Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (19) (Гибелта на „Титаник“)

Имитация

Хаксли напусна трапезарията и се отправи към щандовете. Имаше намерение да купи някои дреболии. Освен това се надяваше да срещне там Бети. По телефона не беше успял да се свърже с нея.

Той бавно минаваше край щандовете, като хвърляше бегъл поглед към витрините. В магазинчето на холандския бижутер ван Хофт откри Конър, който му махна с ръка.

Хаксли влезе. Конър тъкмо държеше в ръката си един накит. Хаксли веднага позна гривната на Марджъри.

— Прекрасно бижу! Ще го купите ли? — попита той с престорено любопитство.

Мистър Конър изрази съжалението си:

— Едва ли съм толкова богат, за да купя подобен накит, лорд Хаксли.

Господин ван Хофт с усмивка вдигна глава.

— Донесоха ми тази гривна, за да поправя ключалката. Тя наистина би струвала цяло състояние, господа.

Хаксли не повярва на ушите си.

— Би струвала ли казахте?

— Така е, милорд. Брилянтите са изкуствени. Стъкло! Превъзходно шлифована имитация.

— Невероятно! — измърмори Конър. Той държеше накита към светлината и фалшивите камъни я отразяваха със зеленикавочервени отблясъци. — Ако не се лъжа, гривната е кована от чисто злато и платина. Защо ли на изкуствени камъни са направили толкова скъпоценна обкова?

— Много правилен въпрос, господине — потвърди ван Хофт. — Съвсем необикновен случай. Често изработват от извънредно скъпи накити така наречените дублети. Предпочитат да носят тях, а оригинала съхраняват в трезора. Но никога не бях виждал дублет от масивно злато и платина. При това няколко от най-малките камъни са истински.

Хаксли безмълвно се взираше в гривната.

Конър замислено каза:

— Значи би било възможно този накит да е оригиналът, от който са извадени по-големите брилянти. Може би са били използвани за друго бижу, а на гривната са поставили имитации.

— Това би било възможно — отвърна ван Хофт резервирано. Какво ли толкова се е загрижил за тази гривна? Той я поправи и с това за него въпросът е приключен.

Конър постави накита върху стъклото на масата, весело погледна Хаксли и каза:

— Ето че не стана нищо със случайната покупка, милорд.

— Нямах никакво намерение да купя нещо, мистър Конър — отвърна Хаксли разсеяно. — Извинете ме, но сега трябва да вървя. Довиждане!

Той бързо напусна магазинчето, а Конър остана да се пазари с бижутера за цената на един сребърен сувенир.

Хаксли изпитваше силно безпокойство. Каква беше тази работа с накита на Марджъри? Нали Кежбърн го беше оценил за петдесет хиляди долара. Възможно ли е толкова опитен специалист като Кежбърн да се излъже? Едва ли. Но ако оценката, дадена от Кежбърн, беше правилна, и ако това, което току-що беше казал ван Хофт, отговаряше на истината, а в това едва ли имаше съмнение, тогава… тогава накитът трябва да е бил много скъп, когато Кежбърн го беше получил, а след това, когато му го беше върнал — вече не!

Хаксли вървеше като насън. Той не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше около него. Внезапно се намери пред каюта номер сто и пет. Той почука на вратата и влезе, след като се обади Кежбърн.

— Бях ви помолил да идвате тук само ако изрично ви поканя — каза раздразнено Кежбърн.

Хаксли не обърна внимание на укора.

— Искам да ви задам един въпрос, мистър Кежбърн.

— В момента ли?

— Да, веднага. А освен това защо ли си играем на криеница?

— Нали бяхте съгласен безусловно да изпълнявате желанията ми?

— Бях, но… мистър Кежбърн, кажете ми, накитът на мис Саливън наистина ли е толкова скъп?

Кежбърн присви очи.

— Разбира се. Струваше най-малко петдесет хиляди долара. Защо ми задавате такъв въпрос?

— Казахте струваше!

— По дяволите, струва толкова, ако това ви успокоява! — Кежбърн нетърпеливо удари с ръка по масата. — Питам ви още веднъж: защо ви интересува толкова много?

— Видях гривната при бижутера ван Хофт.

— Как е попаднала там?

— Оставили я, за да поправи ключалката.

— Да, това трябваше да се направи. Е, и?

— Господин ван Хофт твърди, че камъните са изкуствени.

Пръстите на Кежбърн забързаха по златната верижка на часовника. По устните му заигра усмивка.

— Изкуствени? Бих желал на господин ван Хофт всичките му брилянти да са толкова изкуствени, колкото тези от гривната на мис Саливън.

— Искате да кажете, че ван Хофт се е излъгал?

— Без всякакво съмнение! Спокойно можете да ми вярвате. Или… друго ли си помислихте?

Той стрелна с предизвикателен поглед Хаксли, който не се почувствува ни най-малко засегнат.

— Какво е станало с гривната, мистър Кежбърн?

— Станало ли е нещо с нея? — избухна бижутерът. — Този ван Хофт ви е взел ума. Бих ви посъветвал да си обуздаете нервите!

— Ами ако ван Хофт се отнесе до Саливън?

— Нека го направи! Вие няма от какво да се плашите. Дъщерята никога не би признала на баща си, че ви е дала залог, който щяла да получи отново през нощта в каютата ви.

— Такова условие нямаше! Тя ми даде гривната като залог, че на следващата сутрин ще дойде навреме на тенискорта.

Устните на Кежбърн се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Няма да намерите нито една жена, която би очаквала, че ще повярват на подобно обяснение. Всъщност мъж с опит като вашия би трябвало да знае това.

Смаян от тази безгранична безочливост, Хаксли гледаше бижутера, изследваше неговите черти. Наистина ли е невъзможно да смъкне от това лице маската на усмихващ се джентълмен? Констатацията на холандеца не беше достатъчна за това. Тя не представляваше убедително доказателство срещу Кежбърн, това току-що бяха доказали и думите му. Друго би било, ако по някакъв начин можеше да разбере дали и с диадемата на Алис се е случило нещо!

Кежбърн се разхождаше из каютата. Държанието му излъчваше спокойствие.

— Надявам се, че междувременно отново сте възвърнали разсъдъка си. Ще трябва още веднъж да ми помогнете. Утре ще се състои голямо празненство по случай края на пътешествието. Утре през нощта ще ми донесете огърлицата на мисис Хотклиф.

Всичко друго беше очаквал Хаксли в този момент, но не и това ново, безсрамно искане. Той сви юмруци, като че ли искаше да се нахвърли върху бижутера.

— Вече няма да си мръдна пръста за вас! — извика той.

— А аз мислех, че сте ми благодарен — отвърна спокойно Кежбърн.

Цинизмът на тези думи още повече предизвика Хаксли.

— Благодарност ли очаквате? Прекрасно! Не си ли оплетохте вече кошницата, използувайки ме като оръдие за вашите… машинации…

— Стоп, момчето ми! Ето че темпераментът ви отново взема връх. Ще трябва да ви напомня, че тук се намираме на британска територия и следователно под закрилата на британските закони. Една дума от моя страна би била достатъчна, за да ви тикне зад решетките. Разбрахме ли се, нещастнико?

— Да — въздъхна Хаксли. Олюлявайки се, той се отправи към едно от креслата.

— Значи, огърлицата на мисис Хотклиф! Утре вечер. — Кежбърн се наведе към ухото на Хаксли. — Когато ми връчите колието на американката, ще получите обратно полицата си!

Хаксли скочи.

— Невъзможно! Тя е най-малко на четиридесет години! Искате да стана смешен, нали!

— Смятам ви за достатъчно обигран, за да не се изложите пред милите ни спътници — Кежбърн постави ръката си върху рамото му. — Не ви карам да правите нещо невъзможно, драги мой. Освен това мисис Хотклиф е все още привлекателна жена, дори и за вашите години. Няма да направите сензация.

Олюлявайки се, с наведена глава Хаксли се отправи към вратата.

Освежителен морски вятър преминаваше по залените от слънчева светлина палуби. Пътниците се разхождаха и очакваха началото на утринния концерт.

— Милорд! — отпуснал се в едно от креслата, Домергу му махна с ръка. — Та вие сте пребледнял като мъртвец. Да не би да се разболявате от морска болест при това прекрасно време?

— Няма подобно нещо! — той искаше бързо да отмине, но художникът го задържа.

— Или ви е разстроила вестта за атентата?

— За какъв атентат говорите?

— Как, вие нищо ли не знаете? Целият кораб говори за това. Корабният радист приел съобщението, че срещу президента на САЩ Тафт е извършен атентат. Останал е невредим.

— Така ли?

— Господи, но какво ви е?

— Нищо ми няма, господине, абсолютно нищо.

— Вие дори не забелязвате, че мадам Хотклиф ви поглъща с очи. Човек трябва да се пази от подобни жени. Те не изпускат това, което попадне в ръцете им — произнасяйки тези думи, Домергу намигна на мистър Конър, който тъкмо разтваряше един от сгъваемите столове.

Хаксли не обърна никакво внимание на думите на художника.

— Ще ида да си почина малко… докато стане време за обяд!

— Защо ли е толкова мълчалив днес? — попита Конър учудено.

— Навярно любовни мъки?

— Смятате ли? — Конър се облегна удобно назад и отправи очи към грейналото небе, по което плаваха малки бели облачета.

 

 

Хаксли се затвори в каютата си и се метна на леглото. В първия момент не беше в състояние да мисли разумно. В главата му всичко беше объркано; той изпитваше само страх, панически страх. Нямаше вече никакво съмнение, че се намираше в ръцете на престъпник, който още от самото начало го беше включил в коварен план и сега открито го изнудваше.

С ужасяваща яснота Хаксли виждаше пред себе си пътя, по който го беше тласнало неговото лекомислие. Трябваше ли този път да го отведе в затвора? Съществуваше ли още някоя възможност да спре пагубния ход на съдбата и да предотврати най-страшното? Той можеше да отиде при капитана и да помоли за помощ срещу Кежбърн. Но тази крачка би имала успех само ако той сам признае вината си. Тогава съдиите навярно биха му признали смекчаващи вината обстоятелства; Смекчаващи вината обстоятелства!

Изведнъж Хаксли си представи как ще го отведат окован от кораба, как ще мине край Марджъри, Алис и другите, които все още се отнасяха с безгранично доверие към него. Не, хиляди пъти не! По-добре да поеме риска!

Към страха му се прибави и отвращението от мисията, която му беше възложена. Имаше ли нещо по-недостойно от онова, което искаше Кежбърн от него? А освен това нямаше никаква гаранция, че мошеникът ще му върне полицата. Това пагубно доказателство в ръцете на този човек би могло да се превърне за него в извор на безкрайни страдания.

Той си спомни за онази вечер, когато за първи път беше седнал срещу бижутера, за да се убеди, че измамата му е разкрита. Да беше пребил тогава Кежбърн, а след това… О, този човек още от самото начало го беше преценил правилно!

А Бети? Внезапно той видя всичко в друга светлина, също и връзката си с нея. Наистина ли тя не знаеше нищо за машинациите на брат си, или беше негова съучастница? Как беше постъпила снощи? Когато забеляза него, Хаксли, в салона на междинната палуба, тя се уплаши и изчезна. Това стана малко преди Кежбърн да му върне диадемата. Дали беше получила задачата скришом да предаде откраднатите брилянти на някой посредник от междинната палуба?

Мисълта, че може да бъде мамен и от Бети, беше непоносима за него. Той я отхвърли, но не можа да се отърси от нея. В Лондон тя така го уверяваше, че брат й ще му помогне да излезе от дилемата! Тя му беше предложила да прекоси океана с „Титаник“, да пътува с нея и Кежбърн. Според думите на Кежбърн тя беше негова секретарка на борда. Значи би трябвало да знае всичко с подробности за дейността на бижутера. Дали наистина е така?

Хаксли скочи, посегна към телефона и поиска да го свържат с Бети. Намери я най-сетне. Той я помоли веднага да дойде в каютата му. До известна степен тя беше озадачена от внезапно проявената прибързаност, но обеща да дойде.

Само след няколко минути тя влезе в каютата му. Спря се на вратата с неопределена усмивка на уста.

— Говорил ли е Франк с теб?

— За какво, Бети?

— Не е толкова важно. Да оставим това — тя наведе поглед. Хаксли пристъпи към нея, взе главата й в ръцете си я погледна в очите.

— Сърдиш ли ми се?

— За какво да ти се сърдя?

— За снощи. Имам известни задължения, разбираш ли ме?!

— Естествено.

— Бях изненадан, че те срещнах там, долу.

— Един от офицерите ми показваше междинната палуба.

Тя го гледаше с ясен и сигурен поглед. Хаксли беше убеден, че през очите й може да проникне до най-скритото кътче на нейната душа; но не намери нищо, което би могло да оправдае съмненията му.

Той я целуна.

— Скъпа! Обичаш ли ме още?

— Да, Еди, все още.

— Казваш го много въздържано.

— Пътешествието ни скоро ще свърши.

Той въздъхна.

— Често мисля за това. Не стана така, както си го представяхме.

— Трябваше да вземем по-малък кораб, на който бихме имали повече време един за друг…

— Какво прави всъщност брат ти по цял ден? Толкова рядко го вижда човек.

— Питаш ме за неща, които не зная. Понякога се затваря с часове.

— Бедната ми Бети. Никой не се грижи за теб.

— О, намират се! Мистър Лайтоулдър например — тя шеговито му се закани.

— Това ще се промени. От този миг нататък.

— Еди, недей!

— Кълна ти се, скъпа!