Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (39) (Гибелта на „Титаник“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Schiff der Verlorenen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2022 г.)

Издание:

Автор: Гюнтер Крупкат

Заглавие: Корабът на обречените

Преводач: Вилхелм Филипов

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 15.V.1970 г.

Редактор: Гергана Калчева

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12587

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

И сетне настана тишина

Наблюдавайки призрачната сцена и мъждукащата светлина на фенерите и факлите, корабокрушенците от лодките забравиха за миг собственото си нещастие. Те не чуваха виковете около себе си, плясъка на водата, сподавените вопли на давещите се.

Но след като абсурдното беше станало действителност и останаха само огромният водовъртеж, който поглъщаше или изхвърляше парчета дърво, огромните въздушни мехури и труповете, отново започнаха риданията.

Спасените оплакваха съпрузите, бащите, жените и децата, за които никой не знаеше дали бяха живи или погребани заедно с кораба.

Стотици все още се бореха със смъртта. Навсякъде от водната стихия се подаваха ръце, вкопчваха се в препълнените лодки, във веслата и кърмата.

Една от лодките се обърна, застигната от вълната, която се беше образувала при потъването на кораба. Двадесетина мъже седяха на нея като на кон. Един от тях беше Фиорели.

Със сетни сили давещите се правеха отчаяни опити да се качат в лодките. Мокрите им сковани тела непрестанно се хлъзгаха по мокрото дърво обратно в ледения ад, голяма част от тях потъваха с хриптене или увисваха безжизнени в спасителните пояси, получили разрив на сърцето.

Спасителната лодка №4 мина край скърцащи, полюшващи се ледени блокове. Тя се подаваше една педя над водата. В нея стояха притиснати една в друга жени. Място за сядане нямаше. С безизразни очи те се взираха пред себе си. Майките успокояваха децата си, които се бяха свили в краката на възрастните.

Малката Нини все още държеше в прегръдките си Бастет. Тя спеше, опряла бузата си върху главата на котката. Пиетро си проби път към носа на лодката. Чувствуваше се като герой след морско сражение. Само да не беше сковаващият страх за баща му.

Мисис Саливън излъчваше спокойствие и самоувереност.

— Спасил се е… чувствувам го! — каза тя.

— Сигурно, мамче — отвърна колебливо Марджъри. — Сигурно никой не е останал на кораба.

— Колко е часът?

Марджъри протегна ръката си към фенера.

— Два и половина. Ще се съмне едва след два часа.

— Не се вижда още никакъв кораб — жаловито подхвърли госпожа Фиорели. — А бедните мъже непрекъснато трябва да гребат. Какво ще кажете, госпожо, да ги сменим ли за малко?

— Никога не съм се опитвала.

— Това няма значение. Вие сте едра, силна жена и ще се справите. Освен това ще прогоним страшния студ.

Намериха се и други жени, които пожелаха да сменят капналите мъже. Боцманът изръмжа неодобрително, но не възрази.

Мисис Саливън хвърли палтото си на мъжете.

— Покрийте се. Аз веднага ще се стопля. Хайде, Марджъри!

Майката и дъщерята се хванаха за греблата. Но твърде скоро кожата на ръцете им се напука. Те не бяха свикнали с толкова тежка работа. По лицата им се стичаха вадички пот, които лютяха на очите. Те едва си поемаха въздух. Но напрежението сковаваше мислите им, а сухите напукани устни не издаваха нито стон.

Лодката се въртеше в кръг. Не биваше да се отдалечава от другите. В края на краищата тя отново се приближи до мястото на нещастието, където сърцераздирателни викове, крясъци и жални вопли известяваха, че борбата на живот и смърт все още продължава. Жените затиснаха ушите си с ръце и затвориха очи, макар че в оскъдната светлина почти нищо не се виждаше.

— Теглят ни надолу! — извика една жена и посочи към белите, безкръвни ръце, които като ноктите на граблива птица се бяха впили в ръба на лодката. Тя застрашително се заклати.

— Пусни! — изкрещяха жените. — Ще се обърнем! — И те започнаха да удрят по ръцете, които не искаха да се отдръпнат.

Между тези от лодката, които се страхуваха, че ще загубят едва спасения си живот, и онези във водата, които искаха да спасят почти загубения си живот, започна безмилостна борба. Белите ръце държаха здраво, макар че ги удряха, ритаха, премазваха. За да освободят лодката, би трябвало да счупят всеки един от вкопчилите се пръсти.

В тъмнината мисис Саливън видя как се приближава бледият овал на едно лице. След миг две ръце започнаха да изтеглят тежкото тяло от водата. Лодката се наклони. Малки вълни плиснаха през борда. Ужасена мисис Саливън вдигна тежкото гребло и го стовари върху лицето; то потъна, изплуваха мехури.

Един от моряците вдигна фенера.

— Сигурно пак някой се е опитал да се прехвърли в лодката. Веднага да се махаме оттук, иначе ще ни обърнат!

В този момент лицето изплува отново. Над него буйна, разрошена сива грива, а под нея дълбока кървава рана на челото и две широко разтворени очи, които се впиха в лицето на Марджъри. От разтворената уста последва сподавен, ужасен вик:

— Марджъри, дъще!

След това главата изчезна под вълните.

Мисис Саливън се наведе над водата. В безмълвен ужас тя протегна ръце към глъбините, които погълнаха премазаното от нея лице. Тялото й се наклони и загуби равновесие. Тя потъна незабавно, по-бързо от мъжа си. Оптимизмът му все пак не беше основателен, неговите надежди не се оправдаха напълно. Да, животът продължаваше. Въпреки всичко. Но без Майк Саливън.

В ушите на Марджъри още кънтеше викът на нейния баща. Навярно цял живот нямаше да го забрави. След това погледна към мястото на майка си. То вече беше заето от друга жена.

Лодката продължи пътя си. Досадните, опасни ръце бяха отблъснати, тикнати към смъртта, откъдето още веднъж се бяха протегнали към живота.

Наоколо ставаше все по-тихо. Борбата беше приключена. Лодките блуждаеха като призраци наоколо, чуваше се само тихият плясък на веслата. От време на време някой изхлипваше, долиташе стенание или вик и нищо друго.

В оскъдната светлина на един фенер заблестяха златните букви, прикрепени към носа на една от лодките: Титаник. Само едно име, останало като спомен от кораба, за който утре в Лондон щеше да забие погребален звън: корабът „Титаник“, Уайт Стар-Лайн, 45000 т., останал в открито море.

В същата лодка лежеше Бети. Изглеждаше заспала, гърдите й се повдигаха равномерно, дишаше дълбоко. От време на време по тялото й пробягваха тръпки. Тя отвори очи, погледна към нощното небе, където зад тънък воал от изпарения блестеше звезда. Тя искреше със зелен, син и червен оттенък като диамант.

Погледът й дълго не се отдели от този далечен свят. След това тя наведе очи и замислено се загледа в Лайтоулдър, който изтощен до смърт почиваше полуизлегнат до нея. Той бе имал „щастие“. Някой беше умрял и той беше заел мястото му.

Зад Бети се беше свил Домергу. Той лакомо гризеше кора хляб. Когато едно дете колебливо посегна към една трохичка, той го удари по ръката.

— Член на академията, mon cher — се изкикоти той. — Хлябът ми трябва за погребението.

В друга лодка се намираше Браид. Той беше приклекнал до Филипс. Радваше се, че е намерил другаря си, но същевременно беше загрижен за състоянието му. Бяха изтеглили Филипс в безсъзнание — от изтощение и болки.

Оказа се, че ребрата на първия радист са счупени. Една греда, устремила се със страшна сила от дълбините към повърхността, го беше улучила в гърдите. Когато той дойде на себе си, се опитаха да смекчат болките му с лекарства от аптечката на лодката. Сега Филипс лежеше бледен и безмълвен върху скарите. Вместо възглавница Браид беше поставил под главата му якето си.

— Пийнете най-сетне глътка ром, Филипс! — за десети път той му подаде шишето.

До този момент Филипс не беше реагирал на нищо. Този път той изръмжа.

— Дявол да те вземе и теб, и твоя ром! Остави ме на мира!

След тези думи Филипс извърна главата си в страни, от устните му се отрони дълбока въздишка и той издъхна. Без да измени на природата си, Джек Филипс напусна този свят безцеремонно, бързо, решително.

Океанът спеше, въздухът не се помръдваше. На небето трептяха звезди. А времето като че ли беше спряло, сякаш не е имало вчера, не ще има и утре.