Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (34) (Гибелта на „Титаник“)

Краят на Кежбърн

Налягането в кораба, създадено от непрекъснато нахлуващите водни маси, доби такива размери, че стъкленият купол в трапезарията на първа класа се пръсна. Около петдесет пътници, които все още се намираха в салона, бяха погребани под счупени стъкла и железни трегери. Не остана жив нито един от тях.

Това се случи към един часа през нощта. Оглушителният шум проникна и в най-отдалечените ъгли и се превърна в сигнал за онези, които все още се усмихваха.

Ако в началото беше необходимо с увещания, дори със сила да се евакуират жените и децата от борда, то сега трябваше да се взимат мерки срещу напъна на ужасените пътници.

Откъм мостика прогърмя високоговорител:

— Направете място за жените и децата! Няма непосредствена опасност. Няколко бързи кораба се намират на път към нас.

С ръце в джобовете на фрака си, с неотлъчния си монокъл на лявото око, господин фон Ромбах стоеше до Домергу и наблюдаваше суетнята на палубата. Студеният въздух и вълнуващите събития през тази нощ бяха избистрили главата му.

— Никой не приказва вече за учебна тревога. Веднага си помислих, че нещо не е в ред — каза той на художника. — Бих искал само да зная как ще се махнем всички от кораба, ако наистина стане горещо. Ама че организация. На немски кораб подобно нещо би било невъзможно.

Домергу носеше дълго палто. В ръцете си държеше Бастет, която, грижливо увита в одеяло, наблюдаваше с големите си очи бъркотията и трепереше с цялото си тяло. Художникът бегло, но сериозно погледна Ромбах.

— Няма нищо немислимо на този свят, господине.

— Момент, джентълмени! — Саливън пробиваше път на жена си и на Марджъри към спасителна лодка номер четири.

— Няма да тръгна без теб, Майк! — плачеше мисис Саливън.

Той закопча коженото й палто до врата.

— Не се плаши, мамче. Нищо няма да се случи. Нали чу, че насам бързат кораби. Щом като този сандък не желае да плава повече, ще вземем следващия с курс към Ню Йорк.

— Майк, сложи си топли дрехи!

— Няма да замръзна — изръмжа той. А на Марджъри каза: — Пази мамчето!

— Да, татенце. — Бузите й бяха хлътнали, лицето заострено. — Хайде, до скоро виждане!

Главният стюард Уйлтън взе двете дами под ръка и ги поведе по стълбичката към лодката. Той все още се държеше така, сякаш водеше високопоставени гости на обед или вечеря.

Саливън се обърна и махна на един от стюардите, който, с поднос в ръка, си пробиваше път през тълпата.

— Хей, момче, дай един голям коняк!

— Съжалявам, сър, имам само горещ чай.

— Проклятие, пийте си го сам.

— Майчице мила, побързайте! — крещеше Фиорели. — Спускат лодката! — Той беше подкарал семейството си като стадо гъски. — Пиетро, Нини, Теренце! Presto! Presto! Гита, къде е Нини?

Малката Нини се беше спряла пред Домергу. Необезпокоявана от шума наоколо, тя отправи големите си детски очи към Бастет.

— И малкото коте ли трябва да иде в лодката, господине?

Домергу се усмихна.

— Да, малка госпожице. Искаш ли да вземеш Бастет със себе си?

— О, с удоволствие!

— А ще се погрижиш ли добре за нея и ще ми я донесеш ли после?

— Si, господине. Grazie!

По-старият й брат се втурна към нея.

— Нини! Avanti! — Той искаше да й вземе животното. Но тя силно притискаше котката към себе си.

— Той ми я даде! Върви си, Пиетро, тя е моя!

Уйлтън вдигна децата в лодката.

— Още един човек, Уйлтън — каза дежурният офицер. — След това ще спуснем лодката!

— Не може ли да вземем господин Домергу, сър? Той е стар човек. Прочут художник, член на академията.

— Съжалявам. Знаете, че имаме строги нареждания.

— Да, сър.

Ромбах попита Домергу:

— Защо дадохте на момиченцето котката, след като толкова много обичате това животно?

— Наистина, защо ли? — измърмори Домергу и се отдалечи.

 

 

Кежбърн през глава се изкачваше по страничните стълби към горната палуба. Изкачването ставаше трудно. Корабът беше наклонен и придвижването ставаше само покрай стената или перилата.

Той се озърна и въздъхна дълбоко. Нямаше жива душа! Пътят беше свободен. Той можеше да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите. Само напред! Но накъде, сам не знаеше. Това бягство имаше ли поне някакъв смисъл? Все пак. Корабът е голям, все още много голям, макар че океанът беше нахлул в него и вършеше разрушителното си дело. Все още имаше много кътчета, потайни кътчета, в които човек можеше да изчака. Но какво? Спасението… някакво спасение.

На горната площадка лежеше жена. Изглеждаше мъртва. Тя безспорно принадлежеше към пътниците от първа класа. Окичените й с брилянти пръсти бяха вкопчени в перилата, главата й лежеше подпряна на мраморното стъпало. Когато Кежбърн побърза да мине край нея, тя обърна лицето си към него. То приличаше на кукленско, с размити от водата бои.

Тя се хвана за него.

— Моля ви, помогнете ми! Счупих си крака. Моля ви!

— Пуснете ме! — изсъска Кежбърн и я удари през ръцете. — Пуснете ме, ви казвам! — Той се ослуша. Над него — тропот на крака, под него преследвачите. Всеки момент те щяха да стигнат до стълбата.

— Моля ви! — изхлипа жената.

Той с ритник се освободи от нея. Скимтейки, тя се търкулна надолу по стъпалата, пъстър вързоп от коприна, зацапана с кръв, коса и изкълчени крайници. Това беше всичко, което остана от една горда лейди, от Алис Гарднър.

Кежбърн отново побягна. Страхът даваше на малкия мъж огромни сили. Той безмилостно събаряше всеки, който случайно попаднеше на пътя му.

Спъваше се в счупени вази, изгубени вещи, безсмислено захвърлени по коридорите куфари. Перли от скъсана огърлица се търкаляха по наклонения под.

Сърцето му биеше до пръсване. Той се спря, за да си поеме дъх. От преследвачите му беше останал само Конър; останалите двама бяха задържани, изблъскани някъде в страни. Кежбърн блъсна вратата на музикалния салон и влезе в него.

Лампите горяха още. Кристалният полилей висеше наклонен, жалък с целия си разкош. Светлините му се отразяваха в белите лакирани стени, в черната повърхност на рояла, поставен върху подиума, и осветяваха наредените в полукръг столове.

Кежбърн постави ухо на вратата. Вън се чу тропот от стъпки, за секунди шумът от тях затихна, после отново се приближиха. Това можеше да бъде само Конър. Той търсеше. Внезапно стана съвсем тихо!

Кежбърн на пръсти се промъкна през салона. Размишлявайки трескаво, той погледна към рояла. Върху него лежаха ноти. Стресна го тих шум. Той идваше откъм вратата. Не се ли наклоняваше дръжката на вратата? С един скок той се намери на подиума и се скри зад тежката покривка, която висеше от рояла.

Сега дръжката беше натисната докрай. Вратата безшумно се отвори. Конър провря главата си през отвора, погледът му обгърна салона; той се колебаеше.

Очите на Кежбърн не изпускаха нито за миг човека на вратата. В същото време ръката му извади от джоба на фрака пистолет. Той вдигна оръжието до ръба на рояла.

Конър направи първата си крачка в салона. Ръката му все още държеше дръжката на вратата. Той се протегна, наклони се наляво, после надясно, за да огледа по-добре помещението.

— Хей, Кежбърн, откажете се! Няма смисъл. На дъното животът ви и без това няма да струва нищо, — извика той, но отговор не последва. Конър ядосано затвори вратата, пристъпи към столовете и се наведе да гледа между редовете.

Зад рояла дулото на пистолета следеше движенията му.

Конър се приближаваше все повече. Сега застана пред първата редица столове и заклати глава. Неопределено чувство му подсказваше, че Кежбърн се намира в салона.

Пръстът на спусъка на пистолета започна да се свива.

Паркетът ли изскърца? Инспекторът се обърна. Не забеляза нищо съмнително. От всички стени и подове на този проклет кораб долитаха тайнствени шумове. Но там горе, в малката галерия… там би могъл да се скрие Кежбърн. Конър погледна нагоре. При това той остана с гръб към рояла.

Кръвта напираше в слепоочията на Кежбърн, устните му се свиха. Гърбът на другия… на по-малко от четири крачки пред дулото на пистолета.

Вдигна се адски шум. Може би идваше от машинното отделение или от трюмовете? Навярно там се бяха откачили тежки предмети. Кристалният полилей иззвъня, залюля се. От тавана започна да пада щукатура, а едната стена бавно се разцепи, като че ли по нея премина светкавица, заснета с бавни обороти.

Същевременно подът тъй силно се наклони, че Конър загуби равновесие и падна. Въпреки уплахата си, той чу зад себе си трясък и смразяващо скърцане. Последва ужасяващ вик, след това страшен удар. Конър веднага се изправи на крака. Това, което видя, беше тъй неописуемо страшно, че несъзнателно затвори очи.

При внезапното наклоняване на кораба роялът се беше откъртил от винтовете на пода. След това беше паднал от подиума и хлъзгайки се по огледално гладкия паркет като по лед, се беше разбил в отсрещната стена. Преди още да се окопити, Кежбърн беше повлечен и смазан от тежкия инструмент.

Очите му бяха изскочили от орбитите и се взираха в нищото. От устата му бликаше фонтан тъмна кръв. Пръстите му потръпваха конвулсивно. Главата му беше клюмнала на рамото.