Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (4) (Гибелта на „Титаник“)

Един джентълмен

В дома на Мървил имаше прием. Беше една от вечерите, в които тук непринудено се събираше кръг от представители на лондонското висше общество.

Лейди Синтия Мървил, вдовица на бивш служител в Бъкингамския дворец, беше запазена петдесетгодишна дама. Решителна и будна личност, тя се справяше с всякакви проблеми, но нейните умствени способности наистина никога не бяха надхвърляли рамките на посредственото. Това се считаше от останалите за нейно предимство, така че всички с удоволствие посещаваха нейния дом. Не трябва да се изключва и фактът, че лейди Мървил все още имаше връзки с двореца.

Тази вечер посетителите не бяха толкова много, колкото идваха обикновено. След баловете и тържествата през последната седмица, на които всеки лондончанин с обществено положение и известно име се считаше за задължен да присъствува, осезателно започна да се проявява известна умора. Освен това за да се спасят от безкрайния следзимен период, някои от познатите бяха предпочели едно пътешествие до Ривиерата или Кайро. Други бяха заминали вече за именията си, за да прекарат там предстоящите великденски празници.

Гостите се забавляваха, пръснати на малки групи по салоните.

Лакеи във фракове, обшити със златни нишки, и копринени панталони до коленете важно се разхождаха от салон в салон, и предлагаха произведения на кулинарното изкуство.

От време на време се появяваше главният прислужник, за да извести пристигането на нов гост.

— Ама че въздух има в тази къща! Като в музеи — каза едрата лейди Арлингтън на баронеса Карнит. Тя извади от тоалетната си чантичка флаконче с парфюм, поръси копринена кърпичка и освежи слепоочията си.

Лейди Карнит отпусна ветрилото. Погледът й се плъзна по подновената пищна барокова украса на малката зала, по обшитите с кадифе врати и макартовите букети.

— Апропо… Ще ви видя ли утре в галерията Брисо?

— Пощадете ме! На добрия Мървил би могло да хрумне нещо по-оригинално, отколкото организирането на благотворителни изложби за млади художници.

— Но те поощряват новото изкуство, а същевременно са помощ за нуждаещите се. Аз намирам, че това е похвално и практично.

Тук се намеси лорд Арлингтън.

— А защо да подкрепяме тъкмо тези модерни цапачи? Скоро видях една такава картина. Беше наистина ужасно! От някакъв си смахнат художник от Мюнхен, Франц Марк или нещо подобно. Моля ви, представете си само, червени коне! А защо не ги нарисува направо сини? — той вдигна възмутено ръце и се облегна назад, при което дебелият му врат преля над коравата яка. — От коне разбирам по нещо!

Баронесата не се чувствуваше достатъчно компетентна, за да започне спор върху изкуството въобще и за конете в частност. Затова тя насочи разговора към друга тема, която й допадаше много повече.

— Погледнете само, графиня Уодбъри! Разбира се, с Хаксли. Още тази сутрин срещнах двамата при Ротън Роу, когато се връщаха от утринната езда. Това е скандално! — Тя скрито посочи с ветрилото си към младата двойка, която току-що напускаше салона и влизаше в кабинета, чиито стени бяха украсени със сбирка от скъпи акварели.

Банкерът Карнит подръпна лорд Арлингтън за ръкава.

— Ето че Хаксли е отново наред. Предлагам междувременно да разгледаме студения бюфет.

— Отлична идея, Карнит.

— Не забравяй жлъчката си, Джоул! — предупреди баронеса Карнит. С тези думи тя освободи двамата господа.

— Защо наричате това веднага скандал, драга моя? — Лейди Арлингтън се усмихваше многозначително. — Не бихте ли разрешили на нашия шармантен Едуард Хаксли да ви ухажва?

Баронеса Карнит не промени изражението си.

— Но моля ви! Той е на двадесет и седем години, а Рита Уодбъри вече на тридесет. Как е възможно жена с нейното обществено положение, а освен това и омъжена, тъй безсрамно — не мога да го окачествя по друг начин — да следва по петите един чужд, а освен това и по-млад мъж?

— Искате да кажете, че тя тича подир него?

— Няма никакво съмнение, драга приятелко. И не само графинята, та нали ни е известно.

— В края на краищата той принадлежи към едно от най-добрите семейства.

— Това е една причина да съжаляваме, още повече че толкова много дами чакат благоволението му — а го и намират. Ако продължава така, скоро ще станем свидетели на експлозия, каквато отдавна не е имало.

— Би трябвало старият Хаксли решително да се намеси.

— О, небеса! Той си седи в замъка в Уелс, отглежда рози и не се интересува от нищо друго.

Рита Уодбъри хвана под ръка учтивия лорд Хаксли. Те отново се доближиха до изхода на кабинета.

— За празниците отивам в имението си в Есекс. Едуард, каня ви най-сърдечно.

— Охо, граф и графиня Уодбъри ме удостояват с честта…

— Само графинята, присмехулнико!

— Покорно благодаря.

— Какво означава това, отказ или съгласие?

— Означава, може би.

Тя го стрелна с поглед.

— Вие не се държите както обикновено. Забелязвам това вече от няколко дни.

— Наистина ли? — Хаксли съзерцаваше един морски пейзаж от осемнадесети век. — Рита, погледнете тези прекрасни светлинни ефекти. Това е една от ранните творби на Уилиям Търнър. Веднъж като юноша помолих леля Синтия да ми подари този акварел. Още тогава обичах морето и неговия опияняващ простор. Картината, естествено, не получих. Леля Синтия обеща да ми я подари по-късно. Днес вероятно струва хиляда фунта.

Графиня Уодбъри неприязнено се извърна.

— Вие страните от мен!

— Не бих имал причина за това.

— Едуард! Бъдете откровен. Какво ви потиска?

Той се засмя изкуствено.

— Приятната перспектива да попадна в ръцете на най-милите клюкарки в Уест-енд. Ето отсреща седят дамите Арлингтън и Карнит.

Лорд Арлингтън обходи изкусно наредените блюда и подноси върху покритата с дамаск трапеза.

— Апетитно, апетитно! Нашата уважаема домакиня си разбира от работата. Карнит, опитайте само тази салата с птиче месо. Цяла поезия, ви казвам!

— Благодаря. Предпочитам да остана при тези прекрасни сандвичи. Нали знаете, заради жлъчката. Тези сандвичи са наистина велико откритие.

— Слава на граф Сандвич. Откритието на сандвичите бяха единствената му заслуга пред Великобритания.

Карнит забеляза Рита Уодбъри и Хаксли, които тъкмо влизаха в салона.

— Ето я и нашата скандална двойчица! Хаксли изглежда много пребледнял.

— Учудва ли ви това? Между другото, тази Уодбъри е наистина очарователна и би трябвало да сме на годините на Хаксли. — Арлингтън пъхна къс крехко месо в устата си. — Да, коне и жени… Хубав спорт, скъп спорт. От какво живее в същност този Едуард Хаксли?

— Доколкото зная, от парите на баща си.

Лейди Карнит протегна към Рита Уодбъри двете си ръце за поздрав.

— Мила графиньо, да знаете само колко се радвам, че ви срещам! Добър вечер, лорд Хаксли. Много мило от ваша страна, че правите малко компания на нашата Рита. Графът сигурно има много грижи с тази безконечна миньорска стачка, просто ужасно!

— Лорд Едуард тъкмо ми обясни техниката на акварелната живопис — каза графиня Уодбъри небрежно.

— Колко интересно! — лейди Арлингтън разглеждаше Хаксли с блестящи очи. — Би трябвало и на мен да обясните това. Колкото се може по-скоро.

Хаксли се поклони с признателна усмивка и се измъкна от кръстосания огън на погледите и въпросите под предлог, че трябва да поздрави един свой приятел.

Бавно, без определени намерения той мина през стаите. От време на време разменяше по няколко празни фрази и отминаваше безцелно. Потънал в мисли, той изплашено вдигна глава, когато лейди Мървил го заговори.

— Едуард, трябва да говоря с теб!

— О, лельо Синтия! Тъкмо си тръгвах.

— Мисля, че ще можеш да отделиш още няколко минути за мен — каза тя с решителен тон.

Повдигайки рамене, но без други възражения, той я последва в един от салоните, където гостите нямаха достъп.

Лейди Мървил седна на едно канапе, а той остана прав и в очакване заразглежда ръцете си. Старата дама загрижено наблюдаваше племенника си. Той често беше стоял така пред нея, когато идваше от Оксфорд в Лондон, за да й докладва за успехите в следването си. Тъй като нямаше деца, тя беше отдала на него, единствения син на нейния брат, цялата майчина любов на една старееща жена. Тя възлагаше на племенника си големи надежди. Още тогава го виждаше като министър и едва ли не вицекрал на Индия. Съществуваха ли по-добри предпоставки за една блестяща кариера от неговите способности, обществено положение и име?

Междувременно милото, будно момче беше станало мъж. Но изглежда, че многобагрените мечти, свързани с неговото бъдеще, не се сбъдваха. Той беше поел пътя на богат, разглезен безделник, беше станал истински Хаксли, което леля Синтия трябваше да констатира с разочарование.

Тя му даде знак с ветрилото си да седне до нея.

— Баща ти ми писа.

— Татко? — обезпокоен той погледна лейди Мървил. — От няколко дни чакам вест от него.

— Твоето лекомислие го поставя в деликатно положение!

— Боже мой, татко е дребнав и недискретен! Съобщих му, че съм поел прекалено големи ангажименти. След обичайните упреци той заяви, че е съгласен да плати задълженията ми. За сметка на това аз трябва да замина за Америка, за да защищавам интересите ни в делото около Колорадската железница. Това дело може да продължава с месеци, ако не и цяла година. Въпреки това аз се подчиних и на двадесети ще замина с кораба „Сент Пол“. До тук всичко е ясно. Защо тогава е нужно още веднъж да се разнищва цялата история?

— Когато човек слуша приказките ти, наистина би могъл да повярва, че става дума за някаква дреболия. — Нейният глас стана по-строг. — Но как изглеждат нещата в действителност? Отдавна вече забелязвам, че твоите желания и претенции растат без мярка. Нима не знаеш, че в салоните шушукат зад гърба ти, че одумват екстравагантния начин на живот, който водиш, твоите безумни залагания, любовните ти похождения и не една от тъмните афери, които струват на баща ти цяло състояние? Хората все още се усмихват на тези неща и ги приемат като ексцентрични хрумвания, като нещо забавно, защото името Хаксли те закриля. Но всичко има граници! За мен баща ти винаги е бил глупак, но този път трябва да му дам право. Крайно време е да те принудят да сложиш край на досегашния си начин на живот.

— Ma che’re tante!

— Моля те да ме пощадиш с вечното си бръщолевене на френски. Един британец няма защо да си служи с други езици. По-добре ми кажи какво ще стане с имота ти в Лондон? Доколкото чух, по-голямата част от него е ипотекирана. При някакви лихвари! Баща ти ще уреди това. А после? След четиринадесет дни заминава корабът ти, така каза, нали?

— Не те разбирам, лельо Синтия? — Хаксли беше изненадан. — Старият Патрик, естествено, ще управлява имота ми, докато съм в чужбина.

— Не ще има вече какво да се управлява, мое момче. Домът ти, покъщнината, конете, яхтата — всичко трябва да бъде продадено. Най-бързо това би станало чрез публичен търг. Баща ти има желание да спести на семейството ни този срам. Затова ме помоли да говоря с Джоул Карнит. Известно ти е, че той е моят банкер. Надявам се, че ще се съгласи дискретно да уреди въпроса и да ти осигури приличен кредит чрез банката си в Ню Йорк. Така че на първо време отвъд океана ще разполагаш със средства поне за един скромен, но все пак отговарящ на общественото ти положение живот.

Едуард пребледня като платно.

— Смятах, че татко ще ми помогне още веднъж с някоя по-голяма сума… Твърдо разчитах на това!

— Баща ти е изчерпил вече възможностите си, поемайки дълговете ти. В тези кризисни времена не може да очакваш по-нататъшна парична помощ от него. Аз също не съм в състояние да ти помогна. Карнит ме съветваше да продам акциите на химическата промишленост, които унаследих от съпруга си. Прекалено дълго се колебах и претърпях значителни загуби.

Хаксли стана.

— Разрешаваш ли ми сега да се сбогувам, лельо Синтия? — Гласът му звучеше дрезгаво.

— Ще те чакам утре за обяд — каза лейди Мървил. — Карнит също ще дойде. Тогава ще уговорим всичко.

Без да влезе още веднъж в големия салон, Едуард Хаксли напусна къщата. Главният прислужник тъкмо съобщаваше, че е пристигнал сър Исми.