Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (41) (Гибелта на „Титаник“)

Следствието

Три дни след пристигането на „Карпатия“ американската комисия на сенаторите започна следствието. Заседанията се водеха в хотел „Астория“.

Още в ранните утринни часове на 21 април пред хотела се събра голяма тълпа. Зданието беше обкръжено от кордон полицаи, които контролираха всички входове.

Вълнението на тълпата растеше с приближаването на определения час за започване на заседанието. Чуха се възмутени викове „Долу!“, отправени към компанията Уайт-Стар. В края на краищата, за да се обуздаят масите, се наложи намесата на конна полиция.

Макар че достъп до заседателната зала имаха само хора, снабдени със специални пропуски, тя се напълни за миг. Присъствуваха дописници от всички големи американски вестници, както и от чуждестранната преса.

Следствената комисия влезе в залата точно навреме. Тя се състоеше от сенатора Смит, в качеството на председател, и шестима заседатели. Сенаторът Смит се изкашля.

— Въз основа на решението на сената и в съгласие с британското правителство, съставената от мен и положилата клетва комисия се събра, за да установи причините, които доведоха до катастрофата на кораба „Титаник“. За свидетели са призовани следните лица: Сър Брус Исми, президент на компанията Уайт-Стар-Лайн; освен това бившите членове на екипажа — Лайтоулдър, Бел, Лоу и Питман. Комисията си запазва правото по време на следствието да призовава и разпитва и други свидетели. Присъствуват ли изброените лица?

— Всички свидетели, с изключение на сър Брус Исми, се намират в залата — отговори Лайтоулдър.

— Сър Брус не се чувствува добре. Той ми възложи да го представлявам на следствието. — Един господин излезе напред и връчи на сенатора писмо. — Ето пълномощията ми!

— Колко навременно разболяване, интересно! — се чу гневен глас от публиката.

Председателят почука на масата.

— Трябва да напомня на присъствуващите, че възгласи не се разрешават! — Той хвърли поглед върху писмото и попита: — Вие ли сте Джонатан Браун, директор на тукашното представителство на Уайт-Стар-Лайн?

— Да, сър.

— Добре, заемете свидетелското си място. Надявам се, че сър Брус ще оздравее скоро и ще се яви тук. Ние не можем да се откажем от показанията му.

— Да се надяваме, сър.

— Към делото трябва да се направят следните пояснения — продължи сенаторът Смит. — Бързоходният кораб „Титаник“, собственост на компанията Уайт-Стар-Лайн, Ливерпул, замина на 10 април т.г. от Саутхемптън за Ню-Йорк. Капитан на кораба беше сър Джон Едуард Смит. Корабът потъна на 15 април т.г. към два и половина часа през нощта на около триста мили южно от Нюфаундленд, вследствие колизия с ледена планина. Според сведенията, с които разполагаме, по време на катастрофата са загинали или починали от последствията й осемстотин осемдесет и девет пътници и шестстотин деветдесет и трима членове на екипажа, или общо хиляда петстотин осемдесет и двама души!

Всички станаха на крака. Няколко секунди цареше пълна тишина.

Сенаторът Смит продължи:

— Това ужасно по размера си, единствено до днес число на жертвите при корабокрушения в мирно време, вероятно би било още по-голямо, ако корабът „Карпатия“, собственост на компанията Кунард, не беше успял да спаси седемстотин души. Незабавно след приемането на сигнала SOS корабът „Карпатия“ се отправил към мястото на произшествието. С осемнадесет мили в час, скорост, която далеч надхвърля нормалния капацитет на неговите машини, корабът си пробил път през широк леден пояс. От името на комисията изказвам на капитан Ростън, неговия екипаж, а също и на пътниците на „Карпатия“ нашите благодарности за тяхната саможертвеност и безкористна помощ.

— Мистър Браун, бихте ли излезли напред. Умолявам другите свидетели да напуснат залата. Ще бъдат извикани поименно.

След като вратата на залата се затвори след излезлите свидетели, Смит започна да задава въпроси.

— Мистър Браун, вие сте британски поданик, нали?

— Да, сър.

— Искам да ви напомня, че вероятно ще трябва да се закълнете за правдоподобността на показанията си пред съответната инстанция във вашата родина.

— Разбира се, сър.

— Като представител на компанията в Ню Йорк постоянно ли пребивавате в САЩ или пътувате често за Европа?

— Участвувам в най-важните заседания на компанията.

— В такъв случай вероятно сте запознат и с — нека го наречем — акцията „Титаник“?

— Напълно, сър.

— Добре. Корабът „Титаник“ трябваше да спечели Синята лента, нали?

— Не, сър. За това никога не ставаше дума.

— Но пресата гъмжеше от подобни твърдения. Всеки очакваше, че „Титаник“ ще стане най-бързият кораб в северната част на Атлантика.

— Сър, известно е, че репортьорите преувеличават.

Откъм масата, заета от журналистите, се чу заплашително ръмжене.

— Според мен — каза Смит, — дори и най-богато надареният с фантазия журналист се нуждае за своите репортажи от някакво основание.

— Безспорно, сър. Първоначално съществуваха планове, според които „Титаник“ щеше да получи машини с мощност, които биха му осигурили Синята лента. Но… по време на пробното пътуване машините показаха някои недостатъци.

— Каква беше ефективната максимална скорост на кораба?

— Двадесет и пет възела и шест десети.

— И въпреки това компанията не опроверга слуховете, които накараха целия свят да повярва, че „Титаник“ ще бъде най-бързият кораб на земята.

— Реклама, сър, но не само реклама. По северния маршрут „Титаник“ наистина трябваше да осигури най-бързата връзка между Европа и Северна Америка.

— Значи все пак рекорд?

— И да, и не! Не ставаше дума за рекорд по бързина.

— Известихте ли пътниците за евентуалните опасности, които крие подобно пътуване през пролетта по северния маршрут?

— Беше изтъкнато, че корабът не може да потъне.

В залата екна възмутен смях.

— Моля за тишина — предупреди Смит.

Капитан Трилби, един от заседателите, попита свидетеля:

— Като се има предвид времетраенето на самото пътуване, без престоите, то „Титаник“ е пътувал до мястото на катастрофата със средно двадесет и три възела и седем десети в час. Известно ли ви е това?

— Да, сър. Това доказва, че „Титаник“ не е гонил рекорд.

— Не съвсем, мистър Браун. Средната скорост се движи около максималната граница. И наистина, на единадесети април, в три часа и четиридесет минути сутринта корабът е минал край Бишъп Рок с най-малко двадесет и шест възела в час!

— По този въпрос не мога да ви кажа нищо, сър.

Сенаторът се обърна към заседателите:

— Имате ли още въпроси към свидетеля?

— Не.

— Благодаря ви, мистър Браун, можете да си отидете. Да влезе мистър Лайтоулдър, моля!

Лайтоулдър влезе.

— Вие бяхте втори офицер на борда на „Титаник“?

— Да, сър.

— На „Титаник“… искам да кажа сред екипажа, а особено сред ръководството, ставаше ли дума, че корабът трябва да постигне рекорд.

— Разбира се. Това приличаше дори на масова психоза. На кораба имаше офицери, които бяха готови да пренебрегнат всякакви мореплавателски принципи, само за да постигнат световен рекорд, макар и с риск да погубят кораба и живота си.

— Капитан Смит влизаше ли в това число?

— Не в толкова подчертана форма. Той беше опитен и разумен капитан.

— И въпреки това той е разрешил да се пътува с пълна пара, дори когато е станало опасно.

— В събота през нощта минахме на половин скорост.

— Това стана, когато попаднахте в пояса от мъгли около Нюфаундленд — отбеляза заседателят Уебстър.

— Да, сър.

— Но мъглата не се разпръсна. Какво стана в неделя?

— Малко след първата вахта капитан Смит нареди да продължим с пълна пара. Други нареждания не последваха.

— При съществуващите обстоятелства вие бихте ли дали подобно нареждане?

— Не.

— В такъв случай какво според вас е накарало капитан Смит да постъпи именно така? Вие сам го нарекохте разумен мореплавател!

— За мен няма друго обяснение освен това, че отново е бил притиснат от сър Брус Исми. — Лайтоулдър се изправи още повече и каза с твърд глас: — Сър Брус Исми играеше ролята на зъл дух на кораба. Той всъщност е виновникът.

В залата настъпи хаос.

— Значи затова се крие! Да дойде Исми! Обесете го!

Фоторепортери се втурнаха напред и насочиха фотоапаратите си към Лайтоулдър.

Звънецът на председателя едва се чуваше.

— Ще наредя да опразнят залата! — извика сенаторът.

Когато отново се въдвори ред, Смит каза със строг глас:

— Свидетелю Лайтоулдър, вие току-що отправихте тежки обвинения срещу президента на Уайт-Стар-Лайн. Имате ли доказателства за това?

— Сър Брус е обещал на целия екипаж премии за всеки спечелен час.

— Лично той?

— Не, чрез капитана.

— Изричал ли е някакви обещания пред вас лично?

— Не.

— Благодаря ви!

Извикаха Бел.

— Можахте ли да спасите дневника на машинното отделение?

— Не, аз напуснах последен отделението. Водата се беше изкачила вече до гърдите ми.

— Ще се наложи да се закълнете след това в истинността на показанията си!

— Зная това.

— Под пълна пара ли се намираха машините през цялото пътуване?

— Да, с изключение на нощта срещу неделя.

— Пред Бишъп Рок корабът надхвърли максималната скорост, вие ли наредихте това?

Бел ококори очи.

— Аз ли? Няма подобно нещо! Беше наредено от втория инженер. Когато разбрах за това безобразие, веднага вдигнах тревога пред капитана. И втори път подобно нещо не се случи.

— Вторият инженер намира ли се между живите?

— Не.

— Кой според вас го е подвел към това нарушение на сигурността?

— Исми, разбира се!

— Инженерът направи ли подобно изявление?

— Не, но Исми се опита да направи същото с мен. Той ме уговаряше да вдигна налягането над горната граница и да пренаглася клапаните. Не било чак толкова фатално, по-важно било да се осигури рекордът.

— Какво отговорихте вие?

— Казах му да се пръждосва по дяволите.

Публиката се смееше и ръкопляскаше.

— Присъствували ли сте, когато сър Брус е искал от капитана или някой друг от членовете на екипажа да изтръгнат от кораба максимално възможното, дори в разрез с предпазните мерки?

— Не.

— Благодаря ви, това е достатъчно.

 

 

Лайтоулдър напусна хотела заедно с Бети, която беше присъствувала на първото заседание. Той беше мълчалив, разочарован.

— Какво ви е? — попита тя загрижено. — Би трябвало да сте доволен от първото заседание.

— Не ми се нрави председателят. Той прекъсна разпита, когато започнах да разобличавам Исми. Казах ви вече Бети: ще се опитат да стоварят цялата вина върху капитан Смит. Исми трябва да излезе чист. Сенаторът също е корабостроител.

— Лайтоулдър, но с вашето примирение вие ми отнемате желанието да живея.

— Не, Бети. Нямам подобно желание. — Той се усмихна. — Не ми е идвало на ум, че и вие ще трябва да ме утешавате някой ден. Да оставим миналото.

— То все ще хвърля сянка — отвърна тихо тя.

— Но то никога не бива да застане между нас.

Тя наведе глава в знак на съгласие.

Започна вторият ден от следствието. Пред хотел „Астория“ се събра още по-голяма тълпа от предишния ден. Вестниците бяха отделили необичайно много място за показанията на свидетелите. Имаше опасност да започне обществен скандал с невиждани размери и необозрими последствия. Борсите реагираха с рязко спадане на акциите. Целият търговски флот на Англия беше засегнат от кризата.

Исми остана невидим. Казваха, че се намира в къщата на сър Браун и че не я напуснал нито за миг след пристигането си в Ню Йорк.

Този ден започна с разпита на свидетеля Харалд Браид.

— Какво стана всъщност в неделя през нощта, мистър Браид? — попита председателят. — Вие бяхте дежурен в радиостанцията, нали?

— Не, трябваше да сменя мистър Филипс едва в полунощ. Но аз отидох по-рано в апаратната, някъде към единадесет, защото ми се стори, че мистър Филипс е много уморен, а освен това имаше извънредно много работа. Той ми предаде няколко радиограми от кораби, които ни предупреждаваха, че са видели ледени планини. Между тях беше и радиограмата на френския кораб „Турейн“.

— Какво направихте с тези радиограми?

— Занесох ги на мостика.

— Кой беше дежурен?

— Първият офицер мистър Мърдок и мистър Лайтоулдър.

— На кого дадохте радиограмите?

— На мистър Мърдок. Малко преди дванадесет и половина ние получихме още едно предупреждение от кораба „Америка“.

— И тази радиограма ли предадохте на дежурния?

— Не, дадох я на мистър Боксхол, който минаваше в момента. Казах му, че би било най-добре, ако радиограмата бъде връчена на капитана. Той ми отговори, че ще се погрижи за това.

— В състояние ли сте да си спомните съдържанието на радиограмата?

— Да, по смисъл. Корабът „Америка“ беше забелязал две по-големи ледени планини и то в непосредствена близост до нас.

След като изслушаха показанията на Браид, отново извикаха Лайтоулдър.

— Били сте дежурен заедно с първия офицер през нощта срещу понеделник, така ли е?

— Да, беше последната вахта.

— Знаете ли, че непрестанно са пристигали предупреждения за забелязани ледени планини?

— Да, мистър Мърдок ми показа радиограмите. Посъветвах го да намали скоростта на кораба, но той не можа да се реши на такава стъпка. Той изпрати на капитана радиограмата на кораба „Турейн“.

— Капитанът взе ли отношение към тази радиограма?

— Според думите на Мърдок, не. Така че ние продължихме пътуването с максимална скорост.

— А какво стана с радиограмата на кораба „Америка“?

— За нея не зная нищо. Когато температурата продължи да се понижава, аз отправих срещу Мърдок силни укори и настойчиво го помолих да намали скоростта. Той не обърна внимание на думите ми. Непосредствено след това стана сблъскването.

Един от заседателите поиска думата.

— Какво е мнението ви за първия офицер?

— Човек трудно би могъл да му направи характеристика. Но за мен той беше способен навигатор.

— Допускате ли, че и той би могъл да се намира под влиянието на сър Брус Исми?

Сенаторът Смит вдигна раздразнено ръка.

— Протестирам! Би трябвало да изчакаме с подобни въпроси, докато сър Брус бъде в състояние да се яви пред комисията.

— Добре, аз ще формулирам въпроса си по друг начин. Мистър Лайтоулдър, какво беше отношението на първия офицер към рекордното пътуване, за или против?

— Той беше по природа скептик. Но когато говорих с него в трапезарията, преди да поема дежурството, той ми се стори променен. Останах твърде учуден и на шега го попитах, дали е преминал в лагера на оптимистите.

— Самоубийството на Мърдок е недвусмислено, спонтанно признание на вината му — изтъкна сенаторът Смит.

— Не бих твърдял подобно нещо безрезервно, сър — отвърна Лайтоулдър. — Той, разбира се, е бил наясно, че носи непосредствена вина. Но никога не действуваше прибързано. Аз говорих с него няколко минути преди да сложи край на живота си. Той ни най-малко не беше загубил самообладание. По-скоро приличаше на човек, който съзнателно е залагал на една карта и е загубил играта. И въпреки това никога не е бил лекомислен. Това противоречеше на природата му. Ето защо съм сигурен, че е бил под влиянието на чужда намеса, поради което е действувал така, както никога дотогава.

— Ние нямаме доказателства за това. Аз още веднъж бих искал да се върна на момента, когато беше забелязана мъглата. Кога стана това?

— В събота, рано след обяд.

— Имаше ли възможност да заобиколите зоната на мъглите.

— Разбира се.

— Но това би довело до загуба на време. Какво разстояние би трябвало да изминете, за да заобиколите мъглата?

— Около сто мили. Тогава щяхме да се движим по нормалния маршрут.

— Значи заради тези сто мили капитанът се е отказал от промяната на курса и се е втурнал през глава в мъглата. Това исках да зная.

— Но вечерта той нареди да минем на половин скорост! — извика възмутено Лайтоулдър.

— Мълчете! Да влезе свидетелят Барка.

Неколцина от присъствуващите започнаха да ръкопляскат, когато почервенелият от възмущение Лайтоулдър напусна залата. Председателят не обърна никакво внимание на това. Той шумно прелистваше книжата си и след това погледна към Барка.

— Вие сте чех, нали?

— Познахте! От Кладно.

— Разкажете ни за това, което стана в неделя през нощта в междинната палуба.

— Хм, организирахме прощална вечер. Беше много хубаво. Малко след дванадесет часа чухме странен шум. След това се появи мъж, който ни каза да се махаме колкото се може по-бързо. И след това дадоха тревога. Не можете да си представите каква бъркотия настана. Пристигнаха моряци. Казаха ни, че се е случила само малка авария. Но когато нахлуха водните маси, започна неописуема паника. Бих предпочел да не говоря за това.

— Добре ли си спомняте, че е ставало дума за малка авария?

— Защо не попитате още десетина други.

— В горните палуби е било съобщено, че се касае за учебна тревога.

— Да, известно ми е. Счели са за необходимо да поднесат на благородните господа горчивата истина с чаена лъжичка. Нас, изселниците, не можаха да заблудят. Изкараха ни при носа на кораба и ни държаха в шах с револверите си, докато тази игра ни омръзна. В края на краищата и ние сме хора, така ли е? Пристигна мистър Лайтоулдър и ни каза, че на първо време при лодките могат да отидат жените и децата. Не трябваше да ни каже това. Ние бяхме разярени. Наложи се да му свия един. Друг изход нямаше.

— Да му свиете?

— Е, да, едно кроше, разбирате ли? И днес още съжалявам за това. Прекрасен човек е този Лайтоулдър, а и не беше виновен за нищо.

— По-нататък!

— След това стреляха по нас…

Барка наведе глава и като че ли забрави всичко около себе си.

— Но продължавайте, човече!

— Какво? Аха… да, тогава се изкачихме при лодките. Горе господата здравата ококориха очи, когато им казахме какво всъщност е станало.

Сенаторът неспокойно се движеше на стола си.

— Значи пътниците не знаеха истината. Ръководството на кораба ги е заблуждавало.

— Ние не знаем това. При нас долу всичко стана много бързо. Но онези от горната палуба не знаеха нищо. Водеха ги за носа. Така беше.

Барка махна с ръка на Лайтоулдър.

— Здравейте, мистър! — Когато забеляза свитите устни на офицера, той допълни: — Не им разрешавайте да ви объркват. Ние от междинната палуба сме с вас.

Председателят незабавно се намеси.

— Никакви частни разговори! Мистър Лайтоулдър, защо след катастрофата беше дадена учебна тревога?

— В първия момент никой от нас не можа да дойде на себе си. Навярно капитанът беше единственият човек, който от самото начало схвана опасността, надвиснала над кораба. Той каза, че ако настъпи паника само един от трима пътници може да се надява на спасение. Затова би било по-разумно пътниците да смятат, че се касае за учебна тревога.

— С това постигнахте само едно, а именно че пътниците въобще не искаха да влязат в лодките. Това е непростима грешка на капитана!

 

 

На следващия ден пред комисията се яви сър Брус Исми. Той се вмъкна в хотела през един заден вход.

Сенаторът Смит предложи разпитът на Исми да се води при закрити врата. Но не можа да наложи волята си. Болшинството от заседателите беше против.

Когато в залата се появи Исми, публиката скочи на крака, започна да свирка и да се заканва с юмруци. Председателят не посмя да се намеси. Затова побърза да свърши.

— Сър Брус, тук няколко пъти бяхте обвинен, че с помощта на обещания сте подвели редица членове на екипажа да извършат действия, които противоречат на всички предпазни мерки. Какво ще кажете по тези обвинения?

— Аз обещах премии, в случай че пътуването мине благополучно. Това не е нещо необичайно. Нека ми посочат един от членовете на екипажа, когото съм подвел да върши непозволени неща.

— Не сте ли наредили на втория инженер да повиши налягането над допустимата граница? — попита Трилби.

— Никога! Това не е моя работа! Аз се намирах на „Титаник“ в качеството на обикновен пътник.

— Не сте ли поискали нещо от главния инженер?

— Изключено!

— Моля за очна ставка! — Капитан Трилби беше категоричен.

Сенаторът със замръзнало лице направи жест да пуснат Бел.

Бел дори не погледна Исми.

— Аз повтарям въпроса си, сър Исми — каза Трилби. — Поискали ли сте от Бел да превиши границата на допустимото налягане и да пренагласи клапаните? Предлагали ли сте на Бел за тази услуга извънредна премия или нещо от този род?

— Дори и на сън не би ми хрумнало подобно нещо.

Бел се нахвърли върху Исми.

— Този човек е мошеник, жалък лъжец! Намесваше се в работите на корабното ръководство, където можеше, и объркваше главите на хората. Всичко само заради този проклет рекорд!

— Имате ли свидетели за това, мистър Бел? — попита небрежно Исми.

— Свидетели? — изкрещя Бел. — Те лежат на морското дъно. На дълбочина три хиляди метра! От тях не се боите вече, нали?

Публиката беснееше. Имаше реална опасност, че ще линчуват Исми. С треперещи ръце сенаторът Смит направи знак. Нахлу полиция и опразни залата.

— Сър Брус, моля ви, не се вълнувайте. Ние гарантираме за вашата безопасност — заяви председателят. — Да продължим следствието. Ставало ли е дума корабът „Титаник“ да постигне нов рекорд?

— Никому не е хрумвала подобна мисъл! Машините на „Титаник“ не отговаряха на изискванията, за да конкурират „Мавритания“.

— Въпреки това, дори при намалена видимост, корабът почти през цялото време е пътувал с максимална скорост — отбеляза Уебстър.

Исми вдигна рамене.

— Джентълмени, не съм бил аз капитан!

— Достатъчно, сър Брус — каза сенаторът. — Благодаря ви, че въпреки болестното ви състояние се явихте пред комисията.

Един криминален инспектор изведе Исми през задната врата. След това председателят нареди да пуснат публиката в залата. Следващият свидетел беше графиня Роутс.

— Милейди, вие се качихте на палубата, когато дадоха учебна тревога, това отговаря ли на истината?

— Аз наистина се качих на палубата, но не изпитах никакво безпокойство. Ние всички бяхме убедени, че се касае за учение. Аз дори нямах сериозни намерения да се кача в лодката, докато сър Брус не започна да ме моли за това, едва ли не на колене. Той дори ми помогна да се кача.

— С други думи вие нямахте представа, че съществува сериозна опасност?

— Ни най-малко. Шокираше ни само грубото държание на моряците.

— Какво смятате би станало, ако пътниците веднага бяха узнали за действителното положение?

— Точно това, което стана после. Хората започнаха взаимно да си прерязват гърлата — не мога да го нарека по друг начин, — за да се настанят в няколкото лодки.

— Защо пък „няколкото“ лодки? — настояваше да узнае Уебстър.

— Защото лодките по начало бяха малко. Това направи впечатление на всички.

— Имате ли още въпроси към графинята?

— Нямам.

— Благодаря ви, милейди.

Графиня Роутс предостави свидетелското място на Марджъри.

— Вие намерихте място в една от спасителните лодки, нали?

— Да, заедно с мама. В лодка №4.

— В лодката имаше ли и жени от междинната палуба? — попита капитан Трилби.

— Да, имаше.

— Как смятате, достатъчни ли бяха спасителните средства — преди всичко лодките?

— Нямаше достатъчно лодки. В противен случай никога не би се стигнало до тези ужасни сцени.

— И вие ли смятахте в началото, че се провежда учение?

— Да, ние останахме в каютата си, мама и аз. Така пожела татко. Но след това той се втурна към нас и каза, че се е случило нещо.

— Мислехте ли, че корабът би могъл да потъне?

— Не, нали непрестанно тръбяха, че „Титаник“ бил най-силният кораб. Едва когато бяхме в лодката, далеч от кораба, видяхме, че той потъва.

— Благодаря ви, мис Саливън. — Сенаторът Смит любезно се усмихна на Марджъри.

— Във връзка с лодките бих желал да задам няколко въпроса на корабния офицер Лоу. Той е призован като свидетел — подчерта Трилби.

— Лоу? — Смит неохотно прегледа списъка на свидетелите. — Добре, но съвсем накратко.

Влезе Лоу. Трилби се обърна към него:

— Мистър Лоу, когато дадохте тревога, вие сте били дежурен при спасителните лодки, нали?

— Така е, сър.

— Имаше ли достатъчно спасителни лодки?

— Не, сър. Ние имахме шестнадесет лодки, където в най-добрия случай биха могли да се настанят хиляда и сто души.

— Това ще рече, около половината от хората, които се намираха на борда.

— Но при сблъскването четири от лодките бяха пробити от късовете лед, които летяха из въздуха. Останаха ни само дванадесет лодки и няколко сала. Спасителни ризи и пояси имаше достатъчно.

— Стигнаха ли лодките, за да натоварите поне децата и жените?

— Не. Освен това трябваше да се браним с оръжие в ръка срещу някои мъже, които опитваха всичко, за да се спасят. Един от първите между тях беше сър Брус Исми. Уж за да помогне на една от дамите, той се промъкна в лодката.

— Имате ли свидетели за това? — изкряска сенаторът злобно.

— Мога да ви посоча няколко свидетели, сър. Той наистина успя да се измъкне с последната лодка. Боцманът, който отговаряше за лодката, може да се закълне, че наистина беше така. Искате ли да го чуете. Той се намира в залата.

— Отказваме се. Времето напредва. Благодаря ви, мистър Лоу… Остава да потърсим отговор на въпроса, защо корабът „Карпатия“ не изпрати никакви сведения за спасителната акция и за резултатите от нея. Това даде повод за най-различни слухове. Никой не знаеше истината за съдбата на „Титаник“. Пристигна само една-единствена радиограма от кораба „Калифорния“, но компанията Уайт-Стар-Лайн предпочете да премълчи за нея. Затова поканихме като свидетели капитан Ростън, радиста Годън и мистър Алкот, представител на английското дружество „Маркони“. Смятам, че не е необходимо да разпитваме свидетелите поотделно. Така ще спестим доста време.

Заседателите не протестираха. Тримата бяха поканени да влязат в залата. Появата на Ростън предизвика ръкопляскания.

Най-напред сенаторът се обърна към Годън.

— Капитан Ростън ви е предал радиограми, които се отнасяха до корабокрушението на „Титаник“ и броя на спасените. Вие изпратихте ли тези радиограми?

— Да, сър, незабавно.

— Но тези радиограми не стигнаха до никого.

Годън само вдигна рамене.

Заседателят Айвз попита:

— Радиостанцията ви беше ли в ред?

— Да, сър.

— Слушайте, не се опитвайте да ме убеждавате, че радиосигнали, изпратени с изправна апаратура, просто могат да изчезнат зад облаците! Има само две възможности: или вашият предавател е бил повреден, или не сте изпратили радиограмите. — Мистър Айвз погледна към председателя на дружеството „Маркони.“ — Какво ще ни кажете вие за това, мистър Алкот?

— За мен това е загадка.

— Хм, изглежда, че във вашето дружество има и други неясни положения — каза остро Айвз. — Може би ще ми разясните още една загадка, на която попаднах съвсем случайно. Датският кораб „Бирма“ се е намирал съвсем близо до мястото на катастрофата, когато „Карпатия“ тъкмо спасявал корабокрушенците. От кораба „Бирма“ са изпратили следната радиограма: Какво става с „Титаник“? Трябва ли ви помощ?… А „Карпатия“ отговорил: Използвате ли системата на Маркони? Ако не, не мога да ви дам сведения.

Мистър Алкот се опита да се измъкне.

— Трябва да ни разберете, сър. Ние все пак сме търговско предприятие.

— Струва ми се, че прекалявате със сделките си. Вие значи признавате, че назначените във вашето дружество радисти са получили подобни инструкции?

— Да, сър.

— Мистър Годън. Имало ли е такава размяна на радиограми между вашия кораб и „Бирма“?

— Да, сър.

— А известно ли ви е, че подобни нареждания се отнасят само до частни радиограми и че във всички останали случаи трябва да изпълнявате нарежданията на капитана си?

— Известно ми е, сър.

— Проклятие, Годън, ще ви строша всички кокали, ако най-сетне не си отворите устата! — Ростън беснееше. — Та вие разигравате някаква нагласена комедия!

— Такова впечатление имам и аз — каза Айвз.

Сенаторът Смит предупреди Ростън:

— Мистър Ростън, напомням ви, че не бива да заплашвате свидетеля.

Очите на Годън изразяваха безпокойство. Погледите на всички бяха насочени към него.

— Щом настоявате, добре! — каза той. — Сър Брус ми даде шифрован текст за Ливерпул. Скоро след това получих от нашата централа изрично указание до второ нареждане да задържам всички сведения за „Титаник“. То се получи в сряда, един ден преди пристигането ни в Ню Йорк.

— Това е и отговорът на голямата загадка — отбеляза Айвз саркастично. — Сър Брус е използувал влиянието си върху дружеството „Маркони“, за да спечели достатъчно време и да предприеме необходимите контрамерки във връзка с предполагаемото спадане на акциите на компанията Уайт-Стар-Лайн. Задоволил се е в продължение на два дни да държи „Титаник“ в неизвестност. Гениален финансов гешефт!

— Заседанието е закрито! — извика сенаторът Смит. А това наистина беше най-разумното, което можеше да предприеме, тъй като напрежението в залата растеше непрекъснато и можеше да се очаква най-лошото.

Комисията се оттегли в едно изолирано помещение.

Смит запрати папката с документите на масата.

— За мен това беше достатъчно! Преустановявам следствието. Нека англичаните се измъкнат от тази проклета афера, ако могат. Ужасни безобразия.

— Не се вълнувайте, сенаторе! Ако внимателно разгледаме фактите, ще видим, че и у нас не е много по-добре — отбеляза Уебстър.

— Айвз, не трябваше да излагате Исми по такъв начин! — възмущаваше се сенаторът. — Кой знае какви последствия ще има тази история. На края не е изключено потърпевшите да бъдем ние.

— Това е най-голямата ви грижа, нали? — Айвз злъчно се изсмя.

— От сега нататък не желая да се занимавам с тази история! — заяви категорично Трилби.

Другите заседатели се присъединиха към неговото мнение.

— Преустановяваме следствието!

Това решение беше изпълнено.