Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (24) (Гибелта на „Титаник“)

Пръстенът се затваря

Хаксли се появи в ложата на мисис Хотклиф. Ухажваха американката като някоя филмова звезда. Сред черните фракове блестеше украсеният със златни ширити мундир на капитана.

Мисис Хотклиф прекъсна разговора си, когато забеляза Хаксли. Тя влюбено го поздрави с ветрилото си.

— Би трябвало да ви накажа, лорд Едуард. Нямаше ви цяла вечност.

— Само двадесет минути! — се извини Хаксли и докосна с устни отрупаните със скъпоценни камъни пръсти на мисис Хотклиф.

— Е хайде, седнете. Ще ви помилваме. Или ще ме посъветвате друго, капитане?

— Помилвайте го — реши капитанът.

— Ето още едно доказателство за това, как мъжете се поддържат един друг.

— Благодаря ви за подкрепата, капитане — каза Хаксли. — Бих бил неутешим, ако мисис Хотклиф ме беше отстранила от компанията си.

Тя го възнагради с продължителен поглед.

— И аз бих изпитал подобно нещо, милорд — отбеляза галантният морски вълк. — Ето че ми хрумна една малка историйка, която помня от младежките си години. И…

Една от свръзките на капитана му пошепна нещо на ухото. Той стана от масата.

— Извинете ме, мадам. Бедните капитани никога не разполагат със себе си. Лорд Хаксли вероятно е приготвил за вас далеч по-интересни историйки.

Капитанът беше посрещнат в каютата си от мистър Конър.

— Вие тук, инспекторе? Казаха ми, че един от пътниците желае да говори с мен по неотложен въпрос.

Конър постави пръст на устните си.

— Преди всичко намалете, моля ви, командирския си глас, капитане. Никак не настоявам да стана тема за разговор на пътниците в качеството си на инспектор от Скотланд Ярд. До Ню Йорк бих предпочел да остана само пътник от първа класа. Дано не се осуетят намеренията ми. Трябва да направим всичко възможно, за да не се стигне до скандал.

— Скандал ли? Вие говорите със загадки. Не ми създавайте неприятности. И без това си имам достатъчно грижи с това пътуване. — Смит взе от едно шкафче бутилка и две чаши. — Първо да пийнем по една глътка. Ще запалите ли пура?

Мистър Конър отхапа края на скъпата пура.

— Да, едва ли ще мога да ви спестя някои неприятности. За това именно исках да говоря с вас. На борда стават неща, които ми дават повод да мисля, че между пътниците се намират изпечени престъпници.

Капитанът забрави да угаси кибритената клечка, която държеше в ръката си.

— Престъпници ли? На борда на моя кораб?

Потънал в мисли, Конър следеше синкавите кълба дим от пурата си.

— Можеше да се очаква подобно нещо. Приказното богатство на вашите пътници е магнит с непреодолима притегателна сила за криминалните елементи.

— Говорете, инспекторе, не ме измъчвайте повече. Какво се е случило? Нали взехме всички предпазни мерки!

— Оказа се, че тези мерки за съжаление не изиграха ролята си. Заобиколили са ги по начин, който никой от нас и при най-добра воля не можа да предвиди. Представете си следното: пътник от класа „лукс“ — обърнете внимание на факта, че е пътник от тази класа, — се домогва до дамите, завъртява им главата, което се оказва не особено трудно, след това иска залог за вярност или нещо подобно, който трябва да представлява някакъв скъпоценен предмет и…

— … и не го връща вече! — се намеси Смит.

Инспекторът поклати глава.

— Не така! Той винаги връща залога в определеното време.

Смит седна. Интересът му към тази история намаля. Той беше свикнал с различните капризи на богатите си пътници и не вярваше, че могат да бъдат замесени престъпни намерения.

— Не виждам нищо особено в това!

— Но работата е в това, че тези предмети, т.е. залозите, имат голяма стойност в момента на връчването, а след това, когато бъдат върнати, те нямат вече никаква цена. Във всеки един от наблюдаваните случаи залозите са бижута, чиито скъпоценни камъни в продължение на няколко часа се превръщат в изкусно шлифовани фалшификации. Сръчни ръце са сменили брилянтите с имитации.

Пръстите на капитана зачукаха по масата.

— Познавате ли престъпниците?

— Един от тях — той е нещо като помощник — познавам… Дръжте се здраво за масата, капитане! Казва се лорд Хаксли.

Капитан Смит избухна в неудържим смях.

— Не, Конър, не, хиляди пъти не… Прекалявате! Този път здравата сте затънали. Нима не знаете кой е лорд Хаксли? Той е един от представителните ми пътници, потомък на прастар благороднически род. Идеята ви да подозирате именно лорд Хаксли звучи като гротеска. Така е, бога ми!

— Защо всъщност пътува за Америка? — попита Конър, без да се смущава от веселите изблици на капитана.

— Във връзка с някакво дело, както чух преди малко от графиня Роутс.

— Навярно се е скарал с татенцето си. Младият мъж водеше в Лондон твърде разточителен живот. Повярвайте ми, капитане, до известна степен съм добре информиран и се надявам, че още преди да стигнем до Ню Йорк, ще бъда в състояние да докажа предположенията си.

Смит все още се съмняваше.

— Как стигнахте до това — простете ми! — малко налудничаво подозрение?

— Признавам, че само благодарение на една случайност се добрах до истината. Постепенно разбрах, че отделни, безобидни случаи могат да бъдат свързани в едно цяло. Вчера следобед видях при бижутера ван Хофт една гривна, която му беше предадена, за да извърши малка поправка. Гривната принадлежи на мис Саливън. Веднага познах накита, защото още преди това ми беше направил впечатление със своята изящност и висока стойност.

След малко край магазина на бижутера мина лорд Хаксли. Аз му показах накита. Стори ми се странно, че Хаксли не позна гривната или не искаше да я познае, макар че беше имал малък флирт с мис Саливън и беше прекарал цялата първа вечер от пътуването ни с нея. Спомних си и една малка незначителна случка, която наблюдавах на палубата: лорд Хаксли се срещна с мис Саливън на тенискорта и тържествено й връчи гривната заедно с букет цветя.

Смит се замисли. Той просто не искаше да повярва, че човек като лорд Хаксли може да извърши нещо нечестно.

— Може би малката Саливън е била изгубила или забравила някъде гривната. На борда сме имали достатъчно невероятни случаи на лекомислие и разсеяност.

— Това беше и моето впечатление — призна инспекторът. — Но може би се касае за залог, който Хаксли връщаше след като мис Саливън е изпълнила някакво обещание. Аз повече не си блъсках главата с тези забавления на двама млади влюбени. Едва когато видях въпросната гривна при бижутера, отново си спомних за това. А ето че дойде и изненадата: господин ван Хофт ми заяви, че скъпоценните камъни на украшението са изкуствени.

— Но това не доказва, че лорд Хаксли има пръст в тази работа.

— Но защо Хаксли през глава напусна магазина, когато научи това? Аз дълго мислех за случая. Във връзка с това си спомних за други мои наблюдения. Твърде активният лорд Хаксли скоро след историята с гривната хвърли око на мисис Гарднър. И този път успешно. През третата вечер от нашето пътуване срещнах тази дама непосредствено след един неин разговор с Хаксли. Направи ми впечатление, че не носеше диадемата, която малко преди това бях видял на главата й. На учудения ми въпрос тя отговори, че пъхнала диадемата в чантата си. Странна работа, нали? Два случая, които се отнасяха до скъпоценни накити и в които лорд Хаксли играеше някаква роля.

— В случая с мисис Гарднър може и да сте се заблудили — каза Смит. В чертите на лицето му нямаше вече нито следа от предишната веселост.

— Напълно възможно — Конър внимателно отдели конуса от белезникава пепел, образувал се на пурата му. — За да бъда сигурен, помолих мисис Гарднър да покаже диадемата на такъв познавач като ван Хофт. Този малък ход излезе успешен. Аз естествено не казах на мисис Гарднър нищо за истинските ми намерения. Но ван Хофт информирах дотолкова, доколкото считах това за необходимо.

Капитанът се изправи.

— Как се произнесе бижутерът?

— Както ви намекнах вече, той изпълни желанието ми и се държа пред Гарднър така, като че ли всичко е наред, като че ли диадемата притежава огромна стойност. Но в действителност…

— … брилянтите са били…

— … шлифовано стъкло, естествено! Изкусно изработени имитации.

Смит захвърли пурата си в пепелника.

— Просто не ми се побира в главата!

— Едва ли бихме могли да предположим, че мултимилионерът Саливън и крупният индустриалец Гарднър ще накичат дамите си с изкуствени бижута.

— Значи все пак лорд Хаксли?

Инспекторът стана и се спря пред Смит.

— Знаете ли къде се намира сега лорд Хаксли?

— Той е в големия салон и ухажва мисис Хотклиф.

— Независимо от нейната възраст, мисис Хотклиф е все още съблазнителна жена. Ще се намерят редица млади мъже, които могат да се влюбят в нея. Нима смятате, че това се отнася и до мъж като Хаксли, който просто бива преследван от млади дами и е твърде разглезен във всяко отношение?

— Инспекторе, побиват ме тръпки. Дали са хвърлили око на прочутия накит на Хотклиф?

— Така е! Още тази вечер той ще бъде в ръцете на Хаксли, бъдете уверен в това. Случаят Саливън и случаят Гарднър бяха само първи опити. Истинският престъпник има намерение да открадне преди всичко скъпоценните камъни на Хотклиф. Обикновената кражба би могла да бъде незабавно разкрита. Затова той си служи с напълно неподозрителна личност от висшето общество, която използва като свой помощник. Как се е стигнало дотук, не, това не бих могъл да кажа сега. Трябва да има още някаква тайна. Едно обаче е ясно, че никога не бихме се добрали до този план, ако не беше се счупила гривната на мис Саливън.

— Вие значи смятате, че зад кулисите действува непознат?

— Да, брилянтите са извадени от обковката си от специалист и заменени с точни копия от стъкло. Лорд Хаксли едва ли би могъл да извърши подобна операция. Тук е замесен отличен специалист.

— Човек не може ли да разпознае от пръв поглед имитациите?

— Едва ли. Когато видите някоя американска милионерка с накити на шията, в никакъв случай няма да ви хрумне, че в толкова солидна златна обковка блести шлифовано стъкло. Точно на това разчита престъпникът. Той е убеден, че никой на борда не ще се усъмни и че всички следи ще бъдат заличени, след като пътниците напуснат кораба. Опасен противник!

— На борда има няколко бижутера — размишляваше капитанът.

— Може би ще трябва да търсим неизвестния престъпник между тях. Но не е изключено да крие истинската си професия. Прегледах още веднъж списъка на пътниците. Да се занимаем първо с бижутерите. Между тях има един мистър Кежбърн. Познавате ли го по-отблизо?

Смит почеса навъсен брадата си.

— Хм, Кежбърн… заможен бижутер от Лондон. Навярно много набожен, не пропуска нито едно богослужение на борда. Живее твърде уединено. Никога не съм го виждал да разговаря с Хаксли.

— Набожен бижутер ли? — Конър се усмихна скептично. — Е да, всичко се случва на този свят.

— Какво смятате да предприемете сега? Само не арестувайте никого, докато сме в открито море! Хвърлим ли котва в пристанището, правете каквото си искате, все ми е едно. Проклятие! Мръсна история! Дали да информиран сър Брус?

— В никакъв случай, капитане! На успех можем да разчитаме само ако запазим пълна тайна. Действията ми ще зависят от развитието на нещата. Не забравяйте, че все още ми липсва нещо съществено — неопровержимото доказателство. Но коварното в тази история е, че се действува в сферата на интимното. Не ще бъде лесно да склоним мисис Гарднър да направи изчерпателно показание. Тя ще отрича всичко само за да не се компрометира. Ако Хаксли наистина опита да се добере до накита на Хотклиф, то ни остава да отговорим само на един въпрос: къде ще го отнесе, на кого ще предаде скъпоценните камъни? С други думи казано, ще трябва да тръгнем по петите на Хаксли и аз вече се погрижих за това. Пръстенът около него е затворен.