на друг кораб.

Хаксли остана в каютата. Никой не му обърна внимание. Той стоеше в средата на помещението с увиснали рамене, с очи, втренчени във вратата. Не мислеше нищо, не чувствуваше нищо, не чуваше грохота на разпадащия се кораб, не виждаше сребърното влечуго, което внезапно запълзя към него от коридора. Отначало то беше дебело само колкото един пръст. От време на време се спираше по своя път, тъй често прекъсван от завои и сякаш се учудваше на самотния мъж, който не побягна при появяването му.